Танцуващия с вълци

1.

Лейтенант Дънбар беше в крак с вековната традиция да предсказва времето. Сбърка.

Страхотната буря се промъкна през нощта, без да капне и капка дъжд във Форт Седжуик, а на следващия ден небето бе най-чистия син цвят, въздуха можеше да го изпиеш, а благодатното слънце топлеше всичко, до което се докоснеше, без да прежури нито една тревица.

Докато пиеше утринното си кафе, лейтенантът препрочете официалните рапорти за изминалите дни и реши, че е изложил фактите изключително добре. За момент се поколеба за субективните мнения. На няколко пъти хвана писалката, за да задраска някой ред, но в крайна сметка не промени нищо. Тъкмо си наливаше втората чаша кафе, когато далеч на запад забеляза един интересен облак. Беше кафяв, тъмен, плосък и се стелеше ниско над хоризонта.

Беше прекалено мъгляв, за да е облак. По-скоро приличаше на дим. Снощната светкавица може да е ударила нещо. Сигурно се е подпалила прерията. Отбеляза си наум да държи под око димното облаче и следобедната езда да е в тази посока, ако то се задържи. Беше чувал, че понякога прерийните пожари са големи и се придвижват бързо.

2.

Бяха пристигнали предния ден, привечер. При тях обаче валя.

Но от това настроението им не пострада. Бяха изминали и последния метър на дългия път от зимния лагер далеч на юг, което заедно с наближаващата пролет правеха настъпващия период най-щастливия. С всеки изминал ден кончетата им се охранваха и ставаха по-силни. Походът бе оживил всички след месеците на относително бездействие и подготовката за летния лов щеше да започне незабавно. Това ги караше да се чувстват все по-щастливи, щастливи до дъното на душата. Бизоните идваха. Празникът надничаше иззад ъгъла.

И тъй като това беше летният лагер от поколения насам, сърцата им ликуваха от силното чувство, обзело ги при завръщането в бащиния дом — сърцата на всички сто седемдесет и двама мъже жени и деца.

Зимата бе мека и племето я прекара изключително добре. А днес — първият ден в лагера у дома — беше денят на усмивките. Младите лудуваха със стадото кончета, бойците си разказваха историйки, а жените шетаха около закуската, по-весели от обикновено. Бяха команчи.

Димният облак, който лейтенант Дънбар взе за прериен пожар, се издигаше от огньовете, на които готвеха.

Лагерът им беше по течението на същия поток, на осем мили западно от Форт Седжуик.

3.

Дънбар награби всичко, което се нуждаеше от пране, и го натъпка в една раница. После преметна мръсните одеяла през рамо, измъкна калъп сапун и се отправи към потока.

Клекнал край потока, той заизважда прането от раницата и си помисли, че естествено трябва да изпере и дрехите на гърба си.

Но докато всичко изсъхне нямаше да има какво да облече. Оставаше шинелът.

Ама че глупост, каза си той. Засмя се и продума гласно:

— Нали сме само аз и прерията.

Стана му приятно, когато се съблече гол. Дори махна и офицерската си фуражка, за да бъде в съзвучие с останалото.

Наведе се над водата, стиснал дрехите в ръце и за първи път от повече от две седмици насам видя отражението си в огледалната повърхност. Това го накара да застине.

Косата му беше пораснала. Лицето му изглеждаше по-слабо, въпреки поникналата брада. Определено беше отслабнал. Но лейтенантът намираше, че изглежда добре. Погледът му беше жив, както винаги, и сякаш правеше любовно обяснение, той се усмихна по момчешки на отражението си. Колкото повече гледаше брадата, толкова по-малко му се нравеше. Изтича да си вземе бръснача. Не мислеше за кожата си, докато се бръснеше. Кожата му винаги си е била една и съща. При белите хора тенът е различен. Някои са бели като сняг.

Кожата на лейтенант Дънбар чак искреше от белота.

4.

Ритащата птица бе напуснал лагера още преди зазоряване. Знаеше, че никой няма да го пита за нищо. Изобщо не беше необходимо да дава обяснения къде ходи и рядко — какво прави. Не трябваше да се отчита за действията си, освен ако не бяха погрешни. Защото погрешните ходове могат да доведат до катастрофа. Но макар да беше още нов, макар само от година да бе пълноправен шаман, нито едно от действията му не предизвика катастрофа.

