Съвестта е моят адвокат

Компютърно разследване

Джордж застава на тротоара пред участъка на Втори район с Марина и Ейбъл и се опитва да се съвземе. Точно сега застъпва новата смяна и малкият паркинг отпред е пълен с патрулни коли; униформени полицаи, обикновено по двойки, влизат и излизат от сградата във вечерния сумрак. Отсреща има градинка с няколко все още цъфнали дървета и неокосена трева, пълна с боклуци. Ръката на Джордж го боли. Трябва да изпие още няколко ибупрофена.

– От моя компютър ли? Първото писмо е изпратено от моя компютър?

– Да, господин съдия – отвръща Марина. – Успели са да стартират разследващата програма и са възстановили твърдия ви диск така, че да видят всичко, което е имало на него. Така де, близко е до ума, че писмо, което е върнато на вашия компютър, трябва първоначално да е било изпратено от него. Но понеже останалите имейли са преминали през сървъра посредник, техниците от Бюрото бяха изключили тази възможност. Пуснали са разследвалата програма само за да проверят вашето копие от писмото, което е получил Кол, да видят дали не са пропуснали нещо. Тогава са отворили и първия имейл – онзи, който мислехте, че сте изтрили – тогава… Изненада! Бил изпратен от вашия Ай Пи адрес през сървъра на съда. Сторило им се странно, защото нямало копие в папката ви за изпратена поща. Решили, че е било някаква много сложна операция и след като възстановили и папката „Изпратени“, той бил там. Бил изтрит.

– Ами другите писма, които получих?

– Не. Казаха, че само първото е било изпратено от вашия компютър. В другите адресът ви само бил копиран – няма следи от тях върху диска ви.

– Какво мислиш за това, Марина? Сигурно, че сам си пращам заплахи.

Марина стиска устни.

– За моето мнение ли питате, или за мнението на Бюрото?

– О, за Бога!

– Така е, господин съдия. Доста нещастници, търсещи внимание, го правят. Често се случва.

Ето защо специалистите в Бюрото са пуснали разследващата програма. На някого му е минало през ума, че не са проверили първия логичен заподозрян. Въпреки раздразнението си Джордж осъзнава, че тази теория звучи по-правдоподобно от фантазиите за Корасон.

– Марина, бях в кабинета си с Джон Баниън, когато едно от първите писма пристигна. Онова, след което ти се обадих. Няма как да съм го изпратил сам.

Тя свива рамене:

– От изпращането до получаването могат да минат и двайсет минути, господин съдия.

– Какъв мотив мога да имам?

След като се замисля обаче, той си дава сметка, че при предстоящия избор за съдии може да извлече изгода, ако се представи за герой пред обществеността.

– Да не си мислят, че съм уредил и да ми счупят ръката?

– Това е само предположение, господин съдия. Щях ли да говоря за това с вас, ако смятах, че е вярно?

„Брой до десет“ – казва си той. Бавно отброява всяко число.

– Нека да помислим обаче кой го е направил, изключвайки присъстващите – предлага тя. – Търсим някого, който има достъп до компютъра ви.

– Никой няма достъп до компютъра ми. Сериозно ти казвам, Марина. Всеки, който седне на компютъра ми и започне да пише, би събудил подозрение.

– Достатъчни са му били по-малко от трийсет секунди да напише „Ще платиш“, ако ви е издебнал да станете за малко.

Опитвайки се да разреши тази загадка, Джордж се замисля за първите писма.

– Значи, доколкото разбирам, първото писмо, онова, което гласи: „Ще си платиш“, е изпратено от моя компютър. Същия ден някой ми е изпратил още две със същото съдържание от друг компютър.

– Точно така.

– Защо?

– Явно за да привлече вниманието ви.

– Не. Искам да кажа защо е използвал най-напред моя компютър? Дали е очаквал да го забележим по-рано? Като със съобщенията на мобилния ми телефон. Или в дома ми. Номер 1 иска да ми покаже колко лесно може да се добере до мен.

Марина вдига вежди:

– Какви съобщения в дома ви?

– Само едно – оправдава се Джордж, но за секунда се уплашва, че тя ще го удари.

– Вие сте лош, много лош пациент – изрича след дълго мълчание Марина.

– Не споря.

Тя помълчава още малко, за да се успокои. Сега са почти квит – и двамата са ядосани и се опитват да го преодолеят.

– Е – казва накрая тя, – ако е трябвало да забележите, че имейлът е изпратен от вашия компютър, защо го е изтрил? Техниците казаха, че и двете копия – полученото писмо и копието на изпратеното – са били изтрити едновременно. Това е станало около шест часа след изпращането.

– Значи не е изтрито случайно, така ли?

– Така излиза.

– Нищо не разбирам.

– Добре, да помислим. Говорим за човек, който е можел да влезе в кабинета ви във ваше отсъствие, без да събуди подозрения. При това два пъти в един ден. Вие кажете кой е бил.

– Знаят ли по кое време е станало?

Марина изважда бележника си от джоба на униформеното яке.

