Танцуващия с вълци

1.

На Смеещия се не можеше да се разчита.

За него никой не би казал, че върши пакости, но Смеещия се не обичаше да работи и за разлика от повечето млади индианци, мисълта да поеме отговорност му бе безразлична.

Той беше мечтател и като всеки мечтател Смеещия се бе разбрал, че един от най-добрите начини да избегне отегчението от работата е да си стои сам.

Така че мързеливецът прекарваше колкото е възможно повече време с многобройното стадо коне на племето. Редовно се нагърбваше с тази задача, отчасти защото винаги му се ходеше, отчасти защото на дванадесетгодишна възраст вече бе станал специалист по конете.

Смеещия се можеше с точност до няколко часа да предскаже времето, в което кобилата ще се ожреби. Притежаваше дарбата да се справя с непокорни жребци. А щом станеше дума за лечение, той знаеше колкото и всеки мъж от племето, ако не и малко повече. Изглежда, че конете просто се чувстваха по-добре, ако той бе наблизо.

Всичко това бе станало втора природа за Смеещия се. Онова, което най-много му допадаше бе, че конете пасяха далеч от селото, което изпращаше и него самия далеч от селото — далеч от всемогъщия поглед на баща му, далеч от евентуалната заръка да бави малките си братчета и сестрички, далеч от работата по поддържането на лагера, която никога не свършваше.

Ето така мечтаеше той през по-голямата част на този следобед, щастлив, че не е в селото, все още потресено от трагичното завръщане на отряда, тръгнал срещу ютите. Смеещия се знаеше, че макар да не се интересува от битки, рано или късно щеше да поеме пътя на воина и вече имаше едно наум да внимава да не попадне в боен отряд, тръгнал на поход срещу ютите.

През изминалия час той се бе наслаждавал на необикновеното удоволствие да бъде сам със стадото. Всички други деца ги бяха повикали по една или друга причина, но него никой не го бе потърсил, а това го правеше най-щастливия мечтател. Ако има късмет, може да не се връща чак до тъмно, а до залез имаше още няколко часа.

Тъкмо стоеше насред голямото стадо, отдаден на мечтата да притежава такова едно стадо, наподобяващо голям сбор на воини, които никой не би посмял да предизвика, когато изведнъж долови, че нещо се движи по земята.

Беше огромна змия. Някак си се бе залутала сред тези тъпчещи копита и се виеше в отчаяно търсене на изход.

Смеещия се обичаше змиите, а тази със сигурност беше достатъчно голяма и стара, за да бъде баба. Баба в беда. Той се плъзна от удобната люлка, каквато представляваше гърбът на коня с намерението да хване старицата и да я изведе от това опасно място.

Не беше лесно да застигнеш змията. Движеше се много бързо и гъсто скупчените кончета все повече притискаха момчето. Той неуморно се провираше под шиите и коремите им и единствено твърдата решимост да помогне, му даваше сили да държи под око виещото се по земята жълто тяло.

Всичко свърши благополучно. Някъде почти накрая на стадото грамадната змия намери дупка, в която да се мушне и единственото, което Смеещия се успя да зърне, бе опашката и в момента, когато изчезваше под земята.

Докато стоеше над дупката, няколко коня изцвилиха и Смеещия се забеляза как наостриха уши. Видя как всички глави изведнъж се обърнаха в една и съща посока.

Бяха видели нещо да се приближава.

По тялото на момчето премина тръпка и само за миг радостта, че е сам, се обърна срещу него. Страхуваше се, но се придвижваше смело напред, снижен сред конете. Те не се бяха уплашили, а това го караше да се чувства малко по-уверен. Все пак обаче се оглеждаха с обичайното си любопитство и момчето внимаваше да не издаде и звук.

Спря, когато на двайсет-трийсет метра профуча кон. Не можа да види добре, защото нямаше добра видимост, но бе убеден, че е видял и краката на ездач.

Надигна се бавно и надзърна иззад гърба на един кон. Всеки косъм по главата на Смеещия се настръхна. В главата му избухна взрив и сякаш зажужаха пчели. Устните му замръзнаха, погледът също. Дори не мигваше. Никога не бе виждал такова нещо, но съвсем точно разбра какво е то. Бял човек. Бял войник с кръв по лицето. И пред него имаше някой. Това беше онази странната, Вдигналата юмрук. Изглежда беше ранена. Ръцете и краката и бяха обвити в някакъв смешен плат. А може и да бе мъртва.

