Танцуващия с вълци

1.

Появата на тримата млади ездачи го изненада. Бяха срамежливи и почтителни и имаха вид на пратеници, но лейтенант Дънбар бе много предпазлив. Още не се бе научил да разграничава племенните различия и новак като него можеше да се излъже.

Метна пушката на рамо и отиде на около стотина метра зад склада да ги пресрещне. Когато един от тях отправи знака за поздрав, както правеше и Кроткия, Дънбар му отвърна с обичайния си кратък поклон.

Знаците, които си размениха, бях прости и ясни. Поканиха го да отиде с тях до селото и той се съгласи. Докато слагаше юздите на Сиско, те стояха край него и тихичко си говореха за жълтеникавото жребче, но той не им обръщаше внимание. Беше любопитен да узнае какво се е случило и с радост напусна форта заедно с тях.

2.

Беше същата жена и макар да седеше далече от тях, някъде в дъното на колибата, лейтенантът току извръщаше поглед към нея. Кожената рокля покриваше коленете и и той не можа да разбере дали раната и е минала. Изглеждаше добре, но по вида и не можеше да разгадае нищо. Беше леко мрачна, но най-вече безизразна. Поглеждаше към нея, защото бе убеден, че причината да го поканят в селото е именно тя. Искаше му се по-бързо да се заемат с това, но незначителният му опит с индианците го бе научил да бъде търпелив. Така че докато шаманът педантично си пълнеше лулата, Дънбар чакаше. Той пак погледна към Вдигналата юмрук. За част от секундата очите и срещнаха неговите и той си даде сметка колко светли са те в сравнение с тъмнокафявите очи на останалите индианци. После си спомни как тогава, в прерията тя каза „не“. Тъмнокестенявата коса изведнъж за него доби ново значение и усети как по гърба му полазиха тръпки.

Боже мой, та тази жена е бяла!

Дънбар позна, че Ритащата птица много добре знае за присъствието на жената в сянката. Когато за първи път подаде лулата на специалния си гост, той погледна и към нея.

На Дънбар трябваше да му покажат как се пуши и Ритащата птица учтиво го стори, като постави ръцете му върху дългия мундщук и го нагласи под необходимия ъгъл. Тютюнът бе остър, но му се стори много ароматен. Приятно се пушеше. Самата лула беше изключителна. Отначало я усещаше тежка, но щом запуши, тя някак странно олекна, стори му се, че ако я хване по-хлабаво, може да се понесе из въздуха.

Пушиха я поред известно време. После Ритащата птица внимателно я постави до себе си. Погледна открито Вдигналата юмрук и лекичко махна с ръка, с което я канеше да дойде при тях.

За миг тя се поколеба, после се подпря с ръка на земята и се изправи. Лейтенант Дънбар, джентълмен както винаги, скочи в същия момент и с това предизвика страхотна бъркотия.

Всичко стана със светкавична бързина. Преди тя да преполови разстоянието помежду им, Дънбар изобщо не видя ножа в ръката и. В мига, в който се осъзна, Ритащата птица стовари ръката си върху гърдите му и го бутна назад. Докато летеше към земята, той видя как жената се приближава леко приведена и готова да скочи, чу как просъскваше някакви думи, а ръката и се движеше все едно, че злобно го промушва с нож.

Ритащата птица я хвана ловко и с едната ръка изби ножа, а с другата я повали на земята. Когато Дънбар се изправи, Ритащата птица се извърна към него. В погледа на шамана бе изписан страх.

В отчаяното си желание да изглади създалата се неприятна ситуация, Дънбар скочи на крака. Размаха ръце, все едно, че казваше „не“. После направи един от малките поклони, с които приветстваше индианците при посещенията им във Форт Седжуик.

Тогава Ритащата птица разбра. Белият човек просто се опитваше да бъде учтив. Не искаше да стори нищо лошо. Каза няколко думи на Вдигналата юмрук и тя отново се изправи. Бе свела очи към пода и се опитваше да избегне всякакъв контакт с белия войник. За миг и тримата стояха неподвижни.

Лейтенант Дънбар чакаше и наблюдаваше как Ритащата птица бавно потрива нос с дългия си тъмен пръст, докато обмисля нещата. После пошушна нещо на Вдигналата юмрук и жената вдигна очи. Сега изглеждаха още по-светли. И още по-безизразни. Бяха приковани в очите на Дънбар.

