Съвестта е моят адвокат

Патрис

– Казвал ли съм ти за първия път, когато съм го правил? – пита я Джордж в болницата същата вечер.

Заради радиотерапията трябваше да прекратят лечението за заместване на щитовидната жлеза и тя се чувства, както се изрази, „жизнена като пихтия“. В 19.00 часа Патрис лежи в стаята си и разлиства списание. Самият Джордж е опакован като подарък – с хартиена престилка, боне и ботуши – седи до границата, очертана с тиксо на пода, на седем метра от жена си. Когато влезе преди няколко минути, Патрис вдигна предупредително ръце, спирайки порива му да я прегърне.

– Джордж, не се прави на герой. Сестрата току-що ти каза да не се приближаваш до мен.

Накара го да остави палачинката с месо, която ѝ беше донесъл, на масичката в другия край на стаята и сама си я взе.

Въпреки че се налага да стои далеч, атмосферата е топла, по-добре е от разговорите с телефонните слушалки като при затворническо свиждане. Патрис се надява, че утре вечер ще я изпишат и сподели няколко забавни мисли за онова, което нарича „живот на радиоактивен отпадък“. Въпросът, който той току-що ѝ зададе обаче, дойде неочаквано и очите ѝ, пронизващо сини, ясни като скъпоценни камъни, проблясват към него, едната вежда се извива нагоре към тъмното ѝ чело.

– Имам предвид секса – добавя той.

– Добре те разбрах, Джорджи.

Патрис насочва поглед към вътрешния телефон, поставен на отделно шкафче до леглото ѝ. Джордж обаче е спокоен. В стаята се чува ехо от високоговорителя пред стаята на сестрите. Спомените от гаража му тежат като камък пред входа на гробница. Бе чакал подходящ момент да ги сподели с Патрис и сега най-после заговори, знаейки, че сестрите скоро ще дойдат да го изгонят. Радиочувствителната лента, която са залепили на престилката над сърцето му, все още е зелена, но изтънява.

– Разказвал ли съм ти? – повтаря.

От десетилетия знае как Патрис е загубила девствеността си. Като седемнайсетгодишна преспала с двайсет и шест годишен младеж, в когото си мислела, че е влюбена. На задната седалка на кола. Обичайното смущение. Свършване набързо. После осъзнала, че го е направила, защото искала да го отхвърли от дневния ред, а не заради страхотния, красив, безполезен приятел на брат си.

Патрис се намръщва, прелиства една страница.

– Не си спомням, да си ми казвал, Джорджи. – После добавя с типичната ѝ склонност да омаловажава: – Може би това, че не съм се интересувала, значи нещо.

Той обаче не се отказва, има нужда от помощта ѝ.

– Е, замислих се за това. В светлината на онзи случай.

– Кой случай?

– Онзи с четирите момчета, спомняш ли си? От Глен Брей. – Насилва се да изрече думата: – Изнасилването. Казах ти, че днес беше изслушването.

Джордж чу репортажа по радиото, докато идваше. „Драматично развитие“, така го определиха. Един от съдиите намекнал, че самото дело било неоснователно. Пуснаха запис на Сапърстийн, който грачеше, сякаш Нейтън не подряза и неговите крилца. Джордж винаги ще съжалява за времето, когато всяко обсъждане в обществото бе коректно и лишено от емоции, а не като сегашната олелия.

– Е, как мина? – пита Патрис, вече забравила каквото ѝ каза по телефона следобеда.

Една от болните му теми е твърде пренебрежителното ѝ отношение към работата му. Постиженията ѝ като архитект са забележителни. Сградите могат да останат с векове. Красотата се запазва. Адвокатите, от друга страна, само се превземат. Но понеже Патрис смята правосъдната система за един голям фарс, а адвокатите – за пасмина необуздани невротици, разказът на Джордж за словесния двубой между Джордан Сапърстийн и Нейтън Кол я развеселява. За нея това е мислена разходка из страната, наречена Правосъдие. Въпреки изтощението тя за първи път тази вечер се смее с глас.

