Танцуващия с вълци

1.

Следващите няколко дни не се случи нищо особено.

Ръцете на лейтенант Дънбар се оправиха и той постави сенника. Двайсет минути след като го вдигна, вече седеше под сянката му, облегнат на един варел, и си свиваше цигара. Точно тогава подухна лек ветрец и събори сенника.

Дънбар изпълзя отдолу и почувствал смешното положение, в което е изпаднал, няколко минути изучава своя неуспех. После, като възможно решение се спря на идеята за обтегачите, както при палатките. За целта използва въже и още преди залез отново се приюти под сянката. С притворени очи пушеше саморъчно направена цигара и се вслушваше в приятното шумолене на платнището отгоре. С един щик той проряза голям прозорец в колибата и опъна платнище.

Продължителна и тежка беше работата му в склада, но освен че разчисти голяма част от хлътналата стена, не направи почти нищо друго. В резултат на това зейна голяма дупка. Всеки път, когато се опиташе да укрепи стената, тя се изронваше, затова закри дупката с парче платнище и заряза всичко останало. Още от самото начало складът си беше чисто губене на време.

Докато си почиваше в късните следобеди, Дънбар често се връщаше мислено на проблема със склада, но взе да му отделя все по-малко внимание. Времето бе прекрасно, нямаше я напористостта на пролетта. Температурата беше идеална, въздухът трептеше, а лекият ветрец, който къдреше платнището пред прозореца в тези късни следобеди, беше като милувка. Полека-лека дребните ежедневни проблеми престанаха да го затрудняват толкова и щом привършеше работа, лейтенантът се излягаше с цигара в ръка и се наслаждаваше на спокойствието, което го изпълваше. Неминуемо очите му натежаваха и му стана навик да подремва по половин час преди вечеря.

Присъствието на Чорапчо също стана нещо обичайно. Появяваше се на своето място на скалата всеки следобед и след два-три дни лейтенант Дънбар започна да свиква с безмълвните му посещения. Понякога случайно го забелязваше как пристига, но много по-често щом вдигнеше поглед от някоя дребна работа, го виждаше седнал на задните си крака да се взира любопитно отвъд реката, а в погледа му безпогрешно се четеше и копнеж.

Една вечер, пред погледа на Чорапчо, Дънбар остави голямо парче сланина на брега на реката откъм своята страна. Следващата сутрин от сланината нямаше и следа и макар да липсваха доказателства, Дънбар беше сигурен, че я е взел вълкът.

2.

Все пак на лейтенант Дънбар му липсваха някои неща. Липсваше му компанията на хора. Удоволствието да пийне с някого. Но най-вече му липсваше компанията на жени или по-точно на една жена. Рядко се сещаше за секс, но затова пък мисълта да сподели живота си с някого го спохождаше често. Колкото повече свикваше със свободния и ненапрегнат начин на живот във Форт Седжуик, толкова повече му се искаше да има до себе си някой. Щом се замислеше за това, което му липсва, обесваше нос, вперил мрачно поглед в нищото.

За щастие тези спадове преминаваха бързо. Онова, което му липсваше, бледнееше пред това, което имаше. Съзнанието му беше свободно. Нямаше работа и нямаше развлечения. Всичко се сливаше в едно. Без значение дали вадеше вода от потока или пък си приготвяше вкусна вечеря. Беше все едно и съвсем не бе отегчително. Виждаше себе си като самостоятелно течение в дълбока река. Беше частица и цялост едновременно.

Харесваха му всекидневните разузнавателни разходки върху голия гръб на Сиско. Всеки ден яздеха в различна посока, понякога се отдалечаваха на пет-шест мили от форта. Не видяха нито бизони, нито индианци. Но и това не беше голямо разочарование. Прерията беше величествена и прекрасна, пламнала от ярки диви цветя и пълна с дивеч. Тревата бе най-омайваща от всичко. Жива като океан, тя се полюшваше от вятъра докъдето стигаше поглед. Съзнаваше, че това е гледка, която никога няма да му омръзне.

В деня преди да се заеме с прането си, лейтенант Дънбар и Сиско се бяха отдалечили на по-малко от миля от поста, когато Дънбар случайно погледна през рамо и видя Чорапчо леко да подтичва на стотина метра след тях. Дръпна юздите и вълкът забави ход. Той обаче не спря.

Направи широк завой, забързал отново. Щом се изравни с тях, старият вълк се спря във високата трева, на петдесетина метра вляво от лейтенанта и седна на задните си крака, сякаш в очакване на сигнал да тръгне пак. Този път навлязоха по-дълбоко в прерията и Чорапчо ги придружи. Любопитството накара Дънбар на няколко пъти да спира и пак да тръгва. И всеки път, вперил жълтите си бдителни очи в тях, Чорапчо отговаряше на предизвикателството. Дори когато Дънбар сменяше посоката и се отклоняваше наляво или надясно, той вървеше с тях, без нито за миг да наруши петдесетметровото разстояние.

Когато пусна Сиско в лек галоп, лейтенантът вида с изумление, че Чорапчо също намали темпото.

Щом спряха, той погледна верния си спътник и се опита да намери някакво обяснение. Със сигурност това животно някога бе виждало човек. А може би беше наполовина и куче. Погледът му обаче обгърна ширналата се пустош, ненарушавана от нищо чак до хоризонта. И тогава не можа да възприеме Чорапчо по друг начин, освен като вълк.

— Добре — извика лейтенантът. Чорапчо наостри уши. — Да вървим.

Тримата изминаха още една миля, преди да стреснат малко стадо антилопи. Лейтенантът наблюдава извитите им над прерията рога докато се скриха от погледа му.

Обърна се да види реакцията на Чорапчо, но него вече го нямаше. Вълкът си беше отишъл.

На запад се трупаха облаци, понесли в себе си гръмотевици и мълнии. Когато заедно със Сиско тръгнаха обратно, Дънбар държеше под око приближаващата се буря. Движеше се към тях и при мисълта за дъжд лицето на лейтенанта се изкриви в гримаса.

Наистина трябваше да изпере дрехите си. Одеялата бяха започнали да миришат на мръсни чорапи.