Съвестта е моят адвокат

Каси

Джордж Мейсън познава Касандра Оуки, откакто се е родила. Държал я е в ръцете си още преди да е навършила един месец и ясно си спомня как са играли по цял следобед. Тогава тя беше на седем и дойде с Харисън в кантората при Джордж, изпаднал в униние, както винаги когато очакваше да определят съдебните заседатели по някой процес. Хари, вечният организатор, завлече Джордж на няколко гимназиални турнира по тенис, където Каси играеше втора в мачовете по двойки. Не беше много бърза, но бе силна и решителна тенисистка със сервис като минохвъргачка.

Но Каси Оуки може (и го прави) да влиза и излиза безнаказано от кабинета на съдията и сред всичките му подчинени има най-малко задръжки да ползва личния му компютър. Нещо повече, Каси беше единствената, която беше с него в хотел „Грешам“, когато изчезна телефонът му. Освен това тя си тръгва след две седмици, очевидно с чувство на обида.

– Трябва да е някой, който работи при мен – обяснява Джордж на Патрис, докато вечерят в кухнята с остатъците от последното им ходене на ресторант направо от пластмасовите кутии. – Не е реалистично да мислим, че друг е могъл да се добере до компютъра ми два пъти в един и същи ден, докато ме е нямало. Кабинетът на Каси е до моя. Кой друг би могъл да влезе и излезе толкова бързо?

– Не е за вярване – отбелязва Патрис.

– Кой друг? Диниша?

– Това е смешно.

– Баниън е с мен от близо девет години. Маркъс… наистина, хората крият какви ли не изненади, но ако Маркъс разбира от компютри…

– Не – изказва се категорично Патрис за посивелия пристав на Джордж.

Той достигна до този извод за Каси, докато говореше с Марина в участъка на Втори район, но искаше време да помисли. Не може да си представи какъв мотив би имала. Харисън има странно чувство за хумор и Джордж се чуди дали той не е замислил някаква шега, в която Каси ще отрече да е участвала, след като се окаже, че на никого не му е смешно.

– Трябва да е някаква психологична игра. Не мислиш ли? Някакъв проблем с баща ѝ. Просто не виждам логика.

Патрис въздъхва:

– Какво ще кажеш на Хари и Миранда?

Джордж изпъшква тежко. Задължително обаче трябва да разговаря с помощничката си, ако не за друго, за да я предпази от самата нея. Заплахата срещу Нейтън Кол означава, че Джордж не може тихо да потули случая като личен проблем. Освен това тази вечер Марина ще прегледа записките си и ще види, че само Каси е била с него на тържествения обяд. Утре помощничката му трябва да си вземе почивен ден, за да избегне инквизицията на Марина и да овладее някак събитията, които могат да доведат до отнемане на разрешителното да упражнява професията си. Джордж се поставя в ролята на адвокат и вече обмисля начини да заглади положението така, че Каси да се съвземе бързо. Ще има нужда от помощта на Ръсти, но не е сигурен, че ще я получи. Всеки остава верен на същността си, а главният съдия все пак е започнал като прокурор.

Джордж се обажда на Каси у дома ѝ малко след 20.30 часа. Казва, че е изникнало нещо спешно. Може ли да се срещнат на закуска утре в 8.00 часа?

Както може да се очаква, тя се преструва, че не знае за какво става дума.

– За „Уорновиц“ ли? Взе ли най-после решение?

– Това е едно от нещата, които искам да обсъдим.

След разговора с Лоли делото за първи път от седмици вече не е като разрушителен изотоп, излъчващ смъртоносна радиация в тялото му.

– Реших, че искам сам да напиша проекторешението. Този казус може би заслужава по-изчерпателно становище.

Джордж по принцип е лаконичен в решенията си.

– Според него присъдата трябва да се изкаже с възможно най-малко думи.

– Какво съм объркала? – веднага пита тя. – Нещо за давността ли?

– Справила си се добре, както винаги. Сигурен съм, че ще използвам много от твоя материал и ще те помоля за помощ. Просто искам да се заема с това от самото начало.

Хрумва му, че този разговор е безсмислен. Утре Каси ще изхвърчи от кабинета му.

– За какво друго искаш да говорим?

– Предпочитам да ти кажа лично.

Тя въздъхва с характерната си липса на уважение, давайки да се разбере, че Джордж я дразни.

– Къде?

Той обмисли този въпрос, преди да вдигне телефона, и му хрумна нещо гениално.

– Какво ще кажеш за хотел „Грешам“?

