Съвестта е моят адвокат

Съдебното решение

Джордж написа всичко това с лявата ръка. Опита да извади дясната от превръзката, но след като натисна няколко клавиша, силна болка обхвана цялата му предмишница чак до лакътя. Той взема проекторешението от принтера и го занася в малкия кабинет на Каси. Тя яде ябълка и отхапва поредната хапка, докато чете първата страница.

– Изненадана ли си? – пита Джордж.

– Знаех, че каквото и да решите, ще е правилно, господин съдия.

Тя го нарича „господин съдия“ не по-често от веднъж месечно, тъй че Джордж го приема като признание. Моли я да даде преднина на документа, за да може утре да връчи по едно копие на Кол и Пърфойл.

Надява се окончателното становище да е готово до края на седмицата.

– Ще го свърша, преди да си тръгна вечерта – обещава тя и потърква ръце. Жената-чудо ще свърши всичко за нула време.

Празното бюро на Джон срещу това на Каси възбужда носталгия. Той си тръгна преди три часа. Диниша му помогна да прибере вещите си в кашони. След като Джордж дойде да стисне отпуснатата ръка на служителя си, уместен жест след девет години съвместна работа. И съдията, и помощникът му бяха разстроени от скарването преди около час, затова отначало не си казаха почти нищо.

– Какво ще стане с мен сега? – попита накрая Баниън, преди да излезе.

Сериозен въпрос. Последствията са същите, както ако виновникът беше Каси – Джордж не може да потули работата. Марина, полицията, ФБР, Адвокатската колегия, всички са уведомени. Джон може да очаква затвор и отнемане на разрешителното да упражнява професията си. Сега, след като вътрешната му драма е довела до реални последствия, Баниън изглеждаше съвсем объркан.

– Джон, боя се, че трябва да си потърсиш адвокат – каза съдията и това за жалост бяха и думите му за сбогуване.

След като се освободи от бремето на делото „Уорновиц“ и от мъчителя си, Джордж се чувства както преди години, в редките случаи когато постигнеше отмяна на присъда. Пускането на клиента му на свобода след силното умствено и физическо напрежение на процеса беше свидетелство не за справедливостта на закона (твърде често Джордж знаеше, че клиентът му е виновен), а за разтърсващата мощ на собствената му воля. Когато изпаднеше в това настроение, той изпитваше прилив на енергия, позволяваща му да премести планини от несвършени задачи, натрупали се на бюрото му.

Сега той слиза на долния етаж, в деловодството на съда.

– Искам да взема молба за нов мандат – казва на служителя.

Джордж попълва единствената страница на формуляра още там, прави две копия и занася едното на секретарката на главния съдия. Ръсти го вижда през отворената врата на кабинета си и му махва да влезе.

– Значи две добри новини в един ден – отбелязва той, държейки молбата.

– Коя е другата?

– Нейтън Кол си подава оставката в края на тази съдебна сесия.

– Не може да бъде.

– Каза, че никой пост не си струва да рискува живота си. Държеше се, сякаш аз съм виновен. Иска да му уредя полицейска охрана.

– Мислиш ли, че ще каже на ченгетата къде живее, или ще поиска да охраняват район от един квадратен километър наоколо?

Двамата се засмиват.

– Боя се, че страховете му не са много основателни, Ръсти.

Джордж разказва за Джон и главният съдия буквално пада от удивление.

– Какво, по дяволите, си е мислил? – пита накрая. – Какво си е въобразявал?

– Обичайна драма на един неудачник. Колкото повече е гледал касетата, толкова повече се е навивал и толкова повече ме е обвинявал, че съм го накарал. Един ден не издържал, влязъл за секунда в кабинета ми и изведнъж му хрумнало да отиде на компютъра ми и да пусне първия имейл на несъществуващ адрес, знаейки, че писмото ще се върне пак в моята поща.

– „Ще си платиш“?

– „Ще си платиш“. След това се замислил за друго, най-вече за последствията, когато го хванат. Колко хора биха могли да използват компютъра ми? Затова, когато пак съм излязъл, изтрил оригиналното съобщение и копието от изходящата ми поща. После, за да отклони вниманието от писмото, изпратено от моя компютър, го пуснал още два пъти от своя през отворения сървър. Това се повтаряло всеки път. Възмущение, спонтанно изпращане на заплаха, после разкаяние и страх, че ще го хванат. Разбира се, бях твърде разсеян с Патрис, за да обърна внимание на първото писмо. Това само го подтикнало да изпраща по-заплашителни писма.

