Танцуващия с вълци

1.

Съветът на Десетте мечки не стигна до никакво решение, но това не беше нещо необичайно. Много често съветите, на които се изказваха противоречиви мнения, приключваха без изход, като по този начин поставяха началото на нов етап в политическия живот на племето.

Точно по това време, по свое собствено желание, хората бяха свободни да предприемат индивидуални действия.

2.

Вятър в косите упорито се опитваше да прокара втория си план. Да отидат там и да вземат коня, без да правят нищо лошо на белия човек. Този път обаче да не отиват момчета, а мъже. Съветът отхвърли и втората му идея, но Вятър в косите на никого не се разсърди.

След като изслуша открито всички мнения, той предложи своето разрешение. То не се прие, но аргументите против не успяха да убедят Вятър в косите, че планът му е лош. Той беше уважаван боец и като такъв имаше изключителни права. Можеше да постъпва както иска.

Ако съветът е твърдо против или пък ако приведе плана си в действие и се провали, съществуваше възможност да го отлъчат от племето.

Вече беше помислил по този въпрос. Съветът не беше категорично против, беше объркан. А колкото до него самия… е, Вятър в косите никога не се беше провалял.

Така че щом свършиха, той се запъти към една от най-оживените пътеки в селището и се отби при неколцина приятели. Във всяка колиба казваше едно и също:

— Отивам да открадна коня. Искаш ли да дойдеш?

Всеки от тях отговаряше на въпроса му с въпрос:

— Кога?

И Вятър в косите на всички даде един и същи отговор:

— Сега.

3.

Групичката беше малка. Петима души.

Напуснаха селото и навлязоха в прерията с умерен ход. Не бързаха. Това съвсем не означаваше, че са добронамерени. Лицата им бяха мрачни и непроницаеми, сякаш отиваха на погребението на далечен роднина.

Докато се качваха на конете, Вятър в косите им обясни какво ще правят.

— Ще вземем коня. По обратния път няма да го изпускаме от очи. Ще яздим около него. Ако има бял човек, няма да стреляме в никакъв случай, освен ако той не стреля по нас. Ако се опита да ни заговори, не му отвръщайте. Ще отведем коня и ще видим. Вятър в косите не би признал пред никого, но когато зърнаха форта, го заля вълна на облекчение. В корала имаше кон, при това чудесен на вид.

Но бял човек нямаше.

4.

Белият човек си легна късно сутринта. Спа няколко часа. В ранния следобед се събуди, доволен, че е привел в действие новия си замисъл.

Реши да спи денем, а нощем да стои буден край огъня. Онези, които откраднаха Сиско, бяха дошли призори, а и беше чул, че за нападение се предпочитаха часовете на зазоряване. По този начин щеше да е буден, когато дойдат.

Чувстваше се поотпаднал след дългата дрямка. А и доста се беше изпотил. Тялото му лепнеше. И това време на деня беше добро за къпане, както и всяко друго.

Точно когато си насапуниса главата и се потопи до рамене във водата, той чу как петимата ездачи изтрополиха по надвисналата скала. Мигновено изскочи от потока и инстинктивно тръгна към панталоните си. Опита се да ги обуе, но ги захвърли и грабна големия си револвер. После хукна нагоре по склона на четири крака.

5.

Зърнаха го тъкмо когато заедно със Сиско тръгваха обратно.

Стоеше на ръба на скалата. От цялото му тяло се процеждаше вода. Главата му беше покрита с нещо бяло. В ръката си държеше оръжие. Това успяха да видят при бързия поглед през рамо. Нищо повече. Помнеха наставленията на Вятър в косите. Един от воините държеше Сиско, а другите се бяха скупчили край него и така, плътно прилепени, се отдалечиха от форта. Вятър в косите изостана. Белият човек не беше помръднал. Стоеше неподвижно на края на скалата, а отпуснатата му ръка още държеше револвера.

Вятър в косите можеше и да не се занимава толкова с белия човек. Но белият човек бе символ. Това бе най-големият враг на всеки воин. Белият човек олицетворяваше страха. Едно бе да се оттеглиш от бойното поле след тежка битка, и съвсем друго да се оставиш страхът да те завладее… Вятър в косите знаеше, че няма да го допусне.

Дръпна поводите на буйното си конче, обърна го обратно и се втурна в галоп към лейтенанта.

6.

В бясното си катерене нагоре по скалата лейтенант Дънбар изцяло беше обладан от мисълта за войнишкия си дълг. Беше се втурнал да посрещне врага. В главата му нямаше друга мисъл. Но щом се изкачи на скалата, всичко се изпари. Очакваше да завари престъпници, банда разбойници, крадци, които трябва да бъдат наказани.

Онова, което видя, бе величаво тържество на действието, от което чак дъхът му секна. Прехласнат като малко момченце, той не можа да направи абсолютно нищо — стоеше и гледаше.

