Танцуващия с вълци

1.

Когато Вятър в косите и другарите му се прибраха, завариха селото потънало в скръб. Най-сетне групата, която толкова отдавна се бе отправила срещу ютите, се беше върнала. А новините не бяха добри.

Откраднали бяха шест коня, а те съвсем не покриваха собствените им загуби. След цялото това време на изпитания, бяха останали с празни ръце.

Водеха четирима ранени, от които един щеше да оживее. Истинската трагедия обаче, се измерваше с шестимата убити — шестима прекрасни войни. А най-лошото бе, че на носилките имаше само четири трупа, завити с одеяла.

Не бяха успели да си приберат двама от убитите, чиито имена за съжаление никога повече нямаше да бъдат произнесени. Един от тях беше мъжът на Вдигналата юмрук.

2.

Тъй като беше отделена от племето в специалната колиба, двама приятели на мъжа и трябваше да и съобщят отвън.

Отначало сякаш прие новината спокойно, седнала неподвижно като статуя на пода, наклонила леко глава, със скръстени в скута ръце. Прекара така по-голямата част от следобеда, докато скръбта бавно разяждаше сърцето и.

Другите жени вършеха работата си. Държаха я под око, защото знаеха колко привързани един към друг бяха Вдигналата юмрук и мъжът и. А тя беше и бяла и това най-вече ги караше да не я изпускат от поглед. Никоя от тях не знаеше какво ще направи един бял в такъв кризисен момент. Така че я следяха със смесица съчувствие и любопитство. И добре, че я наблюдаваха.

Вдигналата юмрук беше толкова съсипана, че целия следобед не отрони и сълза. През цялото време мисълта и препускаше с бясна скорост. Редуваха се мисли за загубата, за мъжа и, за самата нея.

Като на кино минаваха сцени от живота и с него, разпокъсани, но живи до най-малката подробност. Припомняше си отново и отново… припомняше си единствения път, когато плака.

Случи се една нощ наскоро след смъртта на второто им дете. До този момент успяваше да се сдържа и правеше всичко, което бе по силите и, за да не я надвие отчаянието. Все още не се предаваше, когато в очите и нахлуха сълзи. Тя зарови лице в нощницата си и се опита да ги спре. Вече бяха говорили да си вземе друга жена, вече и беше казал думите „ти ми стигаш“. Но това не беше достатъчно, за да възпре скръбта от смъртта на второто им дете, скръб, която мъчеше и него. Затова бе заровила мокрото си лице в нощницата. Но не можа да се спре, а сълзите прераснаха в хлипове. Когато и поолекна, тя вдигна глава и го видя да седи смълчан край огъня, да го разбърква безцелно, вперил невиждащи очи в пламъците. Щом погледите им се срещнаха, тя каза:

— Аз съм едно нищо.

Отначало той не отговори. Но после се взря сякаш в самата и душа, при това в очите му се четеше такова спокойствие, че и самата тя се успокои. После долови една едва прокрадваща се усмивка, а той отново повтори:

— Ти ми стигаш.

Толкова добре си спомняше всичко: как стана бавно от мястото си край огнището, жеста му, който казваше „Обърни се“, ръката му, която се плъзна леко под нощницата и, нежната прегръдка, с която я притисна.

Спомни си как безпаметно се любиха, без излишни движения, думи, напрежение. Все едно, че се рееха някъде високо горе и плуваха, носени от невидимо райско течение. Това бе най-дългата им нощ. Щом сънят ги унасяше, започваха да се любят отново. И отново. И отново. Двама души, слети в едно.

Дори и изгрева на слънцето не ги възпря. За първи и последен път нито единият, нито другият излязоха от колибата тази сутрин.

