Укротителят

ДВАДЕСЕТ

Джоана седеше там, където беше седяла майка й — на големия плетен стол до френския прозорец. Тя леко извърна глава и погледна Купър.

— Знае ли доктор Блейкни за този разговор?

— Не — поклати глава той. — По-скоро се надявам, че вие ще сте тази, която ще направи първата крачка. Можете например да се откажете от оспорването на завещанието и да бъдете напълно сигурна, че тя ще уважи препоръките на майка ви в писмото й до Рут. В сегашното положение добронамереността е препоръчителна. В интерес на всички замесени е тази неприятна история да остане в миналото, а вие да се върнете в Лондон и да си останете там.

— Не е изключено това да е в интерес на доктор Блейкни, но не и в мой.

— Имах предвид най-вече дъщеря ви. Тя е още съвсем млада, смъртта на баба й я е потресла много повече, отколкото предполагате. Би било… — той затърси подходящата дума — …по-полезно за нея да предпочете дружеското споразумение пред мъчителния и продължителен съдебен спор. Адвокатите имат гадния навик да изравят точно онези подробности, които най-много ни се иска да запазим в тайна.

Тя стана от стола.

— Не желая да говоря повече с вас, сержант. Всичко това не е ваша работа — безцветните й очи ядосано се впериха в него. — Блейкни са ви влезли под кожата, също както направиха и с майка ми. Затова не искам каквито и да било споразумения с тях. Още не мога да си обясня защо не обвинихте Джак Блейкни в опит за убийство и не предприехте нищо във връзка с кражбите на Рут. Възнамерявам изрично да инструктирам адвоката си да изясни тези два въпроса с вашия пряк началник. За мен е пределно ясно, че заблудена от дъщеря ми, доктор Блейкни в момента се опитва да оказва върху мен натиск, като използва за целта съпруга си и вас. Тя иска да напусна тази къща, за да може да се чувства пълноправна собственичка. Няма да й доставя това удоволствие. Колкото по-дълго стоя тук, толкова по-големи стават шансовете ми да си запазя имуществото.

Купър неприятно се засмя.

— Искате да кажете, че имате адвокат, мисис Ласел? Не ми се вярва. Един адвокат не би ви посъветвал да харчите парите си по начина, по който го правите. Сядайте там — Купър й посочи стола — и бъдете благодарна на дъщеря си и на семейство Блейкни, че няма да ви арестувам веднага за незаконно притежаване на хероин. Не се заблуждавайте, бих го направил с удоволствие, но както вече казах, в интерес на всички (и не на последно място във ваш собствен интерес) е окръг Дорсет да се освободи от присъствието ви. Ако действам според закона, сега би трябвало да съобщя това, което знам за вас, на столичната полиция, но няма да го направя. Те и сами скоро ще разберат достатъчно за вас. Паричната компенсация от доктор Блейкни едва ли ще ви стигне за дълго време. Освен това вече няма да има месечни чекове, мисис Ласел, защото старата дама, която сте изнудвали за пари, вече е мъртва. Какво впрочем правехте, за да я карате да ви дава пари?

Тя разсеяно гледаше през прозореца. Мина доста време, преди да отговори.

— Не беше необходимо да правя каквото и да било. Достатъчно беше, че съм й дъщеря. Тя смяташе, че съм същата като нея, и това, разбира се, я караше да се страхува от мен просто защото познаваше себе си и знаеше на какво е способна.

— Не разбирам.

Тя рязко се обърна и го погледна в очите.

— Видях я как уби баща си. Живееше в непрекъснат страх, че и аз ще направя същото с нея.

— Бихте ли го направили?

Джоана неочаквано се усмихна и той остана поразен от красотата й.

— Аз съм като Хамлет, сержант — „луда само при северозападен вятър“. Едва ли ще ми повярвате, но и аз живеех в непрекъснат страх, че тя ще ме убие. Съвсем отскоро започнах да спя като хората.

— Ще се върнете ли в Лондон?

— Разбира се — вдигна тя рамене. — „Ако на човек му омръзне Лондон, значи му е омръзнал животът.“ Чели ли сте Самюел Джонсън, сержант? Много по-забавен е от Шекспир.

— Ще го прочета, мисис Ласел. Обещавам ви.

Докато нанасяше последните мазки върху портрета на Джоана, с крайчеца на окото си Джак наблюдаваше Сара. Тя стоеше до прозореца, загледана в гористия хоризонт с опряно в студеното стъкло чело.