Бясното препускане на конете, които профучаваха край него. Лъскавите им гърбове, перата, обкичили поводите, гривите и опашките, украшенията по задниците им. Мъжете, които яздеха в самозабрава, досущ като деца, възторжено яхнали дървените си кончета. Прекрасната им тъмна кожа, под която ясно изпъкваха жилести мускули. Лъскавите черни плитки, лъковете и копията, арбалетите, ярките линии боя, нанесени върху лицата и ръцете. Цялата картина в абсолютна хармония. Погледнати заедно, хората и конете приличаха на огромен плуг, който шеметно се носи напред почти, без да докосва земята.

Такива цветове, движение, такова чудо дори и на сън не бе виждал. Това бе тържествена прослава на войната, уловена в една-единствена жива картина, и Дънбар стоеше прикован с широко отворени очи.

Беше потънал в нещо като гъста мъгла, която тъкмо бе започнала да се разсейва, когато осъзна, че един от тях се връща.

Като човек, който сънува, той направи опит да се събуди. Мозъкът му се опитваше да изпрати някакви команди, но те не се приемаха. Изобщо не можа да помръдне.

Ездачът се приближаваше бързо и препускаше право към него. И през ум не му мина, че може да връхлети отгоре му. Не мислеше за смъртта. Изобщо бе изгубил способността си да мисли. Стоеше неподвижен, приковал поглед в разширените ноздри на жребеца като хипнотизиран.

7.

Щом Вятър в косите приближи на десетина метра от лейтенанта, той дръпна юздите. Направи го толкова рязко, че за миг конят му буквално докосна земята. Със силен отскок възбуденият жребец се изправи и започна да се върти и да скача. Вятър в косите го държеше здраво през цялото време, почти без да усеща какво прави конят под него.

Взираше се в голия бял мъж, който стоеше абсолютно неподвижен. Вятър в косите не забеляза дори да мигне. Видя само как искрящо белите му гърди бавно се повдигат, когато си поема въздух. Беше жив.

Изглежда не се страхуваше. На Вятър в косите му се понрави куража на белия човек, но го и подразни. Той трябваше да се страхува. Как иначе? Вятър в косите усети собствения си страх да се прокрадва отново. Кожата му настръхна. Вдигна оръжието над главата си и отчетливо извика:

— Аз съм Вятър в косите. Видя ли, не се страхувам от тебе? Видя ли?

Белият човек не отговори и Вятър в косите изпита задоволство. Беше се срещнал очи в очи с предполагаемия си враг. Беше го предизвикал, а белият човек не направи нищо. Това беше достатъчно. Завъртя кончето си, отпусна поводите му и се втурна напред да догони другарите си.

8.

Лейтенант Дънбар гледаше смаян как ездачът се отдалечава. Думите още отекваха в главата му. Е, не точно думите, а звукът, подобен на кучешки лай. Макар да нямаше представа какво означават, звучаха му като присъда, сякаш воинът се опитваше да му каже нещо.

Постепенно започна да се съвзема. Първото нещо, което усети, бе револверът в ръката си. Невероятно тежък. Пусна го. После бавно се свлече на колене и седна. Седя дълго, изтощен и слаб като новородено кутре.

За миг помисли, че никога повече няма да може да се помръдне, но в крайна сметка се изправи на крака и се заклатушка към колибата. С невероятно усилие успя да си свие цигара. Но бе прекалено изтощен, за да я изпуши, затова дръпна два-три пъти и заспа.

Във второто отвличане имаше един-два нови момента, но в общи линии нещата се развиха както преди.

След около две мили петимата команчи позабавиха ход. Имаше ездачи отзад и от двете страни, така че Сиско пое по единствения възможен път. Напред.

Мъжете бяха започнали да разменят по някоя и друга дума, когато жълтеникавият жребец отскочи като ударен с камшик и се стрелна напред.

Този, който държеше въжето, прелетя през главата на коня си. За част от секундата Вятър в косите може би щеше да хване въжето, провлачило се зад Сиско, но закъсня за миг. Изниза се през пръстите му.

След това оставаше единствено преследването. На команчите никак не им беше весело. Падналият изобщо нямаше никакъв шанс, а на останалите четирима просто не им провървя.

На единия конят стъпи в дупка и си счупи предния крак. Този следобед Сиско бе пъргав като котка и когато двама ездачи се опитаха да накарат кончетата си да подражават на светкавичните му скокове, те просто ги хвърлиха от гърбовете си.

Така остана само Вятър в косите. Няколкостотин метра той поддържаше темпото, но когато и собственият му кон започна да се изморява, разстоянието не се бе скъсило и той реши, че няма смисъл да уморява до смърт любимия си жребец за нещо, което не може да хване.

Докато жребчето си поеме дъх, Вятър в косите наблюдаваше жълтеникавото конче. Видял, че се отправя към форта, още повече се отчая при мисълта, че Ритащата птица навярно е прав. Може конят да е магически, да принадлежи на човек, обладан от неземна сила.

По обратния път настигна останалите. Беше ясно, че Вятър в косите се е провалил и те не запитаха за подробностите. Никой не отрони дума. По дългия път към дома яздиха мълчаливо.