Накрая сънят ги унесе едновременно и Вдигналата юмрук си спомни, че заспиваше, превъзмогнала усещането за раздвоение. Спомни си, че не се чувстваше нито индианка, нито бяла. Чувстваше се цяла, неделима, единна личност. Вдигналата юмрук излезе от унеса и се озова отново в колибата. Вече не е съпруга, не е от племето на команчите; дори и жена не е. Сега е едно нищо. Какво чака още? Само на няколко крачки върху отъпкания под на колибата беше оставен нож за дране на кожи. Представи си как ръката и го хваща. Представи си как се забива дълбоко в гръдта и, чак до дръжката.

Изчака момента, когато вниманието на всички беше насочено другаде, Олюля се, после залитна напред и пропълзя няколкото крачки до ножа.

Сграбчи го и за миг острието блесна пред лицето и. Вдигна го по-високо, извика и както го държеше с две ръце, понечи да го забие силно, все едно, че притиска нещо скъпо до гърдите.

Само част от секундата и ножът щеше да завърши своя полет, но дотича една жена. Макар да изпусна ръцете, сграбчили ножа, сблъсъкът бе достатъчен, за да попречи на пътя му надолу. Острието се отклони встрани и остави тънка следа върху роклята и, премина над лявата гръд, преряза кожения ръкав и се заби в меката част на ръката и, над лакътя.

Бореше се като демон и жените доста се позатрудниха докато и изтръгнат ножа. Щом и го отнеха, всички сили напуснаха младата жена. Тя припадна в ръцете на приятелките си и като отприщена струя започна конвулсивно да плаче.

Къде с носене, къде с влачене криво-ляво я замъкнаха в леглото, свита на малко плачещо и хлипащо кълбо. Една от приятелките и я прегърна като дете, докато други две се опитваха да спрат кръвта и превързваха ръката и.

Плака толкова дълго, че жените я държаха поред. Най-накрая дишането и се поуспокои, а хлиповете и преминаха в непрекъснат хленч. После, без да отваря подпухналите си очи, тя повтаряше все същите думи, нашепваше ги не на някой друг, а на себе си.

— Аз съм едно нищо. Нищо. Нищо.

Привечер напълниха един рог с лек бульон и я накараха да го изпие. Отначало отпи колебливо, но колкото повече пиеше, толкова по-жадни ставаха глътките и. Пресуши го и се отпусна на леглото, вперила широко отворени очи през приятелките си в тавана.

— Аз съм нищо — каза тя пак.

Но сега гласът и беше спокоен и жените разбраха, че най-опасният период на скръбта и е преминал. Пошепнаха и няколко мили думи, с които да и вдъхнат кураж, погалиха я по косата и загърнаха крехките и рамене с одеялото.

3.

Горе-долу по същото време, когато Вдигналата юмрук изтощена се унесе в дълбок сън, лейтенант Дънбар се събуди от тропота на копита край входа на колибата си.

Не можеше да разпознае звука, а и още бе сънен, затова лежеше тихо и докато се разбуждаше, затърси опипом по пода големия си револвер. Преди да го намери обаче позна шума. Беше Сиско. Пак се беше върнал. Все още нащрек, Дънбар се плъзна безшумно от леглото, промъкна се приведен край коня си и излезе навън. Беше се стъмнило, но все още бе рано. Вечерницата потрепваше самотна на небосклона. Ослуша се, огледа се. Нямаше никой. Сиско го последва и когато Дънбар небрежно постави ръка на шията му, почувства колко сплъстена е гривата му от засъхналата пот.

Засмя се и каза на глас:

— Май доста си ги поозорил. Да вървим да си пийнеш водица.

Докато водеше Сиско към потока, той се чудеше на надигащата се в него сила. Сковаността, която бе изпитал при гледката на следобедния набег, макар да бе жива пред очите му, изглеждаше като нещо отдавна отминало. Не смътно, а далечно, като историята. Това бе моето кръщение, заключи той, кръщение, което ме запокити от въображаемия в истинския свят. Воинът, който се отдели и извика неразбираемите слова, бе истински. Мъжете, които отведоха Сиско, бяха истински. Сега вече ги познаваше.

