Танцуващия с вълци

1.

Неочаквано лек снежец застигна бягащото племе на Десетте мечки и покри пътеките, които водеха към зимния им лагер.

Всички се движеха с чудесна бързина и шест дни по-късно отделилите се групички се събраха пак на дъното на огромния каньон, който в продължение на няколко месеца щеше да е техен дом.

Това място бе пуснало дълбоки корени в историята на команчите и съвсем уместно бе наречено Там, Където Пристъпва Великия Дух. Каньонът беше дълъг няколко мили, почти навсякъде бе широк около миля, а отвесните стени на места достигаха до половин миля височина. Прекарваха зимите си тук, откакто се помнеха, а и мястото бе прекрасно — имаше достатъчно фураж, вода в изобилие и за хората, и за конете, а освен това предлагаше добра защита срещу виелиците, които бушуваха над главите им цяла зима. И най-вече, беше далеч извън обсега на враговете им.

Други племена също прекарваха зимите си тук и наставаше всеобщ празник, когато се срещнеха стари приятели и роднини. След като се събраха обаче хората на Десетте мечки зачакаха неспокойно, докато разберат каква е съдбата на спасителния отряд.

В деня на завръщането им, преди пладне, в селището влетя един съгледвач и донесе вестта, че дружинката се задава по пътя. Каза също, че Танцуващия с вълци е с тях.

Вдигналата юмрук хукна преди всички. Тичаше и плачеше, а щом съзря ездачите, подредени един зад друг високо на пътеката горе, тя извика неговото име. Не спря да го зове, докато не стигна до него.

2.

Рано падналият сняг бе просто предвестник на страхотната виелица, която се разрази следобед. Следващите два дни хората не се отдалечаваха много от колибите си. Танцуващия с вълци и Вдигналата юмрук не се срещаха почти с никого.

Ритащата птица направи всичко възможно, за да излекува лицето на Танцуващия с вълци — успя да смъкне отока и се опита да ускори зарастването с билки. Нищо не можеше да се направи обаче за крехката, разбита скула и я оставиха да зараства самичка.

Танцуващия с вълци изобщо не се вълнуваше от раната си. Тормозеше го нещо далеч по-сериозно и докато се опитваше да намери изход, нямаше желание да се среща с когото и да било.

Разговаряше само с Вдигналата юмрук, но и на нея много не и казваше. Повечето лежеше в колибата като болник. Тя стоеше до него и се чудеше какво не е наред, но чакаше той сам да и каже, защото бе убедена, че ще го направи.

Бурята бушуваше вече трети ден, когато Танцуващия с вълци тръгна на дълга, самотна разходка. Щом се върна, той я накара да седне и и съобщи категоричното си решение. Тогава тя се извърна настрани и остана така почти час, навела глава в знак на мълчаливо несъгласие. Най-накрая каза:

— Така трябва да стане, нали? — а очите и блестяха от мъка.

Танцуващия с вълци също бе тъжен.

— Да — отвърна тихо той.

Тя въздъхна скръбно, като се опитваше да преглътне сълзите си.

— Тогава ще стане.

3.

Танцуващия с вълци помоли да се свика съвет. Искаше да говори с Десетте мечки. Освен това покани и Ритащата птица, Вятър в косите, Каменния бик и всеки, който Десетте мечки намираше, че трябва да присъства.

Състоя се на следващата вечер. Виелицата стихваше и всички бяха в добро настроение. Преди да се захванат със сериозния въпрос, докато хапваха и пушеха, те оживено разказваха за битката край реката и освобождаването на Танцуващия с вълци.

И той бе щастлив през цялото време. Радваше се, че е отново с приятелите си. Но щом разговорът взе да замира, той се възползва от един момент, когато се бяха умълчали и започна:

— Искам да ви кажа какво занимава мислите ми — каза той; с което съветът официално започна.

Мъжете разбраха, че ще последва нещо важно, затова се съсредоточиха изцяло. Десетте мечки се нагласи така, че да чува възможно най-добре, защото не искаше да пропусне и една думичка.

— Сред вас съм от неотдавна, но в сърцето си чувствам, че цял живот съм бил тук. Горд съм, че принадлежа към племето на команчите. И винаги ще се гордея. Обичам команчите и всеки от вас, все едно, че в жилите ни тече една кръв. В сърцето и мислите си завинаги ще съм с вас. Затова трябва да разберете, колко ми е трудно да кажа, че трябва да се разделим.

Колибата се взриви от изненада и протест, тъй като никой от тях не можеше да повярва на чутото. Вятър в косите скочи на крака и закрачи напред-назад, като непрекъснато махаше с ръце, за да покаже презрението си към тази глупост. Танцуващия с вълци не помръдна. Взираше се в огъня, скръстил ръце в скута си.

