Укротителят

ТРИ

Джак работеше в студиото си, когато най-после, някъде към единадесет часа, ключът на Сара прещрака в ключалката. Той я погледна, когато минаваше край отворената му врата.

— Къде си била?

— В семейство Хюит. Задържаха ме за вечеря. Ти ял ли си?

Стоеше на прага и го гледаше. Той кимна с отсъстващ вид. Храната не влизаше в ценностната система на Джак. Той посочи с глава към платното върху триножника.

— Как ти се струва?

„Колко по-просто и удобно щеше да е — помисли си тя, — ако бях тъпа и наистина не разбирах какво се е опитвал да постигне с тази картина. Колко по-лесно щеше да бъде, ако просто можех да приема това, което един-двама критици бяха благоволили да кажат — претенциозен боклук и лошо изкуство.“

— Трябва да е Джоана Ласел.

Но не тази Джоана Ласел, която всеки би познал, ако не се смятат траурното облекло и златистият блясък на косата й, предадени с втръсналите й вече форми и колорит, с които Джак изразяваше емоциите си. И в това платно, както при първите му опити, имаше изключителна необузданост и порив. Сега щеше да продължи да работи със седмици, пласт след пласт, маска върху маска, опитвайки се посредством боите да изгради и пресъздаде сложността на човешката личност. Сара познаваше неговия цветови код почти толкова добре, колкото и самият той, и успя да схване доста ясно това, което до момента беше нахвърлил в най-общи линии. Скръб и лош край за майка й, презрение и пренебрежение за дъщеря й, а за нея (я да видим кой ще познае?) чувственост.

Джак се взираше в лицето й.

— Интересна е — констатира той.

— Очебийно интересна.

— Не започвай пак — простена той с досада. — Не съм на тази вълна.

Тя вдигна рамене.

— Нито пък аз. Лягам си.

— Утре ще работя по обложките — обеща Джак неохотно. Припечелваше някакви пари, като рисуваше обложки на книги, но поръчките не бяха много и съвсем между другото, защото той рядко спазваше сроковете. Всяка дейност, свързана с изкарването на насъщния, направо го вбесяваше.

— Аз не съм майка ти, Джак — каза му тя студено. — Какво ще правиш утре, си е лично твоя работа. „Сигурно ще е настроен за скандал, особено ако се е оказало, че храни празни надежди за Джоана“ — помисли си Сара.

— Просто не можеш да спреш да ме дразниш, нали? Вярно е — не си майка ми, но Бог ми е свидетел, че започваш да приличаш на нея.

— Колко странно! — отвърна тя с подчертана ирония. — Аз пък все си мислех, че не се разбираш с нея, защото тя винаги ти нарежда какво да правиш. Сега ни изкарваш от един дол дренки, защото правя точно обратното — оставям те да си играеш с неща, които са интересни само на теб, и сам да решаваш какво да работиш. Ти си дете, Джак. Имаш нужда от жена до теб, за да я упрекваш и за най-малката дреболия, в която не си успял.

— Пак ли стигаме до бебетата? — озъби се той. — По дяволите, Сара, ти знаеше условието още преди да се омъжиш за мен и въпреки това се съгласи. „Кариерата е всичко“, помниш ли? Нищо не се е променило. Поне за ме. Не съм виновен аз, че шибаните ти хормони крещят, че времето отлита. Имахме споразумение — никакви деца!

Тя го изгледа с любопитство. „В края на краищата Джоана ще да е била много несговорчива. Виж ти!“

— Споразумението, за което говориш, Джак, беше аз да те издържам, докато ти се утвърдиш и докажеш. След това всеки имаше право на избор. А не уговорихме подробностите, за което сериозно се упреквам. Защото малкото, което разбирам от живопис, ми позволява да разбера, че ти изобщо нямаш намерение да се доказваш и утвърждаваш. При тези обстоятелства смятам, че нашето споразумение се анулира автоматично и е невалидно. Нещо повече — аз те издържах шест години — две преди и четири след брака, и решението да се оженим беше колкото мое, толкова и твое. Доколкото си спомням, тъкмо бяхме отпразнували първата ти по-голяма продажба. Единствената ти по-голяма продажба — добави тя. — Май беше на някаква благотворителна изложба — поправи ме, ако греша. Не си спомням да си продал и една картина оттогава.

— Не ти отива да плюеш, Сара.

