Танцуващия с вълци

1.

Тръгнаха всички. Селището край потока направо се обезлюди, когато големият керван го напусна на зазоряване.

Изпратиха съгледвачи във всички посоки. Отпред яздеха воините. Следваха жените и децата, едни на коне, други — пеш. Те крачеха край кончетата, които дърпаха двуколки, натоварени с всичко необходимо. Някои от най-възрастните бяха седнали накрая. Шествието завършваше с огромно стадо коне.

Много неща предизвикваха учудване. Огромната численост на колоната, скоростта, с която се придвижваше, изключителният шум, който вдигаше, чудесната организация, при която всеки си знаеше мястото и задачата.

Най-необяснимо за Дънбар се оказа отношението към самия него. Само за една нощ от човек, когото следят с подозрение или безразличие, се превърна в човек на особена почит. Жените вече открито му се усмихваха, а воините дори го включваха в закачките си. Роякът деца все гледаха да са около него и от време на време ставаха досадни.

По този начин команчите разкриваха една съвсем нова своя страна, различна от сдържаното и предпазливо отношение, което бяха демонстрирали преди. Сега бяха освободени, изключително весели хора, а настроението им се предаде и на Дънбар.

Появата на бизоните във всички случаи щеше да повдигне духа на помръкващите команчи, но докато се носеха из прерията, разбираше, че неговото присъствие допринася за това и мисълта го караше да пъчи гърди. Много преди да стигнат до Форт Седжуик, съгледвачите донесоха вестта, че се попаднали на голяма ясна следа точно там, където е казал лейтенантът и моментално изпратиха още мъже, за да открият пасищния район на основното стадо.

Всеки съгледвач взе по няколко отпочинали коне за смяна със себе си. Щяха да яздят докато намерят стадото, после да се върнат обратно, за да доложат за числеността и местонахождението му. Освен това щяха да съобщят за евентуалното присъствие на врагове, промъкнали се в ловните земи на команчите.

Докато колоната минаваше, Дънбар се отби за малко във форта. Взе пакет тютюн, револвера и пушката, мундира си, дажба зърно за Сиско и само след броени минути вече яздеше до Ритащата птица и помощниците му.

Щом прекосиха реката, Ритащата птица му махна да отидат напред и двамата препуснаха далеч пред колоната. Именно тогава Дънбар видя за пръв път следата, оставена от бизоните: огромен откос от изпотъпкана трева, широк половин миля, който се виеше през прерията като огромна магистрала, цялата осеяна с тор.

Ритащата птица тъкмо обясняваше нещо със знаци, чието значение Дънбар не можеше да схване напълно, когато на хоризонта се появиха две облачета прах. Постепенно от тях изплуваха двама ездачи. Съгледвачите се връщаха. Водеха конете за смяна и препускаха в галоп. Спряха точно пред хората на Десетте мечки, за да докладват.

Ритащата птица отиде да чуе, а Дънбар, като не разбираше за какво говорят, се надяваше да долови нещо по изражението на лицето му.

Това, което видя, не му помогна особено. Ако знаеше езика им, щеше да разбере, че стадото е спряло на паша в една голяма долина на десетина мили на юг от мястото, където се намираха в момента и където без усилие щяха да стигнат привечер.

Изведнъж разговорът се оживи и лейтенантът инстинктивно се наведе напред, сякаш искаше да чуе по-добре. Съгледвачите махаха с ръце първо на юг, после на изток. Лицата на слушателите определено помръкнаха и след като им зададе още няколко въпроса, Десетте мечки свика най-приближените си на съвет, както си бяха на конете.

След малко двама ездачи се отделиха и препуснаха обратно в галоп. Ритащата птица погледна към лейтенанта, а Дънбар достатъчно добре познаваше това лице, за да разбере, че не всичко е както трябва. Зад тях се чу тропот на копита и когато лейтенантът се обърна, видя един отряд воини да се устремяват напред. Предвождаше ги Свирепия. Те спряха до групичката на Десетте мечки, посъветваха се за нещо, после взеха единия съгледвач и изчезнаха на изток.

Колоната тръгна отново и когато Ритащата птица се завърна при белия войник, видя, че очите му са пълни с въпроси. Не беше възможно да му обясни лошата поличба.