Десетте мечки вдигна ръка и им каза да млъкнат. Отново се въдвори тишина.

Вятър в косите още крачеше насам-натам и Десетте мечки му се сопна:

— Ела тук и седни, Вятър в косите. Нашият брат още не е свършил.

— Това, че убихме онези войници при реката беше добре. Освободихте ме и сърцето ми се изпълни с радост, като видях, че моите братя идват да ми помогнат.

Нищо не ме спираше да убия тези бели. Напротив, сторих го с радост.

Но вие не познавате белите така, както аз ги познавам. Войниците считат, че аз съм един от тях, който се е обърнал срещу тях. Те мислят, че съм им изменил. В техните очи аз съм предател, защото съм избрал да живея сред вас. Никак не ме е грижа дали са прави или не, но ви казвам, че точно това си мислят.

Само че белите преследват този, когото считат за предател много по-дълго, отколкото всеки друг. За тях предател е най-лошото нещо, в което може да се превърне един войник. Затова ще ме гонят, докато ме хванат. Няма да се откажат.

А когато намерят мен, ще намерят и вас. Ще искат да ме обесят и ще искат същото наказание и за вас. Навярно ще ви накажат дори и да съм си отишъл. Не зная.

Ако бяхме само ние, можеше и да остана, но не сме само мъжете. Тук са и вашите жени и деца, и тези на приятелите ви. Целият народ ще пострада.

Да не могат да ме намерят сред вас. Това е. Затова трябва да си отида. Казах на Вдигналата юмрук и ще тръгнем заедно. Известно време никой не се възпротиви. Всички знаеха, че е прав, но никой не знаеше какво да стори.

— Къде ще отидеш? — запита най-накрая Ритащата птица.

— Не зная. Далече. Далече от тук. Отново настъпи тишина. Когато тя стана непоносима, Десетте мечки леко се закашля.

— Добре говори, Танцуващия с вълци. Името ти ще живее в сърцата на народа ни, докато има команчи. Кога мислиш да тръгнеш?

— Щом спре снегът — отвърна спокойно Танцуващия с вълци.

— Снегът ще спре утре — каза Десетте мечки. — А сега е време за сън.

4.

Десетте мечки беше изключителен човек.

Беше се преборил с всички трудности на живота в равнините и бе достигнал дълбока старост, като с всяка изминала година бе трупал забележителен житейски опит. Той бе нараствал, докато не рухна от само себе си и в залеза на живота си Десетте мечки бе достигнал своя апогей… Бе станал мъдрец.

Зрението му изневеряваше, но сред мрака виждаше толкова ясно, че дори и Ритащата птица не можеше да се мери с него. Слухът също му изневеряваше, но това, което трябваше да чуе, винаги достигаше до ушите му. А напоследък се случваше и нещо още по-странно. Тъй като вече не можеше да разчита на изтощените си сетива, Десетте мечки бе започнал да усеща живота на народа си. Още от малък бе надарен с изключителна прозорливост, но това бе нещо много по-значимо. Сякаш гледаше с цялото си същество и вместо да се чувства стар и изхабен, тази странна и мистериозна способност бе вляла нови сили в жилите му.

Но ето, че и тя, колкото и дълготрайна и несекваща да изглеждаше, му бе изневерила. Цели два дни след съвета с Танцуващия с вълци вождът седя в колибата си и пуши, като се чудеше къде е сбъркал.

Не бе преценил добре думите си. Беше ги казал, без да се замисли, бяха се изплъзнали от езика му, сякаш Великия дух ги бе поставил там. Но снегът не спря. Бурята се усили. Два дни по-късно преспите вече бяха затрупали кожените стени на колибите. С всеки изминал час ставаха все по-високи. Десетте мечки усещаше как пълзят по стените на собствената му колиба.

Изгуби апетит и не го интересуваше нищо, освен лулата и огънят. Докато беше буден, непрекъснато се взираше в пламъците, които се виеха насред дома му. Отправяше горещи молби към Великия дух да пощади един стар човек и да прояви разбиране за последен път, но всичко беше безрезултатно.

Най-накрая Десетте мечки започна да възприема направената грешка като знак. Започна да му се струва, че Великия дух го приканва да сложи край на живота си. Едва когато изцяло се поддаде на тази мисъл и започна да репетира предсмъртната си песен, се случи нещо невероятно.

Старицата, която през всичките тези години бе негова съпруга, го видя да става неочаквано, да облича наметката си и да излиза от колибата. Запита го къде отива, но Десетте мечки не и отговори. Всъщност не я чу. Беше се заслушал в някакъв вътрешен глас, който му нашепваше една-единствена заповед и Десетте мечки и се подчиняваше.

