Танцуващия с вълци

1.

При самотната си езда лейтенант Дънбар също тръгна по реката. Но докато Вдигналата юмрук пое на юг, той се отправи на север.

Въпреки че денят бе изключително горещ, след миля или две той се отклони от реката. Навлезе в прерията с надеждата, че на открито ще се почувства по-добре. Беше паднал духом.

В мислите му непрекъснато възкръсваше картината на нейното бягство от беседката и той все се опитваше да намери в нея нещо, за което да се хване. Но раздялата им съдържаше нещо окончателно и в момента той изпитваше неприятното чувство, че нещо прекрасно се е изплъзнало от ръцете му тъкмо когато го е докоснал.

Безмилостно се кореше задето не я догони. Ако го беше направил, сега можеха да си бъбрят безгрижно и цялата деликатност на положението каквато и да е тя, вече да е забравена.

Искаше да и разкаже нещо за себе си. Сега това можеше изобщо да не се стигне до там. Искаше му се пак да бъдат заедно в беседката. Вместо това се препъваше тука и се скиташе като изгубена душа под палещото слънце.

Никога не беше се отдалечавал толкова на север и се изненада как коренно се променя природата. Имаше истински хълмове, а не само издутини по тревата. А под хълмовете се прорязваха дълбоки, нащърбени каньони.

Горещината, допълвана от несекващите му упреци към самия него, постепенно разпали съзнанието му и той внезапно почувства леко замайване. Пришпори Сиско с колене. На около половин миля пред себе си бе зърнал сенчестото устие на един тъмен каньон, който се отваряше в прерията.

Скалите се издигаха отвесно от двете страни на повече от трийсет метра и прохладата, която заля коня и ездача бе много освежаваща. Докато си проправяха път през каменистото дъно на каньона, Дънбар забеляза, че мястото стана доста злокобно. Скалите ги притискаха все по-плътно. Усещаше как Сиско нервно стяга мускули и сред всепоглъщащата тишина на следобеда все по-ясно чуваше глухите удари на собственото си сърце. Беше абсолютно убеден, че се е натъкнал на нещо много древно. Може би щеше да е пагубно.

Вече мислеше да се връща, когато дъното на каньона взе да се разширява. Далеч напред, между скалите, съзря няколко тополи, чиито върхове блестяха на яркото слънце.

След още няколко завоя двамата със Сиско изведнъж се озоваха в голяма естествена просека, където растяха и тополите. Даже в разгара на лятото всичко тук беше толкова зелено. Не виждаше поточе, но бе убеден, че наблизо трябва да има вода.

Кончето изви врат и подуши въздуха. Сигурно и Сиско трябва да е жаден, помисли Дънбар и отпусна поводите му. Конят подмина тополите и тръгна към една отвесна скала, на стотина метра пред тях — там, където свършваше каньонът. Спряха.

Точно под краката им, под тънко покривало от листа и водни растения, имаше малък извор, не повече от два метра широк. Още преди Дънбар да успее да скочи от гърба му, Сиско зарови муцуната си в покривалото от листа и започна да пие на големи, жадни глътки.

Коленичил до него, Дънбар подпря ръце на брега на извора и тъкмо тогава нещо привлече погледа му. В основата на скалата имаше процеп. Беше дълбок и достатъчно висок, за да може човек да влезе изправен.

Зарови лице близо до Сиско и бързо отпи няколко глътки. Свали юздата на коня си и я захвърли до потока, после пристъпи в мрака на процепа.

Вътре го обгърна приказен хлад. Земята под краката му бе мека и доколкото можеше да се види, нямаше никой. Но докато оглеждаше земята той разбра, че тук са идвали хора. Въглени от хиляди огньове бяха пръснати навсякъде като изскубани пера.

Таванът постепенно се снишаваше и когато Дънбар го докосна, по пръстите му полепнаха сажди от огньовете. Все още замаян, той седна, но така тежко се отпусна, че чак изохка.

Гледаше пътя, по който беше дошъл и изхода на стотина метра от него, разделящ го с реалността на следобеда. Сиско пасеше доволен край извора. Зад него листата на тополите проблясваха като огледала. В обгръщащия го хлад Дънбар внезапно бе оборен от непреодолима, туптяща умора. Сложи ръце под главата си като възглавница и се излегна на меката песъчлива земя, загледан в тавана.

Масивната скала над него беше почерняла от пушек, а отдолу имаше някакви съвсем ясни знаци. В камъка бяха изсечени дълбоки резки — и докато ги изучаваше, Дънбар схвана, че са направени от човешка ръка.