В околността бяха открили врагове, непознати врагове от някакъв друг свят. С делата си те бяха доказали, че са хора без стойност, без душа, разюздани касапи, които не зачитат правата на команчите. Трябваше непременно да бъдат наказани.

Затова Ритащата птица отбягваше питащите очи на лейтенанта. Вместо това се загледа в облачетата прах след отпътувалия на изток отряд на Вятър в косите и отправи една беззвучна молитва за успеха на тяхната мисия.

2.

От момента, в който съзря малките розови купчинки в далечината, той разбра, че ще се сблъска с нещо ужасно грозно. По розовите купчинки имаше някакви черни петна и когато приближиха, той видя, че се движат. Като че ли и въздухът изведнъж някак се сгъсти и лейтенантът разкопча още едно копче на мундира си.

Ритащата птица го бе довел отпред нарочно. Нямаше намерение да наказва. Искаше само да го просвети, а това можеше да стане много по-добре нагледно, отколкото с обяснения. Въздействието щеше да е много по-голямо. И за двамата. Ритащата птица също никога не беше виждал такава гледка.

Като живак в термометър в гърлото на Дънбар започна да се надига горчива смесица от отвращение и стенание. Трябваше непрестанно да преглъща, за да я подтиска, докато заедно с Ритащата птица водеха колоната през поляната, където бе извършено клането.

Преброи двадесет и седем бизона. И макар да не успя да ги преброи, пресметна, че има поне по още толкова гарвани, които се роят над всеки труп. На места главите на бизоните бяха покрити от борещи се черни птици, които грачеха, виеха се и се биеха с криле в схватката да изкълват очите. По тези, чиито очи вече бяха изкълвани, се рояха още по-големи ята, които кълвяха лакомо напред и назад по трупа и често — често изхвърляха изпражнения, сякаш, за да покажат колко богато е било пиршеството им. От всички страни приближаваха вълци. Щом отминеше колоната, щяха да нападнат рамената и бутовете и да разпорят коремите.

Но щеше да има предостатъчно за всеки вълк и за всяка птица на мили от тук. Дънбар направи груба сметка и изчисли, че става дума за петнайсет хиляди.

Петнайсет хиляди фунта мъртва плът гниеха под горещото следобедно слънце.

И всичко това е оставено да се разлага, помисли той и се зачуди дали някой смъртен враг на индианците не е направил зловещо предупреждение.

Бяха одрани двадесет и седем цели кожи от врата до задниците. Когато мина съвсем близо до едно грамадно животно, в раззинатата му уста видя, че езикът липсва. На другите също им бяха взели езиците. И толкова. Всичко останало си стоеше.

Лейтенант Дънбар изведнъж се сети за убития на улицата. И той като бизоните лежеше на една страна. Куршумът, попаднал в основата на черепа му, беше отнесъл дясната му челюст.

Тогава бе просто Джон Дънбар, четиринайсетгодишно момче. Впоследствие видя много убити: едни изобщо нямаха лица, на други мозъкът им беше изтекъл като пихтия. Но първия помнеше най-добре. Най-вече заради пръстите.

Стоеше непосредствено зад полицая, когато се откри, че два пръста от ръцете на мъртвия са отрязани. Полицаят се огледа и без да се обръща конкретно към някого, каза:

— Този приятел са го убили заради пръстените. А сега тези бизони, чиито вътрешности бяха разхвърляни из цялата прерия, бяха убити само защото някому бяха необходими кожите и езиците им. За Дънбар това бе престъпление от същия порядък.

Когато видя неродено теленце, полупровиснало от разпрания корем на майката, в съзнанието му засвят-ка като огнен знак същата Дума, която чу за пръв път онази вечер на улицата. Убийство. Погледна към Ритащата птица. Шаманът се взираше в нероденото теленце, а лицето му бе тъжно и мрачно като маска. Лейтенант Дънбар се обърна и погледна назад към колоната. Цялото племе си проправяше път през поляната със закланите животни. Колкото и да бяха гладни след седмиците лишения, никой не се спря да си вземе от изобилното месо, пръснато край тях. Гласовете, които бяха толкова звънки цяла сутрин, сега звучаха приглушено, а по лицата се бе изписала тъгата, която се появява, когато добрата пътека изведнъж се окаже лоша.

3.