Ритащата птица му направи знак отново да седне. Разположиха се както преди, един срещу друг. Ритат щата птица отправи още няколко тихи думи към Вдигналата юмрук. Тя мина напред и седна като леко перце съвсем близо до лейтенанта.

Ритащата птица ги загледа с очакване. Допря пръст до устните си и с този жест прикани лейтенанта. Дънбар разбра, че го молят да говори, да каже нещо на жената, която седи до него.

Наведе глава към нея и зачака, докато най-накрая срещна крайчеца на окото и.

— Здравей — каза и той.

Тя примигна.

— Здравей — повтори пак.

Вдигналата юмрук си спомни какво значи тази дума. Но езикът на белите бе ръждясал в нея като стар винт. Страхуваше се какво ще се получи и подсъзнателно все още се съпротивляваше на самата мисъл за разговор. Направи няколко беззвучни опита и най-накрая успя:

— Здъве — отговори тя и бързо сведе глава.

Ритащата птица толкова се зарадва, че се плесна по крака. Протегна се и го потупа лекичко по ръката да продължи.

— Говориш ли? — запита той, като междувременно имитираше това, което Ритащата птица бе направил. — Говориш ли английски?

Вдигналата юмрук се почука по слепоочието и кимна, с което се опитваше да му каже, че думите са в главата и. Притисна два пръста до устните си и поклати глава, показваше му, че и е трудно да говори.

Лейтенантът не бе съвсем наясно. Изражението и все още бе явно враждебно, но движенията и вече бяха плавни и спокойни, по което съдеше, че има желание да продължат да говорят.

— Аз съм — подхвана той и заудря с пръст по мундира си. — Аз съм Джон. Аз съм Джон. Беше вперила очи в устата му. — Аз съм Джон — повтори той.

Вдигналата юмрук размърда беззвучно устни, за да се опита да произнесе думата. Когато я изрече гласно, тя проехтя изключително ясно. Беше шокирана. Лейтенант Дънбар също. Тя изрече:

— Уили.

Ритащата птица разбра, че е станала засечка още щом видя недоумението, изписано на лицето на Дънбар. Той безпомощно наблюдаваше как Вдигналата юмрук жестикулира объркано. Закри очи и прокара ръка през лицето си. Закри и носа си, сякаш се опитваше да подтисне някаква миризма и бясно заклати глава. Най-накрая тя положи длани на земята и въздъхна дълбоко, после малката и уста отново се опитваше беззвучно да произнесе някакви думи. В този момент Ритащата птица посърна. Навярно бе поискал твърде много при този експеримент.

Лейтенант Дънбар също не знаеше какво да мисли за нея. Стори му се, че е възможно от дългите години в плен момичето да е превъртяло.

И все пак експериментът на Ритащата птица, макар и изключително труден, не изискваше твърде много. А Вдигналата юмрук не беше побъркана. Думите на белия войник, собствените и спомени, объркването с езика — всичко това се смеси. Да се справи с бъркотията беше все едно да се мъчи да рисува със затворени очи. Опитваше се да овладее положението, вперила поглед в празното пространство.

Ритащата птица понечи да каже нещо, но тя рязко го прекъсна с емоционална индианска реч.

Очите и останаха притворени още няколко минути. Когато отново ги отвори, тя погледна Дънбар през разрошената си коса и лейтенантът откри, че погледът и е омекнал. Тя спокойно го подкани с ръка и с няколко индиански думи пак да каже нещо. Дънбар се прокашля.

— Аз съм Джон — каза той и отчетливо повтори: — Джон… Джон.

Още веднъж устните и се размърдаха и още веднъж тя се опита да го изговори.

— Джън.

— Да — кимна той възторжено, — Джон.

— Джън — повтори тя.

Лейтенант Дънбар отметна глава назад. Колко му беше приятно звученето на неговото собствено име. От месеци насам, не го беше чувал. Вдигналата юмрук несъзнателно се усмихна. Напоследък в живота и имаше толкова много тъга. Хубаво беше да има нещичко, макар и малко, на което да се усмихне.

И двамата едновременно погледнаха към Ритащата птица.

На устните му нямаше усмивка. Но очите му, макар и съвсем слабо, светеха доволно.

3.