– На чия страна си ти в този случай? – интересува се.

– Не на страната на Кол. Поне не съвсем.

– На чия тогава?

– Не знам. Объркан съм. И някак си… затова те попитах… дали съм ти казвал… защото изведнъж си дадох сметка, че моето преживяване много прилича…

Думите му се загубват.

– На какво прилича? – в гласа ѝ прозвучава тревога.

– На този случай. „Уорновиц“.

– Моля те, Джордж. Сигурна съм, че не е имало нищо такова.

Опитва се да го успокои, но в гласа ѝ прозира гняв. Както сама каза, „Това, че не съм се интересувала, значи нещо“. Тя не е просто слушател, това иска да му каже. Сексът все пак има значение. Културата ни го налага. Да не споменаваме за другите ни грижи. Също като смъртта, сексът е предопределена дестинация на пътуването, наречено живот, и затова се стремим към него като към свещена земя.

В краткия момент на мълчание лицето ѝ сякаш помръкна и очите ѝ заблестяха по-тревожно.

– Джорджи, не изглеждаш на себе си.

– Защо мислиш така?

– Не се прави на наивен, Джордж. Не е в твой стил да се тревожиш за някое обжалване. Разсеян си. Още ли не се е намерил телефонът ти?

Всичко се обърква. Той го осъзнава. Нейните нужди заслужават да са с предимство пред неговите, а в момента тя очевидно се нуждае до нея да е онзи Джордж, който винаги е бил. Уверен. Стабилен. Верен като куче. Глупаво е да очаква, че ще му съчувства заради собствената си среща със смъртта. Нещо по-лошо, Патрис би го приела като изневяра. Когато излезе от болницата утре или вдругиден, тя възнамерява да използва думата „оздравяла“. Злите клетки натрапници със сигурност вече са мъртви и няма да се бъркат в живота ѝ. Тя очаква от Джордж да я хване подръка и да вървят заедно напред, без да се обръщат.

– Добре съм, приятел – уверява я той.

Някой почуква на вратата. Времето му е изтекло. Помахва ѝ бодро, преди да излезе.

– Утре ще си вкъщи. И никакви болници повече.

– Никакви болници – повтаря тя.

В преддверието между стаята и коридора Джордж сваля хартиените предпазни дрехи и ги напъхва в специален плик, който са му дали, преди да влезе. Един лаборант го проверява с яркооранжев гайгеров брояч с големината на джобна радиостанция. Свободен е да си тръгва. Крачейки по ярко осветения болничен коридор, Джордж минава покрай врати, през които често зърва тревожни лица. Всичките му мисли обаче са насочени към жена му.

Когато се запозна с Патрис, Джордж беше третокурсник по право, а тя – второкурсничка в Ийстън. Докато чакаше на един светофар в района на колежа ѝ, той случайно се загледа в скъпия автомобил в съседното платно и видът на шофьорката го разтърси. Беше от онези спретнати, съвършени жени, чиято хубост трае вечно – щеше да е красива и на деветдесет. Когато тя го хвана, че зяпа, Джордж се престори, че гледа пластмасовото зарче, висящо от огледалото ѝ, а не нея.

– Така и не разбрах за какво служат тези – каза през отворения прозорец. – Зарчето имам предвид. За късмет ли е?

Сподели впечатлението си, че играчките само пречат да виждаш напред.

Тя му отговори с характерната си хладна усмивка:

– Попитайте приятеля ми. Колата е негова.

Светна зелено и отпраши. Следващия път, когато се срещнаха обаче, тя го позна.

– Така и не разбрах за зарчето – каза му. – Не знам защо, но след като ме попита, осъзнах, че кабриолетът е единственото свястно нещо на онова момче.