Когато стигнаха ловните земи, конете вече хвърляха гигантски сенки. Докато жените и децата се захванаха да издигнат лагер на завет под един хребет, повечето мъже препуснаха напред, евентуално да намерят стадото преди да е паднала нощта. Лейтенант Дънбар тръгна с тях. На около миля от новия лагер срещнаха трима съгледвачи, които бяха направили своя стан на стотина метра от устието на една широка клисура.

Шейсетте индиански воини и белият човек оставиха конете си долу и тихо се заизкачваха по дългия западен склон, който извеждаше от клисурата. Колкото повече наближаваха хребета, толкова повече се привеждаха, а последните метри просто пълзяха.

Лейтенантът погледна Ритащата птица с очакване и срещна леката му усмивка. Шаманът посочи напред и после сложи пръст на устните си. Дънбар разбра, че са пристигнали.

На около метър пред него земята пропадаше в нищото и той се сети, че са се изкачили по задната страна на скала. Острият прериен ветрец го удари по лицето, когато вдигна глава и се взря в дълбоката падина на около трийсет метра под краката му.

Беше прекрасна котловина, четири или пет мили широка и близо десет дълга. Навсякъде бе покрита с разкошна трева.

Но лейтенантът не забелязваше нито тревата, нито котловината, нито размерите и. Дори небето, по което сега се струпваха облаци, и залязващото слънце, разпиляло магически пречупените си лъчи, бяха несравними с огромното живо покривало от бизони, разстлано по долината.

Само от факта, че многобройните животни съществуват, и то толкова наблизо, в главата на лейтенанта започнаха да се въртят необозрими цифри — петдесет, седемдесет, сто хиляди? А може би повече? Не можеше да осмисли подобна необятност.

Не извика от радост, нито се разскача, нито пък си зашепна възхитен. Когато видя това, забрави всичко останало. Не усещаше малките остри камъни, които се врязваха в тялото му. Дори когато на отслабналата му буза кацна една оса, той не вдигна ръка, за да я отпъди. Единственото, което бе в състояние да прави, бе да премигва пред заслепяващата го магия. Наблюдаваше чудо.

Когато Ритащата птица го потупа по рамото, той осъзна, че през цялото време е стоял с отворена уста. Прерийният вятър я беше пресушил. Извърна вяло глава и погледна надолу по склона. Индианците вече слизаха.

4.

Вече половин час яздеха в пълна тъмнина, когато като далечни точици се появиха огньовете. Беше нереално като в сън. У дома сме, помисли си той. Най-сетне сме у дома.

Нима беше възможно? Нейде в далечна долина, един временен лагер с огньове, населен с около двеста местни жители, чиято кожа бе съвсем различна от неговата, а езикът им бе същинска какофония от ръмжене и крясъци. Порядките им все още бяха загадка за него и навярно такива щяха да си останат.

Беше смъртно изморен. Затова тази нощ лагерът щеше да е уютен като роден дом. Чувстваше се като у дома и се радваше, че пристига.

Останалите — десетки полуголи мъже, с които бе яздил последните няколко мили, също де радваха, че пристигат. Отново се разприказваха. Конете вече подушваха. Вървяха бързо и се опитваха да препуснат.

Искаше му се да зърне Ритащата птица сред неясните сенки край себе си. Шаманът твърде красноречиво говореше с поглед, а тук, в тъмата, притиснат до тези полудиви мъже, които наближаваха лагера си, той се чувстваше безпомощен без говорещите очи на Ритащата птица.

На половин миля от лагера вече чуваше гласове и биене на барабани. През редиците на ездачите премина шепот и изведнъж конете препуснаха. Бяха толкова близо един до друг и се движеха толкова бързо, че Дънбар се почувства като частица от някаква огромна енергия, като капчица от плиснала се вълна от хора и коне, която никой не би се осмелил да спре.

Мъжете викаха високо и пронизително като койоти. Обхванат от всеобщото вълнение, Дънбар също извика няколко пъти. Различаваше огньовете и силуетите на хората, които се движеха из лагера. Бяха чули, че ездачите се завръщат и някои се завтекоха да ги посрещнат.

