Танцуващия с вълци

1.

След като бойната група тръгна, в селото се установиха такива пасторални порядки, една безкрайна смяна на зората с деня, на деня със здрача, на здрача с нощта, сякаш прерията бе единственото място на света. Танцуващия с вълци бързо влезе в крак с този ритъм и го следваше доволен и замечтан. Непрекъснатото яздене, ловът, издирването на животни бяха уморителни, но той беше кален и веднъж възприел този начин на живот, без усилие се справяше със задълженията си.

По-голямата част от времето си отделяше на семейството на Ритащата птица. На практика жените вършеха всичката работа из селището, но се чувстваше длъжен да се грижи за тях и децата, така че винаги имаше какво да прави.

На прощалния танц Вятър в косите му подари един много хубав лък и колчан стрели. Подаръкът го очарова и той уговори един стар воин, Каменния бик, който му показа до най-малки подробности как да си служи с него. Само за седмица станаха близки приятели и Танцуващия с вълци редовно посещаваше колибата на Каменния бик.

Научи се да поправя набързо оръжията си. Научи думите и мелодията на няколко важни песни. Наблюдава как Каменния бик стъкмява огън от малък наръч съчки и как си прави своя магия. Беше любознателен ученик и схващаше бързо, дотолкова, че Каменния бик му даде прякора Бързия.

Всеки ден по няколко часа ходеше на оглед, както и повечето мъже. Излизаха на групи по трима-четирима и не след дълго Танцуващия с вълци вече имаше основно понятие за необходимите неща, като например как да разбере дали следите са пресни и да определя какво ще е времето. Бизоните се появяваха и изчезваха по техния мистериозен начин. Понякога не виждаха нито един, а друг път толкова много, че започваха да се шегуват.

Тези огледи бяха успешни, що се отнася до двете им основни предназначения. Имаше необходимото прясно месо за храна и наоколо нямаше врагове.

Само след няколко дни вече се чудеше защо всички хора не живеят в колиби. Като си мислеше къде е живял по-рано, пред очите му се изреждаше само низ от скучни стаи.

За него колибата бе истинският дом. И най-горещото време бе прохладен и независимо каква врява се вдигаше из селото, кръглото му пространство бе изпълнено с покой.

Започна да харесва времето, което прекарваше там сам.

Най-много обичаше късния следобед и доста често човек можеше да го открие застанал край входа на колибата, захванал се с някоя дребна работа, като например да си лъска ботушите и същевременно да гледа как облаците сменят формата си или прехласнато да слуша лекото свирене на вятъра.

2.

Не след дълго, обаче, една страна в живота му започна да доминира над всички останали. Това бе Вдигналата юмрук. Започнаха отново да разговарят, този път под надзора на семейството на Ритащата птица.

Шаманът бе заръчал срещите им да продължат, но той отсъстваше, за да ги направлява и разговорите им нямаха ясна насока. Първите няколко дни се състояха предимно от механично преговаряне на наученото, в което нямаше нищо интересно.

От друга страна, така бе редно. Тя все още бе объркана и притеснена. Студенината на първия им разговор насаме им помогна да подемат нишката на миналото. Тя и даде необходимата дистанция, за да може отново да свикне с него.

Танцуващия с вълци бе доволен от положението. Досадата от думите, които си разменяха, се оправдаваше от искреното му желание да изглади онова, което бе нарушило връзката помежду им и първите няколко дни той чакаше търпеливо, с надеждата, че ледът ще започне да се топи.

С индианския се оправяше добре, но скоро осъзна, че като прекарва цялата сутрин в колибата, се ограничава. Толкова много от нещата, които искаше да научи, бяха навън. А и семейството постоянно ги прекъсваше. Но той чакаше търпеливо, а думите, които Вдигналата юмрук не можеше да обясни, просто пропускаха.

Един следобед, непосредствено след като се нахраниха, Вдигналата юмрук не можа да се сети думата „трева“ и най-накрая го изведе навън. Едната дума водеше след себе си друга и този ден повече от час не се върнаха в колибата. Вървяха из селото толкова съсредоточени в това, на което го учеше, че не забелязаха как мина времето.

Това се повтори през следващите дни. Хората свикнаха да ги виждат — двама души, които разговарят и бродят из селото, забравили всичко, освен онова, за което говорят: тялото, колибата, кожата, която закрива входа, слънцето, конското копито, котлето за готвене, кучето, пръчката, небето, детето, косата, дрехата, лицето, близо, далече, тук, там, ярък, замъглен и т.н. и т.н.

