Танцуващия с вълци

1.

През следващите няколко дни Танцуващия с вълци и Вдигналата юмрук бяха в еуфория. Лицата им все грееха в усмивки, бяха озарени от любов, а краката им като че не докосваха земята.

Когато не бяха сами, те бяха дискретни и внимаваха да не издадат с нещо чувствата си. Бяха толкова загрижени за това, че уроците им протичаха по-делово и от преди. Ако бяха сами, си позволяваха да се държат за ръцете, преплели пръсти. Но нищо повече.

Опитваха се поне веднъж денем да се срещат тайно, обикновено край реката, но им трябваше време, докато намерят абсолютно уединение, защото особено Вдигналата юмрук много я беше страх да не ги открият.

Още от самото начало мислеха да се оженят. И двамата го искаха. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Основната пречка бе траурът и. За команчите нямаше определен период на траура и от него жената можеше да бъде освободена само от собствения си баща. Ако нямаше баща, то отговорността се поемаше от воинът, който е неин основен попечител. Вдигналата юмрук можеше да се надява само на Ритащата птица. Единствено той щеше да реши докога ще е в траур. А можеше да е много дълго.

Танцуващия с вълци се опитваше да окуражи любимата си с обещания, че всичко ще се уреди, да не се тревожи. Но тя все едно се безпокоеше. В пристъп на отчаяние веднъж предложи да избягат. Той обаче само се засмя и тя повече не повдигна въпроса.

Понякога рискуваха. На два пъти след срещата им край реката, посред нощ тя се измъкваше от колибата на Ритащата птица и незабелязана се шмугваше при Танцуващия с вълци. Там лежаха прегърнати под завивките докато първите слънчеви лъчи озарят небето. Като цяло, правеха всичко, което може да се очаква от двама души, отдали се изцяло на любовта си. Бяха възвишени, благоразумни и дисциплинирани. Само че не успяха да заблудят когото и да било.

Всеки човек в селото, който бе достатъчно възрастен, за да знае как изглежда любовта между мъжа и жената, можеше да я открие върху лицата на Вдигналата юмрук и Танцуващия с вълци.

На повечето хора не им беше по сърце да заклеймят любовта, независимо от обстоятелствата. Неколцината, които биха го направили, си държаха езиците, защото нямаха доказателства. Което е по-важното, любовта им не бе заплаха за племето. Дори и по-старите, по-консервативните признаваха пред себе си, че един потенциален брак между тях би имал смисъл. В крайна сметка и двамата бяха бели.

2.

На петата нощ след срещата им край реката Вдигналата юмрук пак трябваше да отиде при него. Изчака всички от семейството на Ритащата птица да заспят. Дълго след като лекото похъркване изпълни колибата, тя чакаше, за да бъде сигурна, че ще се промъкне незабелязана.

— Тъкмо си каза, че във въздуха силно се усеща миризмата на дъжд, когато безмълвието изведнъж бе нарушено от страхотна врява. Някой викаше толкова високо и възбудено, че всички се събудиха. Само след миг изскочиха от леглата и се втурнаха навън. Нещо се бе случило. Цялото село се разбуди. Тя забърза към главната пътека заедно с неколцина други, всички устремени към един голям огън, който изглежда бе в центъра на вниманието. В суматохата тя се огледа за Танцуващия с вълци, но едва като приближи огъня, го видя.

Докато се провираха един към друг през тълпата, тя забеляза някакви непознати индианци. Бяха шестима. Още неколцина лежаха проснати на земята, някои от тях бяха мъртви, други тежко ранени. Бяха киови, дългогодишни приятели на команчите и техни ловни другари.

Шестимата, на които им нямаше нищо, бяха обезумели от страх. Жестикулираха бясно и обясняваха със знаци нещо на Десетте мечки и двама-трима близки негови съветници. Останалите команчи стояха смълчани в очакване, докато пред тях се разиграваше случилото се на киовите.

