Съвестта е моят адвокат

Съвещанието

Нейтън Кол е човек с изключителен, макар и доста тромав ум. Ако положението му в академичните среди може да се сравни с военен чин, той е генерал, накичен с медали – със сложни латински титли пред името, член на почетния орден на юристите, публикации в реномирани списания, дрън, дрън. С две думи, адски умен. Джордж винаги се е питал как Кол гледа на себе си. Вероятно както някои изтъкнати адвокати – смята се за стълб на безупречната логика. Нейтън обаче е непоправим ексцентрик. Първо, не се къпе. Вдишвайки миризмата му, човек има чувството, че прокарва бодлива тел през ноздрите си. Да попаднеш с него в малката съблекалня, където съдиите обличат тогите си, е жестоко мъчение. Ноктите му са мръсни, а чупливата му черна коса – сплъстена.

Джордж отдавна подозира, че нежеланието на Нейтън да се подложи на благотворното въздействие на сапуна и водата е свързано с изявената му параноя, която го кара с толкова плам да участва във всички спорове, сякаш със спечелването им доказва пред себе си, че никой не може да му навреди. Самият Нейтън никога не би признал слабостта си. Той никога не казва „искам“, „мисля“, „трябва ми“, нито показва загриженост, че някой друг може да се стреми към позицията му. Представя всичко като плод на безмилостната логика, често с лека самодоволна усмивка, която се прокрадва върху устните му.

Извън съдебната зала Кол е затворен в себе си като отшелник и не дава на никого, дори на собствените си помощници, нито адреса, нито домашния си телефон. Могат да го намерят само на миникомпютъра му. Женен е за безлична и опърпана азиатка. Джордж я е виждал на два пъти, но досега не я е чувал да говори.

Нейтън е назначен временно от Щатския съд за запълване на остатъчния мандат на съдийско място, което по финансови причини трябва да бъде съкратено през 2008 година. Той прие предложението, защото бе сигурен, че така си осигурява място в Чикагския апелативен съд след избирането на Джон Кери. Предвид сегашното положение, Нейтън иска да остане завинаги на това място, но има твърде малък шанс за това. Не се очаква в близко бъдеще да се откриват нови места в съда. Освен това Кол няма да получи никаква подкрепа от другите съдии, които дразни до един, включително Джордж. Съдия Мейсън вече не се интересува, че двамата с Кол често са на едно мнение и че колегата му е способен съюзник, умело използващ финансовите анализи, за да разобличава консерваторите, които реагират сякаш им взема залъка от устата. Нейтън се самоизживява като безкомпромисен защитник на онеправданите, но това изглежда толкова маловажно на фона на ежедневните му изстъпления в съдебната зала, че си остава чиста заблуда.

Джордж си поема дълбоко дъх и влиза в съвещателното помещение зад съдебната зала. Като всичко друго в старата сграда, стаята е старомодно обзаведена и прилича на частен салон в луксозен клуб, дори до украсения с дрънкулки полилей. За да се запази тайната на тези съвещания, помещението няма прозорци и дори съдебните секретари, които изготвят първата чернова на становищата, нямат право да присъстват, за да могат съдиите да говорят свободно, без да се стараят да пазят благоприличие пред подчинените си.

Другият член на тазсутрешния съдебен състав, Съмърсет Пърфойл, също е седнал при голямата маса, достатъчно дълга, за да събере около себе си всичките двайсет членове на апелативния съд в редките случаи, когато заседават заедно. В присъствието на Нейтън Съмър е избрал стол на два-три метра от него и Джордж прави същото, но от другата страна на масата.

Като старши съдия в този състав Мейсън оглавява съвещанието и поставя на обсъждане един по един случаите от тази сутрин по реда на изслушването им. Обикновено работата на съда е разделена по равно между граждански и криминални дела или още по отчетливо, между двата полюса на американското общество – много богатите и много бедните. По принцип гражданските искове имат смисъл само ако е заложена солидна сума или лична изгода, защото ищецът трябва да внесе гаранция за покриване на съдебните разходи и да плати на адвокат, който ще следи всички документи да се водят правилно.

Криминалните дела пък отразяват дейността на по-нисшите съдебни инстанции, където обвиняемите са крайно бедни младежи, представяни от служебни защитници. В девет от всеки десет случая решението на апелативния съд е последният шанс за хора, осъдени на сериозни срокове лишаване от свобода. Върховният съд на щата рядко преразглежда присъди по криминални дела. Работата на Джордж не е да промени решението на съдебните заседатели, но той прилежно и с чувство на дълг изпълнява задълженията си, за да може, вземайки предвид всички факти, с чиста съвест да каже, че обвиняемият е бил осъден справедливо.

