Съвестта е моят адвокат

Гняв

В 15.00 Марина, която няколко часа е работила с представители на телефонната компания, идва с една от подчинените си – Нора Ортега, слаба, мургава, мълчалива жена, която Марина е вземала на няколко пъти преди, за да води записки. Джордж демонстративно подава ръка на началничката на охраната и тя напряга цялото си набито тяло, за да се ръкува.

– Това беше грешка, господин съдия, да ви поставим охрана, без да ви кажем. Извинявайте.

Той също се извинява, като използва определението „сприхаво старче“. Настаняват се на обичайните си места – Джордж зад бюрото, Марина на черното дървено кресло отпред.

– И така, какво научихме за Номер 1? – пита той. – Нещо ново?

– Имаме някаква представа къде живее. Районът обхваща най-вече Сентър Сити.

През цялото време приемаха, че натрапникът е местен, но това е първото доказателство. Въпреки това новата информация изглежда нищожна в сравнение с онова, което са очаквали.

– Мислех, че могат да засекат мобилен телефон с по-голяма точност.

– Ако е включен, да, но не и ако е изключен. Какъвто, разбира се, е случаят с вашия. Вероятно го е изключил веднага щом е изпратил съобщението.

– Откъде тогава са толкова сигурни, че е бил в Сентър Сити?

– Моят познат в телефонната компания не ми каза подробности. Притиснати са между властите и защитниците на гражданските права. Затова само ми загатна как става. Аз обаче си го обяснявам така: мобилният телефон излъчва сигнали на два канала и компанията записва втория от тях, така наречените контролни данни, включващи информация за клетката, през която е станала връзката. Най-точното, което могат да ни кажат, е, че съобщението е минало през предавателя на църквата „Сейнт Маргарет“. Би могъл да бъде навсякъде в радиус от три километра.

– Значи списъкът на заподозрените се стеснява на около двеста хиляди души.

– Точно така. – Марина се усмихва. – До утре сутринта ще разпитаме всички.

Джордж изпитва облекчение, че е възвърнала чувството си за хумор в разговорите с него. Междувременно тя изважда резервния телефон на Патрис, който бе взела със себе си, в случай че потрябва в телефонната компания.

– Това, което ме озадачава, е как се е добрал до този номер.

– Аз самият бях достатъчно услужлив, за да му го дам – обяснява Джордж. – Опитвах се да намеря изгубения телефон. Затова звънях на номера. Струваше ми се добро решение. Когато гласовата ми поща се включи, оставих съобщение: „Тук е съдия Джордж Мейсън. Ако сте намерили този телефон, моля, обадете ми се на следния номер.“ На няколко пъти опитвах.

– И как ще чуе гласовата ви поща, ако не знае паролата ви?

– Цялата последователност от символи се въвежда автоматично, ако задържите продължително копчето на единицата. Очевидно е открил как става.

– Очевидно – повтаря Марина.

– Знае ли се на кого друг се е обаждал? Издал ли се е по някакъв начин?

– Не. От телефонната компания казаха, че няма данни от последните две седмици.

– Какво означава това?

– Ако използва телефона, звъни само на безплатни услуги. Гласова поща, такива неща. Умен е. Но това вече го знаехме.

Марина иска отново да чуе как телефонът на Джордж е изчезнал и какво са предприели той и подчинените му, за да го намерят. След като разговарят известно време, тя решава да разпита всички, участвали в търсенето, и Джордж ги извиква. Диниша и Каси сядат на сивия диван до Нора. Маркъс, висок и брадат, застава при вратата, като постоянно човърка зъбите си с клечка. Да не се почувства пренебрегнат, Ейбъл влиза последен и с голямо усилие настанява телесата си върху ниската скамейка с облегалка в колониален стил до Джон Баниън.