Тя и Танцуващия с вълци почти бяха стигнали един до друг, когато жените писнаха. Само след миг насъбралите се се пръснаха, жените и децата хукнаха към колибите и в паниката се забутаха едни в други. Около Десетте мечки се трупаха воини, а от устата на всички се чуваше една-единствена дума. Тя кънтеше из селото досущ като гръмотевицата, която бе започнала да буботи в черното небе над тях. Тази дума бе добре известна на Танцуващия с вълци, защото многократно я бе чувал в разкази и разговори. Пеони.

Той се приближи още до воините, които се тълпяха около Десетте мечки, а Вдигналата юмрук бе до него. Докато гледаха, тя му казваше на ухото какво се е случило на киовите.

Една малка групичка, от двайсетина души, тръгнала да търси бизони на десетина мили северно от лагера на команчите. Там били нападнати от голяма бойна дружина пеони, поне осемдесет воини, ако не и повече. Били нападнати непосредствено след залез слънце и навярно никой нямало да се спаси, ако не била тъмнината и ако не познавали по-добре местността.

Били заличили отстъплението си възможно най-добре, но с такава голяма армия било само въпрос на време пеоните да открият този лагер. Възможно било дори вече да са наближили. Киовите считаха, че имат поне няколко часа, за да се подготвят. Че ще има нападение, при това към зазоряване, бе просто предрешено.

Десетте мечки започна да издава заповеди, които нито Вдигналата юмрук, нито Танцуващия с вълци можаха да чуят. Все пак по лицето му си личеше, че е разтревожен. Десет от най-добрите воини бяха тръгнали с Ритащата птица и Вятър в косите. Тези, които бяха останали, също бяха добри, но ако към тях идваха осемдесет пеони, то численото превъзходство бе опасно.

Срещата край огъня приключи с някакъв много странен безпорядък; всички по-неопитни воини тръгнаха в различни посоки след човека, когото считаха, че най-добре ще ги напътства.

Танцуващия с вълци се притесни. Всичко изглеждаше толкова дезорганизирано. Гръмотевиците ставаха все по-чести и дъждът изглежда беше неизбежен. Щеше да помогне на пеоните да настъпят.

Но това сега бе неговото село и той се втурна след Каменния бик с една-единствена мисъл в главата.

— Ще те следвам — заяви той като го настигна.

Каменния бик го изгледа мрачно.

— Ще бъде тежка битка. Пеоните никога не идват за коне. Идват за кръв. Танцуващия с вълци кимна. — Вземи си оръжията и ела в колибата ми — заповяда старият воин.

— Аз ще ги донеса — пожела Вдигналата юмрук, прихвана роклята си отстрани и хукна, а Танцуващия с вълци последва Каменния бик.

Тъкмо се опитваше да измисли колко патрона има за пушката и за револвера си, когато се сети за нещо, което го накара да спре.

— Каменен бик! — извика той. — Каменен бик!

Воинът се извърна към него.

— Имам пушки — заговори Танцуващия с вълци. — В земята около форта на белите има много пушки. Веднага се обърнаха кръгом и се върнаха при огъня. Десетте мечки още разпитваше киовите.

Горките хора, полуобезумели от преживения ужас, при вида на Танцуващия с вълци съвсем се свиха и трябваше с няколко думи да ги успокоят.

Когато Каменния бик каза на Десетте мечки, че има пушки, той направо се стресна.

— Какви пушки? — запита тревожно той.

— Пушките на белите войници… винтовки — отговори Танцуващия с вълци.

Трудно му беше на Десетте мечки да вземе решение. Макар да харесваше Танцуващия с вълци, нещо в старата му индианска кръв му подсказваше да не вярва изцяло на белия човек. Пушките бяха заровени и щяха да загубят време докато ги извадят. Пеоните вече можеха и да са наблизо и за да защити селото, му бе нужен всеки човек. Трябваше да се има предвид дългият път до форта на белите. Освен това и дъждът щеше всеки момент да ги връхлети.

Боят щеше да е близък и той знаеше, че пушките можеха да се окажат решаващи. Навярно пеоните нямаха много пушки. Имаше още няколко часа до зазоряване и разполагаха с достатъчно време да отидат до форта на брадатковците.

— Пушките са в сандъци… Покрити са с дърво — допълни Танцуващия с вълци и с това прекъсна мислите му. — Ще трябват само няколко души и двуколки, за да ги пренесем тук.