Тогава Джордж осъзна, че вече е сложил единия си крак на прага ѝ – преди тълпи обожатели да се натрупат пред вратата, може би дори преди тя да осъзнае колко по-добър от него може да си намери. Дори капка фалшива скромност няма в твърдението му в наши дни, когато казва, че си е взел жена, много по-способна от него. Патрис обаче бе много напред – както винаги. Знаела вече кой е той и имала свои планове. Искала стабилен, верен, грижовен – и хлътнал по нея, мъж. Влезе да учи архитектура, завърши с отличие, както беше очаквал, после почти заряза всичко, след като се роди вторият им син. Когато отново започна да работи, проектираше жилищни сгради – не архитектурни шедьоври; все едно да пишеш популярни песни, а да имаш талант за симфонии. Никога обаче не се оплакваше. Патрис винаги е знаела какво иска далеч по ясно от повечето представители на човешкия вид.

Обхванат от такива мисли, Джордж стига дома си в Ниъринг. Живеят тук от близо четвърт век; купиха къщата наскоро след като той излезе на свободна практика. Беше невзрачна къща, но с годините се превърна в платно за художническия талант на Патрис. Направиха четири ремонта, всеки от които тя (за разлика от съпруга си) приветстваше като идването на пролетта. Онова, което в началото приличаше на прерийно ранчо с плосък покрив, сега е два и половина етажна постройка с изящни орнаменти, повече от три пъти по-голяма от първоначалните си размери.

С вкус на мексиканска палачинка, все още някак си останал в устата му, Джордж минава през кухнята за бутилка минерална вода, после влиза в кабинета си, за да прегледа писмата и електронната си поща. Все още е леко раздразнен от бурното противопоставяне на жена си, когато се беше опитал да сравни случая „Уорновиц“ със своя преди няколко десетилетия. Има моменти, когато тя иска да вижда в него съвършения съпруг. За нея той винаги ще е нейният хубавец Джордж – почти неотстъпващ на нейната красота, с добри обноски, обичан от всички, глава на семейството ѝ, който, както преди време се беше изразил един техен приятел, изглежда като слязъл от корицата на каталог на „Дж. Крю“.

В това отношение се разбират добре, защото той е не по-малко взискателен към себе си, склонност, която може би щеше да поотслабне с времето, ако не се беше отдал на съдийстването. Да бъдеш съдия, според Джордж, означава да си надменен. Като адвокат той се стараеше никога да не осъжда клиентите си. Всеки друг в системата на правораздаване – полицаи, прокурори, съдебни заседатели и съдии – го прави; нямаха нужда от помощта му. Като съдия обаче човек е длъжен да определи кое е добро и кое – зло, дръзко начинание, защото за целта трябва да приемеш, че стоиш над слабостите, които искаш да порицаеш. След като си спомни какво се случи в кашона преди четирийсет години, всичко това му се струва жалък фарс.

Случката, от която през годините си беше спомнял само откъслечни фрагменти, сега се връща в съзнанието му с по-дълги епизоди. И след като сяда на бюрото си, Джордж си спомня, че нещата не свършиха с остроумната забележка на Джоан, жената, която стана спътничка в живота на Марио.

– Мили Боже, в читалнята спи някакво момиче – каза му на следващия ден отговорникът за дисциплината в общежитието Франклин Григсън. В осем часа сутринта в неделя старата сграда бе още заспала. Григсън и Джордж бяха може би единствените двама будни след нощния купон. Григсън тръгваше за църква. Джордж излизаше от тоалетната след поредното повръщане. Чувстваше се малко по-добре, но главата му кънтеше като камбана.

– Направи едно добро дело за всички – помоли го Григсън. – Намери чия е мацката и го накарай да я махне оттук.

Ако момичето бъдеше намерено така, управата щеше да отмени правото за посещение на жени в общежитието до края на семестъра.

Джордж се промъкна до вратата на читалнята. Стаята беше хубава, със светла дъбова ламперия, по която поколения колежани бяха издялали инициалите си. Разположените в единия край шкафове бяха пълни със стари книги с кожени подвързии. На вехтия кафяв диван в най-отдалечения от вратата ъгъл спеше някакво момиче. Беше стройно, русокосо същество с опърпана вълнена пола. В прозрачните чорапогащи на единия ѝ крак зееше голяма дупка. На Джордж му беше достатъчен един поглед, за да я познае.

