Танцуващия с вълци

1.

Едничкият признак на живот бе скъсаното платнище, полюляващо се на входа на порутения склад. Подухваше лек следобеден ветрец, но той успяваше да раздвижи само това платнище.

Ако не беше надписът, грубо издялан на гредата над бившето жилище на капитан Каргил, лейтенант Дънбар не би повярвал, че именно това е мястото. Но беше ясно написано:

„Форт Седжуик“

Двамата мъже седяха мълчаливо на фургона и се взираха в неугледната развалина, която се оказваше тяхната крайна цел.

Накрая лейтенант Дънбар скочи долу и предпазливо пристъпи прага на бараката. След няколко минути се показа отново и погледна Тимънс, който все още седеше във фургона.

— Май тия хич не ги е еня — провикна се Тимънс.

Но лейтенантът не му отговори. Той отиде до склада, дръпна платнището настрани и надзърна вътре. Не успя да види нищо и минута по-късно вече крачеше обратно към фургона. Тимънс го погледна и заклати глава.

— Би могъл да разтовариш — отбеляза сухо Дънбар.

— Ама к’ъв смисъл, лейтенанте?

— Нали пристигнахме.

Тимънс се размърда неспокойно на седалката.

— Ами че то тука няма нищо — изграчи той.

Лейтенант Дънбар огледа мястото.

— Да, засега няма.

Възцари се тишина, тишина, която носеше напрежението на различните им мнения. Дънбар бе отпуснал ръце, докато Тимънс си играеше с поводите. Извърна се настрани и плю.

— ’сички са избягали… или са ги убили — Тимънс така бе впил поглед в лейтенанта, че целият му вид говореше „повече глупости не ми се слушат“. — Ние също като тях шъ заобиколим и шъ съ връщаме.

Но лейтенант Дънбар нямаше никакво намерение да се връща. Трябваше да разбере какво се е случило във Форт Седжуик. Може всички да са избягали, може да са мъртви. А може да има и някой оцелял само на час път, който се опитва да се добере до форта.

Имаше и по-дълбока причина, за да остане, нещо повече от изостреното му чувство за дълг. Понякога, когато човек толкова силно желае нещо, цената и условията, при които би го получил, престават да бъдат пречка. Повече от всичко на света лейтенант Дънбар бе искал да попадне в Дивия запад. И ето го сега тук. За него нямаше никакво значение как изглежда Форт Седжуик или какви са обстоятелствата. В сърцето си бе решен на всичко. Така че, когато проговори, окото му изобщо не трепна, а гласът му бе равен и овладян.

— Това е моят пост, а това са провизиите, предназначени за него.

Отново се вгледаха един в друг. По устните на Тимънс плъзна усмивка. После се изсмя:

— Да не си откачил, бе, момче?

Тимънс каза това, като си мислеше, че лейтенантът е само един младок, който надали е влизал в бой, надали е бил на запад и със сигурност не е живял достатъчно, за да знае каквото и да било. „Да не си откачил, бе, момче?“ — това сякаш бяха думите на баща, комуто е дошло до гуша.

Той обаче грешеше. Лейтенант Дънбар не беше младок. Беше учтив и изпълнителен, понякога дори любезен. Но младок не беше. Едва ли не цял живот беше участвал в сражения. При това успешно, защото притежаваше едно рядко качество. Дънбар имаше вроден усет, нещо като шесто чувство, което му подсказваше кога да държи на своето. В критичен момент сякаш нещо невидимо се вселяваше в ума му и той се превръщаше в една безразсъдна смъртоносна машина, която не може да бъде спряна. Поне докато не постигне целта си. Ако трябваше да се тръгне в атака, лейтенантът беше пръв. А онези, които отвръщаха на атаката, после съжаляваха.

Думите „Да не си откачил, бе, момче?“ задействаха механизма на тази машина, затова и усмивката на Тимънс започна бавно да гасне, докато гледаше как потъмняват очите на лейтенанта. Секунда по-късно Тимънс видя как десницата му се вдига бавно и хладнокръвно, хваща дръжката на големия револвер, който висеше на кръста му. Видя и как показалецът се плъзва към спусъка.

— Смъквай си задника от тоя фургон и ми помогни да разтоварим.

Тонът на тези думи оказа изключително въздействие върху Тимънс. Той му подсказа, че неочаквано на сцената се е появила смъртта. Собствената му смърт.

Тимънс дори не мигна. Нито пък отговори. С едно-единствено движение завърза поводите, скочи от мястото си и забързано тръгна към задната част на фургона. Отвори платнището и грабна първото нещо, до което се докопа.

2.

Натъпкаха колкото можаха в изтърбушения склад, а останалото наредиха в бившия, щаб на Каргил.