Укротителят

ДЕВЕТ

На другия ден по обед Сара позвъни на вратата на Сидар Хаус. Джоана изобщо не изглеждаше изненадана, че я вижда. Дари я с най-любезната си усмивка и я покани да влезе.

— Четях вестниците — каза тя, сякаш Сара я беше попитала какво прави. После двете се упътиха към гостната.

— Сядайте. Ако идвате да се видите с Джак, той не е тук.

Посрещането съвсем не приличаше на онова, което Кийт й беше описал. Сара се запита защо Джоана прави това. Едва ли се дължеше на наркотиците, за които Кийт й беше опявал до втръсване; помисли си, че по-вероятно е причината за любезното й държание да е любопитството. Предположението изглеждаше доста правдоподобно — Джоана беше дъщеря на Матилда, а Матилда беше жена с неутолимо любопитство.

— Не идвам да се видя с Джак, а с вас.

Джоана също седна, но не каза нищо.

— Винаги съм харесвала тази стая — заговори Сара бавно. — Много е уютна. Майка ви обикновено седеше там — тя посочи високия плетен стол, обърнат към прозорците. — Когато слънцето грееше през стъклата, косата й се превръщаше в сребърен ореол. Между вас има голяма външна прилика, но предполагам, че и без мен го знаете.

Джоана я гледаше мълчаливо със странно безизразни очи.

— Може би не ви е приятно да говорите за майка си точно с мен?

Джоана отново не отговори и на Сара, която предварително си беше представила нещата малко по-другояче, тишината изведнъж се стори непроницаема като тухлена стена.

— Надявах се — изрече тя — да направим опит, как да кажа, да стъпим на обща основа.

Отново не последва отговор и след като изчака малко, Сара продължи:

— Честно казано, никак не ме привлича възможността да оставим нещата в ръцете на адвокатите. Да го направим е все едно да изгорим парите, само и само да сложим край на тази история. Те ще налапат толкова много, че за нас ще остане само гол кокал. Това ли искате?

Джоана й обърна гръб, загледа се към градината и попита:

— Не се ли дразните от факта, че съпругът ви живее при мен, доктор Блейкни?

Сара също погледна навън. Каза си, че думите на Джоана можеха да се приемат и като признак за разчупване на ледовете между тях, макар и не по начина, по който й се искаше.

— Това едва ли е от някакво значение в момента. Ако намесим Джак, ще стигнем до задънена улица. Той има неприятната способност да се вмъква почти във всеки мой разговор, независимо дали присъства или не, така че наистина бих предпочела, ако е възможно, да го държим по-далече от нашия.

— Мислите ли, че е спал с майка ми?

Сара въздъхна едва чуто.

— Това важно ли е за вас?

— Да.

— Е, тогава ще ви кажа, че изобщо не вярвам да го е правил. При всичките си недостатъци Джак никога не е бил използвач.

— Може тя да го е помолила.

— Съмнявам се. Матилда притежаваше силно развито чувство за собствено достойнство.

Джоана се обърна и я погледна ядосано.

— Предполагам, знаете, че му е позирала гола. Намерих една от работните скици на бюрото й. Рисунката е от тоя тип изображения, които не оставят много храна за въображението. Бихте ли нарекли това достойно? Тя беше достатъчно стара, за да му бъде майка.

— Зависи от гледната точка. Ако виждате женската голота като нещо поначало унизително или преднамерено предизвикателно, бих се съгласила, че действията на Матилда са били недостойни. Но това е опасен начин на мислене, който идва от най-мрачните времена и е поддържан от най-фанатичните религии. Ако обаче погледнете на голото тяло, било то мъжко или женско, като на едно от творенията на природата и поради това също толкова красиво и удивително, както всичко останало на тази планета, сигурно не бихте видели нищо срамно да се предостави на един художник възможността да го изобрази.

— Направила го е, защото е мислела, че това ще то възбуди.

Джоана произнесе думите с такова искрено убеждение, че Сара се запита дали има смисъл да продължава този разговор — предубежденията на Джоана спрямо майка й бяха толкова здраво враснали в нея, че я правеха недостъпна за каквито и да било разумни доводи. Но явното предизвикателство в гласа й подтикна Сара да започне да защитава Джак, защото за миг й се беше сторило, че е склонна да се вслуша в абсурдното твърдение на Джоана.

— Пред Джак са се събличали толкова много жени. Смешно е да се твърди, че самото събличане би могло да му подейства възбуждащо. Голотата е еротична само когато самите ние го желаем. Все едно да твърдите, че аз се разтрепервам от възбуда всеки път, когато пациент от мъжки пол си сваля дрехите в кабинета ми.