Изтича на горния етаж и задумка на вратата на Хю Брайърли, докато той се показа по пижама.

– Лъжеш – заяви Брайърли.

Каза, че бил изпратил девойката до вратата на общежитието и ѝ предложил да ѝ намери кола, но тя била поизтрезняла и казала, че сама ще се оправи.

– Не я ли изпрати до тях? – попита Джордж.

Един аристократ (всъщност не един) може да се възползва от сексуалните услуги на млада жена в кашон от хладилник, но да не я изпратиш до дома ѝ бе тежко нарушение на кодекса на честта, който Джордж бе възпитан да смята за нещо свято.

– Стига си хленчил, Мейсън. Нямам представа откъде е? Изтърси се на мача. Какво трябваше да направя? Да я изпратя до стадиона?

– Какво смяташ да правиш сега? – интересува се Джордж.

– Аз ли? Колкото е моя, толкова е и твоя. Ти разкарай курвата.

Брайърли затвори вратата. Джордж си спомни за „наема“, който другото момче бе събирало предишната нощ, и отново задумка, но Хю не отвори. Доколкото си спомня сега, след онзи ден никога не си проговориха.

Долу младата жена се беше събудила. Изглеждаше ужасно. Седнала на проскубания ориенталски килим, облегната на стената, опитваше да разреше с пръсти косата си, сплъстена от мръсотията след всичко, което се беше случило снощи. Лицето ѝ гореше и Джордж предположи, че има алергия или е настинала. Голямата златна брошка, която трябваше да придържа полата ѝ, бе сложена накриво и върху блузата ѝ имаше тъмнопурпурно петно от плодов сок. Когато видя Джордж на вратата, момичето се наежи.

– Ти пък какво искаш?

Сега си спомня, че въпросът ѝ го накара да занемее. Защото изведнъж осъзна, че наистина иска нещо от нея. Сега, четирийсет и няколко години по-късно, седнал на голямото кожено кресло, което някога бе в адвокатската му кантора, Джордж Мейсън застива неподвижно. Паметта му се провира сред дебрите от спомени като сапьор през минно поле. Мисията е сложна. Едно непредпазливо движение ще провали шанса му, защото иска да се върне отново в кожата на онзи младеж, все още неоформен като характер. Какво очакваше от девойката, докато я гледаше от вратата? Не прошка. Би било твърде ласкателно да си мисли, че по онова време моралните му разбирания са били на такава висота. В онези дни нито за миг не му беше хрумнало, че всичко, което се случи, може да е станало без нейното съгласие. Вероятно е изпитал някакъв срам заради греха си и смущение, че я вижда. Може би се е изкушавал да я обвини, да я нарече с обидни имена, както направи Брайърли. Но застанал на двайсетина крачки от нея в старата читалня, нелепо, невероятно, той искаше от нея нещо повече от всички други – близост. Беше правил секс с нея пред другарите си, когато тя бе почти неадекватна, но при все това се чувстваше свързан с нея по един много първичен начин. Според Евклид правата линия е най-краткият път между две точки в пространството, независимо колко са раздалечени, и в онзи момент Джордж Мейсън съвсем авторитетно можеше да твърди, че в секса това е не по-малко валидно, отколкото в геометрията. Дали по някакъв инстинкт половият акт водеше със себе си желание за духовна близост? Като я гледаше така, Джордж отчаяно си помисли, че тя дори не знае името му.

Затова се представи. Приближи се и ѝ подаде ръка. Тя я пое непохватно.

– Мога ли да ти помогна с нещо? – попита той.

Въпреки добрите му намерения от въпроса му по зачервеното ѝ лице за миг се изписа отчаяние. По неразбираема за него причина девойката притисна слепоочията си с пръсти.