Старият човек трябваше да рискува. Каза на Каменния бик да вземе Танцуващия с вълци и още двама други, шест коня, четири от които да яхнат, а с другите два да превозят оръжието. Заръча им да побързат.

3.

Когато стигна до колибата си, Сиско вече беше с юзди и го чакаше отпред. Вътре гореше огън. Приклекнала до него Вдигналата юмрук бъркаше нещо в една малка купичка.

Оръжието му — пушката, пистолетът, пълният със стрели колчан и дългият нож бяха подредени спретнато на пода. Препасваше револвера, когато тя донесе купичката.

— Дай си лицето — заповяда жената. Той стоеше мирно, докато тя нанасяше с пръст червената боя от купичката.

— Това трябва да го правиш ти, но няма време, а и не знаеш как. Затова ще го направя вместо теб.

С бързи и сигурни движения тя изтегли една хоризонтална линия по челото и две вертикални на всяка буза. С няколко точки изрисува отпечатък от вълча лапа върху едната му буза и се отдръпна да види какво се е получило.

Кимна в знак на одобрение и Танцуващия с вълци преметна лъка и колчана със стрелите през рамо.

— Можеш ли да стреляш? — запита я той.

— Да.

— Вземи това тогава. Подаде и пушката.

Не се прегърнаха, нито си казаха сбогом. Излезе навън, метна се на Сиско и замина.

4.

Не тръгнаха по реката, а по възможно най-прекия път през прерията. Небето беше страховито. Все едно четири бури щяха да връхлетят наведнъж. Навсякъде край тях проблясваха светкавици като артилерийски огън.

Трябваше да спрат, защото на една от двуколките се охлабиха въжетата и докато я преправяха, една мисъл смрази Танцуващия с вълци. Ами ако не намери пушките? Отдавна не беше виждал забитата бизонска кост. Дори и да е там, където я беше поставил, трудно щеше да я намери. При тези мисли простена в себе си. Точно когато стигнаха до форта, започнаха да падат едри, тежки капки дъжд. Заведе ги там, където предполагаше че е, но в тъмното нищо не се виждаше. Каза им какво трябва да намерят и четиримата ездачи се пръснаха и затърсиха във високата трева голяма бяла кост.

Валеше по-силно и вече десет минути от бизонската кост нямаше и следа. Изви се вятър и всеки няколко секунди просветваха мълнии. Макар да осветяваха земята, те и заслепяваха воините.

След двайсет минути безплодно търсене сърцето на Танцуващия с вълци съвсем посърна. Претърсваха все един и същи участък и все нищо.

Тогава сред вятъра, дъжда и гръмотевиците му се стори, че изпод копитото на Сиско дочу хрущене.

Танцуващия с вълци извика останалите и скочи на земята. Скоро и четиримата пълзяха и опипом претърсваха тревата. Изведнъж Каменния бик се изправи на крака. Размахваше дълга бяла кост.

Танцуващия с вълци застана на мястото, където я намериха и зачака следващата светкавица. Когато небето се озари отново, хвърли набързо поглед към старите постройки на Форт Седжуик и ползвайки ги за ориентир, започна да отброява крачките в посока на север.

Само след няколко стъпки тревата под единия му крак стана мочурлива и той повика останалите. Те се спуснаха да му помогнат. Земята поддаваше под лопатите им и само след минути два дълги дървени сандъка с пушки бяха измъкнати от калните си гробници.

5.

Бяха тръгнали едва преди половин час, когато бурята връхлетя с пълна сила и дъждът се спускаше като стена. Нищичко не се виждаше, а четиримата мъже, подкарали двуколките из прерията, трябваше да се върнат обратно.

Предвид на изключителната важност на мисията им, мисия от първостепенно значение за всеки човек, те изобщо не се спряха, напротив, караха с невероятна бързина.

Когато най-накрая зърнаха селото, бурята вече бе утихнала. По разбунтуваното небе се бяха появили няколко дълги по-светли ивици и дори при тази нищожна светлинка успяха да видят, че всичко е наред.

Тъкмо се спускаха по склона, който водеше към лагера, когато нагоре по течението на реката страхотна огнена светкавица проряза небето. За две-три секунди мълниите осветиха околността като ден. Танцуващия с вълци ги видя. Видяха ги и другите. Дълга редица конници пресичаше реката на не повече от половин миля над селото.

