Танцуващия с вълци

1.

Минути след като белият човек си тръгна, Десетте мечки свика друг съвет. За разлика от предишните, които започваха и свършваха без ясна цел, сега Десетте мечки знаеше точно какво иска. Бе съставил план още преди и последният от мъжете да се е настанил в колибата му.

Белият войник с кръв по лицето беше донесъл Вдигналата юмрук и Десетте мечки беше убеден, че това е добра поличба, която трябва да се следва. Нашествието на бялата раса тревожеше мислите му доста отдавна. Вече години наред не можеше да види нищо хубаво от тяхното идване. Макар толкова да му се искаше. Днес най-накрая видя нещичко и сега бе твърдо решен по никакъв начин тази златна възможност да не бъде проиграна.

Белият войник бе проявил изключителна храброст — да дойде сам до лагера им. И явно бе дошъл с едно единствено намерение — не да краде, да лъже, или да убива, а да върне нещо, което е намерил, нещо което им принадлежи. Навярно предсказанията на боговете бяха погрешни, но за Десетте мечки едно нещо бе ясно. За доброто на всички трябваше да разберат що за човек е този бял войник. Някой, който се държи по този начин, несъмнено е на висок пост при белите. Възможно е да има вече голяма тежест и влияние. С такива като него навярно се сключват споразумения. А без споразумения със сигурност щяха да ги сполетят войната и бедствията.

Така че Десетте мечки беше окуражен. Началото, на което стана свидетел този следобед, макар и като една-единствена случка, му се струваше светлинка в тъмната нощ. Докато мъжете влизаха един по един, той обмисляше най-подходящият начин да приведе плана си в действие.

Десетте мечки слушаше разговорите в началото и вметваше по някоя дума, като мислено преценяваше хората, на които може да се разчита и се опитваше да реши кой от тях е най-подходящ за изпълнението на неговата идея.

Едва след като дойде Ритащата птица, който се бе заел с Вдигналата юмрук, възрастният човек разбра, че тази работа не е за сам човек. Щеше да изпрати двама. Щом взе това решение, много бързо се сети и кой ще отиде. Ще изпрати Ритащата птица, който бе изключително проницателен и Вятър в косите, защото бе доста агресивен. Характерът на всеки от тях поотделно характеризираше народа му и те чудесно се допълваха.

Десетте мечки съкрати съвета. Не му се искаше да се стига до онези продължителни дискусии, които не водят до нищо. Щом настъпи удобният момент, той заговори красноречиво и изключително обосновано, припомняйки многобройните разкази за голямото числено превъзходство на белите, за богатствата им, особено що се отнася до оръжие и коне. Завърши с това, че човекът от форта сигурно е мисионер и че добрите му дела трябва да послужат като повод за разговор, а не за борба. След като речта му завърши, се възцари продължително мълчание. Всички съзнаваха, че е прав. После се обади Вятър в косите:

— Не мисля, че е правилно ти да отиваш и да разговаряш с този бял. Той не е бог, а само още един бял, загубил пътя.

Когато му отговаряше, в очите на стария човек проблясна пламъче:

— Няма да отида аз. Но трябва да отидат най-достойните. Тези, които ще покажат какво значи команчи.

Тук замълча с притворени очи, за да придаде по-голяма изразителност на думите си. Измина цяла минута и неколцина помислиха, че може да е задрямал. Но в той погледна отново към Вятър в косите и продължи:

— Ти ще отидеш. Ти и Ритащата птица.

После пак притвори очи и се унесе, прекратявайки съвета точно навреме.

2.

Точно тази нощ се разрази първата голяма гръмотевична буря за сезона. По протежение на хиляди мили се изсипваше глухият тътен на гръмотевиците и с пукот проблясваха клонестите мълнии. Дъждът, който бурята доведе, се спусна над прерията като завеса, принуждавайки всичко живо да търси подслон. Именно този дъжд събуди Вдигналата юмрук.