— Прав си — съгласи се тя, — не повече, отколкото на теб ти подхожда да се държиш като разглезен пикльо. Казваш, че нищо не се е променило, но грешиш — всичко се е променило. Аз се възхищавах от теб — сега те презирам. Намирах те за забавен и интересен — сега ме отегчаваш. — Сара се усмихна, сякаш се извиняваше. — Мислех също така, че би могъл да успееш. Сега вече не мисля така. И то не защото имам лошо мнение за твоята живопис, а защото имам лошо мнение за теб. Ти не си нито достатъчно ангажиран, нито достатъчно дисциплиниран, за да станеш голям художник, Джак, защото винаги забравяш, че гениалността се състои само от един процент чист талант и от деветдесет и девет процента искрено, неподправено, къртовско бачкане, което е истинската цена. Аз съм добър лекар не защото имам някакъв специален талант в диагностиката, а защото се скапвам от работа. Ти си долнокачествен художник не защото ти липсва талант, а защото си дяволски мързелив и си прекалено голям сноб, че да превиеш гръб като нас, останалите, и да бачкаш, за да си спечелиш име.

Мургавото му лице потъмня още повече и се изкриви в сардонична гримаса.

— Предполагам, че Хюит са причината. Уютна тиха вечеря с безценния батко Робин с женичката му и — хоп! — Джак на боклука! Исусе Христе, каква дребна мазна гадинка е той! Ако сладката малка Мери и милите охлювчета, дечицата му, не пазеха зорко всички врати ден и нощ, той би скочил в леглото ти, преди да успееш да мигнеш.

— Не говори глупости, Джак — отвърна тя, — това е само по твоята част. Всичките ми чувства към теб се изпариха в деня, в който се наложи да решавам аборта на Сали Бенедикт. Теглих ти чертата, когато трябваше да потвърдя убийството на твоето извънбрачно дете, Джак, като при това ставаше дума за такава себелюбива кучка като Сали Бенедикт. Повярвай ми, тя доста се позабавлява с иронията на ситуацията.

Джак я гледаше стреснато и тя разбра, че поне веднъж е улучила право в десятката. „Той няма и да разбере — помисли си Сара, — че в края на краищата нещо говореше и в негова полза.“

— Трябваше да ми кажеш — изтърси той глупаво.

Тя се засмя, сякаш най-искрено се забавляваше.

— Защо? Не ти, а Сали беше моят пациент и кълна се в яйцеклетките, тя нямаше никакво намерение да износва резултата от вашите малки забавления и да загуби шанса си на по-високо ниво. Не можеш да се правиш на Жулиета, щом си бременна в шестия месец, Джак, а желанието й беше, когато състезанието започне, тя да бъде на стартовата черта. О, аз изпълних дълга си: посъветвах я да си поговори откровено с теб, да се консултира, ако реши, и с адвокат, но със същия успех можех и да пикая срещу вятъра. Мисля, че ако трябваше да избира между рак и бременност, би избрала първото — Сара се усмихна шеговито. — Пък и да си говорим честно — и двамата знаем каква би била реакцията и на другия заинтересован. Това е единственият случай в досегашната ми практика, когато бях напълно уверена, че ако горкият зародиш беше стигнал до белия свят, щеше да бъде отхвърлен и от двете страни. Затова прехвърлих случая и отговорността на болницата. Те я вкараха вътре, а него го изкараха навън само за две седмици.

Той безцелно разбъркваше с четката боите върху палитрата.

— Това ли беше причината за внезапното ни преместване тук?

— Отчасти. Имах гадното чувство, че Сали е само първата от една дълга върволица.

— А другата причина?

— Не ми се вярваше, че дорсетските пущинаци ще ти харесат особено. Надявах се, че ще останеш в Лондон.

— Трябваше да ми кажеш — повтори той. — Никога не съм бил много добър в отгатването на намеци.

— Тук си прав.

Той остави палитрата и четката на столчето пред статива и започна да бърше ръцете си с парцал, напоен с терпентин.

— И защо ми даде тази отсрочка от една година? От великодушие? От злоба? Вероятно си решила, че ще е по-гот да ме изриташ тук, отколкото в Лондон, където щях да имам поне осигурено легло.

— Нито едното, нито другото. Просто все още се надявах. Без основание, разбира се. Както винаги.

Тя хвърли поглед към платното. Той проследи погледа й.

— Просто пихме чай. Нищо повече.

— Вярвам ти.

— Тогава защо се сърдиш? Аз не ти правя сцена, че си вечеряла с Робин.