– Било е изпратено в 9.42 часа. После двете писма са били изтрити малко преди 16.00 часа.

– Значи и в двата случая в кантората е имало други хора.

– Така излиза. Знае ли някой друг освен вас паролата за компютъра ви?

– Диниша.

– Само тя ли?

Истината му се стоварва като гръм от ясно небе. Зик. Значи все пак е бил Зик. Известно е, че той спокойно рови из нещата на майка си. Тя е записала някъде паролата и Зик я е намерил. Съдията изрича името му.

– Гениална идея – отбелязва Марина. – Точно това ми хрумна, когато ми се обадиха от Бюрото. Само че първото писмо е било изпратено в петък, когато Зик е бил в Сейнт Луис. Току-що се обадихме във фирмата и оттам потвърдиха. Чист е.

Чист, но вече безработен, помисля си Джордж. Работодателят на Зик в Сейнт Луис няма да го задържи и един ден, след като от ФБР се интересуват за него. Лошо за момчето. Това е другата страна на проблема. Но както винаги, Джордж съжалява най-много за майката на Зик.

– Добре – подема той. – Докъде бяхме стигнали?

– Паролата за компютъра ви. Само Диниша ли я знае?

– Да. – Джордж се замисля. – Но ако съм работил на компютъра и съм излязъл за малко, той се изключва автоматично едва след колко… петнайсет минути?

– Би трябвало да са десет. Да предположим тогава, че някой е влязъл точно в този момент и е написал писмото за секунди. Кой би могъл да бъде?

– Всеки от подчинените ми.

– Добре. Това ще са главните заподозрени. Заради удобния момент. Кой друг може да е минавал оттам?

– Понякога някой от другите съдии идва да остави проекторешение. Напоследък използваме електронната поща, но от време на време се налага да обсъдим нещо и тогава колегите ми предпочитат лично да ми донесат становището си. Предполагам, че ако първия път ме е нямало, може да го е използвал като повод да се върне пак.

– Можете ли да ми кажете с кои съдии работите сега?

– Идва краят на сесията, Марина. През последния месец вероятно съм имал работа с всеки съдия в съда.

– Така. Значи включваме подчинените ви. Съдиите. И?

– Може би техните помощници. Ако говорим обаче за човек, което е можел да мине покрай Диниша, без да събуди подозрение, трябва да включим и твоите хора. Мърф и теб.

– Съгласна съм да включим името ми, но само след вашето в списъка. Кой друг?

– Куриерите. Чистачите. За други не се сещам.

– Добре. Откъде ще започнем?

– Какво да започнем?

– Ами, да разпитваме персонала ви.

Джордж си го представя. Ще бъде груб разпит. Диниша, Джон, Каси, Маркъс. Ще бъдат притиснати, обвинени. Това никак не му се харесва и той го казва.

– Подозирате ли някого, господин съдия? Някого, когото трябва да притиснем първи.

– Може ли да помисля до утре?

Марина се съгласява. Ейбъл ще го закара в съда, после у дома. Когато стигат до микробуса, Джордж изведнъж щраква с пръсти и изтичва обратно в участъка, за да говори с Грисъм.

– Забравих нещо. Къде е колата ми?

Тя е в гаража на полицията, в ръцете на криминалистите. Дори след като са събрали улики – отпечатъци, следи, снимки – докато прокуратурата я освободи, ще минат няколко дни.

Грисъм се подсмихва:

– Освен това нали няма да шофирате в това състояние, господин съдия? Нека първо да ви мине ръката.

– Ченгета – измърморва Джордж, когато се качва в микробуса при Ейбъл.

В кабинета си установява, че верният Баниън му е оставил някои документи на креслото, разпечатки от един интернет архив. Отначало Джордж не проумява за какво са. Разпечатката съдържа списък на статии от жени на име Лоли или Вичино. На края на първата страница има четири заглавия от списания за бродерия от някоя си Лоли Вичино Гарднър. С помощта на друга търсачка Джон е намерил телефонния номер и адреса ѝ в Ливмор, Калифорния.

Джордж поглежда часовника си. Там са с два часа назад.

– Ще се забавя още няколко минути, Ейбъл – извиква той.

Разположил се на зеления диван, с полицейско романче в ръка, Ейбъл махва небрежно, докато Джордж затваря вратата.

Защо? – пита се той. Но вече набира номера. Обажда се някаква жена, задъхана е, сякаш е тичала.

– Казвам се Джордж Мейсън. Съдия Джордж Мейсън. Търся Лоли Вичино… или жена, която навремето се е казвала така.

Кратко мълчание.

– На телефона.

– Вие ли сте онази Лоли Вичино, която е учила в колежа „Калъма“ през 1964 година? – пита той, макар че от лекия тайдуотърски акцент в единствените две думи, които тя изрече, вече е сигурен, че е тя.

Междувременно Лоли Вичино пресмята нещо на ум.

– За пари ли се обаждате? Да не събирате подаяния за онова място? Защото, приятел, ако е така, сбъркали сте адреса.

