Съвестта е моят адвокат

Шефът

В сряда сутринта, когато Джордж Мейсън спира колата си на запазеното си място в покрития паркинг, Ейбъл Бърц го чака на стълбите. Ейбъл дойде в съда миналата вечер, около час след като Марина си тръгна, и настани телесата си на зеления диван в приемната.

– Аз ще ви охранявам, господин съдия – обясни.

Джордж се престори на доволен.

– Съжалявам, че трябва да си губиш времето с мен, Ейбъл.

– О, в никакъв случай, господин съдия. Гледаме на случая много сериозно.

От самото начало Джордж забеляза недостатък в плана на Марина да му прикрепи телохранител. Съдебната охрана е твърде малобройна, за да си позволи да се лиши от способен човек за задача, при която само ще бездейства. Ейбъл, бивш киндълски полицай, е общителен и гледа да не се натрапва, но се е размекнал. Кафеникавото му яке с емблемата на съда върху джобчето има нужда от снаждане с още един метър плат, за да обхване огромния му корем. При вчерашната им среща се наложи на няколко пъти да се навежда напред, докато, почервенял от усилие, успее да стане от дивана. И явно бедрената му става не е добре. Силно накуцва, докато вървят по коридора, свързващ гаража с основната сграда на съда. „Бог да ни е на помощ и на двамата – мисли си Джордж, – ако Номер 1 ни нападне и трябва да бягаме.“

В присъствието на Ейбъл има още един проблем, който му хрумва едва когато вижда раздразнения поглед на Диниша в кабинета му. Е, и тук вината не е негова – секретарката му и бодигардът имат стара вражда.

Джордж и Патрис се запознаха с Диниша преди повече от две десетилетия на родителските срещи, които тя посещаваше като майка на Джиб. Синът ѝ, който сега работи като рехабилитатор, беше в четвърти клас като Пит, големият син на Мейсънови. По-голямото ѝ момче обаче, Зик, допринесе най-много за трайното ѝ познанство с Джордж. Диниша го потърси, когато синът ѝ бе арестуван. Това не беше първото задържане на Зик, но при тези обвинения – за съучастничество при организиран палеж в апартамента на член на местна банда, който искал да се откаже – го заплашваше лишаване от свобода. Беше опит за натопяване, полицията си търсеше виновник. Може би Зик е бил на местопрестъплението, но Джордж беше убеден, че само е гледал.

Той пое случая безплатно и спечели, но Диниша настоя да му помага за известно време като машинописка като един вид заплащане. Скоро тя стана постоянна негова спътница в адвокатската практика – Зик също. Като първокурсник в Шарлотсвил Джордж неспирно спореше със състудентите си върху Закона за граждански права, за който бе сигурен, че ще отвори път за развитие на негрите. Работа. Правила. Образование. Не разбираше трудностите на младите чернокожи, дори на тези като Зик, които са имали шанса да бъдат отгледани от по-грижовни родители. Кой знае как са започнали проблемите на Зик? Може би защото е надарен с по-малко интелект от двамата си по-малки братя. Неизменно правило на семейния живот по мнението на Джордж е това, че децата заемат свободното място, което им се предлага, а в семейството на Диниша се оказваше, че това място е в Ръдярдския затвор, където Зик е пребивавал вече два пъти. Когато е на свобода, той все още се появява в родния си дом за храна и пари. Джордж не се е изкушавал да поучава секретарката си. Но присъствието на Ейбъл на три метра от бюрото ѝ само засилва мъката ѝ. Не друг а Ейбъл Бърц, тогава детектив в отдел „Кражби“, арестува Зик за грабежа, който го вкара за първи път в затвора.

Джордж е сигурен, че това е причината за мрачния поглед, който тя им хвърля на влизане, но Диниша има и друго основание да се тревожи от непринуденото бърборене между шефа ѝ и Ейбъл. Тя почуква по часовника си.

– Главният съдия – напомня му. – Върховният корт.

– Олеле!

Джордж се обръща и хуква.

