Танцуващия с вълци

1.

Като дете, което не иска да хапне от яденето, за да стигне по-бързо до тортата, лейтенант Дънбар изостави по-трудната работа по укрепването на склада заради далеч по-приятното издигане на навеса.

Разрови се из запасите и откри две палатки, от които щеше да приспособи платнището, но колкото и да търсеше, не можа да намери нищо, с което да ги зашие, и му се прииска да не е прибързвал толкова с изгарянето на труповете.

През по-голямата част от сутринта претърсваше бреговете на реката и най-накрая намери един малък скелет, няколко здрави парченца, от който можеха да се използват за шиене.

В склада откри късо въже, чиято дължина изобщо не отговаряше на представите му. Кожата щеше да е по-трайна, но на него му допадаше мисълта да гледа на всички подобрения като на нещо временно. Да удържи форта, каза си той с усмивка. Да удържи форта, докато окончателно се оживи с пристигането на нови войскови части.

Макар да си налагаше да не храни излишни надежди, той беше убеден, че рано или късно някой ще дойде. Шиенето се оказа жестока работа. През останалата част от този втори ден упорито ши платнището. Напредваше бързо. Но когато късно следобед преустанови работа, ръцете му бяха така възпалени и подути, че едва си приготви вечерното кафе.

На сутринта пръстите му се бяха втвърдили като камък и изобщо не можеше да държи иглата. Изкушаваше се все пак да опита, защото му оставаше още малко. Но не го направи.

Вместо това насочи вниманието си към корала. Проучи го добре и измъкна четирите най-здрави и най-високи кола. Не бяха забити дълбоко и не му отне много време да ги измъкне.

Сиско нямаше да избяга и известно време лейтенантът си мислеше дали да не остави корала отворен. В крайна сметка, все пак реши, че разграждането на корала ще бъде в разрез с цялата кампания по почистването, така че за около час той пренареди оградата. После опъна платнището пред колибата, заби коловете надълбоко и ги затъпка с влажната земя възможно най-здраво.

Денят беше топъл и когато приключи с коловете, лейтенантът се мушна в сянката на сламената колиба. Седна на ръба на леглото и се облегна на стената зад себе си. Очите му натежаха. Полегна на сламеника да си почине малко и скоро заспа дълбоко и сладко.

2.

Събуди се изпълнен с приятното усещане, че се отдал изцяло, този път на дрямката. Протегна се бавно, отпусна ръка отстрани на леглото и прокара пръсти по пръстения под като дете в съня си.

Да се излежава, без да прави нищо, беше прекрасно; изведнъж му хрумна, че освен сам да си поставя задачите, може сам да си определя и темпото. Поне засега. Реши, че тъй както се беше отдал на дрямката, би могъл да се поотпусне и за някои други удоволствия. Няма да ми навреди, ако побезделнича малко, помисли си той. Сенките вече пълзяха през прага на колибата и понеже беше любопитен да разбере колко време е спал, Дънбар пъхна ръка в панталоните си и измъкна един обикновен, стар, джобен часовник, принадлежал някога на баща му. Щом го приближи до очите си, видя че е спрял. За миг се замисли дали да не се опита да го свери приблизително, но вместо това постави стария износен механизъм върху стомаха си и се отдаде на размисъл.

Какво значение имаше времето за него сега? И изобщо какво значение имаше? Е, навярно беше необходимо при движението на предметите, хората и материалите например. За да сготвиш нещо както трябва. За училище, за сватба, за църковна служба и за работа. Но какво значение имаше тук?

Лейтенант Дънбар си сви цигара и окачи семейната старина на една кукичка, около половин метър над леглото. Докато пушеше, се взираше в циферблата и си мислеше колко по-добре е да се работи, когато ти се работи, да се яде, когато ти се яде, да се спи, когато ти се спи. Дръпна дълбоко от цигарата, отхвърли доволно ръце над главата си и издуха струйка дим. Колко хубави ще е малко да поживее без време, помисли си той.

