Укротителят

ШЕСТ

Вайълит Орлов замряла неподвижно в кухнята си в Уинг Котидж и напрегнато се вслушваше в гласовете, долитащи от хола на Сидар Хаус. Като всеки подслушвач имаше виновно изражение и се разкъсваше между подтика да си тръгне и желанието да остане, а разликата беше, че не се страхуваше да я открият. Накрая любопитството победи. Тя взе от мивката една чаша, опря отвора в стената и притисна ухо към дъното. Гласовете изведнъж започнаха да се чуват по-ясно. Ако в този момент можеше да се погледне отстрани, Вайълит положително нямаше да се хареса. В начина, по който се беше навела, за да слуша, имаше нещо неприлично и същевременно страхливо, а на лицето й беше застинало изражението на мъж, надничащ през прозореца на събличаща се жена — възбудено, похотливо, ухилено и очакващо.

— …си мислиш, че не знам какво правиш в Лондон? Ти си долна курва и баба го знаеше. Ти надроби попарата, а сега си правиш скапаните сметчици да глътнеш всичко и да ме разкараш.

— Не смей да ми говориш с този тон! Имам достатъчно здрав разум и няма да се занимавам с тебе. Не давам пукната пара дали ще ходиш в университет или не.

— Ето това си ти — завист, завист, смърдяща ЗАВИСТ! Завиждаш, че аз мога да направя нещо, което ти не си могла.

— Пак те предупреждавам, Рут, не искам да слушам подобни думи от теб.

— Защо? Защото е истина, а истината боли? — гласът на момичето показваше, че плаче. — Защо не можеш поне от време на време да се държиш като майка? Баба ми беше много повече майка от теб. Единственото нещо, което винаги и в изобилие си ми давала, е било омраза. Да не би аз да съм искала да се родя? Кажи, де?…

— Това са детински приказки.

— Ти ме мразиш, защото баща ми ме е обичал!

— Я не изглупявай!

— Вярно е! Баба ми каза. Стивън все се навъртал около мен, наричал ме малко ангелче, а ти си изпадала в ярост и си вдигала скандали. Каза, че ако ти и Стивън сте се били развели, той е нямало да умре.

Гласът на Джоана беше леден.

— И ти, разбира се, й повярва, защото това си искала да чуеш. Ти си абсолютно повторение на баба си, Рут. Когато тя умря, реших, че веднъж завинаги е дошъл краят на мъките ми, но виждам, че много съм се лъгала. Ти си наследила цялата й отрова, до последната капчица.

— О, страхотно! Измъкваш се както винаги! Кога ще се научиш да се обръщаш с лице към проблемите, вместо да твърдиш, че ги няма? Баба веднага е казвала, че единственото нещо, което можеш да правиш отлично, да подмиташ нечистотиите под килима и след това да се правиш, че нищо не се е случило. За Бога — гласът й премина в крясък, — ТИ НЕ ЧУ ЛИ СЛЕДОВАТЕЛЯ! — Вероятно беше успяла да привлече вниманието на майка си, защото тонът й отново се понижи. — Полицията смята, че баба е била убита. Какво очакваш да им кажа?

— Истината.

Рут диво се изсмя.

— Невероятно! Значи отивам и им казвам за какво си харчиш парите, така ли? Да им кажа, че баба и доктор Хендри те смятаха за толкова откачена, та се чудеха дали да не те пратят в лудницата? Исусе! — гласът и заглъхна. — Предполагам, че ако искам да бъда съвсем откровена, трябва да споделя и как си се опитала да ме убиеш. Или да си мълча, за да ни остане някаква скапана надежда, когато предявим насрещен иск за парите? Нали знаеш, че нямаш законно право да се възползваш от убийството на майка си?

След тези думи настъпи толкова продължителна тишина, че Вайълит Орлов започна да се пита дали не са се преместили в някоя друга част на къщата.

