Съвестта е моят адвокат

Ръката на Корасон

Охраната на съда е заточена в тесен офис встрани от главното фоайе, помещение, разделено на няколко работни места с шкафчета и платнени паравани. Партерът на „Сентрал Бранч“ е останал незасегнат от луксозния ремонт, преминал през останалите етажи, за да достигне кулминацията си в помещенията на апелативния съд. Дъбовата ламперия, достигаща до средата на бетонните стени има жълтеникав оттенък от трупани с десетилетия слоеве лак, високите двойни прозорци са разскърцани антики. Когато Джордж пита за Марина, един от подчинените ѝ (всички назначени по „предложение“ от различни членове на окръжния съвет) посочва над главата си към кабинета ѝ, без да отмества очи от компютъра.

Марина говори по телефона и физиономията, която застива на лицето ѝ, когато съзира съдията, е красноречива. Злото не е забравено.

– Ще се чуем по-късно – казва тя в слушалката.

Снимки на сестрите ѝ и техните семейства, на родителите ѝ и една друга жена, военна полицайка, която Марина доведе на служебното тържество миналата година, са наредени на бюрото, монтирани в позлатени рамки.

– Добър ден – поздравява хладно тя, след като затваря телефона.

– Така – казва Джордж, когато сяда на креслото, което тя му посочи, – искам да ти кажа, че след като се прибрах вкъщи в петък, се скарах и с жена си. Но въпреки това не си изкарах яда на кучето.

Тя кимва.

– Е, ние и нямаме куче.

Това извиква на лицето ѝ усмивката, която той очакваше.

– Подложен сте на силен стрес, господин съдия. Не бих искала да съм на ваше място.

– Искам да ти кажа и това, Марина: Благодарен съм ти за всичко, което правиш. Знам, че се опитваш да спасиш жалката ми кожа.

Тя грейва като малко дете, но само за кратко. Не се поддава на ласкателства.

– Ваша Чест, ще бъда откровена. Най-големият ми проблем в тази ситуация е да ви накарам да приемете нещата сериозно. Дори вероятността да съм права да е само едно на десет, не можете да се преструвате, че няма никаква заплаха. Може би трябва да се запитате дали не упорствате повече от необходимото.

– Разбирам. Всъщност точно затова съм тук. Преди малко се сетих, че Нейтън Кол също участваше в съдийския състав, когато изслушвахме обжалването на Корасон.

– О, да, той пощуря, когато Мърф спомена името. Съдията бе готов веднага да изтича в затвора и да пъхне отрова в храната на Корасон.

Марина стиска зъби, за да запази непроницаемо изражение, но сигурно се чувства като детска учителка, която трябва да задоволява изменчивите капризи на съдиите.

– Кажете ми нещо – добавя тя. – Съдия Кол е умен мъж, нали?

– Ако питаме него, със сигурност.

– Да, така. Защо, като се смята за толкова умен, не се е сетил да не опипва цялото писмо? Единствените ясни отпечатъци, които открихме, са неговите, а има и много застъпващи се, които дори не можем да изолираме. Знам, че Номер 1 вероятно е използвал гумени ръкавици, но за Бога, поне можехме да опитаме.

– Изглежда доста уплашен, Марина.

– Предполагам. Ама да го бяхте чули само как пищеше, когато поискахме да му снемем отпечатъци. Какво очаква да направим?

Джордж само може да гадае колко от фобиите на Нейтън са се проявили от едно просто натапяне на пръстите в мастило и притискане върху картончета. Сигурно е вдигнал врява до небесата.

– Между другото, кръвта, с която е напоена хартията, е говежда. Корасон явно си е взел поука за ДНК. – Марина се изтегля назад със стола, вдига единия от късите си крака и го премята върху едно отворено чекмедже. – Значи теорията за Корасон вече ви се вижда по-приемлива, така ли?

– Може да се каже. Но искате ли да ви кажа истината?

– Само днес и никога повече.

– Все още не бих заложил на Корасон. Проверихте ли Зик, сина на Диниша?

– Доколкото можахме. В петък пратихме две ченгета да направят няколко домашни посещения и да си поговорят по-сериозно с него. Оказва се, че Зик бил в Сейнт Луис. Има си нова работа, рекламен агент във фирма за мобилни телефони. Твърди, че толкова добре се справял, че го направили инструктор. В петък и събота до обяд рекламира телефони в един магазин.

– Мобилни телефони, а?

– Да, знам за какво си мислите. Но е показал бордна карта, хотелска резервация, разходни листи, ръководства за обучение.

– Полицаите повярвали ли са му?

– За това ли? В голяма степен. Не можете да се качите на самолет, без да се легитимирате със снимка, господин съдия. Това означава, че наистина е бил в Сейнт Луис.

Разбира се, Зик може да е накарал друг, например хрътката си Халил, да изпрати съобщението от крадения телефон в деня, когато той има най-стабилно алиби. Така биха го разтълкували полицаите и точно това казва сега Марина.

– В общи линии обаче – добавя тя – според тях едва ли Зик е нашият човек. Две неща обаче са ги озадачили, когато са разговаряли с него. Първо, Зик е знаел защо са там. Направил е голямо представление, като се е престорил на възмутен, че изобщо някой може да го заподозре в такова нещо след всичко, което сте направили за него.

Звучи добре. Само че Зик е закоравял лъжец, най-добрият, когото Джордж познава сред няколко десетки бивши клиенти… и неколцина адвокати.

– Има ли смисъл да питам откъде е знаел, че полицията ще го посети?