За да заглуши недоволството на апелативните съдии за преместването в мрачната пустош отвъд шосе 843, Окръжният съвет построи малък спортен център, включващ корт за ракетбол, който бе добавен само защото беше най-добрият начин да се използва празното пространство с височина колкото два етажа по средата на сградата. Зевзеците му лепнаха името „Върховният корт“. Тук може да се играе и хандбол и главният съдия Ръсти Сабич все още предпочита тази стара игра, при която малка гумена топка се удря с облечена в ръкавица длан. С Джордж играят всяка седмица.

– Джорджи, момчето ми!

Когато Мейсън нахлува в малката съблекалня и започва да сипе извинения, главният съдия точно обува шортите си. Двамата са били добри приятели през цялата си професионална кариера. Първоначално Сабич бе прокурор в съдебната зала, в която Джордж беше назначен за служебен защитник и през първите три месеца често му шепнеше полезни съвети, когато се изправеха пред съдия Уайт: „Поискай ускорена процедура“, „Напомни му, че родителите ще трябва да заложат къщата си, за да осигурят гаранцията.“ Имали са и много разгорещени битки, но съперничеството в съдебната зала често заздравява приятелствата, веднъж отмине ли болката от загубата. Ръсти, който има значително политическо влияние, беше главният му застъпник, когато преди повече от десет години Джордж се кандидатира за тази работа.

– Трябва да поговорим – казва главният съдия.

– Ще се съобразим със срока – успокоява го Джордж.

Една от многото реформи на Ръсти бе да въведе правило, че всички дела за обжалване трябва да се решават до края на годишната сесия на съда, който е след две седмици. Това прекрати старата практика решения, които биха засегнали важни политически играчи, да се бавят с години. Изискването принуждава съдиите да издават решения равномерно през цялата година, за да избегнат натрупването на дела за последния момент. Не това обаче има предвид Ръсти сега.

– Имам два други въпроса.

Вече са в банята, където Джордж кисне ръцете си в топла вода, за да намали опасността от натъртване. Главният съдия стои до него, вече е сложил дебелите предпазни очила и стиска гумената топка, за да я омекоти.

– Номер 1 – изрича и замълчава след тези думи. Зъбите му проблясват в усмивка като риба във водата. – Не е шега, Джорджи. Сериозно е.

– Ръсти… – Джордж се обръща към началника си на малко име само когато са сами – … как, по дяволите, си научил за това.

– Марина ми каза снощи. Звучеше страшничко, особено ако е права за Корасон. Единственият начин да постигне такова нещо според мен е, ако „Могъща латино нация“ е вербувала някой от охраната. Полицията е преровила всичко за тези хора, дори за роднините им. Уличните банди имат мрежа почти като мафията едно време.

– Ръсти, специално помолих Марина да не го обсъжда с никого освен с мен, особено теорията за Корасон. Не искам подчинените ми да се озъртат постоянно, а и честно казано, не ми се вярва да е права.

Още повече след снощния имейл. Каквото и да е влиянието на „Латино нация“ и най-приближените на Корасон, „Латинос Рейес“, откъде ще знаят за болестта на Патрис? Сега фактът, че Марина си прави каквото иска без позволението му, го принуждава да не ѝ казва нищо за писмото. За секунди къщата му ще се напълни с детективи и телохранители, сцена, с която не би искал да посрещне жена си, когато я изпишат.

– Спокойно, Джорджи. Аз съм ѝ шеф. Освен това тя смята, че можем да извлечем и малко полза от случая.

– Каква по-точно?

– Ами, това ѝ дава основание да настоява пред Окръжния съвет за спешно финансиране и увеличаване на щата на охраната.

– А аз ще съм плашилото, така ли?

Джордж не скрива раздразнението си. С толкова мъка пази тайната от семейството си, а сега Марина, която явно преследва свои цели, иска да направи случая главна новина във вестниците.

– В никакъв случай – уверява го Ръсти. – В никакъв случай. Няма да споменаваме имена. Но след убийството в Синсинати това ни дава възможност да си издействаме малко парички. Нека да назначават по-малко връзкари в горските патрули.