– Не, госпожо – отговаря Джордж, давайки си сметка, че самият той звучи малко като преди четирийсет години. – Нищо подобно. Не.

– Казвате, че сте съдия, а?

Той повтаря името си.

– В Дюсабл.

– Дюсабл. Никога не съм била там. Сигурен ли сте, че няма грешка?

– Не, няма грешка. Не се обаждам по официален повод.

– О, така ли? Надявах се да ми съобщите, че съм получила наследство от далечен роднина.

Тя се изкисква мрачно.

– За съжаление, не – отвръща той.

– Защо тогава?

Накрая ѝ казва, че е бил студент в Шарлотсвил.

– Познавам ли ви? – пита тя.

– Мисля, че да.

– Гаджета ли сме били? Не съм ходила с никого от там.

– Не.

– Как сме се запознали?

Настъпва моментът. Думите не искат да излязат от устата му. Би било жестоко да ѝ напомни нещо, за което не иска да си мисли, било то от неудобство или заради преживяната болка. Той продължава да мълчи.

– Защото гледам да не мисля за това – добавя тя. – Оттогава не съм стъпвала в оня край. А вие?

Той също не е стъпвал там. От смъртта на родителите му. Двете му сестри са в Кънектикът. Той се е отказал от Вирджиния. Лоли Вичино също.

– Там всичко е толкова закостеняло – казва тя. – Радвам се, че се махнах. Да ви кажа истината, дори не искам да говоря с хора оттам. Как казахте, че сме се запознали?

– Имам спомен, че сме се срещали случайно. На едно есенно парти. Спомних си за някои неща, които се случиха тогава.

– Е, аз със сигурност не си спомням. Нямам спомени от ония години. Тогава мразех всичко около себе си.

– О…

– Така че съжалявам, не мога да ви помогна, господин съдия. Мейсън ли казахте?

– Да.

Тя се замисля. Разбира се, че името ще ѝ звучи познато. Не може да си израснал във Вирджиния и да не си чувал името Джордж Мейсън. Има университети, кръстени на него, улици. Ако не ѝ беше познато, вече да е затворила.

– Предполагам… Предполагам, че ми е любопитно да науча как се е развил животът ви оттогава.

– Така ли? Защо? Как се разви вашият живот, съдия Мейсън?

– Доста добре – отвръща той, без да се замисля. – Много добре.

Дава си сметка, че този въпрос си е задавал подсъзнателно през последните месеци и това е отговорът. Той има повече от всичко, което някога е искал. С чисто сърце може да го каже, особено след като го избраха в апелативния съд. Семейството му винаги се е справяло отлично, с малки колебания. Съдия Мейсън осъзнава, че към него съдбата е била по-благосклонна, отколкото към повечето хора.

– Не мога да кажа същото за себе си – споделя Лоли. – Справям се. Винаги съм се справяла. Но положението ми е такова, сещате ли се? Живея ден за ден. Така е при всички, нали? На никого не му е лесно, господин съдия.

– Е, съжалявам, ако с нещо съм утежнил положението ви.

Ако тя беше настояла за ясен отговор още щом вдигна телефона, Джордж щеше да ѝ признае, че ѝ се обажда, за да поиска помощ по едно дело. Мислеше си, че ѝ се обажда, за да види какви поражения е имала онази случка и колко гняв е запазила Лоли след четири десетилетия. Или да се опита да потвърди сегашните си предположения. Дали е искала да се самонакаже и унижи, когато е отишла при Хю Брайърли и съквартиранта му, или просто е пострадала от една от онези дълбоки заблуди на младостта, които наричаме забавление? Или дори е била принудена? Възможно ли е, ако животът е бил по-жесток към нея, това да не е бил единственият такъв инцидент? Оказва се обаче, че най-силното му желание е да ѝ се представи като човек, който се е поучил от грешките си и вече не ги повтаря. Човек, който гледа със съжаление на миналото си. Човек, който съжалява, че не е сторил нещо добро вместо лошото в онзи съдбовен момент на живота си, не само заради себе си, но и заради нея. Искаше му се да ѝ каже всичко това.

– Боже! Сега схващам. А бе, вие да не сте от „Анонимни алкохолици“?

– Не.

– Защото те те карат да се обаждаш на хора, които не си виждал от векове, и да им казваш, че съжаляваш. Затова се махнах от тях. Не виждах смисъл. Кой ще ми прости за всички глупости, които съм направила? Никой. Това е сигурно. Затова продължавайте напред. Това трябва да направите. Не можете да промените миналото, нали, господин съдия? Права ли съм? Затуй го забравете. Така правя аз.

– Разбирам.

– Има такива хора и аз съм от тях. Затова съжалявам, но не мога да ви помогна. Какво и да е станало, то вече е история.

– Разбира се.

– Благодаря за обаждането, господин съдия.

След като ясно му представи философията си, тя бърза да затвори, за да не му даде възможност да ѝ напомни нещо повече. Като фон се чува друг глас, някаква жена, чиято поява само усилва желанието на Лоли да сложи край на разговора. Последната дума, която Джордж чува, преди връзката да прекъсне, е „странен…“