— Сега вече с теб е свършено, Рут. Без абсолютно никакви угризения ще съобщя, че си била тук в деня, когато умря баба ти. Не трябваше да й крадеш обеците, глупава малка кучко. И изобщо, като стана дума за това, къде са всички проклети нещица, на които малките ти лепкави пръстенца не са могли да устоят? Ти я познаваше не по-зле от мен. Наистина ли вярваш, че не е забелязвала? — гласът на Джоана беше дотам изпълнен със сарказъм, че напомняше вой. — Тя беше направила списък и го държеше в чекмеджето на нощното си шкафче. Ако не бях го намерила, вече щеше да си арестувана. Ти изобщо не можа да скриеш паниката си заради идиотското завещание, затова полицията лесно ще повярва, че щом си била достатъчно безразсъдна да крадеш от баба си, вероятно можеш да бъдеш и достатъчно откачена, за да я убиеш. Ето защо смятам, че е по-добре и двете да си затваряме устата, съгласна ли си?

Някаква врата се блъсна толкова силно, че Вайълит почувства вибрациите чак в кухнята.

Джак се беше настанил на своя стол, потриваше небръснатата си брада и от време на време поглеждаше накриво полицая през притворени клепачи. Определението „демоничен“, помисли си Купър, наистина му подхожда. Беше мургав, с блестящи очи на ястребовото лице, но в изражението му имаше прекалено много весели нотки за един Дракула. Ако този човек беше дявол, значи имаше весели дяволи. Той напомняше на Купър за онези никога неразкайващи се ирландски рецидивисти, които беше арестувал безброй пъти в продължение на двадесет години. И при него го имаше онова изражение, което сякаш казваше: „Ако не ти харесвам, проблемът си е твой!“ От този тип хора лъхаше такава плашеща предизвикателност, че беше невъзможно да останат незабелязани. С неочаквано любопитство той се запита дали и очите на Матилда Гилеспи не са имали същото излъчване? Не беше го забелязал на видеозаписа, но камерите вечно лъжат. Ако не беше така, кой би търпял изобщо телевизията?

— Ще го направя! — каза Джак рязко.

Полицаят учудено сви вежди.

— Какво ще направите, мистър Блейкни?

— Ще нарисувам вас и жена ви за две хиляди лири, но ако кажете на някого колко сте платили, ще ви обеся на първия уличен фенер. — Той се протегна и раздвижи гръбните си мускули. — Мисълта ми е, че вашите две хиляди някой ден може да означават пет хиляди за клиенти като Матилда. Сигурно определянето на цената според клиента в крайна сметка не е толкова лоша идея. Би трябвало цената на картината да е според джоба на модела, а не според моята спорна оценка на стойността й — той повдигна вежди в сардонична гримаса. — Какво право имам аз да лишавам обедняващи свещеници и полицаи от достъпа им до изкуството? Съгласна си с мен, нали Сара?

Тя поклати глава с упрек.

— Защо винаги се стремиш да бъдеш противен?

— Човекът харесва как работя и аз му предлагам да субсидира един семеен портрет. В синьо, пурпурно, зелено и златисто. Какво обидно има в това? Бих го нарекъл по-скоро комплимент — той погледна Купър. Личеше, че се забавлява. — Пурпурното между другото представлява вашето либидо. Колкото е по-наситено, толкова по-разгонен сте, но не забравяйте, че това е начинът, по който аз ви виждам, а не както вие самият се виждате. Може да се окаже, че съм разбил илюзиите на жена ви, ако нарисувам вас в наситено пурпурно, а нея в бледовиолетово.

— Или обратното — подхвърли сержантът.

Очите на Джак блеснаха учудено.

— Точно така. Не украсявам работите си, за да се харесам на някого. Докато помните това, вероятно ще можем да поддържаме делови отношения.

— Предполагам, сър, че точно в момента се нуждаете от пари. Дали случайно вашите услуги не се заплащат предварително?

Усмивката на Джак приличаше повече на озъбване.

— Разбира се. При тази цена трудно можете да очаквате нещо друго.

— А какво ми гарантира, че портретът някога ще бъде завършен?

— Думата ми. Думата на човек с чест.

— Аз съм полицай, мистър Блейкни. Никога не съм имал нечия дума за нещо сериозно — не мога да си го позволя. — Той се обърна към Сара. — Вие сте искрена жена, докторе. Човек на честта ли е вашият мъж?

Тя погледна към Джак.

— това е много некоректен въпрос.

— На мен ми звучи коректно — обади се Джак. — Става дума за две хиляди лири. Само сержантът може да реше дали да ги плати. Отговори му.

— Добре — кимна Сара, — ако ме питате възможно ли е да вземе парите и да изчезне, ще отговоря — не, това е невъзможно. Той ще нарисува вашата картина и ще го направи добре.

