Танцуващия с вълци

1.

Във временния лагер не останаха дори цели три дни, а три дни са твърде малко за една голяма промяна. Но точно това стана. За лейтенант Дънбар руслото на живота се промени.

Не някаква определена, бомбастична случка, която да го е предизвикала. Не му се бяха присънвали някакви мистични видения. Не му се беше явил Бог. Не беше посветен за воин на команчите.

Нямаше нито някакъв определен момент, нито някакво видимо доказателство, което човек би могъл да посочи и да каже — ето, стана на това място, по това време.

Все едно, че някакъв прекрасен, загадъчен вирус на пробуждането, който дълго е спял в него, най-накрая е застанал на предната линия на неговия живот.

На сутринта след лова се събуди изключително бодър. Изобщо не беше сънен и се замисли откога ли не се е събуждал така. Едва ли не откакто е бил момче.

Краката му лепнеха, така че взе ботушите си в ръка и пропълзя край спящите в колибата с надеждата, че ще намери място, където да се измие. Намери го веднага щом излезе от колибата. Тревистата прерия по протежение на хиляди мили бе подгизнала от роса.

Остави ботушите си до колибата и се отправи на изток, защото знаеше, че накъде там са конете. Искаше да види Сиско. Първите розови проблясъци вече пробиваха тъмнината и той ги гледаше с обожание докато вървеше напред. Не обръщаше никакво внимание на подгизналите се крачоли.

Всеки ден започва с чудо, мина му изведнъж през ум.

Проблясъците ставаха по-големи, а цветът им се променяше всеки миг. Каквото и да представлява Бог, благодаря му за този ден.

Думите толкова му допаднаха, че ги произнесе на глас:

— Каквото и да представлява Бог, благодаря му за този ден.

Зърна главите на първите коне, щръкналите им уши се очертаваха на светлеещото небе. Видя и главата на един индианец. Сигурно беше онова момче, дето все се усмихва.

Почти веднага намери Сиско. Жълтеникавият жребец изцвили, когато го приближи, и сърцето на Дънбар заби малко по-бързо. Конят му притисна меката си муцуна в гърдите му и двамата останаха така за малко в утринния хлад. Дънбар леко повдигна брадичката на Сиско и издиша въздух във всяка негова ноздра.

Обзети от любопитство, другите коне започнаха да се бутат към тях и още преди да станат досадни, лейтенант Дънбар надяна юздите на Сиско и тръгна обратно към лагера. Връщането беше също толкова вълнуващо. Временният лагер беше нагласен точно по природния часовник и както и самият ден, бавно се пробуждаше за живот.

Бяха запалили огън на няколко места и за краткото време докато отсъстваше изглежда всички се бяха разбудили. Светлината ставаше все по-силна, сякаш някой увеличаваше фитила на газена лампа. Заедно с това и силуетите из лагера ставаха повече.

— Каква хармония — каза Дънбар простичко, преметнал ръка през шията на Сиско.

После потъна в някакви сложни и абстрактни размисли за нуждата от хармония, които го занимаваха и по време на закуската.

2.

Тази сутрин излязоха пак и Дънбар уби още един бизон. Този път държа здраво Сиско при атаката и не навлезе в стадото, а си набеляза подходящо животно открая и го догони. Макар че се прицели съвсем внимателно, първият изстрел бе много висок и бе нужен още един, за да довърши работата.

Бизонът бе женски и то огромен, затова двайсетината воини, дошли да видят плячката му, го поздравиха за добрия избор. Нямаше го вече същото въодушевление, както при първия лов. Този ден не яде пресен дроб, но във всички случаи се чувстваше много по-опитен. Жените и децата пак нахлуха в равнината, за да обработят месото и късно следобед временният лагер вече се пропукваше от месо. Като гъби след дъжд изникнаха безброй сушилни, огънати под тежестта на хиляди килограми месо. Ядоха и много прясно печени деликатеси.

Най-младите воини и много момчета, които още не бяха готови да поемат по този път, организираха конни надбягвания малко след като се върнаха в лагера. На Смеещия се много му се искаше да язди Сиско. Той отправи молбата си така почтително, че Дънбар не можа да му откаже. Вече бяха завършили няколко тура, когато лейтенантът с ужас осъзна, че победителите получават конете на победените. Насърчаваше Смеещия се и му стискаше палци с две ръце. За щастие момчето спечели и трите тура, в които взе участие.