Бавно напредваха този пръв следобед в колибата на Ритащата птица. Цялото време отиде за усърдните опити на Вдигналата юмрук да повтори простичките думи и фрази на лейтенант Дънбар. Понякога повтаряше над десет пъти, мъчително и отегчително, за да каже една-единствена думичка. А дори и тогава произношението съвсем не беше точно. Това не можеше да се нарече разговор.

Но Ритащата птица бе много окуражен. Вдигналата юмрук му беше казала, че добре си спомня думите, но и е трудно да говори. Шаманът знаеше, че с практиката ръждата ще падне и в ума му се надпреварваха смели идеи за времето, когато ще разговарят свободно и ще научи много неща.

Подразни го появяването на един от помощниците му с новината, че наскоро ще имат нужда от него да види последните приготовления за танца тази вечер. Но Ритащата птица се усмихна, когато хвана ръката на белия човек и се сбогува с думи на неговия език:

— Здъве, Джън.

4.

Трудно му беше да прецени. Срещата свърши някак внезапно. Доколкото успя да схване, вървеше добре. Навярно се е случило нещо по-важно.

Дънбар застана пред колибата на Ритащата птица и се загледа в първобитната улица. Като че ли хората се събираха на едно открито място край колибата, на която бе поставен образа на мечка. Искаше му се да остане, за да види какво ще се случи.

Но Кроткия вече се бе загубил сред непрекъснато растящата тълпа. Успя да разпознае жената, която вървеше между други две. В далечината индианците изглеждаха дребни, а тя още по-мъничка сред тях. Не погледна към него, но докато следеше чезнещата и фигурка, той съзря двете личности, съчетани в нея — на бялата и на индианката.

Приближаваше се Сиско и Дънбар с изненада видя, че момчето, което непрекъснато се усмихваше, е яхнало коня му. Юношата дръпна юздите, скочи долу и потупа Сиско по врата, после каза нещо, което Дънбар правилно схвана като похвала за качествата на коня му.

Към откритата полянка вече усилено се стичаха хора и едва ли забелязваха мъжа с униформа. Лейтенантът помисли да остане, но колкото и да му се искаше, съзнаваше, че без официална покана едва ли ще е добре дошъл. А такава покана нямаше.

Слънцето клонеше към залез, а стомахът му започваше да къркори. Ако искаше да се прибере у дома преди да се стъмни и по този начин да си спести немалко лутане при приготвянето на вечерята, трябваше да побърза. Метна се на коня, обърна го и си тръгна в лек галоп.

Когато минаваше край последните колиби, се натъкна на странно зрелище. Около десетина мъже се бяха скупчили зад една от крайните колиби. По тях имаше какви ли не украшения, а телата им бяха изрисувани с ярки фигури. Върху главата си всеки бе поставил по една бизонска глава, както си беше с кичурите и рогата. Изпод странните шлемове се подаваха само черните очи и извитите носове.

Когато се изравни с тях, Дънбар вдигна ръка за поздрав. Някои погледнаха към него, но нито един не отговори на поздрава му и той продължи нататък.

5.

Чорапчо вече не наминаваше само късно следобед или рано сутрин. Можеше да се появи по всяко време и тогава старият вълк се чувстваше като у дома си и бродеше из малкия дънбаров свят като домашно куче. Дистанцията, която по-рано съблюдаваше, бе намаляла пропорционално на нарасналата фамилиарност. Повечето пъти стоеше на пет-десет метра от самотния лейтенант, който се занимаваше с дребните си задължения. Когато пишеше в дневника си, Чорапчо обикновено се излягаше на земята и любопитно премигаше с жълтите си очи, докато наблюдаваше как лейтенантът поскърцва по страниците.

Яздеше самотен към дома си. Внезапният край на срещата с жената, съчетала в себе си двама души, и загадъчното оживление в селото (в което не вземаше участие) отново стовари отгоре му усещането за неговата нерадостна участ, ужасното чувство, че са го изоставили. През целия си живот бе жадувал за общуване и като всяко човешко същество, самотата бе нещо, с което непрекъснато трябваше да се бори. В неговия случай самотата бе станала основен белег на живота му, така че щом зърна светлокафявия силует на Чорапчо под навеса в здрача, почувства нов прилив на увереност.

Вълкът изтича в двора и приседна, за да види как лейтенантът ще скочи от гърба на Сиско.