— Не съм сърдита, Джак. Отегчена съм. Омръзна ми да бъда необходимото присъствие, от което се нуждае смешното ти самолюбие. Понякога си мисля, че си се оженил за мен не толкова за да си материално осигурен и че не това е истинската причина, а защото се нуждаеш от нечии чувства, за да стимулираш оплодителните си способности.

Тя високо се изкикоти.

— В такъв случай изобщо не би трябвало да се жениш за лекарка. Прекалено често се срещаме с такива случаи в работата си, за да можем да ги лекуваме и вкъщи.

Той се взря в нея.

— Така значи! Даваш ми пътя. Стягай си парцалките, Джак, и да не си припарил повече до вратата ми.

Тя се усмихна като Мона Лиза, с онази усмивка, с която го беше омаяла в началото на тяхната връзка. Разбира се, той си въобразяваше, че съвсем точно е отгатнал какво ще му отговори: „Животът си е твой. Решавай самостоятелно.“ Силата на Сара беше в това, че винаги действаше уверено и целеустремено, но същевременно слабостта й беше убеждението, че всички са като нея самата.

— Да — каза тя, — точно така. Бях се зарекла, че ако още веднъж се доближиш до Сали, ще смятам нещата между нас за приключени. Искам развод.

Когато на другата сутрин Сара слезе на долния етаж, той си беше отишъл. На кухненската маса имаше бележка:

„Изпрати документите за развода на Кийт Смолет — ще наема него. Ти можеш да си потърсиш друг адвокат. Ще искам половината от имуществото, така че не се привързвай прекалено към къщата. Студиото ще освободя веднага щом намеря друго. Ако не искаш да ме виждаш, не сменяй бравата. Когато си изнеса багажа, ще пъхна ключа под вратата.“

Сара прочете бележката два пъти и я хвърли в кошчето.

Джейн Мариот, дежурна в приемната на кабинета, беше сама, когато Сара влезе. Във Фонтуел доктор Блейкни идваше в понеделник следобед и в петък сутрин и понеже будеше повече симпатии от колегите си мъже, обикновено нейните приемни часове бяха по-натоварени.

— Има две бележки и няколко обаждания за теб, скъпа 0- съобщи Джейн. — Оставих ги на бюрото ти.

— Благодаря — Сара отиде до бюрото, — кой беше пръв?

— Доктор Дрю, в осем и четиридесет и пет, а после към единадесет и тридесет някакъв с температура. След това за съжаление се обадиха и за две посещения по домовете, но им казах да не ви чакат преди обед.

— Чудесно.

Джейн, пенсионирана учителка на около шейсет, майчински огледа Сара.

— Предполагам, че пак не си закусвала.

— Последната си закуска изядох още в пансиона.

— Да, но изглеждаш доста бледа. Работиш толкова много, а не си даваш сметка, че и лекарската работа е като всяка друга — трябва сама да се научиш да определяш темпото.

Сара се облакъти на бюрото и подпря брадичка на дланите си.

— Кажи ми нещо, Джейн. Ако съществува оня свят, раят, къде ли се намира?

В този момент напълно приличаше на някое от онези осемгодишни деца, които Джейн някога беше учила и изпитвала — малко плахо момиченце, което вярва, че мисис Мариот знае отговора.

— Мили Боже! Никой не ме е питал за такива неща, откакто престанах да учителствам.

Тя включи електрическия чайник и сипа с лъжичката кафе в две чаши.

— Винаги съм казвала на децата, че това място се намира в паметта на хората, които остават след нас. Колкото повече хора са те обичали тук, на този свят, в толкова повече сърца ще се запази споменът за теб. Това беше заобиколен начин да ги подтикна да бъдат добри един към друг. — Тя вдигна рамене. — Но аз мислех, че ти не си вярваща, Сара. Откъде този внезапен интерес към отвъдния живот?

— Вчера ходих на погребението на мисис Гилеспи. Бях много потисната и оттогава не преставам да мисля какъв е смисълът на живота.

— О, скъпа! Вечните въпроси и истини в единадесет и половина предиобед…. — Джейн сложи пред нея чаша черно димящо кафе. — Смисълът на живота на Матилда Гилеспи беше да не се различава от предходните пет поколения в своето семейство. Да бъде част от веригата, която вероятно ще продължи и в бъдещето, доколкото е предсказуемо.

— Още по-отчайващо — каза Сара мрачно, — защото означава, че за да придадеш смисъл на живота си, трябва непременно да имаш деца.