— Обаче… — подсказа Джак.

— Ти не си човек на честта. Ти си прекалено нехаен, егоистичен и невнимателен към другите. Не зачиташ ничие мнение, освен своето собствено, нелоялен си и си безчувствен. На практика — усмихна му се тя очарователно — ти си пълен боклук във всичко, което не е свързано с твоето рисуване.

Джак насочи пръст към полицая.

— И така, получавам ли поръчката, сержант, или вие просто използвахте податливостта на жена ми, за да я накарате да се раздрънка за мен?

Купър взе един стол и го предложи на Сара, но тя поклати отрицателно глава. С лека въздишка на облекчение следователят сам седна на него. Беше вече прекалено възрастен, за да стои прав, когато наоколо има място за сядане.

— Ще бъда честен с вас, сър. В момента не мога да ви поръчам нищо.

— Знаех си — отвърна Джак презрително. — Вие сте също като онзи хлъзгав жабок Матюс. — Той заимитира монотонния напевен уелски изговор на викария: — Харесвам работите ти Джак, нямат грешка, но аз съм беден човек, — както знаеш. — Джак плесна с юмрук в отворената длан на другата си ръка. — Тогава му предложих едно то по-ранните си платна за две хиляди и копелето се опита да се пазари с мен да сваля цената с някакви си три жалки стотака. Да се разплачеш! — изръмжа той. — Та нали изкарва повече само с няколко въшливи проповеди. — Втренчи се в сержанта. — Защо всички искате да получите нещо за нищо? Така никога няма да притежавате нещо истински ценно — той погледна към Сара. — Жена ми също, пак по тази причина. Освен това на вас ви плаща държавата, а аз трябва сам да се грижа за себе си.

На върха на езика на Купър беше забележката, че сам си е избрал пътя, който да следва, и че никой не го е карал насила да става художник. Въздържа се. Беше привеждал прекалено много подобни аргументи в спорове с децата си и нямаше желание да ги повтаря пред непознати. Явно човекът го беше разбрал неправилно. Дори подозираше, че го е направил преднамерено.

— Не съм в състояние да ви поръчам нищо в момента, сър — каза той, като леко наблегна на думата, — защото сте имали отношения с жена, която може да е била убита. Да ви дам пари под какъвто и да било предлог би означавало значително да навредя на шансовете ви пред съда, ако имате лошия късмет да попаднете там. Нещата ще бъдат съвсем различни, когато следствието приключи.

Думите на следователя сякаш развеселиха Джак.

— Ще изглежда съмнително, ако аз ви платя две хиляди. Обратното не е вярно. Вие предпазвате не мен, а себе си.

— Нима ще ме упрекнете за това? Може и да изглежда като неоправдан оптимизъм, но още не съм се отказала от мечтата си за повишение. А много се съмнявам дали началството ще ми хване вяра, че деловите ми отношения с човек, заподозрян в убийство, са били в интерес на работата. Бъдещето изглежда много по-розово, когато си инспектор.

Джак го погледна изненадано, после кръстоса ръце на гърдите си. Чувстваше, че по някакъв начин този закръглен, съвсем нетипичен следовател с приятна усмивка го е надхитрил.

— Какъв беше въпросът ви? Защо Матилда ми е позирала с Укротителя на главата? — Отново погледна портрета. — Защото твърдеше, че той изразява самата сърцевина на личността й. Беше права. Предполагам, че най-краткият начин да бъде характеризирана е: била е малтретирана камо малка, като от един момент нататък прилаганото срещу нея насилие е започнало да действа и в двете посоки — той леко се усмихна. — Това вероятно е естественият ход на нещата. Насилието в детството й я е направило неспособна да чувства или да проявява любов в по-зряла възраст и затова е тръгнала по единствения възможен път — самата тя се е превърнала в насилник. Символ на това едновременно активно и пасивно насилие е Укротителят. Слагали са го на нея, а тя е мъчила с него дъщеря си — той хвърли поглед към Сара. — Иронията е там, че същият този Укротител е бил и символ на любовта й, или по-точно на онези редки, лишени от омраза моменти, които в живота на Матилда заместваха обичта. Тя наричаше Сара свой Укротител, което в нейната уста беше нежно обръщение. Твърдеше, че жена ми е единственият човек, който е подходил към нея без предубеждение, и я е възприемал такава, каквато е — той се усмихна, доколкото можа добродушно. — Опитвах се да й обясня, че това едва ли е нещо, което би трябвало да я радва, защото Сара може да има много недостатъци, но най-големият от тях според мен е наивната й готовност да възприема всеки така, както той се вижда. Матилда обаче не даваше дума да се издума срещу любимката й. Ето това е всичко, което знам по въпроса — завърши той простичко.