— Това е различно. Вие сте лекар.

Сара поклати глава.

— Не сте права, но нямам намерение да споря с вас — ще ни отнеме доста време — тя прокара ръка през косата си. — Във всеки случай майка ви беше толкова скована от артрита и имаше такива ужасни болки, че едва ли би се решила да легне с полово активен мъж, при това тридесет години по-млад от нея. Нека не губим чувство за реалност, мисис Ласел. Щеше да е по-различно, ако, да речем, тя е била много активна в сексуално отношение през целия си живот или пък просто е харесвала мъжете, но нито едното, нито другото важаха за майка ви. Спомням си, веднъж ми каза, че причината за големия брой на разводите в наши дни е, че връзките, изградени на сексуална основа, не могат да бъдат трайни. Тя смяташе, че удоволствието от оргазма е твърде преходно и повърхностно, за да компенсира моментите на отегчение и разочарование, които на практика съставляват по-голямата част от живота ни.

Джоана отново се обърна към прозореца.

— Тогава защо се е събличала? — запита тя упорито. Този въпрос изглежда не й даваше мира. Дали защото ревнуваше или защото искаше да поддържа омразата си към Матилда? — питаше се Сара.

— Предполагам, че едва ли е отдавала на този епизод толкова голямо значение, пък и тя достатъчно разбираше от рисуване, за да реши в името на изкуството да даде възможност на Джак да изобрази една непозната и нетипична страна на нейната същност. За други причини просто не се сещам.

Настъпи тишина. Джоана любопитно я оглеждаше.

— Продължавате ли да я харесвате и сега, когато вече е мъртва?

Сара сключи пръсти и се загледа в килима.

— Не знам — отвърна тя откровено. — Толкова съм ядосана заради завещанието, че в момента не мога да мисля за нея безпристрастно и обективно.

— Тогава защо просто не обявите, че не желаете наследството? Оставете го на мен и на Рут.

— Повярвайте ми, и аз бих искала нещата да са наистина толкова прости, но ако аз се откажа, вие ще трябва да се съдите със старческия дом, а не виждам как това би увеличило шансовете ви, освен ако не докажете по някакъв начин, че Матилда изобщо не е възнамерявала това да бъде последното й завещание — тя погледна нагоре и срещна студените очи на Джоана, настойчиво и безцеремонно вперени в нея.

— Вие сте чудна жена, доктор Блейкни. — Не може да не си давате сметка, че за мен най-удобният начин да реша нещата е да докажа, че майка ми е била убита и че сте я убили именно вие. Освен това е доста правдоподобно, нали? Знаели сте за това завещание; знаели сте, че то не нищо повече от камшик, с който майка ми сплашваше мен и Рут, за да й играем по свирката. Затова сте я убили, преди да успее да го промени. Ако ви признаят за виновна, после няма да се намери съд, който да се произнесе в полза на старческия дом.

Сара кимна утвърдително.

— И ако убедите съпруга ми да свидетелства, че предварително съм знаела за завещанието, всичко ви се нарежда като по ноти, нали? — тя я погледна полувъпросително. — Но доколкото виждам, вече започвате да усещате, че Джак не е нито достатъчно мекушав, нито достатъчно непочтен, за да направи такова нещо. Нещата няма да се променят, ако се опитате да го вкарате в леглото си с надеждата, че там ще го убедите по-лесно. Познавам го от шест години и ако има нещо, в което да съм сигурна, то е, че Джак не може да бъде купен. Той цени твърде много самия себе си, за да се унижи да лъже заради някого другиго, независимо какво му дължи.

Джоана тихо се засмя.

— Прекалено сигурна сте, че не съм спала с него.

Сара започна да изпитва към нея леко съжаление.

— Снощи ми позвъни моят адвокат и ми каза, че Джак се е настанил в лятната ви къща. Но аз и без това бях сигурна, че не спи при вас. В момента вие сте твърде уязвима, а аз познавам съпруга си достатъчно, за да знам, че никога не би се възползвал от това.

— Като ви слуша човек, може да си помисли, че го обожавате.

— Никой не може да го обожава, защото той е запазил тази роля само за себе си — обясни Сара спокойно. — Надявам се, че при него е достатъчно студено, за да се възхищава например от своята жертвоготовност в името на изкуството. Свидетел съм на това от години.