— Какво си се умислила? — не се стърпя той накрая.

— Моля? — сепнато се обърна тя.

— Питах те за какво толкова мислиш

— О, нищо… Нищо конкретно.

— За бебета, предполагам — опита се да отгатне той, но в гласа му нямаше обичайната иронична нотка.

Тя отиде до средата на стаята и се загледа в портрета на Матилда.

— Е, добре, позна. Но няма защо да се тревожиш. Не беше нищо, свързано с теб. Напротив, мисля си, че си прав — да гледаш деца е работа за балами. Само мъки и неприятности. Да ти кажа честно, май вече и аз съм склонна да играя на сигурно и да си спестя тези емоции.

— Жалко — промърмори той, докато бършеше четката в някакъв парцал. — Точно бях започнал да свиквам с идеята.

Макар и с усилие, тя успя да запази тона си непроменен.

— Мога да изтърпя подигравките ти почти за всичко, Джак, но не и по повод на децата. Чувството ми за хумор по този въпрос беше унищожено в момента, в който Сали Бенедикт унищожи резултата от вашата малка грешка.

Той изглеждаше доста замислен.

— Доколкото разбирам, в момента аз съм виновен за това, че съм от мъжки пол, а освен това изглежда възнамеряваш да внушиш на Рут чувството за вина през целия й останал живот във връзка с предстоящия й аборт.

— Това са различни неща.

— Нима? Би ли ми обяснила разликата?

— Рут на никого не е изневерявала — процеди тя през стиснати зъби.

— Значи все пак не говорим за бебета, Сара, а за личното ми право да решавам как да живея. С други думи, за изневярата. Наистина това са различни неща.

— За теб може би. За мен не. Да се посветиш на един човек е като да се посветиш на Бога. След като мисълта жена ти да забременее от теб ти е толкова непоносима, защо си бил нехаен към същия проблем, когато е ставало дума за любовницата ти?

По бузите й избиха червени петна и тя се обърна към прозореца.

— Било каквото било. Повече никога не искам да говоря за това.

— Защо не? Нямаш представа колко е забавно — протегна се Джак и се усмихна, гледайки неподвижния й гръб. — Цяла една година ми беше забавно. Адски забавно. Като в ада. Измъкна ме от Лондон, без дори да си дадеш труда да кажеш нещо от рода на „според теб“ или „не мислиш ли, че…“, „как смяташ“. Докара ме в тая пустош — добре. Държането ти говореше: „Ако щеш, Джак — ти си просто нещастникът, който се ожени за мен.“ И това добре. Търпеше се. Търпях също батко Робин Хюит да си разнася задника из кухнята. Търпях, когато те гледаше и точеше лиги. Търпях, когато гледаше мен, сякаш току-що съм се напикал. Хилех се, когато умствени инвалиди плюеха картините ми, когато зад гърба ми ме наричаха „оня никаквец, дето живее на гърба на жена си“. За капак трябваше непрекъснато да слушам Кийт Смолет да ми изброява твоите достойнства и добродетели. През цялото това време само един човек се отнесе с мен човешки — Матилда. Ако не беше тя, щях да съм си вдигнал парцалите още през септември. Щях да те оставя бавно да се задушаваш в соса на собственото си самодоволство.

— Защо не го направи? — запита тя, без да се обръща.

— Защото тя не спираше да ми повтаря, че съм ти съпруг — изръмжа Джак. — По дяволите, Сара, ако не мислех, че има смисъл да сме заедно, кажи ми защо бих се оженил за теб? Не бях длъжен, нали? Никой не ми беше опрял пищов в главата. Аз го исках.

— Тогава защо… — тя не можа да продължи.

— Защо съм направил бебе на Сали? Сара, аз не правя такива неща. Как можа изобщо да повярваш, че съм спал с тая отрепка? Тя пожела да нарисувам портрета й, защото беше решила, че ще стана знаменитост, след като оня дилър от Бонд Стрийт се захласна по картината ми. Моята първа и единствена продажба — изсмя се той чистосърдечно. — Дамичката искаше да се вкопчи в изгряващата звезда, както впрочем има навика да прави с всекиго, когото заподозре, че изгрява. Нарисувах я, без да лъжа — мързелив паразит с претенции за величие. Тя естествено ме намрази. Ако ми беше казала, че ме е посочила за баща на нежеланото си дете, веднага щях да ти отворя очите. Но ти обаче не ми вярваше чак толкова, че да споделиш с мен подобно нещо — гласът му постепенно бе започнал да губи мекотата си. — За сметка на това обаче безпрекословно повярва на нея, макар че изобщо не харесваше тая кучка.