Джордж забеляза, че телефонът му го няма, на излизане от хотел „Грешам“ след Деня на съдиите на Киндълската окръжна юридическа асоциация точно преди две седмици, но последният му ясен спомен, че апаратът е бил при него, беше от предишната вечер, когато излизаше от кабинета си. С помощта на подчинените си се опита да си спомни какво е правил между двете събития. Баниън се обади в бюрото за намерени вещи в хотела. Маркъс провери дали Джордж не го е забравил при скенера за метал, когато е идвал на работа сутринта. Каси телефонира в ресторанта, където беше обядвал предишната вечер и претърси колата му. Диниша прерови кабинета му. Самият съдия претърси навсякъде в дома си.

– Истината, Марина, е, че до днес бях убеден, че ще вдигна някоя купчина книжа и ще го намеря.

През последните няколко часа в главата на Джордж се зароди друга теория: Зик е откраднал телефона. Сега подозира, че вчерашното посещение на чернокожия е било с цел да задигне още нещо. При предишното му идване изпратеният на разузнаване Халил е обиколил коридора, изчакал е всички да излязат за малко, после е дал знак на Зик, който се е качил и е взел телефона. Така, ако някой случайно се прибере и го завари в кабинета, той би могъл да каже, че е дошъл при майка си. Съдията обаче не иска да сподели тези си подозрения с Марина, докато не предупреди Диниша. А пък никак не му се иска да провежда този разговор.

– Може би аз мога да помогна – казва Марина. – Според разпечатката от телефонната ви сметка, която взех, последното ви таксувано обаждане е било в 12.12 часа в деня, когато сте го загубили. Едноминутен разговор.

Тя прочита номера, на който Джордж е звънял. Това е телефонът на Патрис, другият.

– Сигурно съм се обадил да проверя как е – казва съдията. – Щом е едноминутен, вероятно съм се свързал с нейната гласова поща. Ето защо съм забравил, че съм се обаждал.

– Къде сте били тогава?

Джордж не си спомня. В съзнанието му се преплитат толкова мимолетни спомени от откраднати минути в коридорите, кратки, приглушени разговори, за да увери Патрис, че мисли за нея.

– Спомняш ли си кога тръгнахме за хотела? – обръща се Джордж към Каси.

Беше поканил и двамата си помощници на приема, но Джон, както всяка година, предпочете да пропусне шумното събитие.

Каси поглежда бележника си.

– В 11.45 трябваше да се съберем с другите съдии във фоайето. Тръгнали сме оттук не по-късно от единайсет без пет.

Главният съдия държи на точността. Всички съдии от апелативния съд с изключение на двама-трима, общо трийсетина души заедно с помощниците им, бяха закарани в хотела от хората на Марина с няколко микробуса. Джордж и Каси си спомнят, че те са били в първия.

– Значи сте се обадили от хотела, господин съдия.

Сега като че ли си спомня. Дали не се обади от коридора пред тоалетната? Каси твърди, че съдията отишъл някъде за няколко минути, преди да влязат в залата. Но на тези бледи спомени не може да се разчита. На следващия ден нито той, нито Каси си спомняха тези неща. Може би Номер 1 вече е бил откраднал телефона и в 12.12 е натиснал копчето за бързо набиране, за да провери с кой номер ще се свърже. Но защо само веднъж? Като се замисля сега, съдията е сигурен, че натрапникът е прекъснал връзката, щом е чул гласовата поща на Патрис.

– Това е най-ясният ми спомен – отвръща той; адвокатски израз, който минава за истина в съдебната зала.

– Искате да кажете, че е откраднал телефона ви там, така ли? – осведомява се Марина.

– Това не се връзва много с теорията ви за Корасон, нали?

Няма смисъл да крие името, след като Марина открито го спомена вчера. След малко съдията осъзнава, че Зик също става по-малко вероятен заподозрян, ако предположат, че телефонът е бил откраднат в хотела.

– Не мисля така.

– Стига, Марина. Да не би да мислиш, че хлапе с развлечени панталони и затворническа прическа може да се промъкне незабелязано на прием с двеста съдии и шестстотин адвокати и да бръкне в джоба ми?