– Къде е бил, когато го е правил?

– Каза, че е изпратил повечето писма от лаптопа си от кабинета, когато е седял на десетина метра от мен.

– Чакай малко. За същия ли човек става дума, който видял едно от писмата и те накарал да предупредиш охраната?

– Да, същият. След като изпратил писмото, влязъл да види как ще реагирам.

– Добре, но защо те е накарал да предупредиш Марина?

– Ами, най-напред, е искал да ме уплаши. Трябвало е да реагира, сякаш вижда сериозна заплаха. Пък и какво по-добро алиби от това, да викаш „Дръжте крадеца“?

Ръсти изсумтява презрително: хора.

– Най-много го е вбесила идеята, че може да оставя момчетата да се измъкнат. Копнеел е за строго наказание.

– Дай ми урок, като накажеш тях. Кой твърди, че няма смисъл от отмъщение?

Двамата приятели седят един до друг на две кресла в просторния личен кабинет на главния съдия, споглеждат се и се усмихват мрачно.

– Както и да е – продължава Джордж. – Докато постоянно му давах задачи по делото, Джон е осъзнал, че срокът на давност ме притеснява. Веднъж май съм му го споменал. Това му дало идеята да ми прати писмото за предсмъртното бдение. След съвещанието пък помощникът на Пърфойл му казал, че доста сериозно обмислям анулиране. Това отново го подтикнало към действие и ми изпратил писмото вкъщи. Нищо обаче не го вбесило толкова, колкото личният разговор с мен. Аз, човекът, от когото винаги се е възхищавал, сега е готов да освободи слугите на дявола. Направо побеснял. Тогава използвал мобилния ми телефон.

– Как го е взел?

Джордж обяснява, че явно е изпуснал апарата в коридора при входа на балната зала в „Грешам“. От охраната на хотела са го намерили и са се обадили на Баниън, защото преди броени часове той бил телефонирал да пита от името на съдията.

– Джон ми каза, че през цялото време му идело да ми го върне, като каже, че от хотела току-що са му го дали, но скоро започнал да изпраща съобщенията. Сигурен съм, че още щом се е добрал до телефона, е осъзнал каква нова възможност да ме плаши получава с него.

Главният съдия прокарва ръка през посивялата си коса и се замисля.

– Мислиш ли, че този човек е луд, Джорджи?

– Мисля, че е един объркан самотник. И аз съм засегнал слабото му място.

– Рано или късно е щяло да избие.

– Не знам. – Това ще остане най-трудният въпрос за Джордж. – Каза ми, че винаги искам да съм най-добрият.

– Разбирам го – отбелязва старият му приятел.

– Каза също, че се е боял да не ме разочарова.

– Джордж, вината не е твоя…

– Можех да…

– Не – отсича главният съдия. – Никой не иска от теб да си светец. Има някои ограничения.

Джордж може да говори още, но Ръсти, строгият защитник на закона, никога няма да погледне на това от друга перспектива освен от юридическата страна, а това означава, че Джон е престъпникът, а всички други са безгрешни. Двамата не проговарят известно време, всеки потънал в мислите си.

– Добре – казва накрая Ръсти. – Разбирам защо помощникът ти те е обвинявал, но защо започна да заплашва Кол?

– О, това ли. – Джордж почти бе забравил тази част. – Колкото повече заплахи изпращал, толкова повече се опасявал за последствията. Нали виждаш зависимостта: първо рискува, после го хваща страх, че ще го хванат, после – че няма да го хванат. Всички в кабинета ми знаеха, че Марина и ФБР нямат напредък в разследването. Единственото подозрение обаче, което я помолих да запази в тайна, бе теорията за Корасон. Не исках да причиня паника. На онази среща с Марина Джон осъзнал как си е навила на пръста да разобличи Корасон. Тогава му хрумнало, че може да му се размине. Затова се опитал да подхвърли още няколко улики. Спомнил си, че Кол е участвал в съдебния състав, който потвърди присъдата на Корасон. И като се има предвид мнението на Нейтън за анулирането на „Уорновиц“, с голямо удоволствие се захванал с него.