Дънбар веднага забеляза, че под навеса има и още нещо. Беше голям полски глухар, който лежеше мъртъв на земята, а когато се наведе да го разгледа, видя, че птицата е убита току-що. Кръвта по врата и още лепнеше. Но освен нахапванията по шията, не бе докосната. Дори и перата бяха непокътнати; Загадка с един-единствен отговор, поради което лейтенантът се вторачи в Чорапчо.

— Твой ли е? — извика му той. Вълкът вдигна поглед и премигна, докато онзи разглеждаше птицата.

— Е, добре тогава — повдигна рамене Дънбар. — Изглежда е за двама ни.

6.

Чорапчо стоеше и наблюдаваше Дънбар, който изскуба птицата, изкорми я и я изпече на открития огън. Тя все още бе на шиша, когато вълкът го съпроводи до корала и търпеливо изчака да отсипе дажбата зърно на Сиско. После обратно до огъня, в очакване на пиршеството.

Птицата бе много хубава — месото и бе крехко и в изобилие. Лейтенантът се хранеше бавно и от време на време отрязваше по някое парче и го хвърляше на Чорапчо. Когато се наяде до насита, той хвърли остатъците в двора и старият вълк ги отнесе в нощта.

Седна на един платнен стол и запуши, заслушан в нощните звуци. Струваше му се невероятно, че е постигнал толкова много за това кратко време. До неотдавна същите тези звуци го държаха нащрек. Бяха му откраднали съня. Сега бяха така близки, че дори го успокояваха.

Замисли се за отминалия ден и реши, че е бил чудесен. Огънят догаряше едновременно с втората му цигара и той си даде сметка, че е прекрасно да общува сам и непосредствено с индианците. Мислено се потупа по рамото, като си представи каква хубава работа е свършил като представител на Съединените щати. При това без да е получил каквито и да било напътствия.

Изведнъж се сети за Великата война. А може вече да не е представител на Съединените щати. Може войната да е свършила. Конфедеративни американски щати… Това му се струваше невъзможно. А беше съвсем възможно. От много време насам нямаше никакви новини.

Това го накара да се замисли за собствената си кариера и той си призна, че все по-малко и по-малко мисли за армията. Навярно затова се бе впуснал в голямото приключение. Но както си седеше край мъждукащия огън, заслушан във воя на койотите надолу по течението на реката, изведнъж му мина през ум, че май е започнал по-добър живот. Сега му трябваше съвсем малко. Сиско и Чорапчо не бяха хора, но неизменната им вярност му даваше онова, което никога не бе получавал при общуването си с хората. С тях бе щастлив.

И естествено, индианците. Определено го привличаха. Най-малкото бяха прекрасни съседи — държаха се добре, бяха открити, сърдечни. Макар да беше прекалено бял за представите на местните, с тях той се чувстваше изключително приятно. Притежаваха някаква мъдрост. Вероятно това го бе привлякло в началото. Никога не е бил човек на науката, а човек на действието, понякога до крайност. Но усещаше, че тази частица от него се променя.

Да, помисли той, така е. Има какво да се научи от тях. Знаят много неща. Дори и армията изобщо да не дойде, не вярвам да е голяма загуба.

Неочаквано му се приспа. Прозя се, хвърли фаса във въглените, които проблясваха до краката му и протегна високо ръце.

Ще поспя, каза си той. Ще спя непробудно цялата нощ.

7.

Лейтенант Дънбар се събуди тревожно още в тъмни зори. Колибата му се тресеше. Земята също трепереше, а из въздуха се носеше глух тътен. Изтъркаля се от леглото и се заслуша. Тътенът беше наблизо, някъде при реката.

Нахлузи панталоните и ботушите си и излезе. Там грохотът бе още по-силен и прерийната нощ кънтеше от някакво страховито ехо. Почувства се нищожен сред този тътен.

Звукът не идваше към него и без да знае точно защо, той изключи възможността огромната енергия да е предизвикана от природно бедствие — земетресение или наводнение. Това бе нещо живо. Нещо живо караше земята да трепери и трябваше да разбере какво е то.