Той барабанеше по покритите с кожа стени на колибата като приглушена стрелба от хиляди пушки и за няколко секунди тя не можа да осъзнае къде се намира. Отнякъде идваше светлина и тя бавно се обърна настрани към малкия огън, който още мъждукаше насред колибата. При това движение едната и ръка закачи раната на бедрото и и одраска някакво чуждо тяло. Попипа внимателно и разбра, че кракът и е шит. И тогава си спомни всичко.

Огледа се сънено и се зачуди кой ли живее в тази колиба. Позна, че не си е у дома.

Устата и беше пресъхнала и тя протегна ръка изпод завивката и заопипва с пръсти. Първото нещо, до което те достигнаха, се оказа купичка, наполовина пълна с вода. Тя се надигна на лакът и отпи няколко големи глътки, после пак легна.

Искаше и се да разбере някои неща, но и бе трудно да мисли. Под завивката бе топло. Огнените отблясъци танцуваха весело над главата и, дъждът пееше грубоватата си приспивна песен в ухото и, а тя се чувстваше толкова слаба.

Навярно умирам, помисли тя, когато клепачите и започнаха да натежават, закривайки и последните искри на огъня. Точно преди да заспи, през ума и мина „не е толкова лошо“.

Вдигналата юмрук обаче не умираше. Възстановяваше се, а щом оздравееше, това, което бе преживяла, щеше да я направи по-силна от всякога.

Хубавото щеше да се роди от лошото. Всъщност хубавото вече беше започнало. Лежеше на добро място, което щеше да стане неин дом за доста време. Лежеше в колибата на Ритащата птица.

3.

Лейтенант Дънбар спа непробудно, а небесното зрелище, разразило се над него, едва достигаше до съзнанието му. Часове наред дъждът обливаше малката колиба, но той се чувстваше толкова уютно, толкова сигурно под камарата войнишки одеяла, че можеше да се състои дори и самият Армагедон без той да разбере.

Спеше неподвижно и едва късно след изгрев слънце, дълго след като бурята бе преминала, безгрижната и настойчива песен на полската чучулига успя да го разбуди. Дъждът бе освежил всеки сантиметър от прерията и сладкият и аромат гъделичкаше обонянието му още преди да отвори очи. При първото премигване осъзна, че лежи на гръб, а после прикова поглед във входа на колибата. Нещо ниско и космато се стрелна през вратата навън. Лейтенантът седна и разтърка очи. След миг отметна одеялата и се запромъква на пръсти към входа. Без да се показва, той надникна с едно око иззад рамката на вратата.

Чорапчо току-що се бе измъкнал от навеса и се обръщаше, за да се настани на припек в двора. Той видя лейтенанта и замръзна. Няколко секунди се гледаха един друг. После Дънбар отново потри очи, за да прогони съня и щом свали ръце, Чорапчо се просна на земята с муцуна между разтворените си лапи, сякаш беше послушно куче, зачакало господаря си.

В конюшнята Сиско цвилеше пронизително и Дънбар обърна глава натам. В този момент с крайчеца на окото си долови как нещо се стрелна и се обърна навреме, за да види как Чорапчо тичешком изчезва зад скалата. После, обръщайки отново поглед към конюшнята, той ги видя.

Бяха яхнали кончетата си и стояха на не повече от стотина метра пред него. Не ги преброи, но бяха осем души.

Двама веднага тръгнаха напред. Дънбар не помръдна, но за разлика от предишните срещи, той стоеше на мястото си спокоен. Имаше нещо в начина, по който приближаваха. Докато вървяха, главите на конете им се поклащаха нехайно, сякаш отрудени хора се прибират у дома след дълъг уморителен ден.

Лейтенант Дънбар се разтревожи, но тази тревога нямаше почти нищо общо с живота или смъртта. Чудеше се какво да каже и как ще разберат първите му думи.

4.