Сънят го надвиваше, но беше впечатлен от знаците. Опита се да ги свърже, също както взиращият се в звездите се опитва да свърже очертанията на Телеца. Изведнъж знаците се подредиха. Изобразяваха бизон, съвсем грубо очертан, но с всички по-важни подробности. Дори и малката опашка.

До бизона стоеше ловец. Той държеше пръчка, по всичко изглежда — копие. Беше насочено към бизона.

Дънбар не можеше да прогони съня. Докато притваряше натежалите си клепачи, му хрумна, че потокът може да е бил отровен.

И през затворените си очи виждаше бизона и ловеца. Ловецът му беше познат. Не бе съвсем точно копие, но по нещо приличаше на Ритащата птица, нещо, предавано от поколение на поколение стотици години. После ловецът бе той.

Накрая изчезна.

2.

Дърветата бяха оголени, нямаха никакви листа. На места земята бе покрита със сняг. Беше много студено. Огромен кръг от безброй обикновени войници чакаха безжизнени, подпрели пушки до себе си. Той отиваше при всеки поотделно, взираше се в замръзналите им синкави лица и се опитваше да види някакви признаци на живот. Никой не го разпозна.

Сред тях откри баща си; издайническата докторска чанта висеше в ръката му като естествено продължение на тялото. Видя приятел от детството си, който се беше удавил. Видя човека с конюшнята от родния си град, който биеше конете, когато бягаха. Видя генерал Грант, неподвижен като сфинкс, а главата му бе увенчана с войнишко кепе. Видя един мъж с воднисти очи и яка на проповедник. Видя една проститутка, чието мъртво лице беше наплескано с пудра и руж. Видя учителката си от началното училище с огромния и бюст. Видя и милото лице на майка си със замръзнали по бузите сълзи.

Тази огромна армия от неговия живот изплуваше пред очите му сякаш бе безкрайна. Имаше оръжия, големи месингови оръдия на колички. Някой приближаваше към кръга от чакащи войници.

Беше Десетте мечки. Вървеше леко в кристалния студ, наметнал върху кокалестите си рамене само едно одеяло. Точно като турист той приближи едно от големите оръдия. Изпод одеялото се подаде медночервена ръка, която искаше да пипне цевта.

Грамадното оръдие гръмна и Десетте мечки изчезна обвит в облак дим. Горната част на тялото му бавно се превърташе в мъртвото зимно небе. Там, където по-рано беше кръстът му, кръвта шуртеше като от маркуч. Лицето му беше безизразно. Плитките му лениво се вееха над ушите. Гръмнаха и други оръдия. Колибите на неговото село полетяха като Десетте мечки. Те се носеха из въздуха подобно на тежки картонени фунии. Когато паднаха, се забиха в смръзналата се земя с върховете надолу. Лицата на войниците изчезнаха. Като компания къпещи се, които тичат към морето в горещ ден, те връхлетяха върху хората, останали незащитени и без подслон.

Бебетата и малките деца изхвърчаха първи. Полетяха високо във въздуха. Клоните на голите дървета се забиха в малките им телца и те запищяха, а кръвта им обливаше стволовете на дърветата, докато армията продължаваше своята работа.

Отваряха мъжете и жените като да бяха коледни подаръци: стреляха в главите и отваряха черепите. Разпаряха коремите с ножове и после нетърпеливо доразкъсваха кожата с ръце. Отделяха дробовете и ги изтръскваха.

Всеки индианец имаше в тялото си пари. От дробовете течеше сребро, из коремите бълваха банкноти. В черепите златото стоеше като бонбон в стъкленица. Огромната армия се оттегляше във фургони, отрупани със скъпоценности. Някои от войниците тичаха край фургоните и прибираха изпопадалото от земята.

Сред армията се завърза бой и дълго след като бе изчезнала от поглед, звукът от битката прогърмяваше като мълния зад планините. Един войник беше изоставен и крачеше тъжен и зашеметен през осеяното с трупове поле. Това беше той.

Сърцата на насечените хора още биеха и при това туптене в такт се получаваше нещо като мелодия.

Пъхна ръка под мундира си и се вгледа как тя се повдига при ударите на собственото му сърце. Видя и как дъхът му замръзва пред лицето му. Скоро и той щеше да замръзне.

Легна сред труповете, при което от гърдите му се изтръгна дълга, тъжна въздишка. Вместо да замре, тя се усили. Закръжи над клането все по-бързо и по-бързо, понесла послание, което той на можеше да разбере.

3.

Лейтенант Дънбар беше измръзнал до кости. Беше тъмно. Вятърът свиреше през процепа.