Всъщност се представи добре. На два пъти сътвори малки чудеса. Радваше им се, но се радваше и на обикновената си ежедневна работа — да се грижи за благополучието на племето. Изпълняваше редица административни длъжности, занимаваше се с разправиите по закупуването на множество дреболии, доста често практикуваше медицина и всеки ден присъстваше на безкрайните съвети. И всичко това наред с грижите за две съпруги и четири деца. Каквото и да правеше, едното му ухо и едното му око бяха приковани във Великия дух — винаги заслушан и винаги загледан за най-незначителния звук или знак.

Ритащата птица се отнасяше добросъвестно към многобройните си задължения и всички го знаеха. Знаеха го, защото познаваха човека. Ритащата птица не правеше нищо за собствена изгода и където и да отидеше, бе дълбоко уважаван.

Някой от другите ранобудници може да се е зачудил накъде е тръгнал в тази първа утрин, но и през ум не му минаваше да попита.

Ритащата птица не беше тръгнал със специална мисия. Беше излязъл да поязди из прерията, за да му се проясни главата. Не обичаше големите преходи: от зима в лято, от лято в зима. Цялата тази шумотевица го разсейваше. Разсейваше неговия слух и взор, които се опитваше да съсредоточи върху Великия дух. В тази първа утрин след дългия поход той усещаше, че глъчката при установяването на лагера ще е повече, отколкото може да понесе.

Така че взе най-доброто си конче, кестеняво на цвят и с широк гръб, и тръгна към реката, като в продължение на няколко мили следваше течението и, докато стигна до едно хълмисто възвишение, което познаваше от детството си.

Там с голямо удоволствие Ритащата птица изчака прерията да се разтвори пред него. Никога не беше я виждал толкова красива. Всичко сочеше, че лятото ще е изобилно. Щеше да има и врагове, естествено, но сега племето беше много силно. Ритащата птица не можа да сдържи усмивката си. Беше сигурен, че този сезон ще им върви.

След час приповдигнатото му настроение не бе спаднало. Каза си, че ще се поразходи сред прекрасната природа и точно когато пробиваха първите слънчеви лъчи, смуши коня си.

5.

Беше натопил и двете одеяла във водата, когато се сети, че прането трябва да се изтърка. Наоколо не се виждаше никакъв камък.

Притиснал капещите одеяла и другите дрехи към гърдите си, лейтенант Дънбар, абсолютен новак в прането, тръгна надолу по течението, като стъпваше леко с босите си крака.

Около четвърт миля по-нататък откри една оголена скала, която щеше чудесно да свърши работа. Направи хубава пяна и като всеки новак, доста съсредоточено натри сапуна на едното одеяло. Полека-лека схвана как става. С всяка следваща дреха ставаше все по-уверен в насапунисването, изтъркването и изплакването. Към края, като опитна перачка отхвърляше работата без много да се замисля, макар и не толкова прецизно.

Само за двете седмици, откакто бе тук, той вече се отнасяше по друг начин към дребните неща. Видя, че не се е справил добре с първите дрехи, затова ги изпра наново.

Нагоре по склона растеше един нисък дъб и той окачи прането си там. Мястото беше добро — слънчево и не много ветровите. И все пак щеше да е необходимо известно време, за да изсъхне всичко, само че си беше забравил тютюна. Реши да не чака. И както си беше гол, тръгна обратно към форта.

6.

До Ритащата птица бяха достигнали смущаващи разкази за тяхната численост. Неведнъж бе чувал хората да казват, че са повече от птиците и това караше шамана подсъзнателно да усеща известна тревога.

И все пак, от това, което беше видял, мустакатите будеха единствено съжаление. Май бяха жалка раса.

Тези нещастни войници, които имаха толкова много храна и нямаха нищо друго. Лошо стреляха, лошо яздеха големите си и бавни коне. Предполагаше се, че са бойците на белите хора, а те изобщо не бяха бдителни. А и така лесно се плашеха. Да им откраднеш конете беше смешно просто, все едно да обереш къпините от някой храст.

Тези хора представляваха голяма загадка за Ритащата птица. Не можеше да мисли за тях и да не се обърква. Войниците във форта, например. Живееха без семействата си. Живееха и без най-големите си шефове.

