Танцуващия с вълци

1.

По някакъв особен начин това бе един от най-приятните дни в живота на Дънбар.

Семейството на Ритащата птица го посрещна топло и с уважение, което го накара да се чувства повече от обикновен гост. Наистина се радваха да го видят. Двамата с Ритащата птица седнаха да попушат и като се изключат няколко приятни прекъсвания, продължиха чак до късно следобед.

Мълвата за името на лейтенант Дънбар и за това как го е получил се разпространи из лагера с обичайната светкавична бързина, при което всички досадни подозрения, които някои навярно още таяха към белия войник, се изпариха. Не беше бог, но и не приличаше на нито един от брадатковците, които бяха виждали. Носеше в себе си магия. Воините пристигнаха веднага — някои за да го поздравят, други просто за да зърнат Танцуващия с вълци.

Сега лейтенантът познаваше повечето от тях. Щом някой влезеше, той ставаше и леко се покланяше. Някои от тях му отвръщаха с поклон. Неколцина му протегнаха ръка, както го бяха виждали да прави.

Нямаше за какво толкова да говорят, но лейтенантът добре се оправяше с жестове, поне дотолкова, че да възкреси основните моменти от лова. В това се състоеше по-голямата част от посещението му.

След няколко часа потокът посетители постепенно секна и Дънбар започна да се чуди защо не е видял Вдигналата юмрук и дали ще дойде. Точно тогава изневиделица се появи Вятър в косите.

Още преди да се поздравят, вниманието на всеки един от тях беше привлечено от нещата, които си бяха разменили: разкопчания мундир и лъскавия нагръдник. Това, което видяха, вдъхна и на двамата увереност.

Стиснаха си ръце и Дънбар си помисли: харесва ми това момче; радвам се да го видя. Същите чувства владееха и мислите на Вятър в косите. Двамата седнаха да си побъбрят приятелски, макар че не разбираха думите, които си разменяха. Ритащата птица каза на жена си да поднесе храната и тримата скоро добре си похапнаха пемикан и горски плодове. Хранеха се без да говорят.

След като се нахраниха, напълниха нова лула и двамата индианци поведоха разговор, който за Дънбар беше непонятен. По жестовете и начина, по който говореха, той разбра, че това не са празни приказки.

Изглежда планираха нещо и той не се изненада, когато най-накрая двамата се изправиха и го помолиха да ги последва навън. Тръгна след тях. Заобиколиха колибата на Ритащата птица и там ги чакаше склад за материали. Спретнат куп гъвкави върбови пръти, а до тях висока купчина сухи клони.

Двамата индианци отново заговориха, този път по-кратко и се захванаха за работа. Щом лейтенантът схвана какво правят, помогна с това-онова, но още преди да е свършил нещо съществено, прътите и клоните се превърнаха в сенчеста беседка, висока около метър и половина.

Бяха оставили малко място, откъдето да се влиза и поканиха Дънбар да влезе пръв.

Нямаше достатъчно място да стои изправен, но щом седна, беседката му се стори просторна и тиха. Клонакът беше добра преграда срещу слънцето, като същевременно не беше много гъст и имаше добър приток на въздух.

Щом завърши бързия си оглед, той видя, че Ритащата птица и Вятър в косите ги няма. Преди седмица внезапното им изчезване щеше да го притесни. Но и той, както и индианците, вече не беше подозрителен. Беше му приятно да седи спокойно облегнат на изненадващо здравата задна стена, заслушан във вече познатите шумове, които се носеха из лагера на Десетте мечки, и да чака. Не се наложи да чака дълго.

Само след няколко минути дочу приближаващи се стъпки. Ритащата птица влезе приведен и се настани доста далече, така че остана място и за още един.

Една сянка премина пред входа и Дънбар позна, че още някой се кани да дойде. Без да се замисли, той реши, че това е Вятър в косите.

Ритащата птица го повика тихо. Звъннаха звънчета, сянката се отмести и вътре се вмъкна Вдигналата юмрук.

Докато тя се провираше между тях, Дънбар се отмести настрани, за да и направи място, а няколкото мига, в които тя се настаняваше между тях, му разкриха много нови неща.

Звънчетата бяха зашити от двете страни на отрупаните и с мъниста мокасини. Еленовата и дреха приличаше на старинна семейна вещ, нещо грижливо пазено и не ежедневно. Цялата горна част беше обшита с редове плътни костици. Зъби от лос.

На китката си носеше масивна гривна от месинг. На шията и беше завързана огърлица от същите кухи кости, каквито той носеше на гърдите си. Косата и, чиста и благоуханна, беше прихваната на плитка на гърба и, като по този начин лицето и се откриваше много повече — с високи скули и добре очертани вежди.

Сега му се виждаше много по-крехка и много по-женствена. И много повече бяла.

Тогава Дънбар се сети, че бяха построили беседката, за да има къде да разговарят. Докато тя сядаше, той осъзна колко много е очаквал срещата си с нея. Още не го беше погледнала и докато Ритащата птица нещо тихичко и приказваше, той реши да вземе инициативата и да и каже „здравей“.

Изведнъж те едновременно се обърнаха един към друг, отвориха уста и изрекоха една и съща дума в един глас. Двата поздрава се срещнаха в пространството между тях и те стеснително се отдръпнаха след такова неочаквано начало. Ритащата птица видя благоприятен знак в тази случка. Видя двама души със сходен начин на мислене. Понеже разчиташе тъкмо на това, стори му се като ирония.

Шаманът се усмихна на себе си. После посочи към Дънбар и измърмори нещо, сякаш искаше да каже „Започни ти пръв“.