– Не се налага. – Лицето на Марина се разкривява в мрачна усмивка. – Все още се е мотаел с оня боклук, дето твърдеше, че му трябва тоалетна. Но… – тя вдига рамене – … не той е изпратил съобщението на телефона ви и не е пуснал писмото до Кол. Пощенският печат е от Пуеблосито в събота сутринта. – Има предвид най-голямото латиноамериканско предградие в окръга, в Кюани, където вилнее бандата на Корасон. – Организацията е твърде сложна, за да се справи, докато е извън града. Едва ли е Зик, господин съдия. Корасон е най-вероятният заподозрян.

Джордж леко поклаща глава, като се старае да не издава досадата си.

– Не виждам никаква логика в това писмо, Марина. Получавам имейли от няколко седмици. Защо изведнъж намесва Кол? Особено след като така се прави директна връзка с Корасон.

– Корасон е извършителят, господин съдия. Защо му е на някого да отиде лично да пребие жена и две малки деца с щанга за кола, при положение че може да изпрати триста други биячи? Защото това е шибаният безстрашен Корасон! Показва ни среден пръст и казва „Направете ми нещо, ако можете“, после си заспива спокойно, докато вие не можете да мигнете. Това го забавлява.

Джордж се замисля.

– Да, но досега Номер 1 беше един вид компютърен бандит. Пипаше много чисто, много интелигентно. Изпращането на наквасен с кръв лист е като във филм на ужасите от петдесетте.

– При съдия Кол постигна ефект.

– Един имейл също щеше да свърши работа.

– Не знам, Ваша Чест. Корасон е имал свиждане с майка си два дни преди изпращането на писмото.

– Били са под наблюдение, нали?

– Да, но мамка му, какво можем да разберем, когато започнат да си бърборят за чичо Хорхе от Дуранго? Може да е някакъв код. Искам да чуя вашето мнение, господин съдия. Какво мислите?

– Дали не е имитатор? Някой, който има зъб на Нейтън и се е възползвал.

Марина свива рамене, като се старае да изглежда непредубедена.

– Моят старец казваше, че престъпления се разкриват по правилото TJ1BT. Знаете ли го?

Джордж го знае, но я оставя да го каже, за да ѝ достави удоволствие.

– Търси Лесния Вариант, Тъпако.

След като се връща в кабинета си, Джордж работи до около 18.30 часа. Днес Патрис отиде на работа и сигурно ще остане до късно, докато прегледа купчините документи на бюрото си. Ейбъл крачи нервно в приемната и от време на време наднича в кабинета. Заради сегашната си задача се налага да остане доста след часа, в който обикновено си тръгва. Джордж се надяваше да приключи с още две проекторешения, но се отказва и ги пъха в куфарчето си. Ще ги прегледа вкъщи довечера.

– Добре, Ейбъл – провиква се, – хайде на конете.

Двамата бавно минават по коридора между главната сграда и гаража, Ейбъл леко замята болния си от артрит крак. Когато приближават входа, Джордж отново вижда двамата младежи отпреди няколко дни. Подстрижките им са в стила на местните банди. По-високият има прическа, наречена „кръпка“ – късо взета около ушите, но пусната дълга върху темето – вероятно заимствана от индианците. Другият е със стандартната затворническа подстрижка. Въпреки топлото време и двамата носят анораци.

Ейбъл ги заглежда подозрително.

– Тия двамата не ми харесват – споделя. – Какво правят тук?

– Сигурно чакат някой да ги закара вкъщи.

– Да, с крадена кола. Не им е чиста работата на тия, господин съдия. Да ги разкараме.

Посяга към радиостанцията на колана си, за да предупреди патрула.

Това е разумно решение. В повечето случаи Джордж не би повикал охраната. Общо взето, човек трудно би могъл да сбърка в преценката си за повечето младежи, които се мотаят в тази сграда. Най-вероятно тия двамата да са „бебета гангстери“, начинаещи бандити, които стоят тук и пазят оръжията или наркотиците на по-важна клечка, която е горе по някое дело.

Джордж обаче винаги се е въздържал от такива изводи. Истинският Джордж Мейсън, неговият прадядо, има една крилата фраза, която всички приписват на Джеферсън: „Всички хора са създадени равни“. Много благородно звучи, но това не му попречило да притежава роби, като всички други предци на Джордж във Вирджиния. Това е една от най-срамните страници в родовата му биография и когато на двайсетгодишна възраст избяга тук от семейното си наследство, Джордж реши да бъде човек с по-широки разбирания. През целия си живот се е стремил да възприема хората непредубедено.

– Остави ги, Ейбъл. Не пречат на никого.

След скарването си с Патрис в петък той се чувства длъжен да устоява на страха, причинен от Номер 1. По-добре да бъде смел.

– Виждах ги тук два пъти миналата седмица. Не изглежда да създават проблеми.

Ейбъл изпраща Джордж до колата му като влюбен младеж любимата си. Съдията включва двигателя и климатика и изчаква възрастният телохранител да се отдалечи. Още не е готов да тръгне. Както обикновено, иска да остане за малко насаме, в този случай – за да помисли за трите начина на живот, един от които вероятно води Лоли Вичино. Отпуска се назад върху меката седалка и затваря очи. Замисля се за втората Лоли, дарителката на мисисипския детски фонд. Сигурно води добър живот, сигурно е човек със свое бъдеще и място в обществото. Джордж си представя дамата от Мисисипи с дълга розова рокля, шапка и ръкавици, но се засмива на тази фантазия. Това не е неговата Лоли.

Силно издумкване го накарва да се сепне. Той отваря очи и вижда две неща: сребристото дуло на пистолет, опряно в стъклото до него, и петолъчката, емблема на „Могъща латино нация“, татуирана на ръката, която държи оръжието.