Ритащата птица и Вятър в косите имаха абсолютно същите опасения. Белият войник беше по-чужд от всичко, което някога бяха срещали, и нито единият, нито другият знаеха какво ще излезе от тази работа. Все още неизмитата кръв по лицето му, която съзряха, никак не ги окуражи за започващата среща. Що се отнася до ролята на всеки от тях, те бяха различни люде. Вятър в косите яздеше напред като воин, като команч, тръгнал на бой. Докато Ритащата птица бе малко или много държавник. Това бе важен момент в живота на хората му, а и на племето като цяло. За Ритащата птица се откриваше едно изцяло ново бъдеще и му се струваше, че твори историята.

Щом се доближиха дотолкова, че да различи лицата им, Дънбар веднага разпозна воина, който грабна жената от ръцете му. Другият също му се стори познат, но не можа да се сети откъде. Нямаше време. Бяха спрели на няколко метра пред него.

Всички изглеждаха някак озарени, прекрасни в тази бляскава слънчева светлина. Вятър в косите носеше на гърдите си нагръдник от кост, а на врата на Ритащата птица висеше голям метален кръг. Всичко това блестеше. Дори дълбоките им тъмни очи светеха, а тежките им черни коси лъщяха облени от слънчевите лъчи.

Лейтенант Дънбар също излъчваше особена светлина, макар и доста по-приглушена от тази на гостите му.

Сърдечната му криза беше преминала и му беше подействала също както бурята миналата нощ се бе отразила на прерията — стана по-свеж и преливаше от жизненост.

Лейтенант Дънбар се наклони напред в нещо като поклон и без да бърза отдаде чест. Само след миг Ритащата птица му върна поздрава, при което направи някакво странно движение с ръката и я извъртя с дланта нагоре.

Лейтенантът не знаеше какво означава това, но правилно го разбра като приятелски жест. Той се огледа, сякаш да се убеди, че мястото е все още същото и каза:

— Добре дошли във Форт Седжуик.

За Ритащата птица значението на думите бе напълно непонятно, но както и лейтенант Дънбар преди това, той ги взе за някакъв поздрав. После проговори той:

— Идваме от лагера на Десетте мечки, за да поговорим мирно.

Докато произнасяше тези думи, по лицето на Дънбар се изписа пълно недоумение и неразбиране.

Сега вече стана ясно, че нито една от страните няма да може да разговаря и между тях се въдвори тишина. Вятър в косите се възползва от затишието, за да огледа в подробности постройките на белия човек. Дълго и подозрително оглежда навеса, който започваше да се къдри от ветреца.

Колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставаше Ритащата птица на коня си. Дънбар ровеше с крак земята и се поглаждаше по брадата. Той също започваше да се изнервя и точно това му напомни за сутрешното кафе, което беше пропуснал и почувства колко му се ще да изпие една чашка, а освен това му се и пушеше.

— Кафе? — запита той Ритащата птица.

Шаманът озадачено наведе глава.

— Кафе? — повтори Дънбар. Той сви ръка като чашка и направи жест, че отпива. — Кафе? — каза отново той. — Да пиете?

Ритащата птица просто се вторачи в лейтенанта. Вятър в косите попита нещо и Ритащата птица му отговори. После те и двамата се загледаха в своя домакин. След няколко минути, които за Дънбар му бяха цяла вечност, Ритащата птица най-накрая кимна утвърдително.

— Добре, добре — зарадва се Дънбар и се шляпна по крака — Ами, хайде елате тогава — и той с жест ги покани да слязат от конете и да го последват под навеса.

Команчите пристъпваха, предпазливо. Всичко, до което се докосваше техният поглед, беше обвито в мистерия, а със суетенето си лейтенантът представляваше някаква смешна фигура и приличаше на човек, чиито гости са дошли един час по-рано и са го сварили неподготвен.

Огънят не беше запален, но за щастие беше сложил достатъчно сухи дърва, за да свари кафе. Той клекна пред купчинката подпалки и започна да стъкмява огъня.

— Седнете — покани ги той. — Заповядайте.

Но индианците не го разбраха и той трябваше да повтори думите си, придружавайки ги с жестове. След като се настаниха, той изтича до склада и бързо се върна с голяма торба кафе на зърна и кафемелачка. Щом запали огъня, Дънбар сипа зърна във фунията на кафемелачката и завъртя дръжката.

