Съвестта е моят адвокат

Прошка

Когато отиват в съда малко след девет часа, съдията и Каси се сблъскват с два проблема. Първо – няма компютър. И второ – Джон, който винаги отива на работа в осем, още не е дошъл.

Накрая техничка от информационната служба донася компютър, за който се кълне, че е точно копие на машината на съдията. Както може да се очаква, той блокира минути след като дамата напуска кабинета. Джордж още ругае, когато Диниша обявява, че Джон се е появил.

Съдията се съмнява, че секретарката му знае какво става (накара Каси да му се закълне, че ще мълчи, и се съмнява, че толкова бързо е нарушила клетвата си), но Диниша има достатъчно силно шесто чувство, за да усети напрежението в малкия свят на кантората, особено след като съдията на няколко пъти пита за Баниън. Със странно тържествен жест тя въвежда помощника.

Баниън, съвсем предсказуемо, всячески отбягва погледа на шефа си. Подава му някакъв плик.

– Какво е това?

– Реших да напусна, Ваша Чест. В края на сесията.

Джордж се поколебава, преди да вземе плика. Дава си сметка, че е пазил някаква надежда, че подозренията му към Джон ще се окажат неоснователни като тези към Каси, поредното недоразумение в списъка. Причината за напускането на Джон обаче изглежда повече от ясна – търсенето на Номер 1 приключи. Мълчанието се проточва. Може да се нарече красноречиво, но Джордж винаги е имал такива неловки моменти с помощника си. В компанията на Джон въпросът кой трябва да заговори първи съперничи по сложност на проблема с кокошката и яйцето.

– Много съм разочарован, Джон. Седни, моля.

Когато остави писмото на бюрото му, Баниън направи крачка назад, сякаш се канеше да излезе.

– Какво си си подготвил?

На закуска Джордж каза на Каси, че иска сам да говори с Джон, преди Марина да се намеси. Сега обаче не знае какво е очаквал да постигне. Никога не е бил убеден, че изповедта е полезна за душата. Със сигурност, ако няма нещо в замяна, тя рядко води до нещо добро в света на правораздаването – през годините твърде много клиенти на Джордж само са влошили положението си, признавайки престъпленията си веднага след ареста. Пък и сърце не му дава да притисне Баниън за истината. Каси много точно определи проблема. Почти сигурно е, че постъпката на Джон е плод на изолацията му, на неспособността му да разбере последствията от делата си за другите хора. Това, разбира се, е емоционалната същност на всяко престъпление. Затова всеки престъпник заслужава някакво съчувствие.

– Нямам нищо подготвено, господин съдия. Засега. Има обява за съдебен секретар във Върховния съд на Аляска. Може да пробвам там.

– Аляска? Не намери ли по-далечно място? Бягаш ли от някого?

Всеки адвокат поне за момент си е мислил, че има актьорски талант, достоен за „Бродуей“, но в съдебната зала Джордж откри, че дарбата му е доста бедна в това отношение – тихо презрение към лъжците или пък трогателно чувство за достойнство, когато призовава съдебните заседатели да прекратят делото. Не го бива обаче да изразява емоции, които не изпитва, и сега отново се проваля. Не успява да се усмихне невинно при последните си думи. Вместо това те прозвучават като сурово обвинение, а на Джордж само това му трябва. Добродушното лице на четирийсет и две годишния Баниън се сбръчква като гнила ябълка, той се изчервява и точно като синовете на Джордж преди двайсет и пет години, започва да хлипа неконтролирано, карайки съдията да се почувства виновно и неловко заради неспособността си да го утеши в този свят, управляван от възрастни.

– Не съм аз – проплаква Джон. – Не съм аз.

Въпреки всяка логика сърцето на Джордж се изпълва с надежда.

– Кой тогава? – пита той, но Джон хлипа твърде силно, за да го чуе.

– Не ми отива да правя такова нещо, господин съдия. Наистина не ми отива. Не.

Джон повтаря тези думи поне двайсет пъти дори след като Джордж разбира какво иска да каже и неколкократно казва „Знам, знам“.

– Само не разбирам защо, Джон.

Баниън ахва.

– Заради това – извиква и продължава да плаче.

– Кое „това“?

– Защото не разбирате.

– Какво не разбирам?

– Накарахте ме да гледам! – изкрещява Джон и всички мускули на тялото му се напрягат. – Накарахте ме да гледам онази ужасна, отвратителна касета. Сам не издържахте да я изгледате и накарахте мен. Мен! Десет пъти, двайсет пъти, за да мога да ви опиша онези ужасни неща. Беше отвратително!

Баниън изговаря последната дума с такъв яд, че от устата му пръска слюнка. Отпуснат върху черното дървено кресло пред бюрото на съдията, той е плюещо, треперещо, плачещо подобие на човек. Кожата му е алена като небето по изгрев, лицето му е мокро чак до брадичката. Но в очите на Джордж той е нов човек, и не заради плача – не можеш да погледнеш Джон, без да изпиташ жалост. Дълбочината на гнева му е онова, което го шокира.

