Танцуващия с вълци

1.

Когато заспиваше тази нощ, Танцуващия с вълци усети, че нещо започва подсъзнателно да го гложди. На следващата сутрин, когато се събуди, то все още бе там. Макар да знаеше, че е свързано и с присъствието на бели ловци на половин ден езда от селището, и с неговия сън, и с разговора с Десетте мечки, той все още не можеше да долови точно какво е.

Час след зазоряване, след като бяха започнали да събарят лагера, той се замисли какво облекчение е за него да се махне от това място. Зимният лагер щеше да е още по-отдалечен. Вдигналата юмрук мислеше, че е бременна и той страшно се нуждаеше от закрилата, която отдалеченият лагер щеше да предостави на новото му семейство.

Там никой нямаше да може да ги застигне. Щяха да останат неизвестни. Той самият вече нямаше да съществува, освен в очите на тези хора.

И тогава мисълта го връхлетя, връхлетя го толкова внезапно, че сърцето му лудо подскочи. Той съществуваше.

И бе имал глупостта да остави след себе си доказателството. Пълното досие на лейтенант Джон Дж. Дънбар беше на разположение на всеки, който се интересува. Стоеше си върху леглото в чимената колиба, съвсем непокътнато в страниците на неговия дневник.

Имаха да стягат малко багаж и затова Вдигналата юмрук беше отишла да помогне на някои други семейства. Щеше да му отнеме известно време да я намери сред бъркотията, а и не му се искаше да губи време за обяснения. Сега всяка минутка от съществуването на дневника беше реална заплаха.

Хукна към стадото коне, без да е способен да мисли за каквото и да било друго, освен как да измъкне издайническия документ.

Двамата със Сиско тъкмо влизаха в селото, когато се натъкна на Ритащата птица.

Шаманът се сепна от това, което Танцуващия с вълци му каза. По обяд вече трябваше да са тръгнали и не можеха да чакат, ако дългата езда до форта на белите и обратно отнемеше повече време, отколкото е необходимо.

Но решението на Танцуващия с вълци бе непоклатимо и за голямо негово облекчение Ритащата птица му разреши да отиде. Нямаше да е проблем да ги настигне, ако се забави, защото щяха до вървят бавно, но шаманът го помоли да побърза. Не му се нравеха тези изненади в последния момент.

2.

Малкото жълтеникаво конче с радост препусна из прерията. Последните няколко дни въздухът бе станал свеж, а тази сутрин подухваше и лек ветрец. Сиско толкова обичаше да тича срещу вятъра и така бе по целия им път към форта.

Последното от познатите хълмчета се възправяше срещу тях и Танцуващия с вълци се приведе върху гърба на коня си с молба да пробяга последната половин миля с пълна скорост.

Прелетяха през възвишението и се стрелнаха по склона към стария форт.

Само един миг бе нужен на Танцуващия с вълци, за да разбере всичко.

Форт Седжуик бе пълен с войници.

Изминаха още стотина метра преди да успее да спре Сиско. Кончето скачаше и се въртеше бясно и Танцуващия с вълци изобщо не можеше да го успокои. Бореше се със себе си да проумее невероятната картина на кипящия от живот армейски форт.

Край стария склад и чимената колиба бяха пръснати двайсетина брезентови палатки. Две оръдия, монтирани върху кесони, бяха разположени в близост до бившия му щаб. Запуснатият корал беше претъпкан с коне. Наоколо всичко гъмжеше от мъже в униформи. Ходеха насам-натам, разговаряха, работеха.

На петдесетина метра пред него бе спрял фургон и от вътрешността му в него се взираха подплашените очи на четири войничета.

Не виждаше ясно чертите им и затова не разбра, че са още момчета.

Тези младоци, ненавършили още и двайсет години, никога не бяха виждали индианец, но за няколко седмици обучение, откакто бяха встъпили в армията, непрекъснато им бяха набивали в главите, че много скоро ще влязат в схватка с един лукав, коварен и кръвожаден враг. Сега те буквално го виждаха пред очите си. Изпаднаха в паника.

В момента, в който Сиско се изправи на задните си крака, Танцуващия с вълци видя как надигат пушки. Нищо не можеше да направи. Не се прицелиха точно и Танцуващия с вълци падна на земята, без да е ранен. Но един от куршумите уцели Сиско в гърдите и мина право през сърцето му. Издъхна още преди да рухне на земята.

Без да обръща внимание на викащите войници, които тичаха към него, Танцуващия с вълци се втурна пълзешком към поваления си кон. Грабна главата на Сиско и вдигна муцуната му. Но в нея вече нямаше живот.