— Занесох му газова печка — намръщи се Джоана. Явно споменът за това не й беше приятен.

Очите на Сара блеснаха подигравателно.

— Беше ли ви благодарен?

— Не. Каза да я оставя пред вратата — тя отново се обърна към прозореца. — Той е неприятен човек.

— Страхувам се, че сте права — съгласи се Сара. — На него никога не му е минавало през ум, че има хора с по-крехко самочувствие от неговото, които от време на време се нуждаят от окуражаване и разбиране. Просто ако искате да имате връзка с него, не ви остава друго, освен да си казвате, че вярвате в любовта му, защото няма да дочакате проявите й. — Тя нервно се изсмя. — Вярата обаче е нещо, което е склонно да ни изостави точно когато най-много се нуждаем от нея.

И двете замълчаха, после Джоана попита:

— Говорили ли сте така и на майка ми?

— Какво имате предвид?

Джоана затърси точната дума.

— Така… да речем, свободно.

— Искате да попитате дали съм смятала за уместно да разговарям с нея на подобни теми?

— Не — в погледа на другата жена се прокрадна тревога. — Питах дали не ви беше страх от нея.

Сара впери поглед в ръцете си.

— Нямаше от какво да се страхувам, мисис Ласел. Помислете: тя не можеше да ми причини зло просто защото не ми беше майка. Между нас нямаше емоционални връзки, които да се опитва да разкъса, когато е в лошо настроение; нямаше семейни тайни, които да ме правят уязвима от злия й език; нямаше грешки на младостта, които да ми натяква в зряла възраст, когато пожелае да ме сложи на място. Ако беше опитала нещо подобно, аз естествено веднага щях да си отида, защото в продължение на години съм изживявала същите неща благодарение усилията на собствената ми майка и не бих позволила на чужд човек да ги повтори.

— Не съм я убила. Нали това се опитвате да намекнете?

— Това, което се опитвам да намекна, е, че бихме могли да си помогнем.

— Аз на вас или вие на мен?

— Взаимно, надявам се.

Джоана се усмихна невярващо.

— Аз само мога да загубя, ако тръгна да се сприятелявам с вас, доктор Блейкни. Това би означавало, че майка ми е имала право, като е оставила наследството на вас. Както виждате, не ми върши работа, в случай че възнамерявам да оспоря завещанието и неговата законност.

— Надявах се да ви убедя, че има и други начини.

— Всеки един от които обаче зависи от вашата добра воля.

Сара вдигна рамене.

— Какво толкова лошо виждате в това?

— Виждам и още как! Аз робувах за това наследство в продължение на четиридесет години — вие само една. Защо да прося от вас при това положение?

Защо наистина? Сара също не го намираше за справедливо.

— Има ли някакъв смисъл да идвам пак? — поинтересува се тя.

— Не — Джоана стана и приглади гънките на полата си. — Това може само да влоши нещата.

Сара се усмихна кисело.

— Нима могат да бъдат по-зле?

— О, да — подсмихна се събеседничката й, — може да започна да ви харесвам — тя погледна подканващо към вратата. — Надявам се, че помните как се излиза?

Сержант Купър замислено наблюдаваше как колата на Сара излиза от градинския портал на Сидар Хаус.

— Смятате ли, че беше уместно, доктор Блейкни? — запита я, когато тя слезе и се приближи до него.

— За какво говорите?

— Питах се дали беше уместно да дърпате лъвицата за брадата в собственото й леговище.

— Лъвиците имат ли бради? — промърмори тя с досада.

— Беше фигуративно казано.

— Схванах — Сара го погледна открито. — Уместно или не, сержант, поне беше поучително. Премахнах поводите си за безпокойство, а всеки лекар ще ви каже, че това е най-доброто, и то универсално лекарство.

Сержантът изглежда остана доволен от отговора й.

— Значи сте се разбрали със съпруга си?

Тя поклати глава.

— Джак не може да бъде повод за безпокойство. Той е по-скоро нещо като доживотна присъда8- очите й блеснаха шеговито. — Може би трябваше да се вслушам по-внимателно в пророчествата на майка ми за нашия брак.

— Бързата кучка слепи ги ражда — подсказа той.

— Не. По-скоро нещо в смисъл: „На каквото си постелеш, на такова ще легнеш“. „Сухи гащи риба не ядат“ — тя се усмихна тъжно. — Случвало ли ви се е понякога цял ден да ви се върти в главата една и съща песен, например „Хей, Джуд“? Същото е и с Джак — има неприятната способност да ти се набива в паметта, без да можеш да го изкараш оттам.