– Господин съдия, знаете какво правят бандите в наши дни. Полицаите правят акции под прикритие, бандитите – също. Мислите ли, че ако проверим всички сервитьори, телохранители и разпоредители, няма да намерим нито един, свързан с „Латино нация“? Една четвърт от надзирателите в затворите са вербувани. По дяволите, не искам да се повтарям, но от „Организирана престъпност“ разпитваха двама души и от моите хора. Ако Корасон е искал да открадне мобилния ви телефон, със сигурност си е намерил човек.

Ченгетата никога няма да се научат на безпристрастност. Създават си теория и после нагаждат всички улики според нея. Какво от това, че латиноамериканците и чернокожите се мразят? Какво от това, че Джордж е бил почти незабележим сред тълпата от осемстотин души? Корасон е виновникът и това си е. На моменти Джордж все още изпитва старата си адвокатска неприязън към полицаите и начина, по който заобикалят истината. Той най-после проумява дълбоката основа на различията си с Марина: тя очаква от него да се страхува и да се крие.

– Може ли да бъда откровен? – пита съдията.

Тя се поколебава.

– Да, разбира се.

– Може би трябва да се запиташ каква печалба ще ти донесе Корасон.

– Печалба ли?

– Умишлено използвам тази дума. Колко допълнително финансиране ще получиш от Окръжния съвет, ако развееш такова име? Десет процента? Двайсет?

Марина всмуква бузите си навътре.

– Ех – възкликва, като се обръща назад, за да види реакцията на Нора. – Господин съдия, мисля, че започвате да забравяте кой е на ваша страна.

Когато се прибира вкъщи същата вечер, Джордж Мейсън заварва Патрис заспала в спалнята и отново слиза на първия етаж в голяма кухня, която жена му проектира преди няколко години. От правоъгълен панел от орехово дърво и стъкло струи ярка светлина. Шкафовете са комплект, с германски опушени стъкла, инкрустирани с розови орнаменти. Всички елементи са избрани така, че да са в тон с камината, която бе в помещението, изпълняващо ролята на хол, когато купиха къщата. Тази стая излъчва мека топлина и може да се каже, че му е любимата, но тази нощ не успява да го разведри. Самотата само го кара да потъне в самосъжаление. Още не се е съвзел от последното спречкване с Марина. Джордж се гордее, че рядко изпуска нервите си, и основателно или не, злепоставянето ѝ пред всички бе необмислен ход. Най-мъчително бе да гледа изражението ѝ. На тази възраст Джордж има достатъчно опит, за да знае, че като човек, тръгнал по професионалния път на баща си, Марина е особено чувствителна към мнението на по-възрастни мъже. Когато излизаше, по лицето ѝ личаха гняв и обида, от които сърцето на Джордж се сви.

Вечерта Каси представи на съдията двете проекторешения по случая „Уорновиц“; явно се надяваше да ги прочете през почивните дни и да избере едното. Като ги прелиства върху покрития с плочки плот по средата на кухнята, той още повече се потиска. И двете чернови са смислени, разбира се. Нищо, научено по време на следването му и след това, не му дава основание да ги разграничи една от друга. В продължение на век и половина юридическото образование набляга върху четенето на решения по апелативни дела. По времето на Джордж преподавателите обсъждаха тези казуси, както може би правят и сега, вземайки предвид политическите проблеми и становища, правните съображения. След като е работил на този пост вече близо десет години, Джордж смята много от нещата, на които са го учили, за чиста теория, ако не и за нещо съвсем погрешно.

През повечето време, независимо от политическите или моралните си разбирания, независимо дали харесваш закона или не, чувстваш, че решенията ти са предопределени. Дори когато си в състояние да си представиш друг резултат, лоялността към правосъдната институция и особено към другите съдии, способни мъже и жени, които са седели тук преди теб и са положили усилия да вземат правилно решение по подобни казуси, те кара да вървиш по техния път. Свободата на действие, за която говореха преподавателите му, се прокрадва само в периферията, в не повече от три-четири дела за една съдебна сесия.