Обзе го гняв. В главата му се оформи една мисъл. Вижте какво направихте. Обърна се по посока на приближаващите забързани стъпки, готов да извика тези думи.

Щом обърна глава, върху лицето му се стовари приклад на пушка. Всичко потъна в мрак.

3.

Усети миризма на земя. Лицето му лежеше върху пръстен под. Чуваше приглушени гласове и успя да различи ясно няколко думи:

— Сержант Мърфи… свестява се.

Танцуващия с вълци извърна глава и лицето му се сви от болка щом счупената му скула докосна спечения пръстен под. Докосна с пръст раненото си лице и пак се сви, защото болката обхвана цялата половина на главата му.

Опита се да отвори очи, но успя да открехне само едното. Другото беше отекло. Когато все пак картината се избистри, той разбра къде се намира. В стария склад. Някой го срита в ребрата.

— Ей, ти… ставай!

Носът на един ботуш успя да го търкулне на гръб, при което Танцуващия с вълци се дръпна от допира. Спря се в задната стена на склада. Там седна и с единственото си виждащо око се загледа, отначало в лицето на брадатия сержант, надвесен над него, после в любопитните физиономии на войниците, скупчени край вратата. Някой зад тях се развика:

— Ей, вие, направете място да мине майор Хетч — и лицата на входа се отдръпнаха.

В склада влязоха двама офицери — млад, гладко избръснат лейтенант и доста по-възрастен от него мъж с дълги посивели бакенбарди и провиснала униформа. По-възрастният имаше малки очички. Върху златните нашивки на раменете му стоеше дъбовото листо, което показваше, че има чин майор. И двамата офицери го гледаха с отвращение.

— Какъв е тоя, сержант? — запита майорът сковано и предпазливо.

— Не зная още, сър.

— Говори ли английски?

— И това не зная, сър… Ей, ти… говориш ли английски?

Танцуващия с вълци премигна с единственото си око.

— Говориш ли? — попита пак сержантът и допря пръсти до устните си. — Говориш ли?

При тези думи подритна пленника по черния ботуш и Танцуващия с вълци леко се надигна. Движението не бе заплашително, но и двамата офицери се дръпнаха. Страхуваха се от него.

— Говориш ли? — попита го още веднъж сержантът.

— Говоря английски — отвърна изтощено Танцуващия с вълци. — Но ме боли като приказвам… Едно от вашите момчета ми счупи костта.

Войниците бяха потресени от тези толкова ясно произнесени думи и за момент го гледаха онемели.

Танцуващия с вълци хем приличаше на бял, хем на индианец. Трудно бе да се определи кое е истинското. Сега вече най-накрая разбраха, че е бял. Докато всички мълчаха, край вратата пак се натрупаха войници и Танцуващия с вълци се обърна към тях.

— Един от тия тъпи идиоти застреля коня ми.

Майорът не обърна внимание на тези думи.

— Кой сте вие?

— Лейтенант Джон Дж. Дънбар от армията на Съединените щати.

— Защо сте облечен като индианец?

Дори и да искаше, Танцуващия с вълци не би започнал да отговаря на този въпрос. А той и не искаше.

— Това е моят пост — продължи той. — Дойдох тук от Форт Хейс през април, но не намерих никого.

Майорът и лейтенантът размениха по няколко думи шепнешком.

— Имате ли доказателство? — запита лейтенантът.

— Под леглото в другата колиба има сгънато парче хартия, върху което е написана заповедта ми. Върху леглото е дневникът ми. В него ще намерите всичко, което ви интересува.

За Танцуващия с вълци всичко свърши. Отпусна здравата страна на лицето си в ръка. Сърцето му се късаше. Племето със сигурност щеше да замине без него. Докато се оправи с тази каша, ако изобщо успее, вече ще е твърде късно да ги открие. Сиско лежеше отвън мъртъв. Искаше му се да крещи. Не посмя. Само обеси глава.

Някой излезе от стаята, но той не вдигна очи, за да види кой. След няколко секунди чу в ухото си грубия шепот на сержанта:

— Станал си индианец, а?

Танцуващия с вълци вдигна глава. Сержантът се бе надвесил над него с цинична усмивка.

— Така ли, а?

Танцуващия с вълци не му отговори. Пак отпусна глава върху ръката си и не го погледна повече, докато лейтенантът и майорът не се появиха отново. Този път въпросите задаваше лейтенантът.

— Име?