По-късно играха хазарт и Вятър в косите накара лейтенанта да участва. Освен че се играеше със зарове, играта му беше съвсем непозната и докато се ориентира, проигра всичкия си тютюн. Някои от играчите проявиха интерес към панталоните с жълти лампази, но тъй като вече бе разменил шапката и мундира си, Дънбар си помисли, че все пак трябва да запази нещо, по което да си личи, че е с униформа. А и както вървяха нещата, щеше да загуби панталоните си и нямаше да има какво да облече.

Харесаха нагръдника, но той също не ставаше. Предложи им старите си ботуши, с които беше обут, но индианците не намираха, че си струват. Най-накрая извади пушката си и играчите единодушно я приеха. Разиграването на пушка предизвика голямо вълнение и щом в играта се завъртяха големи облози, се струпаха много зрители.

Дънбар вече знаеше какво да прави и когато играта продължи, щастието му се усмихна. Провървя му и когато се уталожи прахът от неговото хвърляне, не само си беше задържал пушката, а вече бе притежател и на три отлични кончета.

Изгубилите се разделяха със съкровищата си толкова благосклонно и добронамерено, че Дънбар развълнувано им отвърна по същия начин. Той веднага подари спечеленото. Най-големия и най-силния от трите коня даде на Вятър в косите. После, следван от тълпа любопитни, поведе другите два коня през лагера към колибата на Ритащата птица и му връчи поводите им.

Ритащата птица се зарадва, но се и зачуди. Когато някой му обясни откъде идват конете, той се огледа, намери Вдигналата юмрук и я повика, за да преведе думите му. Изглеждаше доста страшна, докато стоеше и слушаше шамана. От разсичането на месото ръцете, лицето и престилката и бяха в кръв. Поклати глава, с което се опита да му каже, че не би се справила, но Ритащата птица настояваше и на събралите се пред колибата утихнаха, за да видят дали тя ще се справи с английския, за което я молеше Ритащата птица.

Беше вперила поглед в краката си и няколко пъти изпробва думата беззвучно, а после я каза на глас:

— Блъгуръс.

Дънбар леко се смръщи.

— Какво? — запита той и се опита да се усмихне.

— Блъгуря. Побутна го с пръст и после му посочи конете. — Кун.

— Благодари? — опита се да отгатне Дънбар. — Благодари ми?

Вдигналата юмрук кимна.

— Да — отвърна ясно тя. Лейтенант Дънбар понечи да стисне ръката на Ритащата птица, но тя го спря. Не беше свършила и пристъпи между конете с вдигната ръка.

— Кун — каза тя и посочи към Дънбар с другата си ръка. После повтори думата и посочи към Ритащата птица.

— Един за мен? — запита той и придружи въпроса си със същите жестове. — И един за него?

Вдигналата юмрук въздъхна щастливо, сигурна, че я е разбрал, и леко се усмихна.

— Да — отвърна тя и без да се замисля, от устата и изскочи друга стара дума, при това я произнесе чудесно. — Правилно.

Звучеше толкова странно — тази строга, съвсем английска дума, че лейтенант Дънбар се изсмя гласно, а Вдигналата юмрук закри уста като ученичка, която току-що е казала нещо, което не трябва.

Това стана тяхната шега. Тя знаеше, че думата просто се е изплъзнала от устата и, той също. Интуитивно се обърнаха към Ритащата птица и към другите. Лицата на индианците обаче не издаваха нищо и когато очите на кавалерийския офицер и на жената, която беше двама души, се срещнаха отново, в тях грееше смехът за нещо само тяхно. Нямаше как да го обяснят на останалите. Не беше и чак толкова смешно, че да опитат.

Лейтенант Дънбар не задържа другото конче. Вместо това го заведе до колибата на Десетте мечки и без да осъзнава, още повече се издигна в очите му. Според традицията на команчите богатите трябваше да раздават на по-бедните. Но Дънбар преобърна традицията и у възрастния индианец се затвърди убеждението, че белият човек е наистина особен.

Тази нощ, докато седеше край огъня на Ритащата птица, заслушан в разговор, който не разбираше, Дънбар мерна Вдигналата юмрук. Беше клекнала малко по-нататък и го гледаше. Наклонила леко глава, тя се прехласваше от любопитство. Още преди да отмести поглед, той извърна глава към разговарящите воини, направи сериозна физиономия и сложи ръка на устата си.