— Здравей — каза мило той.

Тя вдигна глава. Изражението и беше делово, но не видя и следа от някогашната враждебност.

— Здъве — отвърна тя.

2.

Доста време поседяха в беседката този ден, като повечето време прехвърляха няколкото простички думи, които бяха разменили при първата си официална среща.

Някъде към залез слънце, когато и тримата се бяха уморили от непрекъснатото повтаряне, английският превод на индианското и име неочаквано се оказа, че е Вдигналата юмрук.

Това толкова я въодушеви, че тя веднага започна да го обяснява на Дънбар. Първо трябваше да поясни какво ще прави. Посочи към него и каза „Джън“, после посочи себе си и не каза нищо. Същевременно вдигна пръст, което означаваше „Чакай, ще ти покажа“.

Той трябваше да прави това, което тя го помоли, после да отгатне думата на английски. Тя го накара да стане, което беше невъзможно в беседката, затова тя изкара двамата мъже навън, където да могат да се движат свободно.

Дънбар започна да отгатва: „ставам“, „става“, „повдига“, преди да познае „вдигнала“, а „юмрук“ позна веднага. След като го разбра на английски, тя го научи да го казва на индиански. Оттук нататък той бързо научи Вятър в косите, Десетте мечки и Ритащата птица. Лейтенант Дънбар беше много развълнуван. Помоли за нещо, с което да пише и с едно заострено въгленче написа на парче тънка бяла кора четирите имена, както се произнасят на индиански.

Вдигналата юмрук беше все така сдържана. Но дълбоко в себе си беше изпълнена с трепет. Английските думи се сипеха в мозъка и като рой искри, сякаш се разтваряха хиляди отдавна заключени врати. Беше опиянена от вълнението да учи.

Всеки път Дънбар прочиташе списъка върху дървената кора и всеки път произнасяше имената по-добре, а тя го окуражаваше с нещо като усмивка и казваше „да“.

А и на Дънбар не му беше необходимо да вижда леката и усмивка, за да разбере, че го насърчава от сърце. Чуваше го в звука на нейното „да“ и го виждаше в силата на светлокафявите и очи. Да го слуша как произнася думите на английски и на индиански, беше от особено значение за нея. Във въздуха пулсираше обзелото я вълнение. Лейтенантът го усещаше.

Това не беше онази тъжна и съкрушена жена, която беше намерил в прерията. Онзи епизод бе вече нещо отминало. Чувстваше се щастлив, като виждаше доколко го е превъзмогнала.

Най-хубаво от всичко беше малкото парченце кора, което държеше в ръце. Стисна го здраво, решен нито за миг да не го изпуска. Това беше първата част от картата, която щеше да му покаже пътя към бъдещото общуване с тези хора. Отсега нататък толкова много неща щяха да бъдат възможни. Въпреки всичко най-впечатлен от развитието на нещата беше Ритащата птица. За него това бе първокласно чудо, сравнимо само с нещо цялостно като раждането и смъртта. Мечтата му се сбъдна. Когато чу Дънбар да изрича името му на индиански, все едно че непроницаема стена се изпари. И те минаваха свободно през нея. Разговаряха.

По нов начин вече възприемаше и Вдигналата юмрук. Тя не беше само индианка. Превръщайки се в мост за техните думи, тя беше станала нещо повече. Дънбар, също го долавяше в звука на английските и думи и го съзираше в новата сила на очите и. Имаше нещо ново. Нещо, което по-рано отсъстваше и Ритащата птица отгатна какво е то. В жилите и течеше нейната отдавна забравена кръв, нейната непримесена бяла кръв.

Въздействието на всичко това беше много голямо, дори и за Ритащата птица. Като добър учител, който знае кога да даде почивка на учениците си, той каза на Вдигналата юмрук, че е достатъчно за един ден.

През лицето и премина сянка на разочарование. После кимна и се подчини. Точно в този миг обаче и хрумна една чудесна мисъл. Тя улови погледа на Ритащата птица и запита дали не може да направят само още нещо. Искаше да научи белия войник как е неговото име.

Беше прекрасна идея, толкова хубава, че Ритащата птица не можа да откаже на осиновената си дъщеря. Разреши и да продължи. Сети се за думата веднага. Виждаше я, но не можеше да я изговори. А и не и идваше наум как го е правела като малка. Чакаха я, докато се опитваше да си спомни.

Тъкмо в този миг Дънбар вдигна ръка, за да отпъди една мушица, която жужеше до ухото му и всичко и се проясни.

Докато ръката му беше във въздуха, тя я хвана и предпазливо сложи пръсти на кръста му. Още преди някой от двамата мъже да реагира, тя поведе Дънбар в накъсания, но безпогрешен ритъм на валса.

След секунди се дръпна сдържано, а Дънбар остана като гръмнат. Много му беше трудно да схване за какво става дума.

Изведнъж му проблесна. Светлината озари очите му и той се усмихна на учителката си, все едно, че беше единственото момченце в класа, което знае верния отговор.

3.

Останалото беше лесно.

Лейтенант Дънбар коленичи и написа името най-отдолу в своята „тетрадка“. Погледът му се задържа върху английските думи. Изглеждаше по-голямо от едно обикновено име. Колкото повече го гледаше, толкова повече му харесваше. Каза си го:

Танцуващия с вълци.

Изправи се, поклони се леко на Ритащата птица и скромно, без излишна тържественост, както икономът съобщава за пристигането на някой гост, изрече името още веднъж. Този път го каза на езика на команчите:

— Танцуващия с вълци.