— Но, Джак, тя изглеждаше толкова убедителна!

— РАЗБИРА СЕ, ЧЕ ЩЕ ИЗГЛЕЖДА УБЕДИТЕЛНА! — изкрещя той. — Нали е шибана актриса. Употребявам думата в конкретния смисъл. Кога ще си отвориш очите, жено? Погледни хората наоколо — те си имат тъмна и светла страна, имат си силни и слаби страни. Но не! Ти изпитваш огромна нужда да се правиш на възпитана. Защо не ми издра очите, защо не ме ритна в топките, защо не направи каквото и да било, щом наистина си смятала, че ти изневерявам? — гласът му внезапно омекна. — Не ме ли обичаш достатъчно, за да ме намразиш, Сара?

— Вие сте мръсник, Блейкни — каза тя и се обърна към него. Огледа го от главата до петите. — Никога няма да разбереш колко нещастна бях през цялото това време.

— Внимавай какво говориш. Отрязваш си пътя за всякаква възможност да ме обвиниш в егоцентризъм. Защо не допуснеш за момент, че и мъжете могат да бъдат нещастни? Вземи мен например.

— Ти си лесен. Бързо ще те излекувам.

— Не мога да се съглася с теб.

— Вярвай на лекаря си.

— И какво ще е лечението?

— За начало един специален масаж, за да ти мине вдървяването, от което се оплакваше, а после вероятно една-две целувки като поддържаща терапия.

Той за момент се замисли.

— Е, не е зле „за начало“. Но имай предвид, че заболяването е хронично и се нуждае от постоянно лечение. Не искам да рецидивира.

— Ще ти струва скъпо.

Той я погледна с притворени клепачи и бръкна в джоба си.

— Прекалено хубаво, за да е истина. Колко искаш, малката?

Сара небрежно го тупна по главата.

— Не искам пари, а информация. Защо Матилда се е карала с Джейн Мариот? Защо Матилда е плакала, когато си й показал портрета? Защо Матилда остави парите си на мен? Знам, че всичко това е свързано, Джак, и знам, че Купър знае отговорите. Усетих го по очите.

— Няма отговор — няма масаж, предполагам.

— Напротив, ще има, но не на теб, а на Купър. Някой от двама ви все ще проговори.

— Да не искаш да умориш добрия човек? Не виждаш ли, че получава гърчове, щом го пипнеш по ръката — той я придърпа на коленете си. — Слушай, няма да ти стане по-леко, ако ти кажа това, което искаш. Ще ти направя мечешка услуга.

Все пак той я познаваше. Даваше си сметка, че каквото и чувство на вина да изпитваше тя в момента, то щеше да бъде нищо в сравнение със състоянието й после. Дали не е накарала Матилда да повярва, че е нейна дъщеря? Ами Джейн Мариот? Доколкото познаваше Сара, тя щеше да сметне, че е длъжна да каже на Джейн всичко, което мисли за нея. Прекомерната й привързаност към правдата и прямотата щеше да доунищожи и без това едва крепящата се жена.

— Защо просто не приемеш, че Матилда те е обикнала и е вярвала, че си способна да направиш нещо полезно с парите й?

Сара отново погледна портрета на Матилда.

— Искам да знам защо се опитва… защо се е опитвала да ме обсеби. Няма да се оставя в ръцете на една мъртва жена, Джак.

Това е дневникът на Матилда Берил Кавендиш. Написан е, за да го прочетат хората, когато умра. Ако някой го намери, да го занесе в полицията, за да обесят татко.

Днес той ме накара да направя едно много лошо нещо. Казах му, че ще го обадя на викария, а той ми сложи Укротителя и ме заключи в долапа. ТЕЧЕШЕ МИ КРЪВ. Той крещеше. Каза, че мама е виновна, задето е умряла. Тя е виновна.

Вчера беше рожденият ми ден. Татко казва, че вече съм достатъчно голяма и мама няма да се сърди. Тя знаела какви са нуждите на мъжете. Не трябва да казвам НИКОМУ, иначе той пак ще ми слага Укротителя. Пак и пак. Много пъти. Докато трябва. Ако мама никога не беше правила това с него, той не би го правил с мен.

МРАЗЯ Я! МРАЗЯ Я! МРАЗЯ Я!