И макар че великият дух се проявяваше във всичко, за да го виждат всички, те почитаха неща, написани на хартия. Освен това бяха толкова мръсни. Дори не можеха да поддържат личната си хигиена.

Ритащата птица не можеше да си представи как мустакатите ще се задържат дори и година. И въпреки всичко, говореше се, че преуспяват. Това не му беше ясно.

Започна да прехвърля тези мисли в ума си, щом се сети за форта, и се запита дали да не намине натам. Предполагаше, че са си отишли, но щеше да провери все пак. И сега, възседнал кончето си, вперил поглед в прерията, той веднага забеляза, че са настъпили подобрения. Фортът на белия човек беше чист. Вятърът къдреше един голям сенник. В корала имаше едно малко конче, добро на вид. Всичко беше застинало неподвижно. Дори и звук не се чуваше. Като че ли мястото беше мъртво. Но някой поддържаше живота в него. Ритащата птица подкара кончето си отново.

Трябваше да погледне отблизо.

7.

На връщане от потока лейтенант Дънбар се шляеше по пътя. Толкова много неща се разкриваха пред погледа му. По някаква странна ирония той се чувстваше по-малко подозрителен така, както беше без дрехи. А може и така да е. Всяко мъничко растение, всяка жужаща мушица привличаха вниманието му. Всичко беше толкова живо.

Точно пред очите му, на няма и три метра над него, прелетя червено опашат ястреб, сграбчил в ноктите си катеричка.

Преполовил пътя, Дънбар се спря в сянката на една топола, за да погледа как някакъв язовец си копае дупката наоколо метър над нивото на водата. От време на време язовецът поглеждаше голия лейтенант, но веднага се връщаше отново към работата си.

Близо до форта Дънбар се спря да види любовната игра на две влюбени същества. Двойка черни водни змии се увиваха в екстаз в плитчините на потока. Като всички влюбени, те се бяха забравили и не обърнаха внимание, дори когато сянката на лейтенанта легна върху водата.

Преливащ от щастие, Дънбар пое бавно по склона. Чувстваше се силен като всичко тук, чувстваше са като истински жител на прерията. Щом главата му се показа над височината, той видя кестенявото конче.

В същия миг зърна и силуета, който се промъкваше в сянката на сенника. Само след секунда фигурата излезе на слънце и Дънбар приклекна в една падинка, точно в подножието на отвесната скала.

Приклекна с подкосени крака и с наострени уши, заслушан толкова съсредоточено, сякаш слухът бе единственото му сетиво.

Въображението му се развихри. Пред затворените му очи затанцуваха фантастични картини. Панталони с ресни. Мокасини, обшити с мъниста. Томахавка с провиснали от нея косми. Нагръдник от лъскава кост. Тежката лъскава коса, спускаща се доста под раменете. Черни дълбоки очи. Голям нос. Кожа с цвят на глина. Перо, затъкнато на тила, което се полюшва от вятъра.

Разбра, че е индианец, но изобщо не беше очаквал нещо така смайващо. Шокът бе толкова силен, че има ефекта на удар по главата. Дънбар стоеше свит под скалата, прилепен до земята, капчици студена пот избиха по челото му. Не можеше да осъзнае какво е видял. Страхуваше се да погледне отново.

Чу цвилене на кон и събрал кураж, надзърна иззад скалата.

Индианецът беше в корала. Вървеше към Сиско с ласо в ръка.

Като видя това, сковаността му се изпари. Престана да мисли, скочи на крака и бързо се прехвърли от другата страна. Изкрещя и викът му раздра мъртвилото като изстрел:

— Хей, ти!

8.

Ритащата птица подскочи.

Щом се извърна да види откъде идва гласът, който го стресна толкова много, шаманът на команчите се сблъска лице в лице с най-странната гледка през живата си.

Един гол мъж. Един гол мъж тичаше през двора със свити юмруци и стиснати челюсти; беше с толкова бяла кожа, че чак те заболяваха очите.

От ужас Ритащата птица отстъпи назад, после се закова на място и вместо да прескочи оградата на корала, той хукна през нея. Прекоси двора, метна се на кончето си и препусна, все едно че дяволът го гонеше по петите. Изобщо не се обърна назад.