За себе си сержант Купър реши обаче, че Джак Блейкни е последният човек, когото би нарекъл простодушен или наивен. Той явно играеше тази роля по някакви известни само нему и едва ли безхитростни причини.

— Много ми помогнахте, сър. Аз не познавах лично мисис Гилеспи и затова държа да разбера що за човек е била. Смятате ли, че е от хората, които биха посегнали на живота си?

— Без никакво съмнение. Би могла да го направи дори с кухненския нож. Матилда изпитваше еднакво удоволствие, когато героят напуска сцената и когато се появява на нея. Може би дори повече й харесваше първото. Ако можеше да ви види в този момент кака си блъскаме главите над завещанието й, би се поздравила сама с най-голямо удоволствие. Докато беше жива, злословеха за нея, защото беше наистина проклета, но то е нищо в сравнение с приказките, които се изприказваха по неин адрес след смъртта й. Това също много би я зарадвало и ако можеше, не би пропуснала нито миг от забавлението.

Купър се обърна към Сара.

— Съгласна ли сте, доктор Блейкни?

— Има някаква странна логика наистина. Тя беше точно такава. — Сара се замисли за секунда-две. — Но не вярваше в задгробния живот, а само в „преобразуването на червеите“, което за нея означаваше, че всички сме канибали.

Сара забеляза изписаното по лицето на Купър отвращение и с удоволствие даде следния пример:

— Човекът умира и го изяждат червеите; птиците изяждат червеите; котките изяждат птиците и наторяват с изпражненията си растенията, някои от които ние ядем. Или всяко друго преобразуване, което си харесате — усмихна се тя отново. — Извинете, но виждането на Матилда за смъртта беше точно такова. Затова мисля, че не би пропуснали последното си най-голямо излизане, забележете, не на, а от сцената. Вярвам, че би го удължила колкото е възможно, каквото и да й струва, и докато напуска сцената, щеше да накара колкото може повече хора да се гърчат. Вземете например видеозаписа. Защо е искала да има музика и сценични ефекти, ако целта е била само да бъде показан след смъртта й? Искала е да го гледа самата тя, а ако някой влезе неочаквано, докато гледа — толкова по-добре. Смятала е да го използва като тояга, с която да налага Джоана и Рут. Не съм ли права, Джак?

— Сигурно. Ти все излизаш права — каза той напълно сериозно. — За какъв видеозапис говорите?

Сара Беше забравила, че той не го е гледал.

— Посмъртното послание на Матилда към семейството й — обясни тя. — Сигурна съм, че би ти харесало. Матилда приличаше на Крюела3 Девил от „Сто и един далматинци“. Фонът бяха черни завеси с бяла ивица по средата, носът й приличаше на клюн, а устата — на порезна рана. Страхотен модел за теб — сети се за нещо и се намръщи. — Защо не си ми казал, че я познаваш?

— За да не ми пречиш.

— С какво?

— Все щеше да намериш начин. Нямаше да мога да работя, ако непрекъснато ми чуруликаш на ухото как точно я виждаш ти. — Той заговори с тънък гласец: — Но аз я харесвам, Джак! Тя наистина е много готина. Не е и наполовина толкова лоша, колкото разправят. Тя има добро сърце, Джак.

— Никога не говоря така — запротестира Сара.

— Трябва някой път да се чуеш отстрани. Помнеше тъмната страна у хората те плаши, предпочиташ да не я забелязваш.

— И какво лошо има в това?

Той вдигна рамене.

— Нищо, ако си съгласна с живот, лишен от страсти.

Тя го изгледа замислено.

— Ако страсти означава враждебност и противопоставяне, тогава — да, предпочитам живот без страсти. Не забравяй, че бях свидетел как се разпада бракът на родителите ми. Трудно ще ме накарат да мина по техния път.

Изведнъж очите на Джак блеснаха възбудено в пълен контраст с умореното му лице.