— Глупости, виж мен. Нямам деца, но никога не съм имала чувството, че съм непълноценна. Животът ни е такъв, какъвто сами си го направим.

Докато говореше, тя не гледаше към Сара и лекарката изпита неприятното чувство, че чува просто звуци, лишени от каквото и да било значение.

— За съжаление — продължи Джейн — Матилда направи много малко в своя живот. Тя никога не можа да се примири с факта, че съпругът й я напусна, а това я озлобяваше и я правеше трудно поносима. Изглежда си въобразяваше, че всички й се смеят зад гърба. Е, мнозина наистина го правеха — довърши тя откровено.

— Мислех, че е вдовица.

Колко малко знаеше всъщност за тази жена!

Джейн поклати глава:

— Ако приемем, че в момента мъжът й е жив, той е вдовец. Доколкото знам, никога не са си давали труда да се развеждат.

— Какво се е случило с него?

— Отиде в Хонконг да работи в някаква банка.

— Откъде знаеш?

— Пол и аз бяхме на почивка в Далечния изток десет години след като той и Матилда се разделиха. Сблъскахме се с него съвсем случайно в един хотел в Хонконг. На млади години бяхме добри познати, защото са воювали заедно с Пол.

Тя се усмихна загадъчно:

— Много се радваше, че ще живее в съседство с двама бивши съотечественици, и му беше абсолютно безразлично какво правят жена му и дъщеря му там, вкъщи.

— Кой ги издържаше?

— Матилда. Баща й я остави и много добре осигурена и понякога си мисля, че с това й направи лоша услуга. Щеше да бъде съвършено различна, ако беше използвала своя страхотен ум например за да се бори с беднотията — Джейн изцъка неодобрително. — Когато на човек му поднесат всичко на тепсия, това се отразява зле на характера му.

„Напълно вярно — помисли си Сара, — ако, разбира се, Джак е някакъв пример, макар да се съмнявам дали може да свърши дори тази работа. Скапаните му петдесет процента! Най-искрено му пожелавам да се задави с тях“ — продължи да се възмущава мислено.

— А той кога я изостави? Наскоро ли?

— За Бога, не. Напусна я на единадесетия месец от сватбата, което ще рече — преди повече от тридесет години. година или две получавахме писма от него, после изгубихме връзка. Честно казано, намирахме го за доста неприятен. когато бяхме в Хонконг, той вече се беше привързал към бутилката, а отгоре на това, щом се напиеше. ставаше агресивен. И двамата си отдъхнахме, когато писмата му спряха да идват. Оттогава изобщо не сме чували за него.

— Матилда знаеше ли, че той ви пише?

— Наистина нямам представа. Тогава вече се бяхме преместили в Саутхамптън и почти нямахме допирни точки с нея. От време на време чувахме да я споменават общи познати, но с изключение на това може да се каже, че и с нея бяхме загубили връзка. Върнахме се тук преди пет години, когато здравето на моя беден стар спътник в живота сериозно се разклати. Реших, че свежият дорсетски въздух ще бъде по-полезен за него, отколкото боклука, който дишахме в Саутхамптън.

Пол Мариот страдаше от хроничен емфизем и всеотдайната му съпруга отчаяно се грижеше за него.

— Било е най-доброто, което сте могли да направите — увери я Сара. — Той самият ми каза, че се чувства много по-добре, откакто се е завърнал по родните места.

От предишния си опит знаеше, че Джейн не обича да изоставя веднъж започната тема, затова се върна на нея.

— Ти добре ли познаваше Матилда?

Джейн се замисли.

— Израснахме заедно. Баща ми беше лекар тук в продължение на много години, а Пол беше политически помощник на баща й за известно време — сър Уилям беше местният депутат. Но не мисля, че познавам Матилда. Бедата беше там, че изобщо не я харесвах — тя погледна виновно. Ужасно е да се говори така за наскоро починал човек, но не искам да лицемеря. Тя определено беше най-неприятната жена, която някога е съществувала. Никога не съм упреквала Джеймс, че я напусна. По-скоро не мога да се начудя как се ожени за нея.

— Пари — предположи Сара с разбиране.

— Да, вероятно тази е била причината — съгласи се Джейн. — Той беше от старо аристократично семейство, което освен името си не притежаваше нищо друго, а Матилда беше толкова красива, също като Джоана сега. Крайният резултат от тази комбинация беше пълна катастрофа. Джеймс караше следдипломни курсове, което по онова време беше по-лошо и от бедност. Тя се държеше като мъжкарана, беше стиснала здраво кесията и му дърпаше конците, както си иска. Той я мразеше.