Купър се засмя.

— Аз съм по-скоро от поколението, което слушаше „Бяла, бяла Коледа“, но схващам за какво говорите — той погледна към къщата. — Щом успокоението не идва от съпруга ви, остава мисис Ласел. Да не би да се е примирила със завещанието?

— Не. Но поне успя да ме убеди, че не е убила майка си.

— И как успя да го направи? — запита той с особен тон.

— Женска интуиция, сержант. Вие вероятно бихте го окачествили като наивност.

— Естествено — потупа я той бащински по ръката. — Знаете ли, защо не опитате да се отучите да се държите покровителствено с хората, да не гледате на тях така високомерно и снизходително? Ако успеете, уверявам ви, ще започнете да виждате нещата по съвсем различен начин.

— Покровителствено? — повтори тя изненадано.

— Може да се нарече и другояче — интелектуален снобизъм или чувство за непогрешимост. Подобни неща се прикриват много добре под маската на наивността, защото „наивност“ все пак звучи доста по-приемливо. Вие сте много решителна жена, доктор Блейкни, и проявявате необмислена прибързаност не от глупост, а поради непоклатимата увереност, че всичко знаете и разбирате по-добре от останалите. Аз обаче разследвам убийство — той се усмихна хладно. — Не вярвам, че мисис Гилеспи щеше да ми хареса, по-скоро съм склонен да приема общото мнение, че е била злонамерена стара кранта, която безогледно е хвърляла къчове наляво и надясно и е наранявала хората. То обаче не дава никому правото да ускорява естествения й край. Но не това е важното. Въпросът, на който искам да обърнете внимание, е, че този, който я е убил, никак не е бил глупав. А и е бил достатъчно близък с нея и достатъчно ловък, че да успее да й сложи на главата онова фантастично, дяволско украшение, да я замъкне полуприпаднала във ваната и да й пререже вените. Който и да е бил този човек, няма по собствена инициатива да ви даде доказателства срещу себе си, а ще прави точно обратното — съзнателно ще създава впечатление на невинен. Вашето абсурдно допускане, че интуитивно можете да отгатнете кой е виновен и кой не, е чиста проба интелектуално нахалство, и то от най-лош вид. Ако беше толкова фасулско — извинете ме за израза — да се разпознаят убийците сред останалите хора, сега щяхме да сме чували за убийствата само благодарение на старите пожълтели книги.

— О, Боже — възкликна тя, — аз май ви ядосах. Съжалявам.

Той я погледна с упрек.

— Ето че сега се държите високомерно с мен.

Тя отвори вратата на колата си.

— Май е по-добре да се махна, за да не се изкушавам да ви върна обидите.

— Карайте, аз съм свикнал. Професия.

— Не се изненадвам — тя се настани зад волана. — Едва ли съм единственият човек, принуден да понася недодяланата ви философия. Още не сте убеден, че Матилда е била убита, но това не ви пречи да крещите „Горе ръцете“ и да хвърляте всички в паника. Какво ви пречи, че предпочитам да мисля за мисис Ласел като за умна жена, която не би си отрязала всички пътища за оспорване на завещанието, като ликвидира майка си?

— Това би трябвало повече да интересува вас — отвърна той меко. — Може най-неочаквано да се озовете в моргата.

— Защо, ако мога да знам? — попита тя с неприкрито презрение.

— Правили ли сте завещание, доктор Блейкни?

— Да.

— В полза на съпруга си, нали?

Тя кимна.

— Значи, ако случайно утре вие умрете, той ще наследи всичко, включително и оставеното ви от мисис Гилеспи?

Сара запали колата.

— Намеквате, че Джак може би възнамерява да ме убие?

— Не непременно той — отвърна сержантът сериозно. — Много повече ме тревожи фактът, че Джак в случая е — разбира се, засега потенциално — много подходяща партия за женитба. Това важи естествено8само ако умрете, преди да промените завещанието си. Тези предположения са интересни, не смятате ли?

Тя го изгледа гневно през отвореното стъкло.

— И точно вие ще ми разправяте, че Матилда е била злонамерена! — Сара яростно дръпна скоростния лост. — В сравнение с вас тя щеше да бъде направо невинен младенец. Жулиета и Яго. Ако не разбирате сравнението, седнете да попрочетете Шекспир.

Тя рязко освободи съединителя. Колата потегли със 8свирене на гумите и по краката му се посипа чакъл.

— Зает ли сте, мистър Блейкни. Или ще ми отделите няколко минути? — Купър се облегна на вратата и запали цигара.