— Дънбар… Д-ъ-н-б-а-р… Джон Дж.

— Това ли е вашата заповед? Държеше пожълтял лист хартия. Танцуващия с вълци едва го разпозна.

— Да.

— Името тук е Ръмбар — каза зловещо лейтенантът. — Датата е вписана с молив, а всичко останало е с мастило. Подписът на офицера, който я е издал, е зацапан. Не се чете. Какво ще кажете?

Танцуващия с вълци долови подозрението в гласа му. Започна да му става ясно, че тези хора не му вярват.

— Това е заповедта, която ми бе връчена във Форт Хейс — заяви категорично той.

Лейтенантът изкриви лице. Изглежда не беше доволен.

— Прочетете дневника — каза Танцуващия с вълци.

— Няма никакъв дневник — отвърна младият офицер.

Танцуващия с вълци го изгледа внимателно, убеден, че лъже. Само че лейтенантът казваше истината.

Един войник от челния отряд, който пръв достигна Форт Седжуик, беше намерил дневника. Това бе един неграмотен редник на име Шийте, който пъхна дневника в мундира си след като реши, че става за тоалетна хартия. Сега Шийте дочу, че се търси някакъв дневник, някакъв дето белият дивак казал, че е негов. Май трябваше да го извади. Можеше да го наградят. Като се позамисли обаче се разтревожи, че може да го порицаят. А може и нещо по-лошо. Неведнъж бе лежал в затвора за дребни кражби. Затова и дневникът си остана скрит под мундира му.

— Бихме искали да дадете някакво обяснение за външния си вид — продължи лейтенантът. Сега вече все едно, че бе на разпит. — Ако сте този, който твърдите, защо не сте с униформа?

Танцуващия с вълци се размърда и пак се облегна на стената.

— Какво прави армията тук?

Лейтенантът и майорът пак започнаха да си шушукат нещо. Отново заговори лейтенантът.

— Натоварени сме със задачата да открием крадено имущество, включително и бели, взети в плен при вражески нападения.

— Не е имало вражески нападения и няма никакви пленници — излъга Танцуващия с вълци.

— Това ще установим сами — отвърна остро лейтенантът.

Офицерите пак заговориха тихо, този път по-продължително. След това лейтенантът прочисти гърлото си и заговори.

— Ще ви дадем още един шанс да докажете лоялността си към вашата страна. Ако ни заведете до вражеските лагери и ни служите за преводач, поведението ви ще бъде преразгледано.

— Какво поведение?

— Вашето предателско поведение.

— Мислите, че съм предател?

Лейтенантът ядосано повиши глас:

— Искате ли да ни съдействате или не?

— Нямате работа тук. Това е единственото, което мога да ви кажа.

— Тогава нямаме друг избор, освен да ви поставим под арест. Можете да си седите тук и да премисляте ситуацията, в която се намирате. Ако решите да ни сътрудничите, кажете на сержант Мърфи и ще си поговорим.

След тези думи майорът и лейтенантът излязоха от склада. Сержант Уилкокс разпореди кои двама да останат на стража пред вратата и Танцуващия с вълци остана сам.

4.

Ритащата птица отлага тръгването, доколкото можа, но в ранния следобед племето на Десетте мечки потегли на дълъг поход на югозапад през прерията. Вдигналата юмрук настояваше да изчака съпруга си и когато я принудиха да тръгне, изпадна в истерия. Жените на Ритащата птица трябваше доста брутално да се отнесат с нея, за да се съвземе най-накрая.

Вдигналата юмрук обаче не беше единственият човек от племето, който се тревожеше. Малко преди да тръгнат, в последната минута бе свикан съвет и трима младежи, яхнали най-бързите кончета, се отправиха към форта на белите, за да видят какво става с Танцуващия с вълци.

Вече три часа седеше там и се опитваше да надвие болката от разбитото си лице. Тогава Танцуващия с вълци каза на стражата, че има нужда да се облекчи.

Докато вървеше към скалата, притиснат от двамата войници, той усети как го завладява отвращение към тези хора и техния форт. Отблъскваше го миризмата им. Грубите им гласове дразнеха слуха му. Дори движенията им му изглеждаха груби и недодялани.

Изпика се от върха на скалата и двамата войници го поведоха обратно. Тъкмо обмисляше как да избяга, когато един фургон с трима войници, натоварен с дърва, влезе с тропот в лагера и спря наблизо.