Светлината на фенера му изглеждаше съвсем нищожна докато вървеше към мощния грохот някъде пред него. Не бе изминал и стотина метра нагоре по скалата, когато мъждукащата светлинка озари нещо. Прах: огромна стена от прах се издигаше на вълни в нощта. Когато наближи, запълзя по-бавно. Внезапно осъзна, че тътенът се носи от копита и че прахът се е вдигнал от такива грамадни животни, че ако сега не ги виждаше с очите си, изобщо не би повярвал, че съществуват. Бизоните.

Един от тях изплува от облака прах. И още един. И още. Той успяваше само да ги зърне докато профучаваха, но гледката бе толкова величествена, сякаш бяха застинали. В този миг те се запечатаха завинаги в паметта на Дънбар.

Тогава, застанал сам с фенера си, той разбра какво означават те за света, в който живее. Каквото бе океанът за рибите, небето за птиците, въздухът за живия човек. Те бяха животът на прерията.

Стичаха се с хиляди към брега и прекосяваха реката, без да и обръщат внимание като че беше локва. После изскачаха на отсрещния бряг и оттам пак в прерията, устремени към цел, известна само на тях. Порой от копита, рога и плът, който се носеше по земята с невъобразима сила.

Дънбар захвърли фенера там, където стоеше, и хукна да бяга. Спря се единствено за юздата на Сиско, дори и риза не си взе. После скочи и пришпори коня в галон. Допря голите си гърди о шията на кончето и отпусна поводите.

8.

Когато лейтенант Дънбар влетя в падинката, където бяха разположени жилищата и препусна по главната пътека, селото бе осветено от огньове. Вече виждаше пламъците на най-големия огън и събраните около него хора. Видя танцьорите с бизонските глави и чу шума на барабаните. Чу и дълбокото, ритмично припяване.

Но почти не осъзнаваше каква гледка се разкрива пред него, както и не бе осъзнал собствената си езда, докато се носеше с бясна скорост през прерията. Не забелязваше потта, покрила Сиско от главата до опашката. Когато профучаваше по пътеката, в главата му имаше едно-единствено нещо… индианската дума за бизони. Прехвърляше я отново и отново, като се опитваше да си спомни точното произношение.

Вече крещеше думата. Но при целия шум от барабаните и песните, още не го бяха чули, че идва. Когато доближи огъня, опита се да спре Сиско, но конят тичаше бясно и не изпълни командата. Хвърли се право в центъра на танца, при което команчите се разпръснаха във всички посоки, С изключително усилие успя да го овладее, при което задницата му допря земята, а главата и шията се вдигнаха право нагоре. Предните му крака бясно заритаха във въздуха. Дънбар не можа да се задържи. Плъзна се по потния гръб на коня и шумно тупна на земята.

Още преди да помръдне, отгоре му се хвърлиха шестима вбесени воини. Ако беше само един, щеше да сложи край на всичко с томахавката си, но мъжете се бяха скупчили и никой нямаше възможност да се добере до него.

Всички се търкаляха по земята на кълбо. Дънбар крещеше „Бизони!“ и се опитваше да се запази от ударите и ритниците. Но изглежда никой не разбираше какво става, а някои от попаденията бяха доста точни.

После усети, че притискащата го тежест отслабва. Някой викаше над тълпата и гласът звучеше познато. Неочаквано почувства, че никой не го притиска. Лежеше на земята сам и се взираше през притворените си очи в множество индиански лица. Едно от тях се приближи. Ритащата птица.

— Бизони — каза лейтенантът. Цялото му тяло се повдигаше при опитите му да си поеме въздух, а думите излизаха като шепот. Ритащата птица се наведе още по-ниско.

— Бизони — изхриптя Дънбар.

Ритащата птица изсумтя и поклати глава. Наведе се съвсем до устните на Дънбар и той изрече думата още веднъж, като с цялото си същество се опитваше да я произнесе правилно.

— Бизони.

Ритащата птица погледна Дънбар в очите съвсем отблизо.

— Бизони?

— Да — отвърна Дънбар и изтощена усмивка се прокрадна по лицето му. — Да… бизони… бизони.

Беше изтощен и за миг затвори очи; тогава чу как дълбокият глас на Ритащата птица се разнесе над смълчаното множество и извика същата дума. Мощен радостен вик се изтръгна от всяко индианско гърло и за миг му се стори, че ще го отнесе. Премигна и осъзна, че здрави индиански ръце го изправят. Когато някогашният лейтенант вдигна очи, поздравиха го десетки грейнали лица. Скупчваха се около него.