Ако Каси има съвест (а той е убеден, че има), там ще ѝ бъде неловко, може би по-лесно ще признае деянието си. Както може да се очаква, тя възразява, че хотелът е твърде далеч от съда.

– Това е единственото заведение в града, където ям бекона – обяснява Джордж. – Ръчно рязан и пушен във Вирджиния. Когато върши грях, Касандра, човек винаги се връща към корените си.

Джордж се сеща за охраната си едва на сутринта. Намесата на полицията не е необходима сега, понеже няма доказателства, че Каси е замесена в друго освен в психологичен тормоз. Въпреки това някой вероятно ще се появи. Марина трудно приема истината, когато нещата излязат не такива, каквито е очаквала. Пък има и практически проблем – кой ще откара Джордж на работа. Той оставя съобщение на Марина, че сам ще отиде в съда, взема такси и пристига в хотела в седем и половина. Застава в натруфеното фоайе, реликва от Позлатената епоха с мраморни колони като секвои и позлатен таван с ангелчета, и се опитва да си спомни къде в големия салон сервират закуската.

Една пълна, добронамерена служителка с блейзър и бяла слушалка, показваща се от косата ѝ, се приближава и предлага услугите си.

– Вие сте оня съдия, нали? Гледах ви по телевизията оная вечер. Как сте?

През последните двайсет и четири часа Джордж често забелязва, че хората го зяпат и това определено го смущава. Баща му никога не е одобрявал привличането на общественото внимателно върху себе си.

– Мисля, че ръката ми е много по-добре тази сутрин.

– Радвам се да го чуя. Вчера всички говорехме за вас. Когато чух по новините, бях сигурен, че ви познавам. Вие сте съдията, който изгуби мобилния си телефон тук миналия месец, нали?

Той кимва и жената грейва от задоволство, че е показала такава добра памет.

– Върнаха ви го, нали?

– Не. Така и не се намери.

– Как е възможно? Струва ми се, че някой от служителите ви дойде да го вземе, след като Лукас го намери при входа на балната зала. Не ви ли го донесоха?

– Не – отговаря той за втори път, секунда преди да осъзнае, че тя е сигурна в това, което казва.

Заедно отиват при стаичката на охраната – преустроен килер, чиято врата е умело замаскирана в тъмната ламперия – и изчакват шефа ѝ, Емилио, да издири документите от архива. Той дава на съдията розово копие от приемно-предавателен протокол от службата за загубени вещи. На 26 май, денят след като Джордж го изгуби, телефонът е бил взет от Джон Баниън.

Джордж моли портиера да повика такси, когато се сеща за Каси и хуква към салона. Тя седи пред голяма чаша с портокалов сок.

Джордж няма доверие в дискретността на Каси (тя на практика не притежава това качество), но се чувства гузен, задето я заподозря, и най-доброто оправдание за срещата им тук е формулярът за намерения телефон, който съдията, с известна театралност, обявява, че е очаквал да намери.

– Аха – изсумтява Каси, гледайки документа. – Подозирах, че може да е Джон.

– Така ли?

– От вчера следобед. Марина дойде да конфискува компютъра ти.

– Тя не спомена нищо такова – кисело отбелязва Джордж, макар че от гледна точка на Марина да вземе компютъра като веществено доказателство може би е най-логичното нещо.

– Джон се появи и я попита какво прави и защо. Стори ми се странно. Много странно. – Тя леко тръсва късата си руса коса. – Честно да ти кажа, Джордж, винаги съм се питала дали този човек не е прикрит сериен убиец.

– Така ли? Аз просто си мислех, че е ужасно самотен.

Каси свива рамене. Тя никога няма да може да разбере неудачниците, хората, които странят от света.

Джордж обаче има вяра в Каси. Тя проявява безкрайно съчувствие към онеправданите. Някой ден ще разбере, че страданието има много лица.

– Питах се дали имаш представа какво го е подтикнало да го направи.

– Откъде да знам? Не съм аз тази, на която има зъб.

– Ти си заминаваш.

– Точно така. – Каси отново свива рамене. – Тъй, де, кофти история. Чудя се дали изобщо може да проумее какъв ужас ти е причинил. Така, де, ти си съдия, стълб на законността. Мисля, че той не го проумява.

Келнерът донася поръчките им. Храната и тъжната истина за Баниън ги кара да замълчат.

Когато започват да се хранят, Каси изведнъж заявява:

– Трябваше да се досетя, че лъжеш, когато каза онова за старите грехове.

Сърцето му се свива при мисълта, че се е досетила за подозренията му към нея, но тя посочва чинията му:

– Не си взе бекон.