С всеки изминал ден езикът пускаше все по-дълбоки корени в него и скоро Танцуващия с вълци се опитваше да каже и нещо повече от една дума. Образуваха се изречения, а той така разпалено ги стъкмяваше, че неминуемо правеше много грешки.

— Огънят расте в прерията.

— Обичам да ям вода.

— Този човек тяло ли е?

Приличаше на добър бегач, който на всяка трета стъпка пада, но той не спря да се бори сред тресавището на новия език и с истинско усилие на волята отбеляза значителен напредък.

Никакви неуспехи не можеха да го обезверят и той се справяше с всяка трудност с онова добро настроение и решимост, които правят човека забавен.

Все по-малко се застояваха в колибата. Навън беше свободата и някаква особена тишина се беше настанила в селото. Бе станало изключително спокойно.

Всички мислеха за мъжете, които бяха тръгнали към страната на пеоните, където ги очакваха само непредвидени обстоятелства. С всеки един безкраен ден роднини и приятели на заминалите се молеха все по-горещо за тяхната безопасност. Като че ли изведнъж молитвите бяха станали единствената и най-ярка забележителност от живота в селото и се отправяха по време на всяко ядене, среща, работа, независимо колко дребна и мимолетна е тя.

Тази религиозност, обзела селото, създаде за Танцуващия с вълци и Вдигналата юмрук чудесна обстановка за работа. Потопени в молитви и очакване, другите хора почти не обръщаха внимание на двамата бели. Те живееха като изолирани в стъкленица, където бяха спокойни и сигурни.

Прекарваха заедно по три-четири часа без изобщо да се докоснат или пък да говорят за себе си. Отвън се виждаше само внимателно съблюдавана официалност. Смееха се заедно, коментираха най-обикновени неща, като времето например. Но чувствата им оставаха винаги скрити. Вдигналата юмрук грижливо пазеше своите и Танцуващия с вълци се съобразяваше с това.

3.

Две седмици след като групата замина, нещата коренно се промениха.

Един късен следобед след дълъг оглед под палещото слънце Танцуващия с вълци се върна в колибата на Ритащата птица, но не намери никой. Помисли, че семейството може да е отишло на реката и се запъти натам.

Жените на Ритащата птица бяха там и къпеха децата. Вдигналата юмрук не се виждаше. Той постоя колкото децата да го оплискат целия и тръгна нагоре по пътечката към селото. Слънцето все още прежуряше и щом съзря беседката, го завладя мисълта за нейната прохлада.

Почти беше влязъл, когато усети, че тя е вътре. Урокът им за днес беше минал и двамата се почувстваха неловко. Танцуващия с вълци седна на почтително разстояние от нея и я поздрави.

— То… топло е — отговори тя, сякаш се оправдаваше за това, че е там.

— Да — съгласи се той, — много топло. Макар и без нужда избърса чело. Малко глупав начин да я убеди, че и той е тук по същата причина.

С този престорен жест обаче Танцуващия с вълци всъщност се възпря за малко. Обзе го внезапното желание да сподели с нея какво чувства. Просто започна да говори. Каза и, че е объркан. Каза и колко е радостен, че е тук. Каза и за колибата и за това колко е щастлив, че я има. Хвана нагръдника си с две ръце и и каза какво изпитва, че за него това е нещо изключително. Допря го до лицето си и каза „Обичам го“. А после продължи:

— Но аз съм бял… и съм войник. Хубаво ли е това, че съм тук или е глупаво? Аз глупак ли съм?

В очите и прочете абсолютна съсредоточеност.

— Не е… не зная — отвърна тя.

Замълчаха за малко. Очакваше да продължи.

— Не зная къде да отида — промълви тихо той. — Не зная къде да живея.

Тя извърна бавно глава и се загледа навън през-входа.

— Разбирам — каза тя.

Все още стоеше замислена, втренчила очи в нещо отвън, когато той отново проговори:

— Искам да остана тук.

Обърна се към него. Лицето и изглеждаше невероятно. Чезнещото слънце му придаваше мек блясък. И в очите и, разширени от вълнение, блясъкът също присъстваше.

— Да — разбиращо отвърна тя.

Сведе глава, а когато отново го погледна, Танцуващия с вълци се почувства погълнат, както тогава за първи път в прерията, когато пътуваше с Тимънс. Очите и бяха толкова одухотворени и изпълнени с такава красота, каквато малцина биха познали. Бяха като вечност. Това, което видя, го накара да се влюби на часа.