Един от мъжете повика въодушевено свой приятел, който не беше отишъл с тях, и Танцуващия с вълци видя как някакъв висок войник повлече крака към фургона. Щом наближи, тези, които бяха вътре, се спогледаха ухилени. Чу единия от тях да казва:

— Виж к’во сме ти донесли, Бърнс.

Мъжете във фургона хванаха нещо и го метнаха настрани. Високият, който вече бе стигнал до фургона, подскочи уплашено назад, когато в нозете му тупна тялото на Чорапчо. Всички във фургона избухнаха в смях. Подигравките им съпътстваха високия войник, докато той заднешком се отдалечаваше от убития вълк. Единият от секачите се изкиска:

— Големичък е, а, Бърнс, к’во ша кажеш?

Двама вдигнаха Чорапчо от земята, единият за главата, другият за краката. Съпътствани от смеха на всички останали войници, те подгониха високия из двора.

Танцуващия с вълци хукна толкова бързо, че никой не успя дори да мръдне, докато той стигна до войниците, които носеха Чорапчо. С няколко къси, резки удара той прати единия в безсъзнание на земята.

Нахвърли се върху втория и го ритна по кокалчетата, щом се опита да избяга. Веднага след това ръцете му се добраха до гърлото на мъжа. Лицето му ставаше все по-мораво и Танцуващия с вълци видя как очите му започват да се изцъклят. Точно тогава нещо го удари отзад по главата и отново го покри черна пелена.

Свечеряваше се, когато дойде в съзнание. Така го болеше главата, че отначало не забеляза. Като помръдна, чу някакво леко потракване. Чак после усети хладния метал. Ръцете му бяха оковани. Размърда крака. И те бяха оковани.

Когато майорът и лейтенантът се върнаха и пак взеха да го разпитват, той само убийствено се вторачи в тях и избълва дълга върволица ругатни на индиански. Щом го попитаха нещо, отвръщаше им на индиански. Най-накрая това им омръзна и го оставиха.

По-късно вечерта тромавият сержант остави пред него купа овесена каша. Танцуващия с вълци я ритна с окованите си крака.

6.

Към полунощ разузнавачите на Ритащата птица донесоха ужасната вест.

В лагера на белите бяха изброили над шейсет тежко въоръжени войници. Бяха видели жълтеникавото конче проснато мъртво на склона. А на смрачаване бяха видели как водят Танцуващия с вълци с оковани ръце и крака към хълма над реката.

Племето начаса предприе бягство. Събраха нещата си и се пръснаха в нощта на малки групички от по десет-дванайсет души във всички възможни посоки. Щяха да се срещнат след няколко дни в зимния лагер.

Десетте мечки знаеше, че изобщо не може да ги задържи, затова не се и опита. Една групичка от двайсет воини, сред които Ритащата птица, Каменния бик и Вятър в косите, тръгнаха след час, като обещаха, че няма да нападат врага, освен ако не са сигурни в успеха си.

7.

Късно същата нощ майор Хетч взе решението си. Не искаше да се занимава с неудобния проблем около този дивак — полуиндианец, полубял, който се мотаеше под носа му. Майорът бе човек без въображение и още от самото начало бе смаян и изплашен от екзотичния си пленник.

На този късоглед офицер не му мина и през ум, че би могъл да използува Танцуващия с вълци като средство за договорки. Искаше единствено да се отърве от него. Присъствието му вече бе разстроило неговите хора.

Да го прати обратно във Форт Хейс му се струваше блестяща идея. Като затворник щеше да е много по полезен за майора там, отколкото тук. Залавянето на един пленник щеше да го постави в много добра светлина пред командването.

За този затворник щеше да се говори в армията, а колкото пъти се споменеше името му, толкова пъти щеше да се спомене и името на човека, който го е заловил. Майорът духна пламъка на лампата, придърпа завивките и доволно се прозя. Всичко ще се нареди прекрасно, помисли си той. По-добро начало на тази кампания не би могло и да се очаква.

8.

Рано на следващата сутрин дойдоха за затворника. Сержант Мърфи накара двама да изправят Танцуващия с вълци на крака и запита майора:

— Да го облечем ли в униформа, сър, да му спретнем някоя?

— Разбира се, че не — отвърна остро майорът. — Хайде, качвайте го във фургона.

За обратния път бяха определени шестима: двама да яздят отпред, други двама отзад, един да кара фургона и един да пази затворника вътре.

Тръгнаха право на изток, през полюляващата се прерия, която толкова много обичаше. Но в това светло октомврийско утро в сърцето на Танцуващия с вълци нямаше обич. Не каза нищо на пленилите го, предпочете да се поклаща отзад във фургона, заслушан в непрекъснатото потракване на веригите си, докато в мозъка си прехвърля евентуалните възможности.