— Значи се плашиш от собствената си тъмна страна! Страх те е да запалиш огън, за да не стане пожар. Страх те е да нададеш вик на протест, за да не се разпадне паянтовият ти замък от карти. Ангеле мой, ще трябва още по-усърдно да се молиш за нежни ветрове и кротки бури, иначе някой ден може да откриеш, че си живяла в рая на глупаците.

Тя не отговори, в стаята настъпи тишина. И тримата изглеждаха отсъстващи, също като портретите, опрени на стените.

Купър беше застинал на стола си в почти хипнотична неподвижност. През ума му бавно премина мисълта, че Джак Блейкни е истинско чудовище. Нима разкъсваше всички по същия начин? „Вик на протест, от който ще се разпадне паянтовият ти замък от карти.“ Купър сдържаше този вик от години; вик на мъж, хванат в клопката на нравствеността и отговорността. Нима Джак не можеше да постъпи по същия начин?

Полицаят се изкашля.

— Мисис Гилеспи някога казвал ли ви е за намеренията си по отношение на завещанието?

До момента Джак подчертано внимателно бе наблюдавал Сара. Сега обърна очи към следователя.

— Съвсем бегло. Веднъж ме попита какво бих направил, ако притежавах нейните пари.

— Какво й отговорихте?

— Казах, че ще ги прахосам.

— Жена ви твърди, че ненавиждате материалната страна на живота.

— Съвсем правилно. Затова бих ги използвал, за да укрепя духа си.

— По какъв начин?

— Щях да потроша всичките пари за наркотици, алкохоли секс.

— Звучи ми доста материалистично. Какво духовно има в това да се отдадеш изцяло на сетивата си?

— Зависи на коя философска школа сте привърженик. Ако сте стоик като Сара, вашето духовно развитие задължително ще е свързано с чувството за дълг и отговорност. Ако сте епикуреец като мен — макар да се съмнявам, че добрият стар Епикур би ме признал за негов последовател, — същото това духовно развитие преминава през удовлетворяването на желанията. — Веждите му се повдигнаха подигравателно. — За съжаление на нас, съвременните епикурейци, се гледа с много лошо око. Нали сте съгласен, че има нещо безкрайно жалко у мъж, който отказва да поеме своите отговорности, а вместо това предпочита да пие с пълна чаша от извора на удоволствията? — Той настойчиво гледаше Купър. — Така е, защото обществото е съставено от кротки улегнали овце, а няма нищо по-лесно от това да промиеш мозъка на една овца с рекламаджийска пропаганда. Жените може и да не вярват, че белотата на прането им е символ на тяхното преуспяване, но сто на сто са уверени, че кухните им трябва да бъдат стерилни, усмивките им — бели и блестящи, децата им — благовъзпитани, съпрузите — здраво бачкащи, а моралната им безупречност — очевидна и извън всякакво съмнение. С мъжете е по-просто: всичко, в което се стремят да ги убедят, е че имат топки и това е чудесно, но пък ги задължават да носят чисти сака, да се бръснат редовно, да имат най-малко трима приятели, никога да не се напиват и да умеят да говорят забавно в компания.

Зловещото му изражение неочаквано се разчупи и се превърна в добродушна усмивка.

— А моят проблем е, че някой ден мога да превъртя и да изнасиля шестнадесетгодишна девственица, ако прекалено бавно си облича ученическата престилка, след като ми е позирала.

„Господи — мислеше си Купър объркано, чувствайки тежкия поглед на другия върху наведената си глава, — нима този копелдак наистина може да чете така добре в душите на хората?“

За да прикрие притеснението си, той се престори, че пише нещо в бележника.

— Обяснихте ли всичко също така образно и на мисис Гилеспи, или се ограничихте с това, как бихте похарчили парите?

Джак изви глава към Сара, но тя се беше съсредоточила в портрета на Матилда и не отвърна на погледа му.

— Да ви кажа, тя не изглеждаше никак зле за възрастта си и затова, струва ми се, казах, че може да откача и да изнасиля някоя бабичка.

Тук Купър изведнъж разбра, че е много по-благовъзпитан, отколкото беше предполагал, защото за свое учудване се почувства засегнат от тази пълна липса на почтителност.

— Какво отговори тя?

Джак определено се забавляваше.