Вдигналата юмрук вече бе влюбена в него. Стана, когато бяха започнали да разговарят, не изведнъж, а бавно и постепенно, докато най-накрая вече не можеше да го отрича пред себе си. В него видя себе си. Усети, че могат да бъдат едно. Поговориха още малко и се умълчаха. Известно време се взираха навън. Всеки знаеше какво изпитва другият, но не смееше да проговори.

Магията се разруши, когато едно малко дете мина оттам, надникна и ги попита какво правят.

Вдигналата юмрук му се усмихна и му обясни на индиански:

— Горещо е, затова седим на сянка. На малкото момченце това му се видя толкова естествено, че то влезе и се покатери в скута на Танцуващия с вълци. Поборичкаха се малко.

Момченцето изведнъж се изправи и каза на Вдигналата юмрук, че е гладно.

— Добре — каза тя и го хвана за ръка. После погледна Танцуващия с вълци. — Ще ядеш ли?

— Да, гладен съм. Измъкнаха се от беседката и тръгнаха към колибата на Ритащата птица, за да запалят огъня.

4.

Първото нещо, което направи на следващата сутрин, бе да отиде при Каменния бик. Завъртя се край колибата му рано и веднага го поканиха да седне да закусва.

Щом се нахраниха, двамата излязоха навън да побъбрят, докато Каменния бик издялка нови върбови стрели. С изключение на Вдигналата юмрук, това бе най-сложният разговор, който изобщо бе водил с някого.

Каменния бик бе впечатлен, че Танцуващия с вълци е толкова отскоро при тях, а вече говори езика на команчите. При това го говори добре.

Старият воин се досети, че Танцуващия с вълци иска нещо и когато разговорът се завъртя около Вдигналата юмрук, той предположи, че навярно става дума за нея.

Танцуващия с вълци се опита да го направи колкото се може по-непринудено, но Каменния бик бе твърде стара лисица, за да не разбере, че този въпрос е важен за госта му.

— Вдигналата юмрук омъжена ли е?

— Да — Отвърна Каменния бик.

Това разкритие го срази, сякаш научи възможно най-лошата новина. Замълча.

— Къде е мъжът и? — запита най-накрая той. — Не го виждам.

— Умря.

Явно над тази възможност не се беше замислял.

— Кога е умрял?

Каменния бик вдигна очи.

— Не е хубаво да се говори за мъртвите — каза му той. — Но понеже си още нов, ще ти кажа. Беше по време на черешовата луна през пролетта. Тя скърбеше онзи ден, когато ти я намери и я донесе тук.

Не попита нищо повече, но Каменния бик му каза още някои неща. Спомена му за относително високото положение на загиналия и съпруг и това, че нямат деца.

Танцуващия с вълци имаше нужда да осмисли разказаното от Каменния бик, затова му благодари и си тръгна.

Каменния бик се позачуди дали не става нещо между тези хора, но реши, че не е негова работа и пак се захвана със задълженията си.

5.

Танцуващия с вълци направи единственото, на което разчиташе да проясни съзнанието му. Намери Сиско сред стадото, метна се на гърба му и излезе от селището. Знаеше, че тя ще го чака в колибата на Ритащата птица, но мозъкът му работеше трескаво върху това, което беше чул и му се струваше невъзможно да застане пред нея сега.

Тръгна по реката и след една две мили реши да отиде до Форт Седжуик. Почти две седмици не беше ходил и му се прииска да отиде сега, като че ли мястото ще може по някакъв начин да му подскаже нещо.

Още отдалече видя, че летните бури са срутили навеса. Беше провиснал почти навсякъде. Самото платнище беше съвсем изпокъсано. Остатъкът се вееше на вятъра като съдраното платно на някой призрачен кораб.

Чорапчо чакаше край скалата и той подхвърли на стария си приятел парче сушено месо, което беше взел със себе си. Не беше гладен.

Когато надзърна в изгнилия склад, полските мишки се разбягаха. Бяха унищожили единственото, което бе оставил тук — чувал мухлясали сухари. В колибата, която доскоро бе негов дом, той полежа на тясното легло, загледан в ронещите се стени.

Откачи счупения джобен часовник на баща си с намерението да го пъхне в джоба на панталона си. Но го погледа известно време и го върна обратно на мястото му.

Баща му бе умрял преди шест години. А дали не и преди седем? А майка му още по-отдавна. Спомняше си как живееше с тях, но хората… хората сякаш си бяха отишли преди сто години.