Обзе го странно предчувствие, стори му се, че лагерът е извънредно оживен, че докато ги е нямало, се е случило нещо необикновено. Колкото повече наближаваха, толкова по-широко разтваряше очи, за да долови нещо, което да му го подскаже. После видя фургона, спрял край най-големия огън, толкова не на място, колкото би изглеждала някоя карета на морска повърхност. В лагера имаше бели.

Дръпна рязко поводите и пропусна другите ездачи да профучат край него, докато той събираше мислите си.

Фургонът му изглеждаше страшно недодялан, изключително грозен. Изведнъж, както Сиско нервно пристъпваше под него, лейтенантът се сепна от собствените си мисли. Когато си припомни гласовете, (предизвикан от тях), прииска му се да не ги чува. Прииска му се да не вижда лицата на белите, които толкова желаеха да видят неговото. Прииска му се да не отговаря на въпросите, да не научава пропуснатите новини.

Но знаеше, че няма друг избор. Нямаше къде да отиде. Поотпусна поводите на Сиско и двамата тръгнаха бавно напред. На петдесетина метра се спря. Индианците подскачаха буйно, докато групата, проследила стадото слизаше от конете. Той изчака да отведат животните и едно по едно разгледа всички лица пред себе си. Нямаше бели. Приближиха се и Дънбар отново спря и обходи лагера с очи. Никакви бели.

Забеляза Свирепия и хората от неговата група, които се отделиха от тях следобед. Изглежда те бяха център на внимание. Това определено бе нещо повече от поздрав. Бе празненство. Подаваха си някакви дълги пръчки. Викаха. Хората от лагера, които се бяха събрали да ги гледат, също викаха.

Двамата със Сиско се приближиха още малко и Дънбар веднага разбра, че греши. Не си подаваха пръчки, а копия. Едно от тях попадна отново у Вятър в косите и Дънбар видя как го вдигна високо нагоре. Не се усмихваше, но очевидно беше доволен. Точно когато нададе протяжния, трептящ вик, Дънбар зърна косата, затъкната на острието на копието. На момента се сети, че това е скалп. Току-що отрязан скалп. Косата беше тъмна и къдрава.

Моментално отмести поглед към другите копия. На още две от тях имаше скалпове; единият беше светло-кестеняв, а другият по-светъл, почти рус. Бързо погледна към фургона и видя това, което преди не беше забелязал. Иззад парапета надничаше товар бизонски кожи, натрупани една върху друга. Всичко стана ясно като бял ден. Тук бяха кожите на избитите бизони, а там — скалповете на онези, които са ги избили и днес следобед още са били живи. Белите. Лейтенантът онемя от объркване. Не можеше да участва в това дори и като наблюдател. Трябваше да си тръгне. Както обръщаше коня, той случайно срещна погледа на Ритащата птица. Шаманът се усмихваше широко, но щом го видя в сянката точно до огъня, усмивката му изчезна. После, сякаш, за да избави лейтенанта от неудобното положение, той му обърна гръб.

На Дънбар му се искаше да вярва, че в сърцето си Ритащата птица му съчувства, че по някакви неведоми пътища е разбрал объркването му. Но сега не можеше да размишлява. Трябваше да си отиде сам.

На излизане от лагера той взе нещата си, яхна Сиско и препусна из прерията. Язди докато огньовете се загубиха от погледа му. После разстла постелката си на земята, легна и се загледа в звездите, като се опитваше да повярва, че убитите са били лоши хора и са заслужили смъртта си. Но това не помогна. Не можеше да бъде сигурен, а дори и да беше… е, не можеше да каже. Опитваше се да повярва, че Вятър в косите, Ритащата птица и всички останали, които бяха участвали в убийството, не са чак толкова доволни от това, което са направили. Но всъщност бяха.

Повече от всичко му се искаше да вярва, че той самият не е в това положение. Искаше му се да вярва, че се носи към звездите. Но не беше така. Чу как Сиско се отпусна в тревата и дълбоко въздъхна. Тогава всичко утихна и мислите на Дънбар се насочиха към неговата самоличност. Или по-точно към отсъствието и. Не беше индианец. Не беше бял. Още не му бе дошло времето да стане звезда. Беше точно този, който бе тук. Никой. В гърлото му се надигна ридание. Трябваше да стисне уста, за да го възпре. Но сълзите не изчезваха и скоро вече не виждаше смисъл да се опитва да ги сподави.

5.