Сиско си играеше във водата и я разпенваше с уста, а Дънбар продължи да мисли все в тази насока и най-накрая попадна на вярната следа. Чаках, каза си той. Ето това правех досега.

Поклати глава и мислено се присмя сам на себе си. Чаках. Хвърли едно камъче във водата. И какво чаках? Някой да ме открие? Индианците да ми откраднат коня? Да видя някой бизон?

Сам не си вярваше. Никога не беше вършил необмислени неща, а всъщност точно това прави през последните няколко седмици. Глупост — да чака нещо да се случи.

По-добре още сега да сложа край на това, каза си той. Преди да продължи размисъла си, очите му доловиха нещо. От другата страна на потока водната повърхност отразяваше някаква светлина.

Лейтенант Дънбар погледна нагоре над склона зад себе си. Изгряваше огромна кръгла луна.

Съвсем импулсивно той се метна на гърба на Сиско и се изкачи на върха на скалата.

Гледката беше величествена — огромната луна, ярка като жълтък, изпълваше нощното небе, сякаш цял един нов свят бе дошъл при него. Скочи от коня, сви си цигара и започна като омагьосан да наблюдава бързото изкачване на луната по небосклона, а пътят и нагоре бе ясен като на карта.

Колкото повече луната се издигаше, толкова по-светла ставаше прерията. От предишните нощи бе познал само тъмнината и този поток светлина бе като океан, останал изведнъж без вода. Трябваше да стъпи в него.

Яздиха половин час и всяка минута от разходката бе удоволствие за Дънбар. Когато най-накрая се прибра, беше изпълнен с увереност.

Сега бе доволен, че всичко се е случило. Повече няма да се залъгва с някакви войници, дето все не идват. Няма да променя навиците си за спане. Няма да караули в някакви си малки кръгчета и няма да прекарва нощите си с отворени очи и наострени уши.

Няма да чака повече. Ще предизвика събитията. Утре сутринта ще тръгне с коня си и ще намери индианците. Ами ако го изядат?

Е, ако го изядат, огризките са на разположение на дявола.

Но повече няма да чака.

4.

Когато призори отвори очи, първото нещо, което видя, бяха две други очи. После осъзна, че в нея се взират няколко чифта очи. Всичко я връхлетя отново и Вдигналата юмрук неочаквано усети как от цялото това внимание я залива вълна от смущение. Постъпката и бе толкова недостойна, толкова неприсъща за команчите. Искаше и се да скрие лице.

Попитаха я как се чувства и дали и се яде, а Вдигналата юмрук отговори, че се чувства по-добре и би искала да хапне нещо.

Докато се хранеше, тя наблюдаваше как другите жени си изпълняват всекидневните задължения, което, заедно със съня и храната, имаше благотворен ефект. Животът продължаваше и това я накара отново да се почувства човек.

Но когато се опита да напипа сърцето си, по ударите му разбра, че е разбито. Трябваше да го лекува, ако ще продължава да живее, а това можеше да стане най-добре чрез разумен и цялостен траур. Трябваше да оплаче съпруга си. За да го направи според правилата, беше необходимо да напусне колибата.

Още бе рано, когато се приготви да върви. Сресаха сплъстената и коса и изпратиха две девойки със заръки: едната да донесе най-хубавата и премяна, а другата да доведе едно от кончетата на съпруга и.

Никой не разубеди Вдигналата юмрук, когато прокара един колан през ножницата на най-хубавия си нож и го препаса на кръста си. Предния ден бяха предотвратили нещо необмислено, но сега тя беше по-спокойна и ако искаше да сложи край на живота си, това бе нейно право. В миналото много жени го бяха правили.

Излязоха след нея, когато тя тръгна от колибата — толкова красива, странна, тъжна. Една от тях и помогна да се качи на кончето. После то се отдалечи заедно с жената и двамата излязоха от котловинката, в която бе разположено селото, като поеха към откритата прерия.