На едно платнено столче забеляза дневника си и го взе. Колко странно му беше да разлиства изписаните страници. Съдържанието им също сякаш бе много отдавнашно и отминало, все едно от някакъв предишен живот.

От време на време се засмиваше на това, което бе написал, но като цяло се развълнува. Животът му се бе преобърнал и част от историята бе тук. Сега вече това бе само любопитен факт, без никаква връзка с бъдещето. Но му беше интересно да погледне назад и да види колко далече е отишъл.

Когато стигна до края, там имаше още празни страници и му хрумна странната идея, че трябва да напише послепис, нещо умно и загадъчно.

Но щом вдигна очи, за да помисли, на празната пръстена стена видя изписан единствено нейния образ. Виждаше мускулестите и прасци, които се показваха от ежедневната и кожена дреха. Виждаше прекрасните и дълги ръце, които грациозно се подаваха из ръкавите и. Виждаше лекото възвишение на гърдите и под корсажа. Виждаше скулите и, тежките изразителни вежди, вечните очи и рошавата кестенява коса.

Замисли се за скръбта, която понякога я обземаше, и за светлината, огряла лицето и в беседката. Замисли се за нейната скромност и достойнство, за нейната болка. Обожаваше всичко, което виждаше и за което мислеше.

Когато отново спря погледа си върху празните листове, разтворени на скута му, той вече знаеше какво да напише. Обзе го неописуема радост, когато видя как оживява в думите.

Затвори дневника и внимателно го постави в средата на леглото, като си мислеше, че поколенията, на които го завещава, ще има да се чудят.

Излезе навън и с облекчение видя, че Чорапчо си е отишъл. Знаеше, че повече няма да го види, затова каза една молитва за неговия предтеча вълка и му пожела всичко най-добро занапред.

После се метна на якия гръб на Сиско, извика едно индианско сбогом и препусна с все сила. Погледна през рамо към Форт Седжуик, но видя само откритата, полюляваща се прерия.

6.

Чакаше го вече цял час, когато една от жените на Ритащата птица запита:

— Къде е Танцуващия с вълци?

Очакването бе толкова мъчително. Всяка минута бе изпълнена с мисли за него. Когато и отправиха този въпрос, тя се опита да отговори така, че да скрие това, което чувстваше.

— А, да… Танцуващия с вълци. Ами не, не знам къде е.

Тогава излезе навън да попита. Някой го беше видял да тръгва рано сутринта с коня си на юг и тя правилно отгатна, че е отишъл във форта на белите.

Не я интересуваше защо го е направил, затова се зае с довършването на едни кожени дисаги, който бе започнала да прави, като се опитваше да се изолира от всичко, което може да я разсее и съсредоточи мислите си само върху него. Но това не бе достатъчно.

Искаше да бъде сама с него, макар и само в мислите си и след като обядваха, тя тръгна по пътеката към реката.

Обикновено следобед бе време за почивка и тя с удоволствие откри, че край брега няма никой. Свали си мокасините и стъпи на един дебел пън, който бе паднал в реката като мостик, възседна го и натопи краката си в прохладните плитчини.

Ветрецът едва се усещаше, но бе достатъчен, за да разсее жегата. Провеси ръце отстрани, отпусна рамене, притвори очи и се вгледа в бавната река. Ако дойдеше сега при нея, ако я погледнеше със силния си поглед, ако се засмееше както само той умее и и кажеше, че тръгват… Щеше да тръгне веднага, без значение къде.

Изведнъж се сети за първата им среща, толкова ясно, сякаш бе вчера. Как яздеха обратно към селото, тя почти в безсъзнание, а той целия изцапан с кръвта и. Спомни си колко сигурно се чувстваше така, както я бе прегърнал през раменете и бе притиснала лице в мундира, който излъчваше странна миризма.

Сега разбираше какво значи това. Разбра, че това, което чувстваше сега, бе онова, което бе усетила тогава. Тогава бе хвърлено само малко семенце, което бе останало невидимо и тя не бе разбрала какво значи. Но Великият дух е знаел. Той бе накарал семенцето да порасне. Великият дух чрез цялата своя Велика тайнственост на всяка крачка бе насърчавал семенцето да живее. Това усещане, това усещане за сигурност. Сега знаеше, че това не е онази сигурност, с която срещаме врага в лицето, или бурята, или болката. Изобщо не беше свързана с физическо усещане. Чувстваше я в сърцето си. През цялото време е била там.