Джак го погледна и пак се обърна към картината.

— Ако кажа, че съм зает, ще си тръгнете ли?

— Не.

Джак вдигна рамене, захапа четката, с която работеше, и взе от поставката на статива по-дебела, за да уплътни леката мазка, току-що нанесена от него. Купър мълчаливо го наблюдаваше и пушеше.

— Добре — каза Джак най-после, натопи четките в терпентина и се обърна към сержанта. — Какво има?

— Кой е Яго?

— Не ми казвайте, че сте дошли да ме питате точно това — засмя се Джак.

— Така е, но все пак бих искал да знам.

— Герой от пиесата „Отело“. Събрат по душа на Макиавели. Манипулира чувствата на хората, с цел да унищожи самите хора.

— Отело не беше ли един черен тип?

Джак кимна.

— Яго го довежда до патологична ревност и Отело убива жена си Дездемона, а след това се самоубива, защото разбира, че всичко, което Яго му е разказал за нея, е било чиста лъжа. Това е разказ за маниакалната страст и излъганото доверие. Прочетете го, ще ви бъде интересно.

— Сигурно ще го направя. Как е успял Яго да предизвика ревността на Отело?

— Като използвал емоционалната му лабилност. Убедил го, че Дездемона има връзка с по-млад и по-привлекателен мъж. Отело му повярвал, защото разказът на Яго съответствувал на неговите най-големи страхове — Джак седна срещу Купър и кръстоса дългите си крака. — Преди да се наниже на меча си, той говори за себе си като за човек, който е „неразумен в любовта си, но дълбоко любещ“. В наши дни много хора, които знаят цитата, но не познават пиесата, разбират тези думи неправилно. Те смятат, че „неразумен в любовта“ е констатация за несполучлив избор на брачния партньор, а истината е, че Отело говори за своята вече осъзната глупост. Той се упреква, че не е вярвал на жената, която е обожавал, и не е успял наистина да повярва, че любовта може да е взаимна и тя да му отвръща със същите чувства.

Купър стъпка угарката.

— Злободневна история, значи — промърмори той, загледан в спалния чувал в ъгъла. — В момента жена ви изглежда също може да влезе в категорията на „неразумните в любовта“, още повече че вие никак не я окуражавате да мисли другояче. Не сте ли малко жесток, сър?

Джак с изненада си даде сметка, че започва да харесва този човек.

— Не съм и наполовина толкова жесток, колкото би трябвало. Защо искахте да знаете за Яго?

— Жена ви го спомена, сравнявайки ме с мисис Гилеспи. Каза, че било все едно да се сравнява Яго д Жулиета — той се усмихна кротко. — Само защото споменах, че ако тя умре ненадейно, вие ще се окажете много изгодна партия за женитба. — Извади нова цигара, огледа я и я върна отново в пакета. — Но аз някак не мога да си представя мисис Гилеспи в ролята на Жулиета. Може би повече би й подхождал крал Лир — ако не греша, той беше човекът, доведен до лудост от собствената си дъщеря.

— Дъщери — поправи го Джак. — Имал е две или по-точно казано, две от дъщерите му са станали причина да се побърка. Третата се опитала да го спаси — той почеса брадясалата си буза. — Значи сега сте взели на мушката Джоана, така ли? Ако правилно съм проследил мисълта ви, Джоана убива майка си, за да я наследи, но с ужас установява, че Матилда е променила завещанието си. Веднага започва да се увърта около мен, за да ме отдалечи от Сара и след като я ликвидира, при първи удобен с8случай да ме ожени за себе си. — Джак учудено заклати глава. — Или може би смятате, че и двамата сме в играта? Страхотна конспирация!

— И по-странни неща са ставали, сър.

Джак разкърши схванатите си рамене.

— Аз по-скоро предпочитам версията на Джоана. Изглежда по-логична и доста по-правдоподобна.

— Тя обвинява жена ви.

— Знам. Една много спретната и прегледна хипотеза. Единственото й слабо място е, че Сара никога не би могла да го направи, но не упреквам Джоана за заблуждението й. Ревността напълно я заслепява.

— Вас ли ревнува? — намръщи се Купър.

— Не, за Бога, не — засмя се искрено Джак. — Тя май не ме хареса особено. Смята ме за хомосексуалист, понеже не може по друг начин да си обясни защо съм напълно неподатлив на чара й. — Той забеляза любопитството на Купър, но не се разпростря в обяснения. — Ревнува майка си, разбира се. Докато не е открила, че има съперница, тя се е чувствала напълно комфортно в атмосферата на взаимна омраза, царяща между нея и Матилда. Ревността се подхранва от самолюбието и от чувството за собственост и има много малко общо с любовта.