— Иди в колибата на Танцуващия с вълци.

Забравил всичко, той едва си пробиваше път през сипещия се сняг. Стигна колибата в края на лагера, но преди да почука, се поколеба.

Наоколо нямаше никой. Снежинките бяха големи, мокри и тежки. Докато чакаше, Десетте мечки си помисли, че може да чуе как вали снега, как всяка снежинка пада на земята. Звукът беше божествен и застанал така, на студа, Десетте мечки усети как главата му започва да се върти. За миг му се стори, че преминава в отвъдното.

Извика ястреб и щом се огледа за птицата, видя как весело се къдри димът над колибата на Танцуващия с вълци. Махна снега от очите си и подраска по кожата.

Когато тя се вдигна, мощна вълна от топлина се втурна да го посрещне. Тя се обви около стареца, повлече го край Танцуващия с вълци и го въведе в колибата, като да беше живо същество.

Стоеше насред жилището и усещаше как отново му се завива свят. Сега вече от облекчение, защото в няколкото мига докато влизаше вътре, Десетте мечки успя да разреши мистерията около своята грешка.

Грешката не беше негова. Беше чужда, а това му се беше изплъзнало. Десетте мечки просто беше объркал думите, когато каза „Снегът ще спре утре“.

Снегът си беше наред. Първо трябваше да се вслуша в него. Десетте мечки се усмихна и поклати глава. Колко просто бе всичко. Как можа да не го забележи. Още има някои неща, които трябва да науча, помисли си той.

Този, който бе допуснал грешката, сега стоеше срещу него, но Десетте мечки не му се сърдеше. Той само се усмихна при вида на недоумението, изписало се по лицето на младия човек. Все пак Танцуващия с вълци успя да каже:

— Заповядай… седни край моя огън.

Щом Десетте мечки се настани, той направи кратък оглед на колибата, който потвърди онова, което му казваше замаяната му глава. Това бе един щастлив и добре подреден дом. Отвори наметката си и допусна топлината от огнището под нея.

— Хубав огън — рече той сърдечно. — На моите години няма нищо по-хубаво от разгорял се огън.

Вдигналата юмрук сложи пред двамата мъже по една паничка с храна и пак си отиде в дъното на колибата. Там се захвана да шие нещо. Но с едно ухо се готвеше да следи разговора, който със сигурност щеше да последва. Известно време се храниха мълчаливо. Десетте мечки дъвчеше храната си внимателно. Най накрая отмести купичката настрани и леко се закашля.

— Откакто говорихме в моята колиба, все мисля. Чудех се как ли се чувства тъжното ти сърце и реших сам да дойда да видя.

Огледа колибата. След това погледна Танцуващия с вълци право в очите.

— Това място не изглежда никак тъжно.

— Ъ-ъ-ъ, не… — запъна се Танцуващия с вълци. — Да, щастливи сме тук.

Десетте мечки се усмихна и кимна.

— Така и предполагах.

Пак се умълчаха. Десетте мечки се взираше в пламъците, а очите му постепенно започнаха да се притварят. Танцуващия с вълци учтиво го чакаше и не знаеше какво да прави. Навярно трябваше да попита стареца дали не иска да си полегне. Беше вървял през снега. Но сега май бе твърде късно да отправи такава покана. Важният му гост изглежда вече бе задрямал. Десетте мечки се размърда и заговори, сякаш бълнуваше насън.

— Мислех за това, което каза… това, което каза, че са причините да си отидеш. Изведнъж отвори очи и Танцуващия с вълци се изненада от техния блясък. Светеха като звезди.

— Можеш да си отидеш, когато поискаш…, но не по тези причини. Това са погрешни причини. Дори и всички брадати войници на света да претърсят нашия лагер, те няма да намерят този, когото търсят, един от техните, който се нарича Лий Тен Нант. Десетте мечки разпери леко ръце и гласът му потрепери от радост.

— Онзи, който се казваше Лий Тен Нант го няма. В тази колиба ще намерят само един воин на команчите и неговата съпруга.

Танцуващия с вълци изчака думите да проникнат в съзнанието му. Хвърли поглед през рамо към Вдигналата юмрук. Забеляза усмивката на лицето и, но тя не гледаше към него. Нищо не можеше да каже.

Когато обърна глава, Десетте мечки разглеждаше една лула, която току-що бе завършил и сега се подаваше от калъфа си. Старецът я поднесе по-близо до лицето си и я заоглежда от единия до другия край.

— Това, струва ми се, е една добра лула… Добре ли се пуши с нея?

— Не знам… Не съм опитал още — отвърна Танцуващия с вълци.

— Хайде да попушим — каза Десетте мечки и му подаде лулата. — Така времето минава приятно.