Марина се шегува, че миналата година Съветът е намалил двучленния ѝ патрул в гаража на един човек и една немска овчарка, а тази година искат да сменят овчарката с чихуахуа. Сега, със заплахите на Номер 1, Ръсти може да убеди властите да възстановят финансирането, понеже често се съобразяват с авторитета му.

По-младите трудно могат да разберат как Ръсти Сабич е станал олицетворение на правосъдието, при положение че преди близо двайсет години бе съден за убийството на своя колежка прокурорка. Джордж го защитаваше от самото начало и не се изненада, когато се оказа, че обвиненията са скалъпени от объркани лабораторни резултати, несъществуващи улики и ненадеждни свидетели. Единственият въпрос, който все още остава неизяснен, е дали тогавашният новоизбран главен прокурор, който виждаше в Ръсти потенциален конкурент, го е натопил или, както Джордж предполагаше, просто твърде лесно е приел грешното заключение.

Във всеки случай, като жертва на крещяща несправедливост Сабич бе странен кандидат за съдийски пост. Беше избран през 1988 година, после се издигна на длъжността главен съдия благодарение на същия съдебен скандал, който осигури и мястото на Джордж. Ръсти се смята за сигурен кандидат за щатския върховен съд, стига само Нед Холси да отстъпи поста, наречен неофициално „бялото мъжко място“. Другите две места за окръг Киндъл в съгласие с последните политически тенденции се заемат от представител на расовите малцинства и жена.

В поведението на Ръсти се е запазила сдържаност, граничеща с надменност. Преследван от спомена за обвиненията, той винаги ходи изпънат като струна. Животът му е отчетливо разполовен от тази случка, сякаш жизненият му път е пресечен от ярка линия. Джордж го разбира, но понякога не харесва човека, в когото Ръсти се превърна вследствие от това – често депресиран, понякога твърде официален, като сега, сякаш подобно на Марина винаги е нащрек. Ако не броим това, той е великолепен главен съдия. Умело управлява поверената му институция и използва обществената си позиция, за да измъкне властта от партийните вождове и да върне уважението към съда.

Двамата мъже се привеждат, за да излязат на „Върховния корт“, физически са равностойни противници, високи, в добра форма и с прошарени коси. Ръсти е малко по-прегърбен от годините и Джордж може би е малко по-бърз сега, но това не компенсира уменията, които Сабич е натрупал в тази игра още от детските си години, сякаш интуитивно предвижда накъде ще полети топката. Постоянно печели и по старо споразумение играят до спечелване на два от три гейма до двайсет и една точки. Все още изнервен заради Марина, Джордж играе ожесточено и спечелва първия гейм с 21 на 17.

– Няма да ти останат сили за втория гейм – предупреждава го Ръсти, докато си поемат дъх при охладителя за вода.

– Не ми излизай с тия номера, дъртако. Мисля, че вече изоставаш с една крачка.

– С още една.

Джордж опира дланите на коленете си. Ръсти е прав, че много се е изтощил.

– Така, ето втория въпрос, Джордж. Каква е тая работа с молбата ти за преизбиране?

– Имам две седмици.

– Официално, да. Виж какво, в окръжния съд има сто и петдесет съдии, които чакат повишение. Бил си там. На всеки му писва тази мелачка. Дела. Искове. Нахакани адвокати. Тази седмица ми се обадиха шестима души. Да не споменавам Нейтън.

– Кол ли?

Мястото на Нейтън се съкращава по финансови причини, заради което и Джери Раян, първият избраник за поста, се обиди и подаде оставка. Нейтън не може да остане с просто удължаване на срока.

– Това, че срокът му изтича след две години, не означава, че не може да кандидатства за постоянна позиция, ако сега се освободи място. Обзалагам се, че праща помощниците си по два пъти дневно в канцеларията да проверяват дали си подал молбата си. Джордж, не можеш да ни причиниш това. Нали сме приятели.

Ръсти се усмихва. Именно той навремето настоя Окръжният съд да назначи Нейтън на временното място, като си мислеше, че вземането на един изтъкнат юрист ще допринесе за авторитета на съда. Напоследък с голямо удоволствие би дарил тялото на Кол за медицински експерименти – докато е още жив.