Никой не извика след нея, никой не заплака, никой не махна за сбогом. Само я гледаха как се отдалечава. Но всяка една от приятелките и вярваше, че няма да е прекалено сурова към себе си и ще се върне. Те всички обичаха Вдигналата юмрук.

5.

Лейтенант Дънбар бързаше с приготовленията. Беше се поуспал — стана след изгрев вместо призори, както възнамеряваше. Така че, докато гълташе набързо кафето си и пушеше първата за деня цигара, той се опитваше да подреди мислите, колкото е възможно по-стегнато.

Първо се захвана с мръсната работа, със знамето върху склада. То беше по ново от онова, което, се вееше над собствения му щаб; затова той се изкатери по ронещата се пръстена стена и го смъкна долу.

Разцепи един кол от корала, пъхна го в ботуша си и след като внимателно го премери, отряза няколко сантиметра отгоре. После закрепи знамето. Не изглеждаше никак зле. Повече от час отдели на Сиско — почисти букаите над всяко копито, среса тежката му черна грива и опашката и ги намаза с мас.

Най-дълго се занимава с козината му. Изтърка го, изчетка го пет-шест пъти, докато накрая отстъпи крачка назад, огледа го и видя, че няма защо да продължава. Жребецът блестеше от чистота.

Скъси въжето, с което бе вързан Сиско, за да не легне в прахта, и се върна бързо в колибата. Там измъкна униформата си и с една по-мека четка я изчисти сантиметър по сантиметър, като изпощи всички сламки и мъхчета. Лъсна копчетата. Ако имаше боя, можеше да поосвежи еполетите и жълтите лампази от външната страна на крачолите. Но се задоволи само с четката и малко слюнка. Когато свърши, униформата изглеждаше съвсем прилично. Лъсна със слюнка и новите си високи ботуши за езда и ги остави до проснатата на леглото униформа.

Когато най-сетне дойде време да се погрижи за себе си, грабна един груб пешкир и приборите си за бръснене и хукна към потока. Скочи вътре, насапуниса се, изплакна се и изскочи обратно.

Цялата процедура му отне по-малко от пет минути. Избръсна се два пъти, като внимаваше да не се пореже. Когато прокара ръка по лицето и шията си, кожата беше гладка. Хукна нагоре по скалата и отиде да се облече.

6.

Сиско изви врат и се загледа любопитно в приближаващата се фигура. Особено впечатление му направи яркочервеният шарф, който висеше на кръста. Дори и да го нямаше, очите на коня със сигурност щяха да си останат приковани. Никой не бе виждал лейтенант Дънбар така издокаран. Поне Сиско не беше, а той познаваше господаря си най-добре от всички.

Дънбар винаги се обличаше скромно, без да обръща внимание на блясъка на парадите, на проверките и срещите с генералите.

Но дори и най-изисканите офицери да бяха се събрали, за да измислят модел на образцовия младши офицер, едва ли биха се доближили и на йота до това, което бе сътворил лейтенант Дънбар в тази кристално чиста майска утрин.

От глава до пети, до най-малката подробност — дори и полюшващият се на бедрото му револвер — той въплъщаваше мечтата на всяко момиче за мъжа в униформа. Видът му издаваше решителност и блясък, от които всяко женско сърце щеше да трепне. И най-скептичните щяха да се обърнат, и най-строгите щяха да прошепнат:

„Кой е този?“.

След като сложи мундщука на Сиско, той се хвана за гривата му и с лекота се метна върху лъскавия му гръб. Отидоха до склада, където лейтенантът се наведе и взе знамето, облегнато на стената. Затъкна го в левия си ботуш, прихвана го с лявата ръка и насочи Сиско към откритата прерия.

Дънбар измина стотина метра, спря се и погледна назад с ясното съзнание, че е възможно никога вече да не види това място. Вдигна очи към слънцето и видя, че пладне е още далеч. Щеше да има достатъчно време да ги намери. Някъде на запад се виждаше плоският облак дим, който се появяваше вече трети ден. Това трябваше да са те.