– Това е – заключава Ръсти. – Природен закон. И от чумата е имало някаква полза.

– Джон се е старал да звучи като уличен бандит. Затова писмото е в стила на седмокласник.

– Няма нищо общо с бандитите в гаража, нали?

– За това съм си виновен сам. Опитвах се да си играя с опасността само за да докажа, че не ме е страх. При други условия щях да се досетя, че хлапетата са ме набелязали.

– Обещаваш ли отсега нататък да размишляваш над живота в ъгъла на някой бар като всички нормални хора?

– Абсурд. Оставам в гаража. Но се надявам на тлъста компенсация за трудова злополука.

Джордж повдига ръката си с превръзката.

– Ще имаш трудности при обжалването – заплашва го Ръсти.

– Както и да е, когато Марина дошла да вземе компютъра ми, Джон се досетил, че става дума за първото писмо, и осъзнал, че това ще бъде краят.

– Защо?

– Защото Марина реши да се съсредоточи върху персонала ми, с тази група от заподозрени щеше да разследва как са търсили мобилния ми телефон. Освен това нямаше да се наложи да използва сложни похвати за разпит, за да накара Джон да проговори.

– Като стана дума за Марина, каза ли ѝ вече?

– Обади ми се четири пъти. Искам обаче преди това Джон да си намери адвокат.

– О, чудесно, само това ми липсваше. Залагам пет срещу десет, че до края на седмицата ще имаме подадена жалба за нечовешки условия на работа. Робският труд е курорт в сравнение с работата в твоята кантора – да караш бедния Джон да гледа ужасния запис толкова много пъти.

– Мислиш ли, че това ще му даде някакъв коз?

Ръсти поклаща уклончиво глава.

– Някакъв, да. Виждали сме и по-смахната защита. Та каква присъда предлагате за него, съдия Милосърден?

– Не виждам смисъл да го съдят. Човекът е на четирийсет и две години, без предишни нарушения, отличен служител на съда. Надявам се прокурорът да се съгласи на освобождаване от отговорност с психиатрично лечение.

– Ами ония хлапаци, дето те нападнаха?

– На ония хлапаци не им беше за първи път. Нито за десети. Пък и Баниън не ми счупи ръката, нито ме е заплашвал с пистолет.

– Ами разрешителното му?

– Ще бъде временно отнето. Докато психиатърът каже, че може да му го върнат. Има ли шанс да подкрепиш това решение, Ръсти? Сигурен съм, че Марина ще поиска смъртно наказание.

– Не се съмнявам. Но само след като престъпникът излежи няколко месеца в „Абу Гариб“. – Ръсти се заглежда замислено в далечината. – Освобождаването от отговорност е все още поверително, нали?

– Да.

– А временното отнемане на разрешителното. Това е едно редче в съдебното досие. Никой не знае защо.

– Така е. Какво си мислиш, шефе?

– Мисля си, че Джон Баниън има дяволски късмет.

– Защо така?

– Защото искам това да мине тихо. Много тихо. Ще наложа мораториум върху разследването на Марина. За доброто име на съда. Когато адвокатът на Джон се обади, кажи му да се опита да преговаря двойно прикрито, свръхсекретно, строго поверително с прокурора и адвокатската колегия по точките, които ти спомена. С мое съгласие. Ще го кажа на всеки засегнат от случая.

– Благодаря, Ръсти.

– Трябва да целуваш ръка, но истината е, че го правя заради всички нас. Не искам Кол да чуе истината, не и преди мастилото на молбата му за оставка да изсъхне. А пък другата седмица Окръжният съвет ще гласува за ново финансиране на Марина. Да не си помислят, че интригата около Номер 1 е било буря в чаша вода и да се откажат да ни дават парите.

– Мъдростта на владетеля.

– Може ли да попитам нещо?

– Какво?

– За „Уорновиц“. Взе ли решение?

– Вече написах черновата.

– Ще има ли справедливост?

След изпълнението си миналата седмица Ръсти избягва да пита направо дали присъдата е анулирана или потвърдена, докато решението не бъде обявено публично. Сега Джордж решава да подразни любопитството на приятеля си и да не му отговори. Съдия Мейсън поставя за момент здравата си ръка върху главата на главния съдия, сякаш го благославя.

– Ще опитаме – отговаря. – Можем само да опитаме.