Танцуващия с вълци

1.

На втория ден след отпътуването си хората на капитан Каргил убиха едър бизон от едно неголямо стадо, наброяващо десетина-дванайсет животни, и няколко часа празнуваха по индиански над вкусното месо. Мъжете настояха да изпекат една голяма пържола за своя капитан. Просълзи се от умиление, когато малкото останали му зъби захапаха божественото месо и то се стопи в устата му.

Късметът продължаваше да съпътства групата и на четвъртия ден към обед те се натъкнаха на голяма разузнавателна армейска част. По състоянието на хората командващият майор веднага разбра какво са преживели и това незабавно предизвика съчувствието му.

С взетите на заем шест коня и един фургон за болните групата на капитан Каргил се придвижваше доста бързо и четири дни по-късно пристигна във Форт Хейс.

2.

Понякога са случва така, че онова, от което най-много се страхуваме, има най-несъществени последствия. Така стана и при капитан Каргил. Той съвсем не беше арестуван за това, че е напуснал Форт Седжуик. Хората му, които само до преди няколко дни бяха на път да го свалят, разказаха за мизерствуването си и нито един не пропусна да изтъкне, какъв водач е бил капитан Каргил, в когото те са имали пълно доверие. Дори бяха заявили пред някого, че без него нито един от тях нямало да се справи. Армията на Дивия запад, чиито ресурси и морал бяха твърде западнали, слушаше с радост тези разкази. Незабавно бяха предприети две неща. Комендантът на гарнизона докладва цялата история около напускането на Форт Седжуик на генерал Тайдс в регионалния щаб в Сейнт Луис, като завърши с препоръката Форт Седжуик да бъде изоставен изцяло или поне до получаване на по-нататъшни разпореждания. Генерал Тайдс бе склонен изцяло да се съгласи и след няколко дни Форт Седжуик вече престана да се числи към Съединените щати. Остана ничия земя.

Второто нещо се отнасяше до капитан Каргил. Беше честван като герой — получи медал за храброст, а скоро след това го повишиха в чин майор. В негова чест бе дадена тържествена вечеря в офицерския стол. Точно на тази вечеря, докато хапваха и пийваха, капитан Каргил чу от един приятел онази любопитна историйка, която беше подхранвала клюките из гарнизона точно преди триумфалното му завръщане.

Старият майор Фамброу, администратор от средна величина с доста мъгляво досие, беше откачил. Един следобед се изправил насред плаца и заплещил разни врели-некипели за своето царство, като непрекъснато питал къде му е короната. Горкичкият човечец, преди два-три дни го изпратили обратно на изток.

Докато слушаше подробностите около тази фатална случка, капитанът естествено нямаше и представа, че майор Фамброу е отпътувал, отнасяйки със себе си всяка следа от лейтенант Дънбар. Официално младият офицер съществуваше само в дебрите на размътеното, болно съзнание на майор Фамброу.

Каргил научи освен това, че по ирония на съдбата същият този майор е изпратил един фургон с провизии за Форт Седжуик. По всяка вероятност се бяха разминали по пътя. Капитанът и неговият познат добре се посмяха, като си представиха как коларят най-накрая спира на това ужасно място и се чуди какво за бога се е случило. Даже обсъдиха, но вече сериозно, какво ще прави коларят и решиха, че ако е достатъчно умен ще продължи на запад и ще разпродаде провизиите по пазарите из пътя. В малките часове Каргил се заклатушка полупиян към бараката си и главата му докосна възглавницата с прекрасната мисъл, че сега вече Форт Седжуик е само спомен.

И така, на земята остана един-единствен човек, който имаше някаква представа за местонахождението и дори за съществуването на лейтенант Дънбар.

А това бе един небрежен ерген, при това цивилен, който нямаше никакви близки.

Тимънс.