Когато минаваше край него, конят на белия войник препусна в галоп. Бяха се насочили право към селото. Вече беше твърде късно да тича напред и да вдига тревога. Смеещия се потъна отново в стадото и започна да си пробива път към средата. Това щеше да му донесе неприятности. Какво ли можеше да направи? Момчето не бе в състояние да мисли трезво, главата му бръмчеше като кошер. Ако не беше толкова разтревожен, навярно по изражението на лицето му щеше да познае, че белият войник няма враждебни намерения. Нищо в държанието му не го подсказваше. Но единствените думи, които ечаха в главата на Смеещия се бяха: „Бял войник, бял войник!“

Изведнъж му хрумна, че може да има и други. Навярно из прерията има цяла армия брадатковци. И са съвсем близо.

С единственото намерение да изкупи собствената си небрежност, Смеещия се издърпа върбовата юзда, която беше преметната през врата му надяна я през главата на едно якичко конче и колкото се може по-тихо го изведе от стадото.

После подскочи, шибна коня и го подкара в галоп в обратна на селото посока, след което започна внимателно да изучава хоризонта в търсене на някакъв признак за наличието на бели войници.

2.

Лейтенант Дънбар все повече се изпълваше с възторг. Това стадо коне… Отначало му се стори, че прерията се движи. Никога не беше виждал чак толкова много коне. Шестстотин, а може би и седемстотин. Такава грандиозна картина, че му се искаше да спре и да погледа. Но не можеше, В ръцете си държеше жената.

Справи се отлично. Дишаше равномерно, а и кървенето не бе обилно. Освен това бе изключително кротка. Макар и съвсем лека, от тежестта и страхотно го болеше гърбът. Носеше я вече повече от час и сега, когато наближаваха, лейтенантът нямаше търпение да стигнат. Съдбата му щеше да се реши скоро и това още повече повдигаше тонуса му, но преди всичко той мислеше за чудовищната болка между плешките. Беше просто убийствена. Възвишението се снижаваше и с приближаването се виждаха как участъци от потока пресичат прерията, после краищата на нещо, а след това, като стигна до билото на склона, пред очите му изникна селището, също както предната нощ пред очите му бе изплувала луната.

Той подсъзнателно отпусна юздите. Трябваше да спре. Наблюдаваше една вечна картина.

Край потока бяха накацали петдесет-шейсет кръгли островърхи колиби, покрити с кожа. На следобедното слънце те изглеждаха топли и мирни, макар сянката да ги правеше по-големи, отколкото бяха в действителност — живи антични паметници.

Виждаше как хората работят край колибите. Дори дочу как разговарят, докато преминаваха по отъпканите улици между жилищата си. Чу смях и това някак го учуди. Нагоре и надолу по течението на потока имаше повече хора. Някои от тях бяха нагазили във водата.

Възседнал Сиско, лейтенант Дънбар придържаше жената, която бе намерил, а сетивата му бяха омаяни от вечната картина, открила се пред очите му, сякаш бе живо платно. Първобитна, непокварена цивилизация. И ето, че той е тук.

Дори и в най-смелите си мечти не го допускаше и същевременно знаеше, че точно заради това е дошъл, това бе същината на желанието му да получи назначение в Дивия Запад. Ето това, без да го е съзнавал преди, точно това бе искал да види.

Едва ли някога отново щеше да преживее такива мигове. В тези няколко минути той се почувства частица от нещо толкова голямо, че престана да бъде офицер, човек, дори тяло. Сега той бе само дух, който се носи в безвремието на вселената. В тези скъпоценни няколко мига той усети вечността.

Жената се закашля. Размърда се на гърдите му и Дънбар нежно я погали по главата.

Даде знак на коня и Сиско тръгна надолу. Едва бяха изминали няколко метра, когато видя една жена и две деца да излизат от гъсталака край реката. Те също го видяха.

3.

Жената извика и изпусна водата, която носеше, грабна децата си и хукна към селото с вик: „Бял войник, бял войник.“ Крещеше колкото и глас държи. Десетки кучета се разлаяха като бесни, жените излязоха да приберат децата си, а конете панически тъпчеха край колибите и неистово цвилеха. Абсолютен хаос. Вероятно цялото село помисли, че става дума за нападение.

Във всички посоки тичаха мъже. Тези, които вече се бяха добрали до някакво оръжие, тичаха към конете си с такива крясъци, сякаш бе подплашил ято диви патици. Разтревоженото село, също както и спокойното, сякаш не бяха от този свят. Приличаха на голям кошер стършели, които някой е разбутал с пръчка.