Когато зърната започнаха да изчезват в металния конус той видя как Вятър в косите и Ритащата птица занадзъртаха с любопитство. И през ум не му беше минало, че нещо толкова просто като кафемелачката може да се възприеме като магия. Но за Ритащата птица и Вятър в косите това наистина беше магия. Нито единият, нито другият бе виждал кафемелачка.

Лейтенант Дънбар ужасно се вълнуваше, че след толкова много време е отново след хора и така му се искаше гостите му да поостанат, че най-подробно им показа какво представлява меленето на кафе. Спря рязко и приближи машинката до индианците, за да могат добре да виждат как става. Въртеше ръчката бавно, за да наблюдават как зърната се спускат надолу. Когато останаха само няколко, той приключи със замах, въртейки дръжката патетично и театрално. После застина драматично като маг, който чака аплаузите на публиката. Ритащата птица бе заинтригуван от машинката. Той прокара пръсти по хубавите и дървени стени. Верен на себе си, Вятър в косите много повече хареса самата мелничка. Той пъхна дългия си тъмен пръст във фунията и заопипва дупчицата на дъното с надежда да разбере какво е станало със зърната.

Дойде време за финала и Дънбар прекрати разучаването на кафемелачката с вдигане на ръка. Той завъртя машинката и стисна малката дръжчица долу между пръстите си. Индианците сведоха глави, по-любопитни от когато и да било.

Най-накрая, все едно, че ще показва приказно бижу, Дънбар ококори очи, лицето му се озари от усмивка и той дръпна чекмедженцето, пълно с току-що смления черен прашец.

И двамата команчи бяха изключително впечатлени. Всеки от тях взе по малко от смляното и го помириса. После седяха мълчаливо докато домакинът окачи едно канче над огъня и кипна водата и чакаха да видят какво ще се случи по-нататък.

Дънбар поднесе на гостите си по чаша димящо черно кафе. Когато ароматът се изкачи до лицата им, те се спогледаха, от което стана ясно, че са познали какво има в чашите. Миришеше на хубаво кафе, много по-добро от онова, което вече години наред крадяха от мексиканците. И много по-силно.

Дънбар ги наблюдаваше, докато отпиваха първата глътка и се изненада като видя да бърчат лица. Нещо не беше наред. И двамата в един глас казаха нещо, прозвуча като въпрос.

Лейтенантът поклати глава:

— Не разбирам — сви рамене той.

Индианците размениха по няколко думи, без да стигнат до някакво решение. После на Ритащата птица му хрумна нещо. Той сви ръка в юмрук, задържа я над чашата, след което я разтвори, все едно че пуска нещо в кафето. Накрая се направи, че разбърква това, което е пуснал с една вейка.

Лейтенант Дънбар каза нещо, което Ритащата птица не разбра, но видя как белият човек скочи, отиде до лошо направената чимена колиба и се върна с едно чувалче, което им подаде. Ритащата птица надникна вътре и при вида на кафявите кристалчета изсумтя нещо.

Лейтенант Дънбар забеляза усмивката, която се прокрадна по лицето на индианеца и разбра, че е отгатнал правилно. Бяха поискали захар.

6.

Ритащата птица беше особено насърчен от ентусиазма на белия войник. Искаше му се да поведат разговор и когато се представиха, Лий Тен Нант няколко пъти ги попита за имената им, докато ги изговори правилно. Наистина, белият човек изглеждаше странно и вършеше някои странни неща, но ги слушаше с желание, а и май притежаваше неизчерпаеми запаси от енергия. Навярно свойствената му спокойна натура караше Ритащата птица да уважава енергичността у другите. Според Ритащата птица говореше повече от нормалното. Ако се замислеше за това, му се струваше, че през цялото време белият човек изобщо не спря да говори. Все пак обаче ги забавляваше. Правеше някакви странни стъпки, странни жестове с ръцете, странни мимики. И такива физиономии, че Вятър в косите на няколко пъти избухна в смях. А това не бе лесно.