Някой го потупа. Разбуждайки се, той си помисли, че е сънувал лекото побутване по гърба. Одеялото тежеше отгоре му, прогизнало от росата. Изглежда го беше дръпнал връз главата си през нощта. Повдигна единия му край и се вгледа в утринния полумрак. Само Сиско стоеше сам сред тревата на около метър от него. Ушите му бяха наострени.

И ето пак, някой лекичко го побутваше по гърба. Лейтенант Дънбар отметна одеялото и погледът му срещна лицето на човек, надвесил се над него.

Беше Вятър в косите. По суровото му лице бяха изрисувани линии в охра. Ръката му стискаше лъскава нова пушка. Повдигна я лекичко и лейтенантът затаи дъх. Навярно бе дошъл и неговият час. Представи-си как скалпът му виси на копието на Свирепия.

Само че когато Вятър в косите вдигна още малко пушката, той се засмя. Леко сръга с крак лейтенанта отстрани и каза нещо на индиански. Дънбар стоеше неподвижно докато Вятър в косите се прицелваше в някакъв въображаем дивеч. После все едно, че напъха голямо парче храна в устата си и като да му беше близък приятел, отново смуши Дънбар с крак в ребрата.

6.

Приближаваха откъм подветрената страна — всички годни мъже от племето яздеха под формата на рог, наподобяваха движещ се полумесец, широк половин миля. Яздеха бавно и внимаваха да не подплашат бизоните до последния момент, когато дойдеше времето за преследване: Като новак сред специалисти, лейтенант Дънбар беше погълнат от стремежа си да разгадае стратегията на лова. От мястото си, близо до центъра, виждаше, че при преследването ще изолират малка част от огромното стадо. Ездачите отдясно вече почти бяха успели да отделят тази малка част, докато средата притискаше бизоните отзад. Наляво отрядът се разтегляше все повече и повече. Обсада.

Беше достатъчно близо, за да различи някои звуци: от време на време мучене на теленца, на майките им и изпръхтяването на някои от големите бизони. Пред тях бяха няколко хиляди животни.

Лейтенантът погледна надясно. Вятър в косите яздеше до него и целият се бе превърнал в зрение, докато приближаваха стадото. Сякаш не усещаше движението на коня под себе си, нито пушката в ръката си. Очите му следяха всичко наведнъж — ловците, плячката, скъсяващото се разстояние помежду им. Ако въздухът можеше да се види, щеше да забележи всяко негово потрепване. Приличаше на човек, заслушан в тиктакането на невидим часовник.

Дори и Дънбар, толкова непривикнал към тези неща, усещаше напрежението. Въздухът бе замрял. Нищо не се чуваше. Вече не се долавяше дори тропотът на конските копита. Даже и стадото пред тях бе стихнало изведнъж. Над прерията като градоносен облак непоколебимо надвисваше смъртта.

Няколко рунтави животни като по команда се обърнаха и го загледаха, когато наближи на стотина метра. Те вдигнаха огромните си глави и подушиха мъртвия въздух, за да разберат какво са дочули, но слабите им очи още не можеха да различат нищо. Опашките им се навиха нагоре над задниците като малки знаменца. Най-големият от тях започна да рие тревата, да клати глава и да пръхти сърдито, протестирайки срещу натрапващите се ездачи.

Тогава Дънбар разбра, че за всеки ловец предстоящият лов не е нещо предрешено, те нямаше просто да стоят в засада, а за да убият бизоните, щяха да рискуват собствения си живот. По десния фланг, току на върха на рога настана някаква суетня. Ловците бяха нападнали.

С невероятна скорост тази първа атака предизвика верижна реакция, която свари Дънбар неподготвен, така както огромната вълна изненадва нищо неподозиращата птица.

Животните, които стояха с лице към него се обърнаха и побягнаха. В този миг всеки индиански кон се стрелна напред. Всичко стана толкова бързо, че Дънбар едва не падна от гърба на Сиско. Шапката му отхвръкна назад и той се пресегна, но тя се плъзна между пръстите му. Нямаше значение. Сега вече не можеше да спре, дори да впрегнеше всичките си сили. Малкото му жълтеникаво конче летеше напред, а копитата му изравяха земята с такава сила, сякаш огън гореше петите му, или пък животът му зависеше от този бяг.