Тримата съдии разглеждат гражданските дела, които са изслушали преди случая „Уорновиц“, без да ги обсъждат много. При първите две – иск за попечителство на дете и спор за ефирни права между две корпорации – присъдите ще бъдат потвърдени; третата – обезщетение в размер на 9 милиона долара за нанесени телесни повреди от компания, производител на пещи – ще се анулира, защото съдията на предишната инстанция – малоумник на име Майрън Спайро – не е дал възможност за надлежна защита на ответника. Като председателстващ съдия Джордж има право да реши кой ще състави съдебното решение по тези случаи, но той има практика да даде възможност някой сам да предложи услугите си и както може да се очаква, Нейтън пожелава той да напише и трите. Кол е фурия, когато пише, рядко прибягва до помощта на помощниците си и понякога е неустоимо изкушение да го оставиш да свърши цялата работа. Съмър изявява желание поисква да поеме иска за попечителство и Нейтън отстъпва, като взема само другите два. Джордж тайно се радва, че Кол ще съчини решението за анулиране на паричното обезщетение, защото той няма да пропусне да осмее Спайро, както му се полага.

– Така – подема Джордж. – Стигаме до гвоздея на програмата. „Уорновиц“.

Като председателстващ съдия той има право да се изкаже първи, но по незнайна причина случаят продължава да го смущава и потиска, затова се обръща към Кол:

– Нейтън, искам да чуя повече по темата за подслушването, която ти засегна в залата.

Всъщност Джордж знае всичко, което му трябва, защото мотивите са ясни. Великолепният Кол красноречиво демонстрира на всички присъстващи в съдебната зала, включително на многото журналисти, че уважаваният Джордан Сапърстийн е пропуснал един основен аргумент.

Жертва на поредния му удар стана отруденият воин за справедливост, който последва Сапърстийн на подиума, за да представи доводите на обвинението – Томи Молто. Окръжният съд на Киндъл наскоро назначи Томи за главен окръжен прокурор, като втори приемник на неизтеклия още мандат на Мюриел Уин, която едва затоплила креслото, бе избрана за главен щатски прокурор. Първият временен окръжен прокурор, Хорас Донъли, подаде оставка след около четири месеца на този пост след разкритие в пресата, че с ред мошеничества на параходите-казина в щата успявал да си докара двойно спрямо щатната си заплата. Молто бе добър избор – неуморим и безкомпромисен кариерист, чиято съдба изглежда е да умре от инфаркт насред някой разгорещен дебат в съдебната зала.

Днес Томи се беше явил лично, демонстрирайки, че окръжната прокуратура отдава първостепенно значение на случая „Уорновиц“. По мнението на Джордж Молто е доста по-способен юрист от повечето си подчинени. Говори по същество, отговаря на въпросите без заобикалки и добре използва аргументите си, без да отрича слабостите, когато такива има. По случая „Уорновиц“ той добре формулира отговора си, първо обясни защо се налага да се направи изключение по отношение на законовите изисквания за давността, после повтори изтъкнатото от Кол срещу твърденията на Сапърстийн, че записът не трябвало да се пуска пред съдебните заседатели.

Съвсем в негов стил Кол изведнъж прие абсолютно противоположното на предишното си мнение:

– Господин Молто, след решението на този съд по случая „Бруър“, можем ли да се съгласим, че видеозаписът на Минди Дебойе, направен без нейно съгласие е в нарушение на Закона за електронните средства за следене?

„Бруър“, който бе гледан преди няколко месеца, засягаше портиера на една местна гимназия, който снимал момчетата в съблекалнята с мобилния си телефон. Молто кимна предпазливо. Бремето на всяко престъпление, на всеки злосторник, изплъзнал се от правосъдието, сякаш бе оставило следа върху измъченото му лице и малкото прошарени коси, останали на темето му стърчаха и се поклащаха на течението от вентилаторите. Костюмът му, както обикновено, изглеждаше, сякаш е престоял натъпкан в чекмеджето на бюрото му.

– Съгласен съм, но по онова престъпление нямаше процес, Ваша чест.

– Така е, господин Молто. Нямаше. А в член (c)(6) на Закона за електронните средства за следене ясно е казано, цитирам, „Доказателства, получени в нарушение на тази глава, са недопустими по граждански или криминални дела освен по дела за нарушения на тази глава“. Според мен това означава, че вашата видеокасета не може да бъде приета като веществено доказателство.

Молто го погледна, сякаш му бяха забили нож в гърба. Зад него на адвокатската скамейка Сапърстийн се олюля толкова силно, че ако нямаше облегалка, щеше да падне.

– Нейт, нали не предлагаш да анулираме присъдата единствено въз основа на този аргумент? – пита сега Съмърсет Пърфойл.