Изведнъж чу шум от тежки стъпки точно пред вратата. Тръгнаха, спряха, после пак тръгнаха. Край входа на колибата премина сянка и само миг по-късно през прага се подаде голямата глава на Сиско. Ушите му стърчаха, а очите му се бяха разширили от учудване. Приличаше на дете, нарушило тайнството на спалнята на своите родители в неделя сутрин.

Лейтенант Дънбар се изсмя гласно. Жребчето отпусна уши и заклати глава, сякаш, за да покаже, че нищо не се е случило. Огледа бегло стаята. После се втренчи в лейтенанта и удари копито така, както правят конете, за да прогонят мухите.

Дънбар разбра, че иска нещо. Може би да се поразтъпче. От два дни стоеше така.

3.

Лейтенант Дънбар не беше запален ездач. Никога не го бяха обучавали в тънкостите на ездата. Телосложението му беше здраво, макар да бе слаб, но никога не се беше занимавал редовно със спорт.

И все пак в конете имаше нещо особено. Още от детството си ги обичаше; навярно това бе причината. Но всъщност причината не е толкова важна. Важното е, че когато Дънбар, яхваше коня, особено ако бе талантлив като Сиско, ставаше нещо изключително.

Конят и лейтенант Дънбар започваха да общуват помежду си. Той имаше дарбата да разбира езика на коня. А щом постигнеше това, нищо не можеше да ги спре. Езика на Сиско овладя почти веднага и едва ли имаше нещо, което да не могат да направят заедно. Ездата им приличаше на танца на професионалисти.

А и колкото по-естествено, толкова по-добре. Дънбар винаги предпочиташе голия гръб на коня пред седлото, но в армията, разбира се, не беше разрешено. Понякога някои се натъртваха и при дълга езда за такова нещо и дума не можеше да става.

Така че, когато влезе в сенчестия склад, ръката му автоматично се протегна към седлото в ъгъла.

После се спря. Единствената армия тук беше той, а лейтенант Дънбар знаеше, че няма да се нарани. Затова взе повода на Сиско и остави седлото. Не бяха минали и двайсет метра, когато отново видя вълка. Взираше се в тях от мястото, на което стоеше и миналия ден, от върха на скалата, точно от другата страна на реката. Вълкът се размърда, но щом видя, че Сиско спира, замръзна на място в предишната си поза и пак се загледа в лейтенанта.

Дънбар го разгледа с нараснал интерес. Да, това беше същият вълк, с две бели чорапчета на предните лапи. Беше голям и силен, но нещо във вида му подсказваше, че вече не е в първа младост. Козината му беше поразмъкната и на лейтенанта му се стори, че вижда грапава резка по муцуната, най-вероятно някакъв стар белег. Възрастта му си личеше и по това, че стоеше непрекъснато нащрек. Сякаш всичко оглеждаше, но без и мускул да трепне. Първата дума, която се оформи в съзнанието на Дънбар, бе „мъдрост“. Мъдрост е наградата за преживените много години, а този кафеникав стар приятел с наблюдателния поглед бе поживял доста. Странно, че пак се е върнал, помисли си Дънбар.

Подръпна леко юздите и Сиско тръгна напред. Тогава с крайчеца на окото си долови някакво движение и погледна към другия бряг. Вълкът също вървеше. Всъщност вървеше в крак с тях. Така изминаха стотина метра и лейтенантът накара Сиско пак да спре. Вълкът също спря.

Изведнъж, воден от някакъв импулс, лейтенантът полуизвърна Сиско и се обърна с лице към брега на реката. Загледа вълка право в очите и беше сигурен, че разчита нещо в тях. Нещо като копнеж. Чудеше се за какво ли може да копнее, когато вълкът се прозя и се обърна. Затича се полека и изчезна.

4.