Отново блесна светкавица и те видяха как врагът се скрива в гъсталака. Планът им беше ясен. Щяха да приближат от север, като използват гъстата растителност край реката, за да се придвижат на стотина метра от лагера. После щяха да нападнат.

Вероятно след около двайсет минути пеоните щяха да са заели позиция.

6.

Във всеки сандък имаше по двайсет и четири пушки. Танцуващия с вълци лично ги раздаде на воините, които се бяха скупчили край колибата на Десетте мечки, докато старецът им даваше последни указания.

Макар да знаеше, че нападението ще бъде откъм реката, възможно бе и да изпратят диверсионен отряд откъм откритата прерия, като по този начин създадат условия за истинските нападатели да атакуват селото в тил. Определи двама влиятелни воини и неколцина техни последователи за отблъскването на предполагаемото нападение откъм прерията. После потупа Танцуващия с вълци по рамото:

— Ако беше бял войник — запита кисело старият индианец — и имаше всички тези хора, въоръжени с пушки, какво щеше да направиш?

Танцуващия с вълци обмисли набързо отговора си.

— Щях да се скрия в селото… Думите му бяха посрещнати с подигравки от воините, които стояха наблизо. Десетте мечки вдигна ръка, за да ги накара да замълчат и строго ги смъмри:

— Танцуващия с вълци още не е завършил отговора.

— Щях да се скрия в селото, зад колибите. Бих държал под око само онези, които идват откъм шубраците, а не тези които идват от прерията. Първо ще оставя врага да се разкрие. Ще го накарам да мисли, че сме застанали от другата страна и че е изключително лесно да превземе селото. След това ще накарам хората с пушките да излязат от скривалищата си и да стрелят. После да нападнат врага с ножове и томахавки. Ще вкарам враговете в реката и ще избия толкова много, че повече никога няма да дойдат тук.

Старецът слушаше внимателно. Огледа воините си и повиши глас.

— Двамата с Танцуващия с вълци сме на едно и също мнение. Трябва да избием толкова много, че повече изобщо да не дойдат тук. Да тръгваме тихо.

Те се запромъкваха крадешком с новите си пушки и заемаха позиции зад колибите, с лице към реката.

Преди да застане до тях, Танцуващия с вълци се отби в колибата на Ритащата птица. Децата бяха скрити под завивките. Край тях умълчани седяха жените. Съпругите на Ритащата птица държаха в скута си по една томахавка. Вдигналата юмрук стискаше пушката му. Не казаха нищо, Танцуващия с вълци също. Искаше само да се убеди, че са готови.

Мина тихо край беседката и спря зад своята колиба. Беше една от най-близките до реката. От другата страна стоеше Каменния бик. Кимнаха си и се съсредоточиха в откритото пространство пред себе си. На стотина метра преди храсталака то леко се спускаше надолу.

Дъждът бе значително по-слаб, но все още им пречеше да виждат добре. Над главите им бяха надвиснали тежки облаци и светлинката на утрото не можеше да пробие. Почти нищо не виждаха, но той усещаше, че са там.

Танцуващия с вълци изгледа от край до край редицата колиби наляво и надясно от себе си. Воините команчи се бяха струпали зад всяка една и чакаха с готови пушки. Дори и Десетте мечки беше там.

Ставаше по-светло. Буреносните облаци се разсейваха, а заедно с тях си отиваше и дъждът. Изведнъж се показа слънцето и миг по-късно от земята започна да се вдига пара като мъгла. Танцуващия с вълци се взря през мъглата към гъсталака и видя тъмните силуети на мъжете, които се провираха край върбите и тополите като духове.

Започваше отново да изпитва едно отдавна забравено чувство. Беше онова недоловимо нещо, от което очите му потъмняваха и което пускаше в ход машината, а тя не можеше да се спре.

Нямаше значение колко са на брой, колко са големи и силни мъжете, които се движеха в мъглата. Това бе врагът и той бе на прага му. Искаше да се бие с тях. Едва се сдържаше.