По никакъв начин нямаше да се справи с придружаващите го войници. Може и да убиеше един, дори двама. Но после и него щяха да убият. Все пак мислеше да опита. Да умре в сражение с тези хора не му изглеждаше чак толкова лошо. Във всички случаи беше по-добре, отколкото да го напъхат в някоя ужасна килия.

Всеки път, когато се сетеше за нея, сърцето му спираше. Щом образът и започнеше да приема реални очертания, той си налагаше да мисли за нещо друго. Трябваше да го прави доста често. Това бе най-ужасната агония.

Съмняваше се, че някой ще тръгне след него. Знаеше, че ще искат да го направят, но не можеше да си представи, че Десетте мечки ще рискува безопасността на племето заради един-единствен човек. Самият той, Танцуващия с вълци, не би го допуснал.

От друга страна беше убеден, че са изпратили съгледвачи и знаят точно в какво отчайващо положение се намира. Ако бяха видели, че тръгва във фургон само с шестима души охрана, навярно имаше шанс.

Докато утрото се точеше, Танцуващия с вълци се залови за тази мисъл като за единствена надежда. Всеки път щом фургонът намалеше скоростта, за да изкачи някое хълмче, или се килнеше към някоя клисура, той затаяваше дъх в очакване да профучи някоя стрела или да изтрака пушка. Докъм пладне не беше чул нищо.

Отдавна се бяха отклонили от реката, но ето че отново бяха стигнали до нея. В продължение на около четвърт миля те следваха течението и в търсене на брод, докато в крайна сметка войниците отпред не намериха един отъпкан бизонски проход.

На това място реката не беше широка, но храсталакът край нея беше много гъст, изключително подходящ за устройване на засада. Докато фургонът поскърцваше надолу по склона, Танцуващия с вълци стоеше с наострени уши и с широко отворени очи.

Командващият сержант извика на коларя да спре преди да нагазят в потока и те изчакаха докато сержантът и още един преминат от другата страна. Доста дълго те опипваха плитчините. Най-накрая сержантът сви ръце като фуния и извика, че могат да минат с фургона. Танцуващия с вълци стисна юмруци и както седеше, приклекна. Нищо не виждаше и нищо не чуваше. Но знаеше, че са тук.

При просвистяването на първата стрела вече действаше, при това далеч по-бързо от пазача си във фургона, онзи още се мотаеше с пушката, когато Танцуващия с вълци метна веригата, оковала ръцете му, през врата на войника.

Зад него изтрещя пушка и той още по-силно стисна веригата, при което усети как тялото под него се отпусна, когато вратът на войника се пречупи.

С крайчеца на окото си зърна как сержантът пада напред от коня си, а от кръста му стърчи забита дълбоко стрела. Коларят беше отскочил встрани. Беше нагазил до колене във водата и стреляше бясно с пистолета си.

Танцуващия с вълци скочи отгоре му и така вкопчени те се търкаляха известно време във водата, преди той да успее да се освободи. Като с камшик, той удари коларя по главата с веригата и войникът се отпусна в несвяст, после бавно се изтъркаля в плитчината. Танцуващия с вълци продължи да го налага още по-бясно и се спря едва след като видя, че водата почервенява.

Малко по-надолу по течението се чуха викове. Танцуващия с вълци се обърна точно навреме, за да види как последният от войниците се опитва да избяга. Навярно беше ранен, защото беше увиснал на седлото.

Вятър в косите се случи точно зад обречения войник. Щом конете им се изравниха, Танцуващия с вълци чу как томахавката на Вятър в косите разтрошава черепа на войника.

Зад него бе тихо. Като се обърна, видя войниците, които яздеха отзад, проснати мъртви във водата. Неколцина индиански воини намушваха телата с копията си и той с радост съзря сред тях Каменния бик. Усети на рамото си нечия ръка, обърна се и се озова лице в лице с щастливата усмивка на Ритащата птица.

— Каква невероятна битка — ликуващо каза той. — С всички се справихме, при това толкова лесно и без никой от нашите да пострада.

— Аз убих двама — заяви насреща му радостен Танцуващия с вълци и вдигна нагоре ръце. — Ей с това.

Не губиха повече нито минута. След като претърсиха бясно всичко, намериха ключовете за веригите на Танцуващия с вълци у мъртвия сержант.

После се метнаха на конете и препуснаха в галоп, поели курс далеч на югозапад от Форт Седжуик.