Лейтенантът погледна надолу към върховете на ботушите си. Така блестяха, че чак отразяваха слънцето. В леката му въздишка се прокрадна съмнение и за миг му се прииска глътка силно уиски. После подсвирна на Сиско и жребецът се понесе в галоп на запад. Подухваше лек ветрец и знамето на бойната слава плющеше зад него. Беше се отправил на среща с… всъщност не знаеше на среща с кого. Но отиваше.

7.

Без изобщо да е замислен по този начин, траурът на Вдигналата юмрук бе изцяло съобразен с ритуала.

Сега вече нямаше намерение да умира. Единственото, което искаше, бе да се освободи от насъбралата се скръб. Искаше да я пропъди възможно най-добре, затова не бързаше.

Почти час тя язди тихо и спокойно преди да стигне до мястото, което и се стори подходящо — там навярно се събираха боговете. За човек, който обитава прериите, то можеше да мине за хълмче. За всеки друг едва ли щеше да е нещо повече от възвишение, или някаква неравност по неподвижната морска шир.

Най-отгоре се издигаше едно дърво, възлест стар дъб, който странно как все още бе жив, след като минувачите години наред го бяха осакатявали. Накъдето и да се обърне човек, това бе единственото дърво.

Мястото бе усамотено. Изглеждаше съвсем подходящо. Изкачи се на върха, слезе от кончето, направи няколко крачки и седна с кръстосани крака от другата страна на склона.

Ветрецът отвяваше плитките и назад, затова тя протегна ръка и пусна кестенявата си коса да се вее свободно. После притвори очи и започна тихо да се полюлява напред-назад и да мисли за ужасното нещо, което я бе сполетяло в тоя живот, да мисли единствено за това и за нищо друго.

Не след дълго в главата и се оформиха думите на песен. Щом отвори уста, те се изляха, силно и уверено, като да ги беше репетирала усърдно. Пееше високо. Понякога гласът и секваше. Но пееше от цялото си сърце, много хубаво, малко е да се каже, че бе приятно за слушане. Първата песен бе простичка и възхваляваше достойнствата на боеца и съпруга. Към края на песента измисли един куплет, който гласеше:

Той беше велик мъж, беше велик за мен.

Преди да го изпее, тя се спря. Вдигнала притворените си очи към небето, издърпа ножа от ножницата и хладнокръвно го вряза в ръката си. После сведе глава и се вторачи в петсантиметровия прорез. Кръвта изтичаше равномерно. Пак запя, стиснала ножа в ръка.

През следващия един час си нанесе още няколко удара с ножа. Раните бяха повърхностни, но течеше много кръв и това я радваше. Колкото повече главата и се просветляваше, толкова повече се концентрираше.

Песните бяха добри. Те разказваха цялата история на живота им така, както никога не можеш да я разкажеш някому с думи. Без да навлиза в подробности, тя не пропусна нищо.

Най-накрая, след като съчини един хубав стих, с който молеше Великия дух да му отреди почетно място в света отвъд слънцето, внезапно я връхлетя вълна от чувства. Оставаха и още малко неща да каже. Вече свършваше, а това означаваше сбогом.

Очите и се напълниха със сълзи, когато дръпна кожената си дреха нагоре, за да нарани бедрото си. Прокара бързо острието по крака си и тихо извика. Този път разрезът бе много дълбок. Навярно бе засегнала главна вена или артерия, защото щом погледна надолу, Вдигналата юмрук видя как червената кръв избликва на тласъци с всеки удар на сърцето. Можеше да се опита да спре кървенето или да продължи да пее. Избра второто. Седна с протегнати крака, за да може кръвта и да се пропие в земята, после вдигна високо глава и изстена:

Добре ще е да умра. Добре ще е да отида с него. Аз ще го последвам.

8.

Вятърът духаше срещу нея, така че Вдигналата юмрук изобщо не чу приближаването на конника.