— Попита ме дали биха искал да я рисувам гола. Казах „да“ и тя си свали дрехите. Ако представлява интерес за вас, мога да ви кажа, че единственото облекло на Матилда, докато правех работните си скици, беше Укротителят — той се усмихваше, а настойчивите му наблюдателни очи търсеха очите на полицая. — Това възбужда ли ви, сержант?

— Да — отговори Купър спокойно, — като показание. Да не би в това време случайно да се е намирала във ваната?

— Не. Беше си съвсем жива и лежеше на леглото в целия си блясък. — Джак стана и отиде до шкафа в ъгъла. — Изглеждаше страхотно, казвам го също като показание.

Той измъкна от най-долното чекмедже един скицник.

— Ето — Джак го хвърли през стаята и той изплющя в краката на полицая, — моля, разгледайте. Всички са на Матилда — една от най-великите личности на нашето време.

Купър вдигна скицника и прелисти страниците. На тях наистина беше изобразена Матилда Гилеспи, гола на леглото, но много по-различна от трагичния труп във ваната или от злата стара вещица с жестоките стиснати устни от видеозаписа. Той остави скицника на пода до себе си.

— Спали ли сте с нея, мистър Блейкни?

— Не. Никога не е искала това от мен.

— Щяхте ли да го направите, ако беше поискала? — Купър вече беше задал въпроса, когато се запита дали е уместен. Изражението на Джак остана непроменено.

— Това има ли някаква връзка с вашето разследване?

— Да, защото ме интересува характерът ви, мистър Блейкни.

— А, ясно. И какво ще научите за моя характер, ако ви кажа, че бих приел предложението на една възрастна жена да спя с нея? Че съм перверзен? Или че съм невероятно жалостив?

Купър тихо се засмя.

— Бих казал, че трябва да си прегледате очите. Дори на тъмно мисис Гилеспи трудно може да мине за шестнадесетгодишна девственица. — Той извади цигарите от джоба си. — Може ли?

— Моля — Джак бутна с крак към него кошчето за хартиите.

Купър щракна със запалката.

— Мисис Гилеспи е оставила на жена ви седемстотин и петдесет хиляди лири. Знаехте ли това?

— Да.

Сержантът съвсем не очакваше такъв отговор.

— Значи мисис Гилеспи е споделила намеренията си с вас?

— Не — отговори Джак и отново се настани на стола си. — Току-що прекарах два приятни часа в Сидар Хаус — той спокойно погледна Сара. — Джоана и Рут се впуснаха в подробности, като изхождаха от заблуждението, че имам някакво влияние върху жена ми, поради което се постараха да бъдат колкото се може по-мили и очарователни.

Купър потърка брадата си и се запита защо Сара търпи всичко това. Този човек си играеше с нея като мързелив котарак, който игриво забива нокти в полуудушената мишка. Необяснимо беше не толкова внезапното й решение да се разведе, колкото причините, поради които го беше понасяла така дълго. Дори да се приемаше, че е нормално да дразниш и предизвикваш брачния си партньор, все пак котката запазва интерес дотогава, докато и мишката играе играта. Купър обаче имаше странното чувство, че Джак е уверен — Сара няма да му направи това удоволствие.

— Не знаехте ли за наследството преди това?

— Не.

— Изненадан ли сте?

— Не.

— Често ли се случва пациенти на жена ви да й завещават парите си?

— Доколкото знам, не — той се ухили към Сара. — И да са го правили, тя нямаше да ми каже.

— Но въпреки това не сте изненадан?

— Посочете ми някакво свястно основание, поради което трябва да съм изненадан. Ако ми бяхте казали, че е оставила парите си на полицейския благотворителен фонд или на движението Ню Ейдж, изненадата ми и в двата случая нямаше да има граници. Но парите затова са били нейни, за да прави с тях каквото си иска, и браво на нея. Вижте, аз много се радвам, че точно жената — той нарочно наблегна на обидната дума — удари джакпота. Това напълно ме устройва, защото, да си призная, в момента малко съм го позакъсал.

Сара го измери от главата до петите с неприятен поглед.

— Господи, Джак, ако знаеш как се боря с желанието да ти забия един в самодоволната мутра!

— Я — измърмори той невярващо, — най-после малко чувство.

Той стана, отиде до нея и разпери ръце в подканващ жест.

— Не се притеснявай, давай! Целият съм твой.

— Следващия път — процеди тя през зъби — ще ти нахлузя на главата портрета на Матилда. Ще бъде жалко, защото това е може би най-добрата ти работа досега.