— Правилно — прошепна високо той.

Тогава тя рязко се обърна. Но той ясно дочу сподавения и смях.

3.

Нямаше защо да стоят повече. Бяха си набавили всичкото месо, което можеха да отнесат. Малко след зазоряване всичко беше натоварено и преди обяд колоната потегли. Всички двуколки бяха натрупани с връх, затова обратният път беше два пъти по-дълъг и стигнаха до Форт Седжуик на смрачаване.

Един товар от стотина килограма сушено месо бе отделен и подреден в склада. Последва порой от сбогувания. Застанал на прага на колибата си, лейтенант Дънбар проследи как колоната се изтегля към постоянния лагер, нагоре по течението на реката. Без никакъв предумисъл очите му затърсиха в полумрака сред дългата шумна колона Вдигналата юмрук. Не можаха да я намерят.

4.

Когато се върна, бе обзет от смесени чувства. Фортът беше неговият дом и това го успокои. Приятно беше да си събуе ботушите, да се излегне на леглото и да се протегне, без да е постоянно пред погледа на други хора. Загледа се в потрепващия фитил на лампата с притворени очи и лениво потъна в тишината на колибата. Всичко си бе на мястото, той също. Не след дълго обаче усети, че десният му крак несъзнателно рита в празното.

Какво правиш?, запита се той и успокои крака си. Не ти е нервно. Само след минутка барабанеше с пръсти по гърдите си. Не беше нервен. Беше му скучно. Скучно и самотно.

Преди щеше да се пресегне да си свие цигара и да запуши. Само че сега вече нямаше тютюн. А може и да хвърли един поглед на реката, помисли си той и това бе достатъчно, за да си нахлузи обратно ботушите и да излезе.

Спря се и се замисли за нагръдника, който вече му беше толкова скъп. Беше го закачил на едно армейско седло, което донесе от склада. Върна се обратно с намерението само да го погледа.

Дори на слабата светлина на лампата той блестеше. Дънбар прокара пръсти по костите. Бяха като стъклени. Като го вдигна, зазвънтяха от допира една в друга. Обичаше хладния им груб допир до голите си гърди.

„Да хвърля един поглед на реката“ прерасна в дълга разходка. Луната почти се беше напълнила и фенерът не му бе необходим, докато се катереше леко по скалата към потока.

Не бързаше, спираше се тук и там да погледа реката, някой клон, който се огъва от вятъра, или пък заек, загризал храсталака. Никой не му обръщаше внимание. Почувства се невидим и това му хареса.

След около час тръгна обратно към къщи. Ако имаше някой по пътя му, той непременно щеше да го види, защото колкото и леко да стъпваше и да бе забравил за себе си, лейтенантът едва ли можеше да мине за невидим.

Особено когато се спираше да погледа луната. Тогава вдигаше глава, обръщаше се с лице към магическата и светлина и нагръдникът блясваше, искрящо бял като земна звезда.

5.

На другия ден се случи нещо странно.

Цялата следваща сутрин и част от следобеда се опита да свърши някоя работа: пресортира останалите запаси, изгори няколко ненужни неща, намери начин да складира месото на сигурно място, попълни дневника.

Вършеше всичко без желание. Мислеше да постегне корала отново, но реши, че просто си създава работа. Вече си беше намерил достатъчно. От което се почувства още по-объркан.

Слънцето вече бе започнало да клони към залез, когато му се прииска пак да се поразходи из прерията. Доста беше поработил. Потта се беше пропила в панталоните му и по бедрата се бяха образували горещи петна, от които му смъдеше. Не виждаше защо това неприятно усещане трябва да го придружава по време на разходката. Затова тръгна из прерията без дрехи, с надеждата, че може да попадне на Чорапчо. Подмина реката и пое по безкрайната тревиста пустош, която навсякъде гъмжеше от свой собствен живот.

Тревата беше израснала максимално, на места чак над коленете. Леки бели облачета пълнеха небето и се открояваха на чистото синьо като апликирани.

На едно малко възвишение, на около миля от форта, той се излегна във високата трева. Тъй като беше на завет, той се грееше на последната топлинка на слънцето и замечтано гледаше бавното движение на облаците.