Случи се най-невероятното нещо в тоя живот, каза си тя. Великият дух ни събра.

Още се маеше над чудото как е станало всичко това, когато чу леко пошляпване във водата на няколко крачки от себе си.

Беше приклекнал на брега и плискаше лицето си с вода бавно, без да бърза. Погледна я и без да го е грижа, че от лицето му се стича вода, се усмихна по момчешки.

— Здравей. Бях до форта. Каза го така, сякаш през целия си живот са били заедно. Тя му отговори по същия начин.

— Знам.

— Може ли да поговорим?

— Да. С удоволствие. В далечината, горе по пътеката се чуха гласове.

— Къде бихме могли да отидем? — запита той.

— Знам едно местенце.

Изправи се бързо и го поведе към онова старо отклонение, където бе прекарала деня, в който Ритащата птица я помоли да си спомни езика на белите.

Вървяха и мълчаха, заобиколени от мекия шум на стъпките си, шумоленето на върбите и песните на птиците, които в просеката бяха безброй.

Отвътре сърцата им туптяха от предчувствие за предстоящото и напрежение за това къде и кога ще стане.

Най-накрая пред тях се разкри уединената просека, където тя си бе припомнила миналото. Без да продумат, те седнаха с кръстосани крака пред тополата, с лице към реката.

Не можеха да продумат. Като че ли и всички други звуци бяха изчезнали. Всичко бе замряло. Вдигналата юмрук сведе глава и видя, че панталонът му се е разпрал. Беше сложил ръката си там, върху бедрото.

— Скъсани са — прошепна тя и леко докосна мястото. Щом веднъж ръката и се спря там, повече на можа да я отдръпне. Малките и пръсти стояха и не помръдваха.

Сякаш водени от някаква неземна сила, главите им леко се приближиха. Пръстите им се преплетоха. Допирът им ги хвърли във възторг. Нито единият, нито другият разбраха как се случи това, което последва, но само след миг устните им се допряха в целувка.

Не беше истинска целувка, само леко докоснаха и притиснаха устни. Но това запечата любовта помежду им. Допряха лицата си едно до друго и когато обонянието им се изпълни с миризмата на другия, те се унесоха в своя блян. В този блян те се любиха. После лежаха един до друг под голямата топола. Тогава Танцуващия с вълци надзърна в очите и и видя там сълзи. Почака доста, но тя не каза нищо.

— Какво има? — прошепна той.

— Щастлива съм — отвърна тя. — Щастлива съм, че Великият дух ме запази жива досега.

— Изпитвам същото — при тези думи и неговите очи се напълниха със сълзи.

Тя се притисна силно към него и се разплака. Той я прегърна здраво, без да се страхува от радостта, която се стичаше по лицето и.

7.

Любиха се цял следобед, разговаряха. Когато най-накрая сенките в просеката се издължиха, те станаха, защото знаеха, че ще ги търсят, ако се забавят още.

Гледаха отблясъците по повърхността на водата, когато той каза:

— Говорих с Каменния бик… Зная защо избяга тогава…, когато те попитах дали си омъжена.

Тя се изправи и му протегна ръка. Той я хвана и се изправи.

— Добре живях с него. Той си отиде от мен, защото идваше ти. Сега така гледам на нещата.

Тя го изведе от просеката и те тръгнаха обратно, притиснати един до друг. Щом до тях започнаха да долитат гласовете от селото, те спряха и се заслушаха. Точно пред тях започваше главната пътека.

Леко стиснаха ръце и интуитивно се скриха сред върбите и сякаш, за да изкарат нощта, те се любиха отново, все едно, че си размениха забързано целувка за сбогом.

На крачка-две пред главната пътека те спряха пак, прегърнаха се и тя прошепна в ухото му:

— Аз съм в траур и хората не биха одобрили нашата любов. Трябва грижливо да я пазим, докато не дойде време всички да я видят.

Кимна в знак на одобрение, притисна се леко и тя се шмугна в гъсталака.

Танцуващия с вълци изчака при върбите и после тръгна. Радваше се, че е сам, докато се катереше по хълма към селото. Отиде право в колибата си и седна на леглото, загледан през провесената пред входа кожа в малкото останала светлина и замислен за техния следобед при тополата.

Когато се стъмни, той се излегна на меката постеля и се почувства изтощен. Като се обръщаше, откри, че по ръцете му се е задържал нейният аромат. Той се унесе с надеждата, че ще се запази през цялата нощ.