– Сериозно говоря, Джордж. Нужен си ни. Не допускай тези смешни заплахи да те уплашат.

Това е неписано правило. Ръсти контролира членството в съда повече от десет години и не иска никой да действа зад гърба му. Ако Джордж не смята да кандидатства за втори мандат, трябваше отдавна да каже на началника си.

– Не е това причината, Ръсти. Просто чаках всички около Патрис да се уталожи.

– Ясно. Но като подклаждаш фалшиви надежди, си създаваш нежелани врагове. Подай документите си. Като заговорихме за Нейтън, какво го прихвана при разглеждането на „Уорновиц“? Четох в „Трибюн“ странна статия за вчерашното изслушване.

Като всеки друг, Ръсти смята атаката на Кол срещу Сапърстийн за смехотворна.

– Значи смята да се разграничи от мнозинството на тези основания, така ли? – осведомява се главният съдия.

– А може би ще бъде един от мнозинството.

Идеята, че Джордж може да гласува за анулиране, кара главния съдия да се сепне.

– Мисля, че проблемите с давността са сериозни, Ръсти.

– Нима?

Ръсти отваря широко очи и се замисля. Сред грижите му като главен съдия е да поддържа доброто име на съда в обществото. Но тук има проблем. Съдиите често се допитват до колегите си за теоретичен съвет, но не е допустимо съдия, който не участва в състава, да дава мнение. Без да продума повече, той махва на Джордж към игрището. На средата на втория гейм, при резултат 10-10, Джордж осъзнава, че няма да има сили за реванш. Единствената му надежда е да вземе този гейм. Преди всяка точка спира, за да си поеме дълбоко дъх, бори се с всички сили. При резултат 20 на 19 с негов сервис той замахва отчаяно да посрещне трудна топка, изпратена от противника. Топката отскача от пръстите му, полита в дъга като гмуркач на забавен каданс и се удря в самата основа на стената. Джордж печели.

– Ох, Боже мой – измърмори Ръсти. Джордж от една година не го е бил с два на нула.

Джордж взема топката и настига Ръсти при вратата.

– Обясни ми какво става. Кол гласува за анулиране, защото видеокасетата е недопустимо веществено доказателство, ти си за анулиране заради давността, а Съмър не приема и двете основания. Така ли излиза?

Джордж се умърлушва при мисълта, че победата му вероятно се дължи на разсейването на шефа му заради случая „Уорновиц“.

– Това е едната възможност. Проучих мненията, но нямам представа какво ще направя, Ръс.

– Е, това малко ме успокоява. Слушай, Джордж, не позволявай на Нейтън да те хване в тази клопка.

– Клопка ли?

– Да те изиграе. Ако анулираш присъдата въз основа на давността, какво става?

– Край.

– Да. Ами при основанията на Нейтън?

Джордж свива рамене. Никога не се е замислял за това.

– Помисли си добре – съветва го главният съдия. – Ако и двамата обявите, че касетата е недопустима като доказателство, прокуратурата ще може да се върне в начална позиция. Вие вече сте решили, че давността не е валидна, тъй че при тези условия обвинението има една година от анулирането отново да повдигне дело за други нарушения, извършени при същото криминално деяние. Следиш ли мисълта ми?

– Да.

– Това означава, че прокурорът ще обвини четиримата младежи в незаконно филмиране. Нали така? После ще им е достатъчно да чакат кой от обвиняемите първи ще почука на вратата им с предложение за споразумение срещу свидетелски показания за изнасилването. Най-големият злосторник ще бъде обвинен и за двете престъпления. И всеки ще получи заслуженото си. Отложено, но не и отменено правосъдие.