Той забеляза възвишението отдалече и реши, че след като още не е видял нищо, това място е подходящо да поогледа малко. Ако и от там не се вижда нищо, може да се покатери на онова старо дърво.

Лейтенант Дънбар бе изминал половината път, когато вятърът довя до ушите му някакъв странен, тъжен звук. Съвсем предпазливо той изкачи билото на хълмчето и точно в подножието му, на няколко крачки пред себе си, видя седнал човек. Човекът беше с гръб. Не можеше да познае дали е мъж или жена. Но със сигурност беше индианец. Индианец, който пее.

Все още бе на гърба на Сиско, когато човекът се обърна с лице към него.

9.

Без да знае как, Вдигналата юмрук изведнъж усети, че някой стои зад гърба и и се обърна да види.

Едва зърна лицето под шапката, когато неочакван порив на вятъра обви цветното знаме около главата на мъжа. Но и този бърз поглед бе достатъчен. Разбра, че това е бял войник.

Тя не скочи, не избяга. Имаше нещо омагьосващо в облика на този самотен конник. Голямото цветно знаме, лъскавото конче, слънцето, което се отразяваше в украшенията по дрехите му. А и лицето му, което видя отново щом вятъра отвя знамето: сурово, младо лице с блестящи очи. Вдигналата юмрук премигна няколко пъти, без да е сигурна дали това е видение или жив човек. Не бе помръднало нищо, с изключение на знамето.

После войникът промени стойката си на коня. Беше истински. Залитна и се изправи на колене, после започна да се отдалечава надолу по склона. Не издаде нито звук, не побягна. Вдигналата юмрук се бе събудила от един кошмар, за да попадне в друг, истински. Движеше се бавно, тъй като бе твърде ужасена, за да бяга.

10.

Дънбар бе шокиран, когато видя лицето и. Не изрече гласно думите, но ако го беше сторил, те биха прозвучали приблизително така:

„Каква е тази жена?“

Изостреното, дребно лице, сплъстената кестенява коса, умните очи, толкова обезумели, че можеше да обичат и да мразят с еднаква сила, го слисаха напълно. И през ум не му мина, че може да не е индианка. Едно-единствено нещо занимаваше мислите му. Никога по-рано не бе виждал такава интересна жена. Преди да помръдне или да проговори, тя се изправи на колене и той видя, че цялата е в кръв.

— Господи — прошепна той.

Чак когато тя стигна до подножието на хълма, той вдигна ръка и лекичко извика:

— Чакай!

Вдигналата юмрук побягна неуверено. Дънбар се затича след нея, като непрекъснато я молеше да спре. Щом я доближи на няколко метра, Вдигналата юмрук погледна назад, препъна се и падна във високата трева.

Когато стигна до нея, тя пълзеше и всеки път щом посегнеше към нея, трябваше да се отдръпва, сякаш се боеше да докосне ранено животно. Най-сетне я хвана за раменете, но тя се извърна на гръб и заби нокти в лицето му.

— Ранена си — каза той и отстрани ръцете и — Ранена си.

Няколко минути тя се бори с всички сили, но бързо се изтощи и той я хвана за китките. Изнемощяла тя удряше и риташе под него. Тогава се случи нещо невероятно.

В разгара на борбата в съзнанието и проблесна една стара английска дума, която не бе изричала от много години. Изплъзна се от устата и без да може да я спре:

— Недей!

И двамата замръзнаха. Дънбар не можеше да повярва, че я е чул, а Вдигналата юмрук не можеше да повярва, че я е изрекла.

Тя отметна глава назад и отпусна тяло на земята. Това вече бе твърде много за нея. Простена няколко индиански думи и изгуби съзнание.

11.

Жената в тревата все още дишаше. Повечето рани по нея бяха повърхностни, но тази на бедрото беше опасна. От нея все така силно продължаваше да блика кръв и лейтенантът съжали, че е захвърлил червения шарф на миля или две оттук. От него щеше да стане чудесна превръзка.