Зад гърба му проехтяха изстрели. Диверсионният отряд се бе натъкнал на малката група на другия фронт.

Когато шумотевицата от боя се усили, очите му проследиха линията. Няколко луди глави се опитаха да се откъснат и да отидат при другите, които се бият, но старите воини свършиха добра работа и ги задържаха, така че никой не хукна. Отново се взря в мъглицата към гъсталака. Напредваха бавно нагоре по склона. Някои на коне, други не. Настъпваха нагоре по склона — призрачни врагове със сресани нагоре коси, жадни за кръв.

Кавалерията на пеоните беше зад пехотата, а на Танцуващия с вълци му се искаше да са отпред. Искаше му се конниците да поемат основно огъня.

Изкарайте конете напред, замоли ги безгласно той. Изкарайте ги.

Погледна към линията воини с надеждата, че ще изчакат още няколко секунди и с изненада видя колко много очи са обърнати към него. Гледаха го така, сякаш чакаха от него знак. Танцуващия с вълци вдигна ръка над главата си.

По склона се разнесе трептящ гърлен звук. Ставаше все по-висок и по-висок и свистеше в тихата ранна утрин като горещ въздух. Възвестяваха нападението си. При щурма конницата се стрелна напред и пехотата изостана.

Танцуващия с вълци свали ръка и изскочи иззад колибата с вдигната пушка. Другите команчи го последваха.

Изстрелите на пушките им покосиха ездачите чак на двайсет метра. При това прекършиха нападението на пеоните чисто, все едно че остър нож разрязва кожа. Ездачите се катурваха от конете си като играчки, свалени от полицата, а тези, които не бяха ранени, се сепнаха от кипящото тракане на четиридесет пушки.

След стрелбата команчите контраатакуваха, сякаш извираха от вдигналия се синкав дим и се спуснаха върху смаяния враг.

Нападението бе толкова яростно, че Танцуващия с вълци буквално повали на земята първия пеон, който се изпречи на пътя му. При този тромав сблъсък той пъхна дулото на големия си револвер в лицето му и стреля.

После стреляше по всеки, който му се изпречеше в бъркотията и на бърза ръка уби още двама.

Нещо грамадно се стовари отгоре му изотзад и той едва не падна. Беше едно от оцелелите кончета на пеоните. Сграбчи юздата и се метна на гърба му.

Пеоните бяха като пиленца, нападнати от вълци, и вече бягаха назад, като отчаяно се опитваха да се скрият из шубраците. Танцуващия с вълци си набеляза един едър пеон, хукнал да се спасява, и го застигна. Стреля в тила му, но револверът не гръмна. Тогава го завъртя и цапардоса беглеца с дръжката му. Пеонът падна точно пред него и Танцуващия с вълци усети как копитата на коня го премазаха.

Току пред него друг пеон, увил главата си с яркочервен шал, започна да се надига от земята. И той се надяваше да се спаси в гъсталака.

Смуши гневно коня, стрелна се пред беглеца, скочи отгоре му и го вклещи в мъртва хватка.

Тласъкът ги повлече надолу и те се изтъркаляха по последните метри открито пространство, преди да се ударят жестоко в една огромна топола. Танцуващия с вълци хвана главата му с две ръце. Започна да я удря о ствола на дървото и чак тогава забеляза безжизнените му очи. Един прекършен нисък клон го беше набучил като шиш.

Тази ужасна картина го накара да се отдръпне, при което мъртвият политна напред, протегнал жално ръце, сякаш искаше да прегърне своя убиец. Отскочи още назад и трупът се захлупи по очи. В същия миг осъзна, че виковете са утихнали. Битката беше приключила. Почувства внезапна слабост и олюлявайки се, тръгна към шубрака. Излезе на пътя и пое към реката, като по пътя си прескачаше телата на убитите пеони.

Десетина команчи, сред които и Каменния бик, преследваха остатъците от бойния отряд на пеоните по другия бряг.

Танцуващия с вълци ги гледа докато се скриха от погледа му. После бавно се върна обратно. Когато се изкачваше, чу викове. Вече горе пред него се разкри мястото, на което доскоро се бе сражавал.