Обърна се настрани, за да си стопли гърба. И докато се обръщаше в тревата, внезапно го заля странно усещане, нещо, което не бе изпитвал толкова отдавна, че отначало не бе сигурен какво точно е то.

Тревата над него леко шумолеше от поривите на вятъра. Слънцето загръщаше гърба му като топло сухо одеяло. Усещането го изпълваше все повече и накрая го завладя изцяло. Отпусна ръка и престана да мисли. Нищо не направляваше действията му, никакви видения, думи, спомени. Само усещане, нищо повече.

Когато отново си възвърна способността да мисли, той погледна небето и видя как земята се върти към движещите се облаци. Отпусна се на гръб, положи ръцете си отстрани и известно време се носеше в ложето си от трева и земя. После притвори очи и дремна половин час.

6.

Цяла нощ се въртя и се мята, а мисълта му отскачаше от едно нещо на друго, сякаш проверяваше цяла редица стаи, за да избере къде да си почине. Но те бяха или заключени, или неуютни. Най-накрая стигна до едно местенце, съвсем забутано кътче на съзнанието си, закъдето всъщност се бе отправил. Стаята беше пълна с индианци.

Мисълта беше толкова естествена, че се замисли дали да не тръгне веднага към лагера на Десетте мечки. Само че изглеждаше доста прибързано.

Ще стана рано, реши той. Този път може да постоя някой и друг ден.

Събуди се изпълнен с очакване още преди зазоряване, но си наложи да не става и потисна желанието си да хукне презглава към селото. Не искаше да отива с големи надежди, затова се излежава докато съмна.

Оставаше му да облече само ризата, взе я и пъхна ръка в единия ръкав. После се спря и се загледа през прозорчето на колибата да види какво е времето. Вътре вече беше топло, а навън сигурно още повече. Ще бъде жега, каза си той и смъкна ризата.

Нагръдникът висеше на една кука и щом протегна ръка да го вземе, той осъзна, че през цялото време е искал да го сложи независимо от времето. Пъхна ризата в една торба, за всеки случай.

7.

Навън го чакаше Чорапчо.

Щом видя лейтенант Дънбар да излиза, той отскочи две-три крачки назад, завъртя се в кръг, тръгна на една страна, а после легна, и задиша като кученце. Дънбар любопитно сведе глава.

— Какво си си наумил?

При звука на думите му вълкът вдигна глава. Гледаше го толкова втренчено, че Дънбар се усмихна.

— С мен ли искаш да дойдеш?

Чорапчо скочи на крака и впери поглед в него, без да помръдва.

— Е, хайде тогава.

8.

Ритащата птица се събуди с мисъл за „Джън“, останал там, във форта на белите.

„Джън“. Ама че странно име! Опита си да си представи какво ли значи. Може би Младия ездач. Или Бързия ездач. Сигурно нещо свързано с ездата.

Приятно беше да знаеш, че първият лов за сезона е приключил. След като най-накрая бизоните дойдоха, проблемът с изхранването се разреши, а това означаваше, че той може отново да се захване с плана за своя питомец. Щеше да започне още днес. Шаманът отиде до колибите на двама близки свои съветници и ги запита дали имат желание да отидат с него до долу. Изненада се от ентусиазма им, но все пак го прие като добър знак. Вече никой не се страхуваше. Всъщност, хората изглежда се чувстваха съвсем спокойно с белия войник. В разговорите през последните няколко дни бе доловил дори нотки на привързаност. Яхнал своя кон, Ритащата птица напусна лагера с особено добро предчувствие за предстоящия ден. Първите етапи от плана му се бяха осъществили благополучно. В крайна сметка приобщаването приключи. Сега вече щеше да се заеме с истинското проучване на бялата раса.

9.

Лейтенант Дънбар пресметна, че е изминал близо девет мили. Очакваше, че вълкът ще си е тръгнал още преди да се е отдалечил и на две мили от форта. На третата миля наистина започна да се чуди. А сега беше направо объркан.

Бяха навлезли в една тясна тревиста падина, заклещена между два склона, а вълкът още бе с него. Никога по-рано не беше го придружавал толкова надалече.

Дънбар скочи от гърба на Сиско и се загледа във вълка. Както обикновено, той също се спря. Когато конят наведе глава да поскубе трева, Дънбар запристъпва към Чорапчо, като си мислеше, че ще го принуди да си тръгне. Но главата и ушите, щръкнали над тревата, не помръдваха и когато най-накрая той спря, стоеше едва на метър от него. Вълкът наклони глава в очакване, но когато Дънбар приклекна, пак не помръдна.