Дънбар се огледа за ездачите вляво и вдясно и с ужас установи, че край него няма никой. Погледна през рамо и ги видя прилепени за гърбовете на кончетата им. Препускаха с всички сили, но в сравнение със Сиско бяха като спънати и отчаяно се мъчеха да го догонят. С всяка изминала секунда те изоставаха все повече и изведнъж Дънбар се озова съвсем сам — между преследващите ловци и бягащите бизони.

Подръпна юздите на Сиско, но и да усети, той не му обърна внимание. Беше изпънал шия, присвил уши, ноздрите му се бяха разширили максимално и лакомо поглъщаха вятъра, а разстоянието между стадото и него се топеше.

Дънбар нямаше време за размисъл. Под краката му се носеше прерията, над главата му — небето, а между тях се издигаше подвижна стена от бясно препускащи бизони.

Сега вече се бе доближил дотолкова, че виждаше задните им мускули. Виждаше дори долния край на копитата им. След няколко секунди вече щеше да може да ги докосне.

Беше се устремил към някакъв смъртоносен кошмар, досущ като самотен човек в открита лодка, която безпомощно се носи към прага на водопада. Лейтенантът не извика. Не каза молитва, не се прекръсти. Но затвори очи. В съзнанието му изникнаха образите на майка му и баща му. Правеха нещо, което никога не ги бе виждал да правят. Целуваха се страстно. Край тях всичко се тресеше от страхотен тътен на хиляди барабани. Отвори очи и се озова сред някакъв приказен пейзаж — долина, изпълнена единствено с огромни кафяви и черни каменни късове, които се търкаляха в една посока.

Препускаха заедно със стадото. Страхотният тътнеж от десетки хиляди копита съдържаше в себе си необикновената тишина на потопа и за няколко мига Дънбар се носеше сред неестествената тишина на паническия бяг.

Вкопчен в Сиско, той погледна към плътния тресящ се килим, от който сега бе частица, и си представи, че може да слезе от гърба на коня си и да си потърси някое безопасно място, просто като стъпва от гръб на гръб, както децата прекосяват потока, подскачайки от камък на камък. Неволно стреля, при което пушката едва не се изхлузи от потната му ръка и тогава бизонът, който бягаше на не повече от петдесет-шейсет сантиметра вляво от него, рязко изви. Опита се да намушка Сиско с едно движение на рунтавата си глава. Конят обаче бе твърде ловък. Отскочи и рогът съвсем леко бръсна врата му. При това движение лейтенант Дънбар едва не тупна долу. Щеше да падне и да намери смъртта си. Но бизоните бяха толкова близо край него, че той се удари о гърба на онзи, който препускаше от другата му страна и някак си успя да се изправи.

Изплаши се до смърт, прицели се и стреля в бизона, който се опита да промуши Сиско. Изстрелът не бе точен, но улучи предния му крак. Той подви колене и се изтъркаля, при което Дънбар чу как вратът му изпука. Изведнъж пред него се разкри празно пространство. Бизоните се бяха подплашили от гърмежа. Дръпна силно юздата и Сиско се подчини. След миг спряха. Тропотът се отдалечаваше.

Загледан в изчезващото стадо пред себе си, Дънбар видя, че другите ловци са го догонили. Няколко минути стоя омагьосан от вида на голите воини, яхнали конете и препускащи заедно с всички тези животни. Те подскачаха като коркови тапи в бурно море. Видя как се извиват лъковете им и как се вдига малко облаче прах от всеки паднал бизон. Не след дълго той се върна. Искаше да види собствената си жертва. Да се убеди в нещо, което му се струваше прекалено невероятно, за да е истина. Всичко свърши за по-малко от времето, необходимо за една цигара.

7.

Животното беше грамадно, а така, легнало неподвижно и самотно в тревата, изглеждаше още по-голямо.

Дънбар започна да го обикаля като че беше на изложба. Спря се при чудовищната глава, хвана един от роговете, попипа го. Главата беше изключително тежка. Прокара ръка по цялото тяло: от къдравия кичур на врата, по остро скосяващия се гръб, та до меката задница. Задържа пискюлестата опашка. Изглеждаше смешно малка.