— Да не искате да кажете, че е знаела за техните отношения още преди смъртта на майка си?

— Не. Ако е знаела, все щеше да направи нещо. — Джак отново почеса брадата си. Изглеждаше замислен. — Сега вече е късно за каквото и да било, а това само усилва ревността. Тя ще започне постепенно да забравя грешките на майка си, ще се впусне да фантазира за отношенията между Сара и Матилда и ще затъне в упреци към себе си заради пропуснатите възможности. Ако си говорим честно, всеки има нужда да вярва, че е обичан от майка си. Това е единствената междучовешка връзка, от която сме напълно зависими.

Купър запали нова цигара и се загледа в издигащия се дим.

— Твърдите, че мисис Ласел ревнува заради отношенията на жена ви с мисис Гилеспи. Защо тогава не ревнува от дъщеря си? Ако се вярва на младата дама, тя се е разбирала доста добре с баба си.

— Вие вярвате ли й?

— Няма доказателства за противното. Директорката на колежа твърди, че мисис Гилеспи редовно й пишела и правела впечатление на любеща баба, когато идвала на посещение. Изглежда била много по-привързана към малката от собствената й майка, която се появявала съвсем рядко и проявявала слаб, ако не и никакъв интерес към живота на дъщеря си в училище.

— Това още веднъж ме убеждава, че Матилда е била наистина изключителна преструвана. Знайте, че ако искате портретът й да е пълен, не трябва да забравяте за нейния краен снобизъм. Саутклиф е колеж за „скъпи“ момичета и Матилда в никакъв случай не би пропуснала възможността да направи добро впечатление на подобно изискано място. Непрекъснато говореше за хора „по неин вкус“ и безкрайно съжаляваше, че във Фонтуел няма такива.

Сержантът невярващо поклати глава.

— Никак не се връзва с това, което сте ми разказвали преди. Веднъж я нарекохте „една от най-великите личности на нашето време“. Сега пък ми казвате, че се е преструвала пред висшето общество, за да изглежда приемлива в тези среди.

— В никакъв случай. Тя беше Кавендиш и изключително много се гордееше с това. Роднините й от дълги години са местни първенци. Баща й сър Уилям Кавендиш, получил благородническа титла по време на мандата си като местен депутат. Той е бил напълно „социално приемлив“ и не е трябвало да ухажва когото и да било — Джак се замисли. — Не, това, което я правеше изключителна, не бяха класовите белези или порядъчността — тя се надсмиваше8над тях, но ги използваше, за да поставя на място по-нискостоящите от нея във всяко отношение. Нейната изключителност се състоеше в това, че самата тя кипеше от противоречия. Може би причината донякъде е в сексуалното насилие, което е преживяла през детството си, но аз мисля, че истинската причина беше друга. Тя просто не беше родена в подходящото за нея време и поради това не живееше своя истински живот. С нейните интелектуални възможности да направи всичко, каквото пожелае, но заради социалния си статут се беше принудила да играе единствената отредена й роля — брак и майчинство. Ето това беше истинската й трагедия. По-голямата част от живота се е прекарала в борба със самата себе си и е осакатила дъщеря си и внучката си, защото не би могла да понесе техният бунт да успее, след като нейният е пропаднал.

— Тя ли ви е казвала всичко това?

— Не наведнъж и не така многословно. Събирах малко по малко нейните думи и ги заложих в портрета. Но всичко казано е вярно. Тя искаше пълно обяснение на картината, държеше да й се разяснява значението и на най-незабележимия нюанс, и на най-малката мазка. Ето защо й разтълкувах всичко, а коментарът ми приличаше доста на това, което чухте преди малко. Според нея съм сгрешил само в едно, а и то било не толкова грешка, колкото пропуск. Не пожела обаче да ми обясни за какво става дума — той млъкна и се замисли. — Вероятно е било свързано с чичо й и неговите сексуални издевателства. Тогава още не знаех за тях. Известно ми беше само, че баща й я е наказвал с Укротителя.

Но Купър си мислеше за нещо, казано по-рано.

— Не сте прав да наричате бунта на мисис Ласел успешен. Натресла се е на наркоман неудачник, който взел, че умрял и отгоре на това я оставил без пукната пара. — Погледът му не слизаше от портрета.