Едно от съобщенията за Сара беше от Рут Ласел — кратка бележка, вероятно пъхната под вратата на кабинета предната вечер. Почеркът беше изненадващо детски за момиче на седемнадесет-осемнадесет години: „Уважаема доктор Блейкни, много ви моля, ако е възможно, да дойдете утре (петък) в къщата на баба, за да се срещнем. Не съм болна, но бих желала да разговарям с вас. В събота вечерта трябва да съм в пансиона. Благодаря ви предварително. Искрено ваша Рут Ласел.“

Другата бележка беше запис на телефонно съобщение от Купър: „Телефонното обаждане на доктор Блейкни за сержант Купър е предадено. Той ще се свърже с нея по-късно през деня.“

Беше близо три часът, когато Сара намери време да отскочи до Сидар Хаус. Прекоси чакълестата алея и паркира срещу обърнатите към пътя прозорци на трапезарията, разположена в лявата част на сградата. Постройката беше в стил Джордж от жълтеникавосив камък, с дълбоко разположени прозорци и стаи с високи тавани. Сара винаги беше смятала, че тази къща е прекалено голяма за Матилда, а освен това е и изключително неподходяща за жена, която в дните с артритни кризи почти се инвалидизираше. Единствената отстъпка, която беше направила за разклатеното си здраве, беше стълбата ескалатор, облекчаваща продължителното й и трудно изкачване до горния етаж. Навремето Сара я убеждаваше, че е най-добре да продаде всичко и да се нанесе в едноетажна вила, на което Матилда отговори, че и през ум не й минава да стори подобно нещо. „Скъпа моя Сара, да живееш в едноетажна вила, която непременно ще носи името Мон Рьопо или Дънроумин, означава да слезеш няколко стъпала надолу, във втора или трета класа. Каквото и да предприемате в живота си, никога не губете достигнатия стандарт.“

Рут излезе, докато Сара отваряше вратата на колата си.

— Хайде да идем в лятната къща — каза тя отривисто и без да дочака какъвто и да било отговор, се запъти към ъгъла на къщата, покрила тънкото си тяло единствено с тениска и гамаши. Вървеше прегърбена под хапещия северен вятър, който въртеше окапалите листа по насипаната с чакъл алея.

Сара реши, че е по-възрастна и по-чувствителна към студа, взе от задната седалка якето си и я последва. С периферното си зрение мярна Джоана, която я наблюдаваше от тъмнината на трапезарията. Докато прекосяваше моравата по стъпките на момичето, Сара се питаше дали Рут е казала на майка си, че иска да проведе този разговор. И защо такава тайнственост? Нима бяха необходими всичките двеста метра до лятната къща, за да не ги чуе Джоана?

Когато Сара влезе сред разхвърляните в безпорядък тръстикови маси и столове в стил ар деко, останки от едно отминало (и може би по-щастливо) време, Рут вече палеше цигара.

— Предполагам, че сега ще започнете с лекциите — каза момичето предизвикателно, като затвори вратата и се настани на един стол.

— Лекции за какво? — Сара си взе друг стол, седна и се наметна якето. И при затворена врата беше доста студено.

— Ами че пуша.

Сара вдигна рамене.

— Нямам навика да поучавам хората.

Рут я погледна мрачно.

— Съпругът ви каза, че баба ви е наричала Укротител. Защо ще ви нарича така, ако вие самата не сте я подразнили с нещо и не сте я предизвикали да се заяжда?

Сара гледаше през прозореца към огромния ливански кедър, на който беше кръстено имението. Той хвърляше дълга сянка върху тревата. Гонен от студения вятър облак постепенно закри слънцето и сянката се стопи.

— Нашите отношения не бяха такива. Компанията на баба ти ми беше приятна. Не си спомням нито един случай, който да бъде определен като заяждане или караница.

— На мен не би ми харесвало да ме наричат така.

Сара се усмихна.

— Аз го намирам за много ласкателно. Сигурна съм, че от нейна страна това беше комплимент.

— Съмнявам се — грубо възрази момичето. — Знаете, предполагам, че тя е слагала Укротителя на майка ми, когато е била още дете.