Приличаше на набързо изоставена поляна за пикник. Навсякъде се търкаляха разни неща. Огромен бе броят на убитите пеони. Обзети от възбуда, воините на команчите се промъкваха между тях.

— Този аз го убих — извика някой.

— Този още диша — промълви друг и с това призоваваше тези, които бяха най-близко да му помогнат да го довърши.

Жените и децата бяха излезли от колибите и тичаха към бойното поле. Някои от телата там бяха осакатени. Танцуващия с вълци стоеше неподвижно. Бе прекалено уморен, за да се върне в шубрака, прекалено отвратен, за да продължи напред. Един от воините го забеляза и извика:

— Танцуващия с вълци!

Преди да се усети воините се събраха около него.

Както мравките бутат нагоре малко камъче, така и те започнаха да го изкачват нагоре по бойното поле. През цялото време скандираха името му.

Беше зашеметен и затова го допусна, без изобщо да осъзнава огромната им радост. Радваха се на смъртта и разрухата в краката си и Танцуващия с вълци не можеше да ги разбере.

Докато стоеше там обаче и ги слушаше как скандират името му, започна да проумява. Никога не беше водил такава битка, но постепенно започна да гледа на победата по нов начин.

Те не бяха убивали в името на някаква неясна политическа цел. Това не беше битка нито за нови територии, нито за богатства, нито за свобода. Тази битка нямаше свое его.

Биха се, за да запазят домовете си, които бяха само на няколко крачки зад тях. За да защитят жените, децата, любимите си, скрити вътре. Биха се, за да запазят запасите от храна, с които щяха да преживеят зимата и в които всеки бе вложил толкова много труд. За всеки човек от племето това бе голяма лична победа.

Изведнъж се почувства горд, че скандират името му и когато отново се вгледа, разпозна един от тези, които бе убил.

— Аз го застрелях — заяви той.

А някой извика в ухото му:

— Да, видях те.

След малко Танцуващия с вълци обикаляше заедно с тях и извикваше имената на онези, които разпознаваше.

Слънчевата светлина обля селото им и воините спонтанно затанцуваха танца на победата; потупваха се по гърбовете, викаха тържествуващо и подскачаха из полето, осеяно с мъртви пеони.

7.

Двама врагове бяха убити от охраняващата лагера отпред част. На основното бойно поле имаше двайсет и два трупа. В гъсталака намериха още четири, а преследвачите, водени от Каменния бик, успяха да убият трима. Колко още са се измъкнали ранени, никой не знаеше.

От команчите бяха ранени седем, само двама от тях сериозно, но истинското чудо беше, че нямаше убити. Не бяха загубили нито един воин. Дори и най-старите не помнеха такава пълна победа.

Цели два дни селото бе опиянено от триумфа си. Всички мъже бяха отрупани с почести, но един воин бе въздигнат над останалите.

Танцуващия с вълци.

През всичките месеци, които бе прекарал в прерията, местните хора го бяха възприемали по различни начини. Сега кръгът се бе затворил. Възприемаха го по начин, сходен с първоначалния. Никой не го обяви за бог, но в живота на тези хора той почти се доближаваше до божество.

Целия ден край колибата се навъртаха младежи. Девойките открито флиртуваха с него. Името му заемаше основно място в мислите на другите. Независимо за какво говореха нямаше случай да не споменат по някакъв повод Танцуващия с вълци.

Най-голямата почест дойде от Десетте мечки. Направи непознат дотогава жест — подари на героя една от собствените си лули.

Вниманието му бе приятно, но Танцуващия с вълци по никакъв начин не го насърчаваше. Неочакваните и продължителни почести му пречеха да разполага с дните си. Все едно, че някой непрекъснато му върви по петите. И което беше най-лошото, прекарваше съвсем малко време насаме с Вдигналата юмрук. Като че ли от всички в селото той най-много се зарадва на завръщането на Ритащата птица и Вятър в косите.

След няколко седмици поход те все още не били нападнали врага, когато неочаквано и съвсем ненавреме в подножието на една планинска верига ги застигнал лек сняг.

Ритащата птица изтълкувал това като знак за ранна и сурова зима и прекратил експедицията, затова те побързали да се върнат и да се подготвят за големия поход на юг.