Тъмното лице на Джак разцъфна в поредната зъбата усмивка.

— Изглежда досегашният ви живот е преминал съвсем безбурно, щом смятате, че целта на бунта е неговият успех. Той е по-скоро съпротива, предприема се от омраза и цели да причини максимални щети на омразния авторитет или власт, срещу които е насочен — той иронично вдигна вежди. — От тази гледна точка бунтът на Джоана изглежда като грандиозен успех. Щом вие сега наричате съпруга й неудачник, представете си как са гледали на него навремето хората от средата на Матилда. Не забравяйте, че тя беше изключително горда жена.

Купър дръпна дълбоко от цигарата си и погледна към къщата.

— Жена ви току-що е била при мисис Ласел. Знаехте ли?

Джак поклати глава отрицателно.

— Срещнах я, когато си отиваше — обясни Купър. — Била се убедила, че мисис Ласел не е убила майка си. Съгласен ли сте с нея?

— Може би.

— Току-що ми казахте, че бунтът на мисис Ласел е целял да причини колкото е възможно по-голяма вреда на обекта на омразата й. Нима смъртта не е най-голямата възможна вреда?

— Говорех за неща отпреди двадесет-тридесет години. А вие ми говорите за настоящите събития. Бунтарството е присъщо на младите, сержант, а не на хората в средна възраст. То възмущава и дразни възрастните, защото ги кара да си спомнят какви компромиси със съвестта си са направили навремето.

— Тогава какво ще кажете за бунта на Рут?

Джак го изгледа мързеливо.

— Защо не питате нея?

— Защото я няма — обясни Купър, — а вие сте тук.

— Тогава попитайте майка й. Не на мен, а на вас ви плащат да ровичкате.

Купър му се усмихна почти развеселен.

— Харесвате ми, мистър Блейкни, макар че един Господ знае защо, харесва ми и жена ви, ако това ви интересува. Вие сте прями хора, които ме гледат в очите, когато говорят с мен. И ако искате, вярвайте, това стопля сърцето ми, защото макар да върша работата, която обществото изисква от мен, то в повечето случаи ми се отплаща, като ме нарича прасе. Думите ми не означават, че не бих арестувал вас или жена ви, или и двамата заедно, ако, да речем, се окаже, че сте убили бедната старица. Аз съм от старото поколение, което вярва, че обществото може да функционира единствено ако се опира на определени правила и закони. Макар да отнемат част от свободата му, те го правят само за да му я осигурят в по-голямо количество.

И щом съм почнал, нека ви кажа — не харесвам нито мисис Ласел, нито дъщеря й и ако бях такъв човек, че да арестувам хората, които не ми харесват, щях да съм ги прибрал още преди седмица. Можеш да си помислиш, че са си обявили състезание по злоба. Джоана мрази жена ви, Рут мрази майка си, но и двете не посочват никакво разумно основание за омразата си. Обвиненията им са мъгляви и безпочвени. Без никакво обяснение Рут заявява, че майка й е курва, а мисис Ласел обвинява жена ви в убийство, но когато я питам на какво основание, не може да каже нищо смислено. — Той хвърли изпушената до филтъра цигара на тревата. — Повече обаче ме тревожи други. Вие и съпругата ви изглежда знаете за тези две жени и за отношенията им с мисис Гилеспи повече, отколкото знаят самите те, но поради някакво криворазбрано човеколюбие не желаете да говорите. Може би в интелектуалните7среди се смята за неизискано да си пъхаш ръцете в нечистотиите на живота, ала все пак внимавайте — ако нещата продължават така, смъртта на мисис Гилеспи ще си остане една неразрешена загадка и човекът, който най-много ще пострада, ще бъде доктор Блейкни. Тя е единственото лице, което има ясен мотив. Това, че няма нищо общо с убийството на нейната пациентка, може да бъде окончателно доказано само ако бъде обвинен някой друг. Сега ми кажете откровено: наистина ли толкова малко ви интересува съдбата на жена ви, че да позволите името й да бъде очернено само защото ви е неприятно да съдействате на полицията?

— Мили Боже! — възкликна Джак с неподправено възхищение. — Ще трябва наистина да нарисувам портрета ви. Две хиляди? Нали за толкова се разбрахме?

— Не отговорихте на въпроса ми — напомни търпеливо полицаят.

Джак взе скицника си и обърна чиста страница.

— Постойте така за момент — нареди той разсеяно, взе парче въглен и бързо започна да нахвърля работна скица. — Голяма реч дръпнахте. И жена ви ли е така благоприлична, почтена и благородна като вас?