Тогава беше готов и други работи да изхвърли. Колкото по-дълго яздеше и колкото по-малко виждаше, толкова по-смешен му се струваше собственият му план. Захвърли шарфа като нещо непотребно, бе готов да свие знамето, което също му изглеждаше глупаво и да се върне във Форт Седжуик, когато забеляза възвишението и самотното дърво.

Коланът му бе нов и прекалено твърд, затова с ножа на жената той изряза една лента от знамето и я върза високо на бедрото и. Кръвотечението веднага отслабна, но пак му бе нужна още една превръзка. Съблече униформата си, събу дългите си наполеонки и ги сряза на две. После нагъна едното парче и го притисна о дълбокия разрез.

В продължение на десет ужасни минути Дънбар стоя коленичил до нея, гол в тревата, притиснал с две ръце превръзката. По едно време помисли, че може да е мъртва. Допря ухо до гърдите и и внимателно се заслуша. Сърцето и още биеше.

Трудно и изнервящо беше да работи съвсем сам, без да знае коя е жената и дали ще оживее. В тревата, в подножието на хълма, беше топло и колчем избършеше потта, стичаща се в очите му, по лицето му оставаше следа от кръвта и. От време на време повдигаше превръзката, за да погледне. И всеки път отчаяно се взираше в кръвта, която не искаше да спре. После сменяше превръзката. И продължаваше.

Най-накрая, когато кървенето стана съвсем незначително, той се захвана за работа. Раната на бедрото трябваше да се зашие, но това бе невъзможно. Отряза крачола на наполеонките си, сгъна го като превръзка и го постави върху раната. Работеше колкото може по-бързо. После отряза още едно парче от знамето и го завърза здраво върху превръзката. Същото направи и с по-леките рани на ръцете.

Докато работеше, Вдигналата юмрук започна да стене. Няколко пъти отвори очи, но бе прекалено слаба, за да се противи дори когато той извади манерката си и наля няколко глътки вода в устата и. След като направи, каквото можа за здравето и, Дънбар облече униформата си и докато си закопчаваше панталоните и мундира, се питаше какво да предприеме.

Видя коня и из прерията и се замисли дали да го хване. Но щом погледна лежащата в тревата жена, разбра, че няма смисъл. Навярно ще може да язди, но ще и е необходима помощ.

Дънбар погледна небето на запад. Облачето дим почти бе изчезнало. Бяха останали само няколко тънки струйки. Ако побърза, може да тръгне в тази посока преди облачето дим да се е стопило съвсем.

Провря ръце под жената, вдигна я и колкото се може по-внимателно я покачи върху гърба на Сиско. Имаше намерение да води коня за поводите. Но момичето не беше напълно в съзнание и се олюля още щом седна на коня.

Придържайки я с една ръка, той успя да скочи зад нея. После я извърна към себе си и като баща, прегърнал ранената си дъщеря, насочи коня си по посока на облачето дим.

Докато Сиско ги носеше из прерията, лейтенантът си мислеше за своя план да впечатли дивите индианци. Сега вече не изглеждаше нито много могъщ, нито много официален. По ръцете и мундира му имаше кръв. Момичето беше превързано с долните му дрехи и знамето на Съединените щати.

Навярно така беше по-добре. Когато се замисли какво бе направил, как бе подскачал из прерията с лъснати ботуши и някакъв ненужен червен шарф и най-вече с развято отстрани знаме, той се усмихна глуповато. Май съм голям идиот, помисли си той.

Погледна кестенявите коси под брадата си и се зачуди какво ли си е помислила бедната жена, като го е видяла така издокаран.

Вдигналата юмрук не мислеше изобщо. Всичко и беше като в мъгла. Единствено усещаше някои неща. Чувстваше как конят се полюлява под нея, чувстваше и странната тъкан до лицето си. Преди всичко обаче, тя се чувстваше в безопасност и през целия път държа очите си затворени от страх, че ако ги отвори, усещането може да изчезне.