– Как можахте да ми причините това? – крещи Джон. Това също е нещо ново. – Защо не накарахте нея да гледа? Защо мен? Дори не ме попитахте дали съм съгласен. Казахте ми да гледам пак и пак.

„Нея“, разбира се, е Каси. И Баниън е прав – прав е за много неща.

Джордж обхваща лицето си с длани и поседява така, след малко се обръща и се заглежда през прозореца към короните на дърветата на булеварда пет етажа отдолу. Колкото и уравновесен и добродушен да си мисли, че е, колкото и богоугодно в духа на онова, което го е учил баща му, да разсъждава, той се познава достатъчно добре, за да знае, че реакцията му към Джон ще бъде гняв. По-лошо, ярост. Жалкото човече, което плаче на креслото, е предало доверието на съдията, включително в това, че се оказа безподобен откачен. Освен това извърши сериозно престъпление, като вся смут в живота на Джордж в момент, когато той и без това беше на нокти.

Той обаче изпитва много малка част от тези емоции. Джордж остава достоен син на баща си и започва да се упреква. Защото се е провалил жестоко. Беше твърде разстроен от собственото си нещастие, за да мисли за друго освен за желанието да избяга. Макар да знаеше за дълбоко смущаващото естество на онези кадри, той ги натресе на Джон, без да се замисля за последствията. Съдията разбира, че провалите му са съпроводени от жестока ирония. Гърчейки се под тежестта на лошото си минало, той остава негов пленник; именно остатъците от старомодното кавалерство го накараха да отхвърли мисълта, че може да повери работата на Каси. Истината е, че както Джон явно е усетил, тя може би е по-добре подготвена за задачата. Може да не си пили ноктите или да яде пуканки, докато гледа касетата, но по отношение на отношенията между мъже и жени Каси е може би най-широко скроеният човек в тази кантора. Касетата щеше да я вбеси, да предопредели мнението ѝ за правилното решение по делото. Но тя щеше да приеме съдържанието ѝ много по-спокойно от Джон поради една съществена причина: нямаше да научи от него нищо, което от край време се старае да не научава за човешката природа – или за себе си.

– На всичкото отгоре искате да освободите тези момчета – проплаква Джон. – Искате да ги оставите да правят всичко това… – търси подходяща дума, но не намира – … всички онези ужасни, ужасни неща, искате да ги пуснете, когато трябва да ги накажете!

– Джон. – Съдия Мейсън понечва да успокои помощника си, но се осмелява само да го потупа бащински по рамото. – Джон, трябваше да кажеш нещо.

– Това беше най-лошото! – Джон излива порой от сълзи и се разревава още по-силно. – Господин съдия… господин съдия, не исках да ви разочаровам.

„По каква логика се водят хората?“ – пита се Джордж. Всички ние. Всеки един от нас. Според желязната логика на закона Джон трябваше да си каже какво го мъчи. Но като се замисля върху положението на помощника си, той осъзнава колко невъзможно му е било. Можел ли е самотникът Джон Баниън, толкова потресен и отвратен от онези кадри – можел ли е да изкаже чувствата си пред другиго? Нищо чудно, че си е помислил, че съдията ще се разочарова.

Имало е и още една пречка: ако каже, е трябвало да спре да гледа.

– Джон, ужасно съжалявам – казва съдията и сам се изненадва от искреността си.

Това е най-лошото: с недалновидността си той е похабил един пълноценен човек. Оставен сам със себе си, Джон вероятно до края на живота си щеше да избягва онова, с което съдията го принуди се сблъска.

– Наистина, Джон. Много съжалявам.

Дава си сметка, че вероятно няма думи, които да оправят нещата, но извинението му накарва Баниън отново да се разкрещи:

– Не се правете на благороден! Винаги искате да сте най-добрият. Аз съм единственият, който съжалява.

Цикълът се повтаря, както несъмнено се е въртял със седмици: гняв, после – срам. Баниън изпада в поредния пристъп и дълго време плаче безутешно, сетне изведнъж вдига пребледнялото си лице и за първи път поглежда Джордж с насълзените си очи.

– Простете ми – проплаква. – Умолявам ви да ми простите. Можете ли да ми простите, господин съдия?

Прошка, мисли си Джордж. Изповедта сама по себе си невинаги е добра за душата. Но прошката винаги е. Това крехко, просто нещо, което всички преследват в тези коридори и зали със седмици като копнеещ дух.

– Прощавам ти, Джон. Наистина, прощавам ти.

Съдията още веднъж потупва Джордж по рамото. Баниън тръсва оредялата си кестенява коса.

– Просто не ме бива за това – признава пред съдията.

– За кое?

Баниън поплаква още известно време, преди да отговори:

– Не ме бива за човек.