Освен общите впечатления, Ритащата птица установи някои неща. Не бе възможно Лий Тен Нант да е бог. Беше прекалено много човек. И бе сам. Там не живееше никой друг. Но не успя да разбере защо е сам. Нито пък дали ще идват и други бели и какви са евентуалните им планове. Така му се искаше да узнае отговорите на тези въпроси.

Вятър в косите вървеше на крачка пред него. Яздеха един зад друг по една пътечка, която се виеше през тополова горичка край реката. Чуваше се единствено приглушеното цопкане на конските копита в мокрия пясък и той се чудеше за какво ли си мисли Вятър в косите. Още не бяха уточнили мненията си за срещата. А това малко го притесняваше.

Ритащата птица нямаше за какво да се безпокои, защото Вятър в косите също бе останал с приятни впечатления. При все, че на няколко пъти му бе минавало през ума да убие белия войник. Доста дълго бе считал белите за ненужни досадници и нищо повече, за койоти, които се навъртат около мършата. Но ето, че вече няколко пъти белият войник показа известна смелост. Освен това беше дружелюбен. И смешен. Много смешен.

Ритащата птица сведе поглед към двата чувала, със захарта и с кафето, които висяха от двете страни на коня и се помисли, че всъщност харесва белия войник. Беше неестествено и трябваше да го обмисли.

Дочу приглушен смях. Май идваше откъм Вятър в косите. После суровият воин се изкикоти високо, обърна се на коня и каза през рамо:

— Ама че беше смешно, когато белия се правеше на бизон.

Без да дочака отговор, Вятър в косите се обърна и продължи по пътечката. Ритащата птица обаче видя, как раменете му подскачат от преглътнатия кикот.

Смешно беше. Лий Тен Нант пълзеше на колене, а ръцете си беше сложил на главата като рога. А и одеялото, което беше намушкал под ризата си като гърбица.

Не, усмихна се в себе си Ритащата птица, едва ли има нещо по-смешно от бял човек.

7.

Лейтенант Дънбар разстла тежката наметка върху леглото си и и се залюбува.

Никога не съм виждал бизон, мислеше си гордо той, а вече имам наметка от бизонска кожа.

После приседна някак благоговейно на крайчеца на леглото, облегна се и прокара ръце по меката гъста кожа. Повдигна единия край, който висеше от леглото и заразглежда обработката. Притисна лице о козината и пое дълбоко влудяващия мирис.

Колко бързо се променят нещата понякога. Само допреди няколко часа не беше на себе си, а сега се носеше в полет.

Леко смръщи вежди. Май малко попрекали с някои неща, с бизона например. И като че ли най-вече той говореше, изглежда повече, отколкото трябва. Но това бяха бели кахъри. Докато мислеше за страхотната наметка, той стигна до заключението, че тази първа истинска среща е доста окуражаваща.

И двамата индианци му харесаха. Повече му харесаха непринудените и достолепни обноски на единия от тях. Излъчваше някаква сила, имаше нещо обаятелно в спокойното му търпеливо държание. Беше спокоен, но мъжествен. А и с другия, припрения, който бе грабнал момичето от ръцете му, беше ясно, че шега не бива. Но той беше прекрасен. А и тази наметка. Бяха му я подарили. Това наистина беше нещо съществено.

Дънбар си припомни и други неща, докато си почиваше върху прекрасния си подарък. Обзет от всички тези нови мисли, той нямаше никакво желание да се задълбочава в търсене на истинската причина за своята еуфория.

Добре оползотвори времето, което бе прекарал сам в компанията единствено на коня и на вълка. Беше свършил добра работа във форта. И то бе в негова полза. Но очакването и тревогата се бяха загнездили в него и това ужасно му тежеше.

Сега вече всичко свърши с помощта на двама първобитни мъже, чийто език не говореше, чийто народ не беше видял, чието цялостно съществуване му беше чуждо.

Без да осъзнаят, със своето идване му бяха направили огромна услуга. Защото причината за еуфорията, в която бе изпаднал лейтенант Дънбар, вероятно бе, че е спасен. Спасен от самия себе си.

Вече не беше сам.