– Да вземем обаче положението, към което отивате сега – продължава Ръсти. – Три различни становища. Все едно вдигаме ръце. Присъдата се анулира без никакво указание към нисшата инстанция дали процесът може да продължи. Ще трябва ли пак да се гледа пред пълен състав, или, което е по-вероятно, Върховният съд да се намеси. А ти кандидатстваш за продължаване на мандата, след като си взел решение за освобождаването на четирима богати бели изнасилвани на основание, което никой друг съдия не би подкрепил и което по всяка вероятност ще бъде отменено. Бога ми, Джордж. Сам си търсиш белята. – Ръсти докосва мократа от пот фланелка на рамото му. – Запитай се дали Нейтън не е премислил всичко това, преди да дойде на изслушването вчера. Ще те прати на бесилото и ще грабне мястото ти.

След като свършва лекцията, Ръсти излиза, оставяйки Джордж сам и силно обезпокоен във високия бял салон. Не е убеден за Кол. Сложните планове, които Ръсти описа, са напълно по възможностите на Нейтън.

Но не е в негов стил да прави компромиси. За Кол правосъдието е въпрос на непоклатима логика, непокварена от лични подбуди. Веднъж несправедливо обвинен за убийство, Ръсти съвсем разбираемо е склонен да вижда зловещи, сложни заговори, целящи провал – неговия и на приятелите му.

Ако обаче по практически съображения Джордж гласува за анулиране поради изтекла давност, главният съдия е прав. Феминистките и малцинствата, либерали и консерватори – съдия, който успее да настрои срещу себе си едновременно всички тези групи, може да очаква сериозни неприятности в деня на избора. Джордж гледа изгодата си не по-малко от всеки друг, но не смята да утежнява съвестта си заради едно гласуване.

Ето какво го тревожи най-много, дава си сметка той. Разговорът надхвърли далеч границите на коректността. От време на време му се случва при срещите с Ръсти. Джордж толкова е свикнал да го вижда като символ на почтеността, че отдава всяка негова дума или действие, независимо от вида им, на желанието за справедливост.

За негова чест, когато Джордж влиза в съблекалнята, Ръсти вече е размислил. Седи на тясната дървена пейка между шкафчетата, препасан с кърпа през корема, ставащ все по-отпуснат с годините.

– Джордж, в един момент трябваше да лапна някой мръсен чорап и да замълча. Нека забравим всичко това. Извинявай.

– Няма защо.

– Загрижен съм за теб, това е. Знаеш го.

– Да, знам. – Джордж все пак смята, че приятелят му е по-загрижен за съда, който управлява, неговото творение. – Ръсти, от трийсет години не се вслушвам в мнението ти. Станало ми е навик.

Двамата се усмихват.

– Казусът е труден, Ръсти. Много ме притеснява.

– Постоянно го премисляш, нали?

Нищо не премисля. След вчерашните спомени не смее да се мъчи със случая, докато не се успокои.

– Как е Патрис? – пита главният съдия.

Джордж решава, че забележката не е случайна.

Така Ръсти си обяснява нещата. Патрис е болна. Джордж е излязъл леко от релси. Може би е прав. Джордж му разказва накратко за състоянието на жена си. Тази сутрин лекарите му казаха, че вероятно ще изпишат Патрис довечера.

– Чудесно, чудесно – казва Ръсти.

Сетне двамата мъже, седнали на пейката в съблекалнята, потъват в мълчание, в което темата „Уорновиц“ някак си продължава да витае във въздуха.

– Ръсти – заговаря накрая Джордж. – Съдията може ли да бъде освободен от дадено дело, ако нещо в случая му напомня за него самия.

Едва след като го казва, той си дава сметка колко тенденциозно звучи въпросът. Ръсти сигурно вижда себе си в лицето на всеки подсъдим.

– Делата трябва да ни напомнят за самите нас, не е ли така, Джордж? Нали милосърдието се крепи на това. – Главният съдия става и окуражително подава ръка на колегата си. – Днеска ме разби.

– И още как.

– Каквото и решение да вземеш по този казус, ще е правилно, сигурен съм.

Джордж неубедено поклаща глава.

– Просто…

– Какво?

– Понякога не се ли питаш?

– Какво?

Когато Джордж изрича мисълта си, по тъмните очи на Ръсти личи, че е казал възможно най-обезпокоително нещо за приятеля си.

– Кои сме ние? – попита Джордж. – Кои сме ние да съдим?