– Защо не? Ако няма касета, няма доказателства.

– Да, но Сапърстийн не възрази срещу използването на записа за доказателство. Не са възразили и адвокатите на процеса. Не можем ние да го направим сега.

Основното при едно дело за обжалване е, че решението се взема в условия на един вид информационно затъмнение – могат да се използват само материали от основния процес. Цялата истина – съдържанието на полицейските доклади, показания на непризовани на процеса свидетели, разговорите между адвокатите и съдиите извън официалното разискване – не могат да се вземат предвид. Все едно да възстановяваш ръкопис от фрагменти, останали след пожар. В същия смисъл основно правило е, че законовите пропуски, които съдията на процеса не е успял да поправи, не могат да се вземат под внимание при обжалването.

– Глупав пропуск – измърморва Кол. – Това си е чиста съдебна грешка.

Истината е, дава си сметка Джордж, че допреди случая „Бруър“ преди няколко месеца дори най-способният адвокат не би могъл да си помисли, че закон, прокаран през седемдесетте за защита на личните разговори на гражданите – и държавните служители – от подслушване, би могъл да е толкова универсално формулиран, че да засегне и видеозаписите.

– Нейтън, целта на този закон е била да не се позволи на хора, които извършват подслушване, да се възползват от престъпленията си в съда – възразява Съмър. – Можело е някой да подслушва жена си, а после да използва записите в дело за развод. Просто не виждам логика в този случай да постановим, че обвиняемите могат да бъдат съдени само за незаконно използване на електронни средства независимо от отвратителните им деяния, които са записани. Защо трябва по такъв начин да ощетим жертвата?

– Законът е ясен. Това е съдебна грешка – настоява Кол, имайки предвид правилото, позволяващо на апелативния съд да изважда на показ незабелязани допреди това съдебни грешки, които биха могли да повлияят върху изхода на процеса.

Джордж се намесва:

– Не може го третираме като обикновена съдебна грешка, Нейтън. Ние сме съдии, не играчи. Не можем да изтъкваме собствени аргументи, освен ако пренебрегването им би довело до лошо правораздаване. Трябва да се съобразяваме с това.

– Да осъдиш четирима души в процес, който изобщо не е трябвало да се състои, това не е ли лошо правораздаване?

Джордж малко се изненадва, че Кол толкова държи на мнението си. Нейтън използва академичните си аргументи обикновено само за да създаде впечатление и да унижи някого в съдебната зала, след което ги забравя.

Съмърсет продължава да клати глава. Той е известен бивш певец на соул, който завършил право между турнетата, за да може да изгради и друга кариера. Когато славата му спадна дотам, че да пее само на селски панаири и училищни тържества, той реши да се възползва от известността си, като се кандидатира за съдия, надявайки се да си осигури по този начин постоянен доход. Съдебните власти със свито сърце одобриха кандидатурата на човек, който е пял „Направени един за друг“ и „Разбито сърце“ на всяка изборна кампания, но изпълненията на Съмър от съдийския подиум бяха не по-малко успешни. Издигането му за апелативен съдия беше начин да го махнат от единствената длъжност, за която не ставаше – председател на отдела за граждански дела в Окръжния съд. Тук той не е най-способният колега на Джордж, но не е и най-некадърният. Старае се и показва неочаквано добра логика с разумните си, прагматични тълкувания на закона.

Мнението, което вече на няколко пъти изразява, е, че присъдата над четиримата младежи е всичко друго но не и несправедлива. Расовото равенство, най-популярният рефрен в съвременна Америка, може би играе известна роля за решението му, но Джордж, който е работил с него десетки пъти, не мисли, че това е най-важният аргумент. Съмър, подобно на самия Джордж, обикновено заема страната на прокурора, освен в крещящи случаи на полицейски произвол. Сега Нейтън продължава да държи на своето за известно време, опитвайки се да използва хипотетични факти в полза на мнението си, но все по-често насочва тъмните си, присвити очи към Джордж, чийто глас очевидно ще бъде решаващ.

Обикновеният човек може би си представя съдиите като императори, които размахват жезлите си и си правят каквото искат, но по наблюденията на Джордж всичките му колеги се стараят да се съобразяват със закона. Думите понякога се изплъзват от логиката ни като риба между пръстите и различните хора могат да имат различни мнения по различни казуси и тълкувания, но законността си остава основното, по което се ръководят съдиите. Джордж се съсредоточава върху конкретния проблем: Дали осъждането на младежите въз основа на видеозапис, който не би трябвало да бъде допуснат като веществено доказателство, е „съдебна грешка“.