„Уорновиц“ обаче е един от тези случаи, в които нито законът, нито предишни съдебни решения могат да дадат отговор. Колкото и отвратително да е престъплението, момчетата са осъдени след установения по закон давностен срок. Съдията – Фаръл Кърт, един разумен човек – е направил приемливо тълкувание на члена за укриване на престъплението, но Сапърстийн е също толкова прав, като казва, че по този начин се премахват ясните правила, наложени от законодателя, за това, до какъв момент възрастта на жертвата може да бъде основание за удължаване на давността. При тези на практика еднакво силни аргументи законът ще бъде онова, което ще отсъди Джордж Мейсън. А точно в момента със същия успех може да хвърля ези-тура. Той дори изважда една четвъртдоларова монета и я поставя до проектостановищата на плота. Дори пред Патрис не е признавал, че през последните девет и половина години е взел решение по този начин по две дела (вярно, незначителни граждански спорове), по които в закона беше безнадеждна каша.

Джордж все още се взира в монетата, когато Патрис влиза, разсеяно потърква лицето си, за да се разсъни. По навик понечва да го целуне, но се разколебава. Тялото ѝ ще остане опасно радиоактивно до неделя.

– Хей. Какво казал барманът, когато слонът влязъл в кръчмата?

Той се усмихва вяло на тази стара шега. Отговорът е: „Защо си провесил нос?“

– Стига, без стари вицове.

Патрис се усмихва престорено, преди да отиде при хладилника за бутилка минерална вода. Докато все още е с гръб към него, той пита:

– Какво ще кажеш, ако не кандидатствам за втори мандат?

– Какво?

– Мислех си за това. Мога да работя по-малко и да печеля два пъти повече. Можем да пътуваме.

Патрис бавно се обръща към него.

– Джордж, ти обожаваш тази работа. Винаги си я обичал. Как можеш изобщо да си помислиш за такова нещо. Какво е станало?

Той вдига ръцете. Патрис го гледа без съчувствие. Ако Джордж може да се оплаче от нещо в дълготрайния си брак, то е начинът по който тя внезапно охладнява. Баща ѝ, Хюго Леви, беше коравосърдечен мръсник, адвокат по образование, който започнал бизнес с опаковки. Той също нямал щастливо детство – майка му починала, когато бил на пет – но имаше навик да наказва близките си, като често ставаше дистанциран и в това състояние произнасяше тежки укори. За израслия в консервативния Юг Джордж вероятно няма библейска догма, срещу която да се е борил по-силно, от идеята, че греховете на бащите трябва да се изкупуват от следващите поколения. Винаги е ненавиждал твърдението, че един свободен човек трябва просто да се примири със съдбата и нещо по-лошо, идеята, че не може да се освободи от онова, което мрази. Сега обаче вече е достигнал възраст, на която разбира мъдростта на писанията. Патрис е копняла за прегръдката на онзи жесток човек и затова неосъзнато е възприела частица от него. И досега не се е научила да изразява разочарованията си по-меко. А сега очевидно е разочарована.

– Слушай, друже. – Тя се навежда над плота и за първи път от няколко дни се приближава толкова до него. – Искам да ти кажа нещо. Опитах се да ти го спестя, но трябва да го чуеш: Отърси се от този страх. Виждам го, Джордж. Ти се страхуваш. И това адски ме тревожи. Поглеждам те и си мисля: „Какво са му казали лекарите в повече от онова, което казаха на мен?“ Само влошаваш нещата. Аз сама трудно го приемам. Не мога да се боря и заради тебе. Може да си преживяваш която си искаш под ред криза на средната възраст, но ме остави сега аз да преживея своята.

– Патрис…

Преди да излезе от кухнята, съпругата му поглежда назад и изрича само една дума:

– Не.