Танцуващия с вълци

Вече дни наред не съм писал нищо в този дневник. А се случиха толкова много неща, че просто не знам откъде да започна….

Индианците идваха три пъти досега и съм, сигурен, че ще дойдат пак. Винаги двама, едни и същи, придружени от шест-седем воини. (Чудя се дали всички не са воини. Още не съм видял някой, който да не е.)

Срещите ни бяха изключително приятелски, макар и доста напрегнати поради езиковата бариера. Това, което знам засега е толкова малко в сравнение с онова, което можеше да е. Все още не съм сигурен какви индианци са, но подозирам, че са команчи. Струва ми се, че на няколко пъти дочух дума, която звучеше като „команчи“.

Зная имената на гостите си, но не бих могъл да ги напиша. Намирам, че са приятни и интересни хора. Различават се като деня и нощта. Единият е изключително сприхав и несъмнено е първокласен воин. С тази физика и с този навъсен, подозрителен нрав, навярно е страхотен боец. Искрено се надявам никога да не ми се наложи да се бия с него, защото ще ми дойде доста нанагорно.

Този приятел, макар очите му да са доста събрани, може да се признае за хубавец и страхотно харесва коня ми, затова никога не пропуска да ме заговори за Сиско. Общуваме с измислени знаци, нещо като пантомима, която индианците започват да разбират. Но върви твърде бавно и повечето от нещата, които сме разбрали, се дължат на провал, а не на успех в начина на обяснение.

Свирепия слага огромни количества захар в кафето. Не след дълго и запасите ще свършат. За щастие, аз пия кафето си без захар. Ха! Свирепия (както го наричам) е симпатичен, въпреки неразговорливия си нрав; внушава респект по подобие на главатаря на уличните хулигани — поради физическото си превъзходство. И понеже и аз навремето съм бил един от тях, уважавам го точно по този начин.

Освен това у него има една сурова прямота и целенасоченост, които ми харесват. Открит човек.

Другия наричам Кроткия и страхотно ми се нрави. За разлика от Свирепия, той е спокоен и любознателен.

Струва ми се, че и той като мен е притеснен от трудностите с езика. Научи ме на няколко думи от техния език, аз от своя страна — също. Сега знам на езика на команчите как е глава, ръка, кон, огън, кафе, къща и още някои неща и разбира се здравей и довиждане. Още не знам достатъчно, за да съставя цяло изречение. Доста време ми отнема да възприема правилно звученето. Не се съмнявам, че и на него му е толкова трудно.

Кроткия ме нарича Лий Тен Нант и неизвестно по какви причини не казва Дънбар. Убеден съм, че не го забравя (на няколко пъти му го припомних), така че навярно има нещо друго. Но звучи много добре… Лий Тен Нант.

Прави ми впечатление, че е изключително интелигентен. Слуша съсредоточено и като че ли всичко забелязва. Всяка промяна в посоката на вятъра, всеки случаен вик на птица привлича вниманието му, но и далеч по-съществени неща. Без език, на който да общуваме, всичко, което мога да направя, е да разгадавам реакциите му по усет, но по всичко личи, че е благосклонно настроен към мен.

Една случка с Чорапчо точно илюстрира това. Стана в края на последното им посещение. Бяхме изпили доста кафе и аз тъкмо разкривах пред гостите си великолепието на парчето бекон. Кроткия моментално забеляза Чорапчо на скалата от другата страна на реката. Размени няколко думи със Свирепия и двамата отправиха поглед към вълка. В желанието си да им покажа колко добре познавам Чорапчо взех в едната си ръка ножа, в другата бекона и тръгнах към скалата.

В този момент Свирепия си слагаше захар в кафето и опитваше бекона, затова наблюдаваше какво става от мястото си. Но Кроткия стана и ме последва. Обикновено оставях дажбата на Чорапчо на отсамния бряг, но след като отрязах полагаемото му се парче, нещо ми хрумна и аз му го метнах през реката. Бях го хвърлил добре, защото падна само на около метър от Чорапчо. Той просто си седеше там и известно време си мислех, че няма да направи нищо. Но, Бога ми, стана, подуши бекона и го взе. Преди не го бях виждал да взима месото и докато се скриваше с трофея, почувствах как се гордея с него.

За мен това бе просто една хубава случка и нищо повече. Но Кроткия изглежда направо беше поразен от видяното. Когато се извърнах към него, лицето му бе по-спокойно от всеки друг път. Той ми кимна няколко пъти, после приближи и сложи ръка на рамото ми в знак на одобрение.

Когато се върнахме край огъня, той изигра поредица от знаци, които аз в крайна сметка успях да дешифрирам като покана да посетя дома му на следващия ден. Приех я с готовност и не след дълго те си тръгнаха.

Невъзможно е да изложа изцяло впечатленията, си от стана на команчите. Ако се наложи, разказът ми ще бъде страшно дълъг. Но ще се опитам да го опиша накратко, с надеждата, че наблюденията ми може да се окажат полезни при бъдещи контакти с тези хора.

Посрещнаха ме на около миля пред лагера — малка група, предвождана от Кроткия. Тръгнахме към селото веднага. Хората се бяха пременили в най-хубавите си дрехи, за да ни посрещнат. Пъстроцветието и красотата на тези костюми е нещо, което си заслужава да се види. Изглеждаха някак странно притихнали. Признавам си, и аз бях притеснен. Няколко по-малки дечица се откъснаха и дотичаха при мен да ме пипнат по крака. Всички останали се гушеха назад.