— Струва ми се, че няма да си добре дошъл там, където отивам — каза той на глас, все едно че си говори с добър приятел. Погледна към слънцето: — Ще бъде горещо, защо не си отидеш в къщи? Вълкът го слушаше внимателно, но не помръдваше. Лейтенантът скочи на крака.

— Хайде, Чорапчо — ядоса се той, — отивай си в къщи. Замахна с ръце и Чорапчо отскочи настрани. Отново се опита да го изгони и вълкът пак отскочи, но явно нямаше намерение да си тръгва. — Е, добре — каза Дънбар натъртено. — Не си отивай. Само че остани тук. Стой, където си.

При тези думи му се закани с пръст и се завъртя кръгом. В този миг чу вой. Не висок, а нисък, умолителен и настойчив. Вой.

Лейтенантът извърна глава и видя как Чорапчо, с вдигната муцуна и приковани в него очи се жалва като нацупено дете.

За случайния зрител това щеше да е страхотно изпълнение, но за Дънбар, който го познаваше толкова добре, беше просто последната капка, която преля чашата.

— Марш в къщи! — прогърмя Дънбар и се хвърли към Чорапчо.

Като дете, което е отишло твърде далеч, вълкът прибра уши, приклекна на земята и размаха опашка.

В този момент лейтенант Дънбар хукна в обратната посока с надеждата да яхне Сиско, да препуснат с все сила и да се отърве от Чорапчо.

Тичаше през тревата и обмисляше плана си, когато редом с него весело затича Чорапчо.

— Марш в къщи! — озъби му се Дънбар и изведнъж се обърна към своя преследвач. Чорапчо подскочи като подплашен заек, забравил в паниката, че може да избяга. Когато се приземи, лейтенантът беше само на крачка зад него. Хвана Чорапчо за опашката и го дръпна. Вълкът се стрелна напред, все едно че под него бе експлодирал фишек, при което Дънбар така се разсмя, че трябваше да спре да тича.

Чорапчо се поспря чак след двайсетина метра и погледна през рамо толкова объркан, че на лейтенанта чак му стана мъчно. Махна му за сбогом и все така засмян се обърна и видя, че Сиско се е върнал малко назад при най-хубавата трева.

Затича се леко, като не можеше да сдържи смеха си, когато си припомняше, как Чорапчо изхвърча при дръпването. За миг нещо го стисна за глезена и Дънбар стреснато подскочи. Завъртя се, готов да посрещне незабелязания си нападател. Чорапчо, задъхан като боксьор след мач. Няколко минути го гледа втренчено. Чорапчо се загледа нехайно към къщи, сякаш си мислеше, че играта навярно свършва.

— Е, добре тогава — каза вежливо Дънбар и вдигна ръце. — Ако искаш ела, ако искаш остани. Нямам повече време за губене.

Може да е било някакъв лек шум, може вятърът да е довял нещо. Каквото и да беше, Чорапчо го бе доловял. Обърна се рязко и се взря нагоре по пътечката настръхнал.

Дънбар проследи погледа му и на часа, видя Ритащата птица и още двама индианци. Бяха наблизо и ги гледаха от билото на склона.

Дънбар замаха радостно и им извика „Здравейте“, а Чорапчо започна да се отдалечава.

10.

Ритащата птица и приятелите му гледаха известно време, всъщност достатъчно, за да видят цялото представление. Беше им много забавно. Ритащата птица се сети, че е видял нещо много ценно, нещо което даваше решение на една загадка, обгърнала белия човек: как да го наричат.

Човек трябва да си има истинско име, мислеше си той докато вървеше надолу към Дънбар, особено бял, който се държи странно като този.

Спомни си предишните имена: Човека, бял като сняг и някои от по-новите, които се подмятаха от индианците, като например Намиращия бизони. Но нито едно не беше подходящо. Особено пък Джън.

Беше сигурен, че това е съвсем подходящо. Добре прилягаше на неговата личност. С него хората щяха да го запомнят. А Ритащата птица, заедно с двама свидетели присъстваше, когато Великият дух му го разкри.

Каза си го няколко пъти наум, докато слизаше по склона. И като звучене, и като смисъл името беше хубаво.

Танцуващия с вълци.