Стигнали до конете си, те образуваха отряд, който щеше моментално да го пресрещне и да го убие. Не допускаше, че ще предизвика такава суматоха, както и не очакваше, че ще са толкова примитивни. Но имаше и нещо, което му тежеше докато приближаваше селото, нещо, което помрачаваше всичко останало. За пръв път в живота си лейтенант Дънбар усети какво значи да си нашественик. Чувството не му се нравеше и затова донякъде породи следващия му ход. Най-малко му се искаше да го вземат за натрапник. Щом стигна до едно открито място в подстъпа към селото, достатъчно близко, за да съзре през пелената от прах, вдигната от глъчката, очите на хората от другата страна, той дръпна поводите още веднъж и спря. После слезе, взе жената на ръце и застана на две-три крачки пред коня си. Там се закова на място с притворени очи, като я държеше така, сякаш далечен странник поднася необикновен дар.

Слушаше напрегнато как само за няколко секунди селото някак странно притихна. Пелената от прах започна да се прокъсва и Дънбар забеляза как човешкото множество, което допреди миг вдигаше такава страхотна врява, сега бавно се приближава към него. В зловещата тишина долавяше случайния звън на амуниции, прошумоляването на стъпки, пръхтенето на кон, който бие с копито, нетърпелив да си пробие път.

Отвори очи и видя, че цялото племе се е събрало на края на селото — воините и младите мъже отпред, а зад тях жените и децата. Сякаш дошли от сънищата диви хора, облечени в кожи и цветни тъкани, същинска друга раса. Бяха вперили поглед в него с притаен дъх на разстояние по-малко от сто метра.

Момичето в ръцете му започваше да натежава и щом Дънбар смени позата си, сред тълпата се разнесе жужене и веднага замря. Но никой не излезе напред да го посрещне.

Една групичка възрастни мъже, явно високопоставени, си шушукаха с някакви странни гърлени звуци, които бяха толкова чужди за слуха му, сякаш не говореха изобщо.

Докато траеше това мърморене, той отслаби вниманието си, но щом погледна към една групичка от десетина ездачи, съзря познато лице. Това бе същият онзи мъж, воинът, който се бе развикал толкова яростно срещу него в деня на нападението на Форт Седжуик. Вятър в косите се взираше в него така втренчено, че Дънбар за малко не се обърна да види дали някои не стои зад него.

Ръцете му се бяха вдървили и не знаеше дали изобщо ще може да ги раздвижи, но под прикования поглед на воина Дънбар леко повдигна жената като че казваше:

„Ето… моля, вземете я“.

Поразен от този непредвиден жест, воинът се подвоуми, погледът му пробяга през тълпата, явно разколебан дали някой не е забелязал този безмълвен диалог. Когато отново срещна очите на лейтенанта, той все още го гледаше и не бе променил намерението си.

С огромно облекчение Дънбар видя как Вятър в косите скочи от кончето си и тръгна през поляната, а томахавката, която носеше, се поклащаше небрежно в ръката му. Крачеше към него и ако изобщо се страхуваше, то страхът бе добре прикрит, защото видът му бе безгрижен и лицето му не издаваше никакво вълнение, сякаш идваше решен да отмъсти.

Когато разстоянието между неподвижния лейтенант и напредващия бързо Вятър в косите съвсем се скъси, сборището утихна. Вече бе твърде късно да се предотврати това, което предстоеше да се случи. Всички стояха неподвижно и наблюдаваха.

Лейтенант Дънбар едва ли можеше да се изправи по-смело пред това, което го очакваше. Стоеше без да мигне и на лицето му не беше изписана нито болка, нито страх.

Когато Вятър в косите се приближи на няколко крачки и позабави ход, Дънбар каза ясно и високо:

— Ранена е.

Обърна я леко и когато воинът започна да се взира в нея, той разбра, че я е разпознал. Всъщност Вятър в косите беше толкова шокиран, че за момент в главата му проблесна ужасяващата мисъл, че може да е умряла. Лейтенантът също сведе поглед към нея.

В този миг я грабнаха от ръцете му. С едно силно и уверено движение тя бе изтръгната от прегръдката му и преди още Дънбар да разбере какво става, воинът вече се връщаше към селото, помъкнал Вдигналата юмрук грубо, както кучетата носят своите малки. Както вървеше, той извика нещо, което предизвика всеобщото учудване и възклицанията на команчите. Те се втурнаха да го посрещнат.

Лейтенантът стоеше неподвижен пред коня си и докато селото се събираше около Вятър в косите, той усети, че куражът го напуска. Това не бяха своите. Никога нямаше да ги опознае. Все едно дали е тук или е на хиляди мили. Искаше да се смали, да се смали и да пропълзи в най-мъничката, най-тъмната дупчица.