Думите й изглежда бяха приспали вниманието му и той не реагира, когато вместо обещания юмрук тя внезапно заби коляно в слабините му.

— ПО ДЯВОЛИТЕ, ЖЕНО, БОЛИ! — изрева Джак, сграбчи се между краката и се срина на стола. — Ставаше дума за чувства, а не за кастрация, глупачке!

Очите на Сара се присвиха.

— Целта беше да те заболи, кретен нещастен! Изобщо не си мисли, че някога ще пипнеш парите на Матилда. Сто на сто нямаше да отмъкнеш нищо и от мен, ако можех да ти попреча. Ще ми дели наполовина! Няма го майстора, драги! Ще продам всичко и ще подаря парите на някой дом за безстопанствени котки, само да не те гледам как си живееш живота за сметка на моето кърваво бачкане.

Той бръкна в джоба на дънките си и извади сгънат лист хартия.

— Договорът ми с Матилда. За тези пари говорех — обясни, като с едната ръка й подаде листа, докато с другата предпазливо опипваше чатала си. — Старата откачалка взе, че хвърли топа, преди да е платила, затова мисля, че изпълнителите на завещанието ми дължат пет хиляди, а наследницата трябва да получи картината. Господи, Сара, лошо ми е! При сполучлив удар там действително се повръща. Струва ми се, че си ме повредила много сериозно.

Тя не му обърна внимание и се зачете в договора.

— Прилича на истински.

— И е истински. Кийт го състави.

— Изобщо не ми е споменавал.

— Защо ще ти споменава? Тогава това изобщо не ти влизаше в работата. Исках просто да си прибера парите, а за мой късмет ще вземе да излезе, че договорът е невалиден, защото тя междувременно е умряла.

Сара подаде листа на Купър.

— Какво мислите? Ще бъде жалко, ако Джак се окаже прав. Това е втората му голяма продажба.

„Тя наистина желае доброто на това копеле — изненадано помисли Купър. — Многостранна двойка.“

Сержантът неопределено вдигна рамене.

— Не съм специалист, но все пак ми е ясно, че задълженията трябва да бъдат изплащани. Ако й бяхте доставили например килим, за който не е платила, и представите разписка, съдът вероятно би я уважил. Не виждам защо с една картина нещата да стоят по-различно, още повече че за модел е послужил съставителят на завещанието — не е нещо, което можете да продадете на когото и да е, нали? — Той погледна към платното. — Да не забравяме обаче, че навярно ще срещнете трудности да докажете, че това тук е мисис Гилеспи.

— Къде ще трябва да го доказвам? В съда ли?

— Вероятно.

Очите на Джак светнаха и той щракна с пръсти към следователя, за да си вземе листа.

— Разчитам на теб, Сара — каза, прибирайки сгънатия лист в джоба си.

— За какво?

— Да кажеш на изпълнителите да не плащат, естествено. Убеди ги, че не вярваш това да е Матилда. Процесът ми е нужен за реклама.

— Не бъди глупав. Аз знам, че това е Матилда. Ако договорът е законен, те ще трябва да платят.

Но Джак вече не я слушаше. Нахвърли боите, четките и бутилките с терпентин и ленено масло в една войнишка торба, после откачи портрета на Джоана Ласел от триножника.

— Трябва да тръгвам. Виж, не мога да взема останалите неща, защото все още не съм си намерил студио, но ще се опитам да си ги прибера до края на седмицата. Става ли? Сега дойдох само за някои дрехи и завивки, защото ще трябва да спя в колата и ако взема всичко, ще ми бъде малко тесничко.

Той метна торбата на рамо, взе картината под мишница и се отправи към вратата.

— Момент, мистър Блейкни — Купър се изправи и прегради пътя му. — Все още не съм свършил с вас. Къде бяхте в нощта, когато умря мисис Гилеспи?

Джак погледна Сара.

— В Стратфорд — отговори той невъзмутимо, — с една актриса на име Сали Бенедикт.

Без да вдига очи, Купър близна върха на химическия си молив и надраска името в бележника.

— Къде мога да я намеря?

— В Кралския Шекспиров театър. Тя играе Жулиета в една от постановките.