— Ставате груб.

— Не е вярно — Джак му хвърли бърз поглед, преди да продължи работата си. — И на мен ми се е случвало да си мисля, че отношенията между полицията и обществото са опорочени. Полицаите са забравили, че са само временно поканени; по-голямата част от обществото също е забравила това, защото сама е избрала законите, които я управляват и разпределят отговорностите. Тези отношения би трябвало да са основани на взаимна търпимост, а са се изродили във взаимна подозрителност и нетърпимост. — Той се усмихна обезоръжаващо и открито. — Радвам се да видя полицай, който изглежда споделя моята гледна точка. Освен това се интересувам от жена си и не искам името й да бъде очернено. Това задоволява ли ви?

— Не сте ли си ходили вкъщи, откакто дойдохте тук?

— Когато работя, не ходя никъде.

— Ами тогава вземете да поизлезете. Във Фонтуел клюкарите са събрали истински обществен съд, който се занимава единствено с жена ви. А тя е нов човек тук, пък и вие никак не й помагате да се пребори със зложелателите си. Вече е загубила голяма част от своите пациенти.

Джак протегна скицника пред себе си, за да огледа нарисуваното.

— Да. Наистина ще бъде интересно да работя по портрета ви. — Той започна да събира нещата си във войнишката торба. — Тук е такъв кучи студ, а на Джоана се нагледах достатъчно и мога да я довърша вкъщи. Дали Сара ще ме приеме пак?

— Съветвам ви да питате нея. Не ми плащат да се ровя в семейни разправии.

Джак помирително вдигна ръце.

— Добре, добре — бързо каза той. — Не съм забравил. Единственото, което знам за Рут, ми го е казвала Матилда. Не мога да гарантирам за истинността, така че ще трябва сам да я проверите. Матилда държеше петдесет лири, заключени в чекмеджето на нощното й шкафче. Веднъж го отвори,1 защото искаше да ме изпрати да й напазарувам някои неща от бакалина. Парите ги нямаше. Предположих, че сигурно вече ги е похарчила за нещо, а после е забравила, но тя не се съгласи с мен и каза, че ги е откраднала внучката й — той вдигна рамене. — Не е изключено да е обвинила Рут, за да прикрие дупката в паметта си. Понеже тя не заговори повече по въпроса — и аз нищо повече не попитах. Това е всичко, което знам.

— Ама че семейство! — изпъшка сержантът. — Нищо чудно, че е решила да остави парите другиму.

— Тук сме на едно мнение — съгласи се Джак, като стана и се протегна. — И двете са творение на Матилда. Но тя все пак не трябваше да ги завещава на Сара.

Днес доста се стреснах. Влязох в приемната на лекарския кабинет и сварих зад бюрото Джейн Мариот. Бях абсолютно неподготвена. Защо никой не ми е споменавал, че са се върнали? Предупреден — значи въоръжен. Джейн, разбира се, е знаела, че все някога ще се срещнем, и лесно успя да запази обичайното си хладно държание. „Добър ден, Матилда — каза ми. — Добре изглеждаш.“ Аз изобщо не можах да проговоря. Чак после онова магаре доктор Дулитъл изрева добрата новина, че Джейн и Пол са решили да се върнат в Росет Хаус след смъртта на техния наемател. Подразбрах, че Пол е почти инвалид — хроничен емфизем. Спокойствието и тишината във Фонтуел щели да му бъдат от полза след трудния живот в Саутхамптън. Какво ли ще прави Джейн? Дали ще почне да подмята разни неща или, по-лошо, направо ще ме издаде?

„… И от божествените висини дали се вижда дъното на мойта мъка?“

Щях да се чувствам по-малко отчаяна, ако не се налагаше Рут отново да тръгва на училище. Къщата е празна без нея. За сметка на това пък е пълно с призраци и повечето доста неспокойни. Джералд и баща ми ме навестяват непрекъснато и безмилостно8ме мъчат. Има моменти (добре, че са редки), когато ми се струва, че бих предпочела да са живи. Но аз възлагам големи надежди на Рут. Тя е много умна за възрастта си. Сигурна съм — най-после от рода Кавендиш ще излезе и нищо свястно. Ако ли не, всичко, което съм направила до тук, е било всуе.

„Шът! Тихо там! Кой смее да приказва? Матилда Гилеспи молитвите си казва.“

Тези дни имах страхотно главоболие. Може би открай време лудата съм била аз, а не Джоана.