Скочи веднага, удари си главата в скалата над него и падна на колене. Премигвайки от парливата болка, той видя през отвора да проблясва сребриста светлина.

Лунна светлина.

Изплаши се и хукна, приведен като маймуна. Едната си ръка бе вдигнал над главата, за да не се удари в тавана. Щом бе в състояние да се изправи, той хукна към процепа и не се спря, докато не излезе на огряната от струящата лунна светлина просека.

Сиско го нямаше.

Дънбар изсвири високо и остро.

Нищо. Отиде малко по-нататък и пак изсвири. Нещо се размърда сред тополите. После чу тихо цвилене и жълтеникавият гръб на Сиско лъсна като кехлибар на лунната светлина. Конят излезе от сянката на дърветата.

Дънбар се върна за юздата, която беше оставил край извора. Нещо трепна във въздуха. Обърна се точно навреме, за да види кафеникавия силует на един голям бухал, който се стрелна край главата на Сиско и после право нагоре, където в крайна сметка се скри в клоните на най-високата топола.

Полетът на бухала беше доста злокобен и май беше поизплашил Сиско, защото когато го докосна, жребчето трепереше.

4.

Излязоха от каньона и щом стъпиха отново на открито, изпитаха същото облекчение, каквото изпитва плувецът, след като се е гмуркал дълбоко и продължително.

Дънбар се приведе леко напред и Сиско пое през сребърната прерия в лек галоп.

Яздеше ободрен, радостен, че се е събудил, че е жив и че в крайна сметка се отдалечава от този странен тревожен сън. Нямаше абсолютно никакво значение какво го е предизвикало, нито какво означава. Образите бяха твърде близки и ясни, за да ги тълкува. Заслушан в мекия тропот на сисковите копита, той пропъди съня и мислите му се отклониха в друга посока. Чувстваше се обладан от сила, която с всяка измината миля ставаше все по-голяма. Усещаше я в непринудения ход на Сиско, усещаше я и в самотата си: само той, конят му, прерията и предстоящото му завръщане в селото, което сега бе неговият дом. Подсъзнателно усещаше, че ще трябва да се разберат с Вдигналата юмрук и ще трябва някак да осмисли гротескния си сън.

За момента обаче тези неща му се струваха дребни. Изобщо не го плашеха, защото имаше чувството, че животът му дотук е едно бяло петно и всичко минало е заличено. Бъдещето е пред него както в деня, в който се е родил и това безкрайно го въодушеви. Беше единственият човек на света, крал без поданици, бродещ из необятната шир на собствения си живот.

Радваше се, че са команчи, а не киови, защото си спомни какво означава името им, беше го прочел или чул някъде в мъртвото си минало.

Господарите на прерията, така ги наричаха. И той беше един от тях. В изблик на мечтателност той пусна поводите, кръстоса ръце и ги притисна към нагръдника.

— Аз съм Танцуващия с вълци — провикна се високо той. — Танцуващия с вълци съм аз.

5.

Ритащата птица, Вятър в косите и неколцина други мъже седяха край огъня, когато той пристигна.

Шаманът се беше обезпокоил дотолкова, че изпрати малка групичка да потърси белия войник в четирите посоки. Не бяха вдигнали тревога. Всичко се вършеше тихо и кротко. Върнаха се без никакви новини и Ритащата птица реши да не мисли повече за това. Когато ставаше дума за неща, които не зависеха от него, той винаги се уповаваше на мъдростта на Великия дух.

Много повече обаче го разтревожи не изчезването на Танцуващия с вълци, а онова, което съзря в лицето и поведението на Вдигналата юмрук. При споменаването на името му, тя леко се притесни, сякаш криеше нещо. Но реши, че и това не е негова работа. Ако между тях се е случило нещо важно, щеше да го разбере, когато му дойде времето.

С облекчение видя жълтеникавото конче и неговия ездач да се приближават към огъня.

Дънбар се плъзна от гърба на Сиско и поздрави насядалите мъже на индиански. Те отвърнаха на поздрава му и зачакаха да видят дали ще каже нещо важно във връзка с изчезването си.

Дънбар стоеше пред тях като неканен гост, мачкаше поводите на Сиско в ръце и местеше поглед ту към един, ту към друг. За всички бе ясно, че усилено мисли.

След няколко секунди погледна открито Ритащата птица и шаманът си даде сметка, че никога не го е виждал толкова спокоен и уверен.

Тогава Дънбар се усмихна. Леко, доверчиво. И каза на безупречен индиански:

— Аз съм Танцуващия с вълци.

След което се обърна и поведе Сиско към реката да го напои до насита.