Върна се обратно и клекна пред главата му, после стисна дългата му черна брада. Приличаше му на генералска козя брадичка и се зачуди дали този приятел не е бил важна клечка в стадото. После се изправи и отстъпи крачка-две назад, все още зашеметен от вида на мъртвото животно. Съществуването дори и на едно от тези забележителни създания бе истинска мистерия. А бяха хиляди. Навярно милиони.

Не се чувстваше горд задето е убил бизона, но нямаше и угризения. Освен изключителен респект друго не изпитваше. Все пак гледката даде някакво отражение. Усети как стомахът му се сви и закъркори. Устата му се напълни със слюнка. От няколко дни ядеше съвсем малко, а сега, при вида на тази огромна купчина месо, той остро почувства глада.

Не бяха минали и десет минути от яростната атака, когато ловът свърши. Стадото изостави убитите и изчезна. Ловците обикаляха плячката си и чакаха жените, децата и старците, които прииждаха в котловината и мъкнеха касапски прибори. Гласовете им звънтяха от вълнение и Дънбар помисли, че е започнал някакъв празник. Вятър в косите и двама негови приятели препускаха към него. Опиянен от успеха, Вятър в косите се усмихваше широко, когато скочи от запъхтения кон. Дънбар забеляза лоша рана под коляното му — дълбока и кървяща.

Само че Вятър в косите не и обръщаше никакво внимание. Все така грейнал, той се втурна към него и го потупа силничко, макар и съвсем приятелски по гърба, при което Дънбар се търкулна на земята.

Вятър в косите се изсмя добронамерено и помогна на изненадания лейтенант да се изправи, после му връчи един голям нож. Каза му нещо на индиански и посочи мъртвия бизон.

Дънбар стоеше като прикован и глупаво се взираше в ножа, който държеше. Усмихна се безпомощно и поклати глава. Не знаеше какво да прави.

Вятър в косите каза нещо тихо, на което приятелите му се разсмяха, потупа лейтенанта по рамото и си взе ножа. После коленичи пред корема на дънбаровия бизон.

Със замах на опитен майстор той заби ножа дълбоко в гърдите на бизона и с две ръце го дръпна, при което тялото се разцепи. Част от вътрешностите се изсипаха, Вятър в косите пъхна ръка в отвора и заопипва, сякаш търсеше нещо в тъмното.

Намери това, което му трябваше, дръпна здраво един — два пъти и когато се изправи, един огромен черен дроб се бе провисил от събраните му ръце. После започна да имитира прословутия поклон на белия войник и поднесе наградата на онемелия Дънбар. Той внимателно пое димящия орган, но тъй като не знаеше какво да прави с него, се поклони почтително и възможно най-учтиво му го върна.

В друг случай Вятър в косите щеше да се обиди, но се сети, че „Джън“ е бял и следователно нищо не разбира. Направи още един поклон, налапа от единия край все още топлия дроб и отхапа едно големичко парче.

Лейтенант Дънбар гледаше недоверчиво, когато воинът подаде дроба на приятелите си. Те също отхапаха от суровото месо. Ядяха го лакомо, все едно че е прясно изпечен сладкиш.

Край бизона на Дънбар се бяха скупчили зрители, едни на коне, други не. Там беше и Ритащата птица, също и Вдигналата юмрук. Заедно с още една жена тя беше започнала да одира кожата на бизона.

Вятър в косите му предложи за втори път вече преполовения дроб и той отново го взе. Държеше го и се оглеждаше за някакъв знак, който да му подскаже как да излезе от положението.

Никой не му се притече на помощ. Наблюдаваха го мълчаливо и чакаха да видят какво ще направи. Усети, че ще е съвсем нелепо да се опитва да го връща отново. Дори и Ритащата птица стоеше в очакване на реакцията му.

Така че докато приближаваше дроба към устата си, Дънбар си повтаряше, че няма нищо страшно и едва ли ще е по-неприятно, отколкото да хапне лъжица от нещо, което му е противно. Захапа месото с надеждата, че няма да повърне. Беше изключително крехко. Топеше се в устата му. Докато го дъвчеше, се бе загледал напред и за миг забрави смълчаната си публика. Месото бе прекрасно. Без да мисли отхапа още едно парче. Усмивка озари лицето му и той победоносно вдигна остатъка над главата си.

Ловните му другари отвърнаха на жеста с необуздани викове.