Пушеше цигарата си нервно, с накъсани бързи дръпвания и издухваше дима през носа. Забеляза невярващото изражение на Сара и продължи:

— Истина е. Баба ми го е разказвала навремето. Не понасяла детски плач и когато мама ревяла, я затваряла в долапа с онова нещо, нахлузено на главата й. И бащата на баба постъпвал така с нея, ето защо тя живеела с убеждението, че това си е съвсем в реда на нещата.

Сара изчака мълчаливо, но момичето не продължи.

— Било е жестоко — прошепна тя накрая.

— Да, но баба е била по-закалена от мама, защото по времето на нейното детство никой не се е интересувал какво правят родителите с децата си. Да ти нахлузят Укротителя едва ли е било по-жестоко от това да те пребият с камшик. Но за майка ми е било много по-ужасно. — Тя размаза фаса с тока си. — Нямало е кой да се застъпи за нея, да застане на нейна страна. Баба е можела да й прави каквото си иска и когато си иска.

Сара не можеше да разбере какво се опитва да й каже момичето.

— Страхувам се — поде тя, — че и днес това е доста често срещан проблем. За да отреагират на стреса, мъжете се разтоварват, като си го изкарват на жените си. В отговор жените си го изкарват на децата. А и няма по-стресова ситуация за жената от това да бъде изоставена от съпруга си, докато очаква бебе.

— Да не би да се опитвате да оправдаете баба ми? — запита Рут и очите й изведнъж станаха бдителни.

— Ни най-малко. По-скоро се опитвам да я разбера. Много деца, подобно на майка ти в нейното детство, страдат от постоянен словесен тормоз, а той е дори по-опасен от физическия, защото не оставя следи и никой извън семейството не знае за него — тя вдигна рамене, — но резултатите са същите. Децата са не по-малко депресирани и също толкова наранени. Малцина могат да издържат на постоянен бой или на постоянни упреци от страна на човека, от когото са зависими. Или започваш да пълзиш, или продължаваш да се бориш. Средно положение няма.

Рут изглеждаше бясна.

— Майка ми е преживяла и двете — и словесния, и физическия тормоз. Не можете да си представите колко жестока беше баба ми с нея.

— Съжалявам — каза Сара безпомощно, — но ако е вярно, че Матилда също е била брутално наказвана като дете, тя е била жертва на насилие също като майка ти. Не вярвам обаче за теб това да е някакво утешение.

Рут запали нова цигара.

— О, не ме разбирайте погрешно — сви тя устни в иронична гримаса. — Аз обичах баба. В края на краищата тя показваше някакъв характер. С майка ми това никога не се е случвало. Понякога направо я мразя, но през по-голяма част от времето просто я презирам.

Рут започна да чертае нещо в праха по пода с върха на обувката си.

— Мисля, че тя е убила баба, и направо не знам какво да правя. Едната ми половина я упреква, другата я оправдава.

Сара остави думите й да увиснат във въздуха, докато съобразяваше какво да каже. Що за изявление? Дали беше пряко обвинение в убийство, или опит на разглезено дете да отмъсти на родителя си за нещо, което не му е харесало?

— Полицията е убедена, че е било самоубийство, Рут. Те вече са приключили със случая и доколкото знам, не са се опитвали да свържат когото и да било със смъртта на баба ти.

— Аз също не мисля, че мама наистина го е извършила — отвърна момичето, — нали разбирате, в смисъл, че е взела ножа и го е направила. Смятам, че тя е подтикнала баба да се самоубие. Това не е по-добро от убийството.

В очите й се появи подозрителен блясък.

— Или вие не мислите така, докторе?

— Може би. Доколкото подобно нещо изобщо е възможно. След всичко, което ми разказа за отношенията между майка ти и Матилда, ми звучи малко вероятно. По-правдоподобен би бил обратният вариант — да се твърди, че Матилда е могла да подтикне майка ти да се самоубие. — Сара се усмихна малко сконфузено. — Освен това подобни неща почти не се случват, а и самият факт на самоубийството навежда на мисълта за известна психическа лабилност у личността, която вижда само този изход за преодоляване на трудностите във взаимоотношенията си с другите.

Но Рут не можеше да бъде убеден толкова лесно.

— Вие не разбирате — заинати се тя. — И двете можеха да са зли, колкото си искат, но същевременно умееха да бъдат приятни, ако пожелаят — както впрочем повечето хора, — и затова никой не може да ги упрекне. Мама не беше по-добра от баба, но по различен начин. Баба казваше всичко направо, докато мама не се издаваше и можеше по цял ден да чурулика малки неискрени забележчици. Мразех да съм с тях, когато са заедно.