Пред една от колибите слязохме от конете и за момент се поколебах, когато дотича едно дванайсетгодишно момче и поиска да отведе Сиско. Задърпахме юздата, ту той, ту аз, но Кроткия се намеси. Той и сега сложи ръка на рамото ми, а погледът в очите му беше красноречив, че няма от какво да се страхувам. Позволих на момчето да отведе Сиско. Това явно му достави удоволствие.

После Кроткия ме въведе в дома си. Беше тъмно, но съвсем не мрачно. Миришеше на пушек и месо. (Цялото село има някакъв специфичен аромат, който не намирам неприятен. Най-точното описание, което мога да му дам, е ароматът на дивия живот). Вътре имаше две жени и няколко деца. Кроткия ме покани да седна, а жените сервираха нещо в едни купи. След това всички изчезнаха и ни оставиха сами.

Известно време се хранихме мълчаливо. Канех се да запитам за момичето, което бях намерил в прерията. Не бях я виждал и не знаех дали е жива (все още не знам) Но ми се стори доста сложна тема, като се има предвид колко ограничено бе общуването ни, така че разговаряхме, доколкото бе възможно за храната (някакво сладко месо, доста вкусно).

Когато привършихме, си свих цигара и я запалих, а Кроткия седеше срещу мен. Вниманието му непрекъснато бе насочено към входа. Догаждах се, че навярно чакаме някого. Предположението ми се оказа вярно, защото не след дълго провесената кожа се вдигна и се появиха двама индианци. Казаха нещо на Кроткия и той незабавно се изправи, като ми направи знак да го последвам.

Навън ни очакваше значителна тълпа зяпачи и аз бях погълнат от навалицата, докато си пробивахме път покрай няколко колиби. Най-накрая спряхме пред една, украсена с огромна нарисувана мечка. Тук Кроткия ме побутна да вляза.

Петима възрастни мъже седяха в кръг край традиционното огнище, но погледът ми незабавно се спря на най-възрастния. Той беше едър, вероятно прехвърлил шейсетте, но все още в добра форма. Кожената му дреха беше украсена с изключително красива нашивка от мъниста — прекрасна като орнамент и цветове. За един кичур от сивеещата му коса бе закачен грамаден нокът, който ми заприлича на мечешки. На места по ръкавите му имаше коса и миг по-късно осъзнах, че това навярно са скалпове. Един от тях беше светло кестеняв. Това беше доста обезпокоително.

Но най-впечатляващо бе лицето му. Никога по-рано не бях виждал подобно лице. Очите му така блестяха, като да бяха трескави. Скулите му бяха изключително високи, носът му — извит като клюн, брадата — квадратна. По лицето му се врязваха многобройни дълбоки бразди, които най-малкото ще е неточно да се нарекат бръчки. Бяха като издълбани. От едната страна челото му бе хлътнало, навярно от някоя отдавнашна бойна рана.

Въплъщаваше зрялата мъдрост и сила. И въпреки това не се почувствах ни най-малко застрашен.

Очевидно аз бях причината за този кратък прием. Бях убеден, че са ме довели дори само, за да може старецът да ме види отблизо. Отнякъде се появи лула и мъжете запушиха. Лулата беше с дълъг мундщук и доколкото можах да позная, тъй като само аз не бях включен в пушенето, тютюнът — беше някакъв местен — силен и остър.

Много ми се искаше да направя добро впечатление и тъй като и на мен ми се пушеше от моите цигари, та извадих принадлежностите си и предложих на стареца. Кроткия му каза нещо и вождът протегна възлестата си ръка и взе кесията с тютюн и цигарените книжки. Внимателно ги разучи. Изгледа ме остро с тежкия си и суров поглед и ми ги върна обратно. Не знаех дали е приел предложението ми, но все пак свих една цигара. Изглежда това, което правех, му беше интересно.

Подадох му цигарата и той я взе. Кроткия пак му каза нещо и той ми я върна. Със знаци Кроткия ме помоли да запуша и аз изпълних молбата му.

Под погледите на всички присъстващи аз я запалих, дръпнах и издухах дима. Преди да дръпна отново, старецът протегна ръка. Подадох му я. Отначало я огледа с известна предпазливост, после дръпна, така както бях направил аз. И също като мен издиша струйка дим. След това приближи цигарата до лицето си.

За голямо мое разочарование той започна бързо да я разтрива. Огънчето падна и тютюнът се изсипа. Смачка изпразнената хартийка и безгрижно я хвърли в огъня.

Усмихна се бавно и не след дълго насъбралите се край огъня мъже се смееха. Навярно ме бяха обидили, но доброто им настроение се предаде и на мен.

После доведоха коня ми и ме изпратиха на около миля от селото, където Кроткия се сбогува с мен.

Това представляваше в общи линии първото ми гостуване в индианския лагер. Не зная какво си мислят сега.

Зарадвах се, когато видях Форт Седжуик отново. Това е моят дом. И все пак с нетърпение очаквам следващата среща с моите „съседи“.

Щом погледна на изток, не мога да не се запитам дали не се извива стълбче дим. Мога само да се надявам, че моята бдителност и „преговорите“ ми с дивите хора от равнините в крайна сметка ще се окажат плодотворни.

лейт. Джон Дж. Дънбар от армията на Съединените щати