Какво бе очаквал от тях? Навярно си бе въобразявал, че ще се втурнат към него с отворени обятия, ще говорят езика му, ще го поканят на вечеря, ще се посмеят без много-много официалности. Колко ли бе самотен. И колко жалък — да храни изобщо някакви надежди, да се хваща за сламки, да лелее такива невероятни мечти, че да му е трудно да го признае дори пред себе си. Бе успял да се заблуди за всичко, да се заблуди да мисли себе си за нещо, когато всъщност е нищо.

Тези ужасни мисли проблясваха в главата му като буря от безразборни мълнии и това, че стоеше пред примитивното селище, нямаше абсолютно никакво значение. Лейтенант Дънбар се олюляваше съкрушен от ужасна вътрешна криза. Както с един замах изтриваме тебешира от черната дъска, така изведнъж го бяха напуснали ентусиазмът и надеждата. Някъде дълбоко вътре в него нещо прещрака и светлината угасна.

Забравил всичко, освен празнотата, която чувстваше, нещастният лейтенант се метна на Сиско, обърна го кръгом и забързано тръгна по пътя, по който бяха дошли. Това стана с толкова малко величие, че команчите разбраха, че си е тръгнал едва след като бе изминал известно разстояние.

Двама смели юноши тръгнаха след него, но трезво-мислещите мъже, най-приближените на Десетте мечки, ги спряха. Бяха достатъчно мъдри, за да разберат, че стореното е добро, че белият войник е върнал един от техните и че дори да го преследват, няма да постигнат нищо.

4.

Обратният път бе най-дългият и най-мъчителният. Няколко мили язди замаян, а главата му бръмчеше от хиляди ужасни мисли. Потисна изкушението да се разплаче така, както човек потиска повръщането, но непрестанно, една след друга го заливаха вълни от самосъжаление и най-накрая той се предаде. Приведе се напред така, че дори раменете му се събраха и сълзите потекоха беззвучно. Но когато започна да подсмърча, пороят се отприщи. Лицето му се изкриви гротескно и той застена в забрава. Насред тези първи конвулсии, той отпусна поводите на Сиско и докато скъсяваха разстоянието, той изплакваше сърцето си и хлипаше жално и безутешно като дете.

5.

Изобщо не видя форта. Когато Сиско спря, лейтенантът погледна и разбра, че са точно пред щаба. Останал без сили, за няколко секунди единственото нещо, което бе в състояние да направи, бе да седи сънливо на гърба на коня си. Когато най-накрая отново вдигна глава, забеляза Чорапчо на обичайното му място на скалата над потока. При вида на вълка, седнал достолепно като кралска хрътка, с толкова приятно — закачлив, израз, в гърлото на Дънбар заседна нова буца мъка. Но вече бе изплакал всичките си сълзи.

Изтъркули се от гърба на Сиско, извади юздата от устата му и залитайки, влезе вътре. Захвърли юздата на пода, стовари се на леглото, дръпна отгоре си едно одеяло и се сви на кълбо.

Макар и толкова уморен, не можеше да заспи. Неизвестно, защо продължаваше да мисли за Чорапчо, който чакаше така търпеливо отвън. Със свръхчовешко усилие той се надигна от леглото и олюлявайки се в мрака, излезе навън; там с присвити очи огледа другия бряг на реката.

Старият вълк още си стоеше на мястото. Затова лейтенантът сънено тръгна към склада и отряза голямо парче бекон. Занесе месото на стръмната скала и под зоркия поглед на Чорапчо го пусна на тревата, непосредствено под върха.

После, с единствената мисъл да си легне колкото може по-скоро, той хвърли малко сено на Сиско и влезе в колибата. Просна се на дюшека като пребит, дръпна одеялото и се зави презглава.

Извика в мислите си лице на жена, лице от миналото, което познаваше добре. На устните и играеше срамежлива усмивка, а очите и бяха озарени от светлина, която идваше единствено от сърцето. Когато бе разтревожен, винаги му се явяваше този образ и го успокояваше. Зад това лице се криеше много повече, дълга история с нещастен край, но Дънбар не мислеше за това. Лицето и прекрасният поглед бяха единствените неща, които искаше да си спомни и се вкопчваше здраво в тях. За него те бяха като опиум. Това бе най-силната упойка, която познаваше. Не мислеше често за нея, но носеше образа и в себе си и се връщаше към него само когато стигаше до дъното на отчаянието. Лежеше неподвижен на леглото, все едно, че пушеше хашиш и по някое време образът, заел съзнанието му, започна да въздейства. Вече похъркваше, когато се появи Венера, повела дългия хоровод на звездите по безкрайното прерийно небе.