Устните й се изпънаха в неприятно подобие на усмивка.

— Това беше единственото хубаво нещо на пансиона. Мама се изнесе оттук и дойде с мен, когато отидох в Лондон, така че можех да избирам: или идвах тук за ваканцията, или оставах при нея. Вече не се налагаше да служа за футболна топка в игрите им.

С всяка изминала минута Сара установяваше колко малко е знаела за тези три жени. Къде беше например мистър Ласал? Дали и той не се беше измъкнал като Джеймс Гилеспи? Или Ласел беше измислено благородническо име, възприето от Джоана, за да узакони дъщеря си?

— Колко време живяхте с майка ти тук, преди да заминеш да учиш? — попита тя.

— От бебешката ми възраст до тръгването на училище — единадесет години. Баща ми умрял и ни оставил без пукната пара. Наложило се мама да допълзи обратно тук, иначе сме щели да пукнем от глад — поне тя така разправя. Но аз си мисля, че е била твърде префърцунена и мързелива и не е искала да работи черна работа. Предпочела е да търпи ежедневните ругатни на баба, но да не си цапа ръцете.

Тя обгърна тялото си с ръце, наведе се напред и се залюля на стола.

— Баща ми е бил евреин.

Произнесе думата с омерзение. Сара беше слисана.

— Защо го казваш по такъв начин?

— Баба говореше за него винаги с този тон. Оня евреин. Тя беше антисемитка. Не знаехте ли?

Сара поклати глава отрицателно.

— Тогава не сте я познавали добре- въздъхна Рут. — Бил е професионален музикант, бас-китарист, и работел в едно студио. Оправял саунда на групите, когато те не можели да го докарат сами, а и той също имал група, с която свирел по партита и забави. Умрял от свръхдоза хероин през 1978. Аз изобщо не го помня, но баба изпитваше голямо удоволствие да ми разправя какъв пропаднал пит бил. Казвал се Стивън. Стивън Ласел.

Тя млъкна. Паузата продължи доста дълго.

— Как го е срещнала майка ти?

— На един купон в Лондон. Имала намерение само да се позабавлява, но покрай забавленията се сдобила и с китарист. Баба не знаела нищо, докато майка ми не й признала, че е бременна, и то чак когато вече яйцето й дошло на задника. Предполагам, че можете да си представите красивата картинка: майка ми надува корема от рок-китарист, при това евреин, при това закоравял наркоман — тя остро се изкикоти. — Страхотно отмъщение, а!

Устните й бяха посинели от студа, но тя не го усещаше.

— Все пак се оженили и тя отишла при него. Родила съм се аз и шест месеца по-късно той умрял, като преди това успял да похарчи всичките им пари за хероин. Не бил плащал наема от месеци. Така майка ми останала вдовица, препитаваща се от помощи за безработни, с бебе на ръце и без покрив над главата още преди да навърши двадесет и три.

— При тези обстоятелства идването й тук вероятно е било единственият възможен избор.

Рут направи кисела гримаса.

— Нямаше да мислите така на нейно място, ако предварително знаехте, че не ще ви се даде никаква възможност да забравите грешката си.

„Сигурно нямаше“ — помисли Сара. Запита се дали Джоана наистина е обичала Стивън Ласел, или както беше намекнала Рут, се е хванала с него само за да направи напук на Матилда и да я ядоса.

— Лесно е да си умен със задна дата — задоволи се да каже тя.

Рут пропусна забележката покрай ушите си.

— Баба се опитала да смени името ми и да ме изкара БАСП — нали се сещате: Бяла Англо-Саксонка Протестантка, за да изстърже еврейското от мен. Кръстила ме Елизабет, но закратко, докато мама не я заплашила, че ще си иде заедно с мен. Баба отстъпила. Като изключим това и несъгласието й да ми слага Укротителя, когато плача, мама оставяше всичко друго под контрола на баба. Беше толкова послушна! — блеснаха презрително очите й. — А хич не беше трудно да се опънеш на баба. Аз непрекъснато го правех, и то с все по-голям успех.

Сара не изпитваше никакво желание да бъде въвлечена в семейните разпри между майка и дъщеря, които при това едва познаваше. Слънцето се подаде иззад облаците и дългата сянка на кедъра отново пропълзя по моравата.

— Защо ме повика тук, Рут?

— Не знаех какво да правя. Надявах се, че вие ще можете да ме посъветвате.

Сара наблюдаваше слабото, излъчващо злоба лице и се питаше дали Джоана има представа колко много я мрази дъщеря й.