– Намери ми цигари – каза му. Вдигна празния пакет, който стискаше в едната си ръка, и го запрати на дивана. – Адски ми се пуши.

Той не помръдна, все още раздиран от противоречиви чувства.

– Не каза името си.

Тя се намуси, но се примири. Явно сметна, че това е цената, която трябва да плати, ако иска цигара.

– Хубаво – измърмори. – Хубаво, Джордж. Аз съм Лоли. Вичино. – Извърна се и облегна главата си на стената. – Казвам се Лоли Вичино и умирам за цигара.

Докато седи и си спомня за това, образът на четирите млади мъже от Глен Брей на предния ред в съдебната зала отново изплува в съзнанието му. Близките и адвокатите им надълго и нашироко тръбяха колко добри момчета били и облечени с тъмни костюми и прилично подстригани, те успешно играеха ролята, за което Сапърстийн ги беше подготвил. Дори най-умелият адвокат обаче не може да представи Джейкъб Уорновиц като добро момче. Той очевидно е хулиган с дълъг списък от дисциплинарни нарушения, включително четири предишни ареста, в гимназията и в колежа. Всеки от другите трима обвиняеми обаче има значителни постижения. Единият, отличник в един колеж на изток, смятал да постъпи на работа в щаба на депутатка от Конгреса. Друг е създал програма да учи бедни деца на зимни кънки и все още работи по нея като доброволец. Преди процеса третият е работил в спортната катедра на университета, където учи със стипендия на хокеист.

От съдийската катедра Джордж внимателно огледа и четиримата. Един от младежите показва признаци на преждевременно състаряване – слабата му косица е оредяла и е надебелял до степен, при която вече не прилича на спортист. Съдията се надяваше, че това е Уорновиц, макар да зае, че природата рядко следва човешкото правосъдие. Другите трима обаче бяха напети представители на своето поколение. С тревожни, невярващи очи гледаха как други решават съдбата им, както може да се очаква от човек, който току-що е научил, че целият му живот зависи от един час преди седем години.

Представяйки си ги сега, Джордж се опита да направи сравнение с онзи младеж в студентската читалня преди четири десетилетия. Защо да приема, че той е бил по-добър от тях? Не е ли възможно някой от тях – дори всички – да е изпитал вина, срам или грижа към Минди Дебойе след изнасилването? Не достатъчно силно, разбира се, за да признае грешката си, да извика линейка или родителите ѝ. Но те я бяха облекли като заспало дете, бяха я свалили на долния етаж, възможно ли е в никого от тях да не е имало частица хуманност?

Един звук прекъсва мислите му – пискане от компютъра, сигнал, че е получил нов имейл. Всяка вечер Джордж си разменя писма със синовете си за състоянието на майка им, за настроението ѝ. На бюрото му има снимка на двете момчета, лъчезарни, красиви. С Патрис са отгледали прекрасни деца, макар че понякога тя не се сдържа да се пошегува. „Къде сбърках?“ – обича да казва, когато стане дума, че и двамата ѝ синове са адвокати. Питър е взел по малко и от двамата и практикува строително право тук, в града. Наскоро се сгоди. Пиърс, по-малкият, работи в голяма компания от развлекателния бизнес в Лос Анджелис.

Когато отваря електронната си поща обаче, Джордж вижда, че писмото не е от синовете му. Полетата за подател и тема на имейла носят познати зловещи думи. Думите на Номер 1 под съобщението за върнато писмо гласят „Добър съвет“. Следват сини букви с препратка към друг сайт. Джордж щраква върху надписа и попада на страницата на известна застрахователна компания. Заглавието гласи: „Ако сте семеен, планирайте разумно. Жена ви най-вероятно ще ви надживее.“

Джордж затваря очи. Някак си не може да осъзнае, че Номер 1 е проникнал и в дома му. За момента обаче това не го тревожи особено. Мислено той все още е във Вирджиния преди четирийсет години и като неспокоен дух още търси Лоли Вичино.