Невъзможно е да се абстрахираш от самата касета, когато вземаш такова решение. Сапърстийн настоя съдиите да изгледат записа, който сега стои заключен в личния кабинет на Джордж. Макар че трудно се впечатлява от каквото и да е, свързано с престъпления, той успя да издържи само няколко минути, преди да извика Баниън и да го накара да изгледа касетата до край кадър по кадър, след което да му я преразкаже.

Десетината минути, през които я гледа обаче, оставиха траен спомен в съзнанието му. Минди Дебойе лежеше като труп, крайниците ѝ бяха отпуснати като мокри парцали. Разрошените ѝ черни къдрици удобно бяха закрили лицето ѝ, голите ѝ бедра – преметнати през налакътника на едно кресло под неестествен ъгъл, сякаш напълно облеченото ѝ тяло, отпуснато на седалката – главата, сърцето – не съществуваше. Това бе престъпление в най-чист вид, при което състраданието, онзи най-фундаментален аспект на човешкия морал, е изчезнало безследно и един от нас става обект за развихряне на необуздани мръсни фантазии. Момчетата се сношаваха с жертвата грубо, с резки движения, показваха членовете си пред камерата преди и след акта под гръмките възгласи на другарите си. Поведението им можеше да се определи само като извратено – не в пуританския смисъл, а защото Джордж чувстваше, че са се ръководили от импулси, на които при други обстоятелства биха се противопоставили. Ако целта на закона е да покаже недвусмислено, че определено поведение е неприемливо, то решението можеше да е само едно.

– Съжалявам, но в случая съм на страната на Съмърсет – казва Джордж и Кол се нацупва. – Нейтън, подсъдимите са били осъдени за делата си, не за нещо, което не са извършили. Трябва да призная обаче, че твърденията на Сапърстийн по отношение на давността имат основание. Госпожица Дебойе е знаела, че може би е била изнасилена, но е мълчала. Как можем да твърдим, че престъплението е било укрито?

– Такова е било заключението на съдията в основния процес – веднага отговаря Съмърсет. – Той е изслушал показанията на девойката. Преценил е, че предвид възрастта и неопитността ѝ, момчетата са скрили от нея достатъчно информация, за да ѝ попречат да сигнализира за престъплението. Трябва да се съгласим с него.

Сапърстийн изтъкна най-силния си аргумент по този въпрос, като заяви, че по отношение на възрастта на Минди съдията е трябвало да се съобрази с ограниченията за давност при престъпления срещу непълнолетни. В такива случаи жертвата трябва да сигнализира за престъплението в срок от една година след като навърши осемнайсет. Когато е узнала за касетата обаче, Минди е била на двайсет и две.

Сега Джордж поглежда Нейтън по същия начин, по който колегата му го изгледа преди броени минути.

– Съжалявам, но в случая съм на страната на Съмърсет – заявява Кол, повтаряйки дословно думите на Джордж отпреди малко.

Каквото повикало, такова се обадило. Къде е достойнството на днешното правосъдие?

Джордж се замисля над ситуацията. Трима съдии с три различни мнения по силно противоречив случай. Като старши съдия той трябва да измисли компромис, така че съдът да не стане за смях. Едно анулиране без ясно становище само би разпалило скандала. Нещо по-важно, тяхната работа е да следят за спазването на закона, не просто да вдигнат ръце и да кажат: „Не се знае“. Затова Джордж решава сам да напише становището. Навремето, преди Ръсти Сабич да стане върховен съдия, когато апелативният съд бе спокойно пристанище за заслужили партийни функционери, становищата се пишеха на ротационен принцип и всяко несъгласие беше табу. На практика апелативните дела се решаваха от един човек, адвокати и прокурори играеха на „тука има, тука няма“, опитвайки се да отгатнат кой от тримата съдии ще издаде становището.

– Аз ще се погрижа за този случай – заявява Джордж и се изправя, знак, че съвещанието е приключило.

Кисел, както винаги, когато не стане неговото, Кол го поглежда мрачно:

– Е, какво? В крайна сметка ще потвърдим или ще анулираме присъдата?

– Ще научиш от формуляра ми, Нейтън. Ще го пусна до една седмица.

Кол така или иначе ще напише личното си мнение, съгласие или не, в зависимост от това какво ще е решението на Джордж.

– Този случай… – понечва да каже съдия Мейсън, но изведнъж млъква.

Все още няма представа как ще гласува, кой аргумент ще приеме и кой ще отхвърли. Решителността е необходимо качество в тази професия и на Джордж по принцип не му липсва. Неувереността му по казуса „Уорновиц“ продължава да го тревожи, но преди минутка той едва не казва глупост. Нямаше представа какво означават тези думи, но бе на път да изтърси „Този случай съм аз“.