— Благодаря ви. Сега, понеже сте важен свидетел по следствието, трябва да ви предупредя, че ако възнамерявате да спите в колата си, ще се наложи да се явявате ежедневно в полицейския участък. В противен случай ще бъда принуден да се разпоредя за задържането ви под стража. Нуждаем се също така от пръстовите ви отпечатъци, за да можем да ги отделим от другите, открити в Сидар Хаус. В сряда сутринта в сградата на кметството във Фонтуел ще дойде екип за дактилоскопична експертиза, но ако не можете да чакате заедно с другите, ще гледам да уредя да минете през участъка.

— Ще дойда.

— А междувременно къде смятате да пребивавате?

— Търсете мисис Джоана Ласел, Сидар Хаус, Фонтуел.

Той ритна вратата към хола и понечи да излезе. Явно многократно я беше отварял по този начин, съдейки по вдлъбнатините и драскотините върху боята.

— Джак! — извика го Сара.

Той се обърна и вдигна въпросително вежди.

Тя кимна към портрета на Матилда.

— Благодаря.

Преди вратата да се затвори зад него, той й се усмихна с неочаквана топлота.

В студиото Сара и Купър се вслушваха в стъпките му по стълбите, докато отиваше да търси дрехите си.

— Той си живее по свои собствени закони, нали? — запита Купър, като дръпна замислено от цигарата си.

— Една от най-големите личности на нашето време — отвърна Сара, като нарочно повтори думите на Матилда. — С подобна личност обаче е невероятно трудно да се живее под един покрив.

— Убедих се — той се наведе и угаси фаса си в ръба на кошчето. — Но предполагам, че също така трудно е да се живее и без тази личност. След него остава нещо като вакуум.

Тя му обърна гръб и се загледа през прозореца. Разбира се, там нямаше нищо за гледане — навън беше вече тъмно, затова пък полицаят виждаше отражението й в стъклото също като в огледало. Той съжали, че не си е затварял устата, но явно прямотата в отношенията на семейство Блейкни се беше оказала заразителна.

— Невинаги е такъв — обади се Сара. — Рядко му се случва да е толкова непоносим и не мога да реша за вас ли беше представлението или за мен.

Тя отново замълча, давайки си сметка, че е изрекла мислите си на глас.

— Заради вас, разбира се — каза Купър.

Чуха как пътната врата се отваря и отново се затваря.

— Защо „разбира се“?

— Защото аз не съм го наранил с нищо.

Отраженията им в стъклото кръстосаха погледи.

— Животът е много мръсна работа, нали, сержант?…

Финансовите изисквания на Джоана станаха непоносими. Тя твърди, че аз съм виновна, задето не може да си намери работа, аз съм виновна за празния й живот, аз съм виновна, че е трябвало да се омъжи за Стивън, и пак аз съм виновна, че неочаквано се била сдобила с бебе, без да го е искала. Въздържах се да й напомня, че можеше да не бърза да скача в леглото на евреина и че противозачатъчните хапчета са изобретени много преди да се появи възможността тя да забременее. Изкуших се да направя нещо като списък на адските мъки, през които преминах самата аз: кръвосмесително сексуално насилие от страна на чичо ми; брак с впиянчен извратен тип; втора бременност непосредствено след първата.; смелостта, която се изисква, за да изпълзиш от бездната на такова отчаяние, каквото тя дори не може да си представи. Разбира се, не го направих. Стигат ми и тревогите, които ми създава с ледената си неприязън към мен и Рут. Страх ме е да си помисля как би реагирала, ако отнякъде разбере, че Джералд й е баща.

Тя ме нарича скъперница. Е, добре, може и да е права. Парите ми бяха добър приятел през целия живот и аз бдя над тях така ревниво, както други хора бдят над тайните си. Бог е свидетел, че използвах докрай всичките си заложби, хитрост и коварство, за да ги запазя и увелича. Бих свалила и саван от мъртвец, ако имаше джобове. По дяволите добрият тон! Не ние сме длъжни на децата си — те са ни длъжници. Единственото, което ме кара да съжалявам, че ще умра, е, че няма да мога да видя лицето на Сара, когато научи какво съм й оставила. Това, сигурна съм, ще бъде много забавна гледка.

Старият Хауърд днес се позова на цитат от „Хамлет“: „…и ще спечелим само туй парче земя, което няма друго, освен едничко голото си име“. Разсмя ме — понякога този стар глупак е много забавен. Отговорих му с „Венецианският търговец“: „Този е добре платен, който е задоволен…“