— Не прави нищо. Не мога да си представя какво би могла да каже или да направи майка ти, за да подтикне Матилда към самоубийство, освен ако не е притежавала нещо, което да я уличава в престъпление.

— Точно така — съгласи се бързо Рут. — Намерила е някакво писмо, когато е била тук последния път. Казала е на баба, че ще го публикува, ако незабавно не промени завещанието си и не се махне от къщата. Затова баба се е самоубила. Тя остави всичко на мен, ако искате — да знаете. Тя искаше да остави всичко на мен.

Сега вече незрелите черти на лицето й изразяваха неподправена злоба и ненавист.

„О, Господи! — мислеше Сара. — Какво си се опитвала да ми кажеш, Матилда?“

— Виждала ли си това писмо?

— Не, но баба ми писа и ми разказа какво е имало в него. Твърдеше, че го прави, за да не науча нещата от майка ми. Сега виждате, че мама я е подтикнала. Баба ми се е опитала да попречи да изкарат мръсното й бельо пред всички — гласът й прегракна.

— Пазиш ли писмото?

Рут смръщи чело.

— Скъсах го. Но то не е важно, важно е другото, което майка ми е намерила. Тя ще го използва, за да се опита да промени завещанието на баба.

— Смятам, че трябва да се обърнеш към адвокат — каза Сара твърдо и понечи да стане. — Аз бях само лекар на баба ти. Не мога да застана между теб и майка ти, Рут, и съм напълно сигурна, че и Матилда не би поискала такова нещо от мен.

— Да, но тя го е поискала! — извика момичето. — В писмото си пише, че ако нещо се случи с нея, трябва да говоря с вас. Казва, че вие ще знаете какво е най-добре да се направи.

— Едва ли. Баба ти не ми се доверяваше. Всичко, което знам за вашето семейство, го чух днес тук, от теб

Тънката ръка на Рут се пресегна и хвана нейната. Беше ледена.

— Писмото е било от чичото на баба, Джералд Кавендиш, до неговия адвокат. Представлявало завещание, надлежно подписано и подпечатано, и в него се казвало, че желае цялото му имущество да премине в притежание на дъщеря му.

Сара усещаше как вкопчената в нея ръка трепери, но не можеше да прецени дали причината е студът или напрежението.

— Продължавай — подкани я тя.

— Тази къща и всички пари са били негови — той бил по-големият брат.

Сара отново вдигна рамене.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че Матилда никога не е имала права над тях? Извинявай, Рут, но нищо не разбирам. Наистина трябва да си намериш адвокат и сериозно да поговориш с него. Аз изобщо не мога да се ориентирам в какво положение се намираш от правна гледна точка. Казвам ти го съвсем искрено, не мога.

В същия миг усети как подсъзнанието й неспокойно се размърда.

— Добре, ако негов наследник е била дъщеря му, защо матилда не е била автоматично обезнаследена?

— Защото абсолютно никой не е знаел, че му е дъщеря — обясни Рут мрачно, освен баба, но тя навсякъде и винаги е твърдяла, че бащата е Джеймс Гилеспи. Тази дъщеря е майка ми, доктор Блейкни! Чичото на баба ми е чукал племенницата си! Гнусно, нали?

Днес ме посети Джоана. Почти през целия обед ме фиксираше с оня неин особено неприятен поглед; чак си спомних, че навремето татко имаше един териер, който неочаквано стана зъл и се научи да хапе, та се наложи накрая да го убият — миг преди да впие зъби в дланта на татко и да разкъса месото чак до костта, в очите му се появи същия злобен блясък.

После тя прекара по-голямата част от следобеда в библиотеката да търси нещо. Каза, че искала да намери ръководството за аранжиране на цветя, останало от майка ми, но, разбира се, лъжеше — ясно помня, че й го дадох, когато се премести в Лондон.

Има съвсем курвенски вид. Толкова много грим за една разходка на село и толкова смешно къса за възрастта й пола! Предполагам, че отново е зарязала поредния сваляч някъде по крайпътните кръчми. Според Джоана сексът е валута, с която без никакви притеснения можеш да се разплащаш за направените ти услуги.

О, Матилда, Матилда! Какво лицемерие!

Чудя се дали тези мъже си дават сметка колко малко я интересуват? Дори, струва ми се, не става дума за истинско презрение, а за естествено и неподправено безразличие към всякакви чувства, освен ако, разбира се, не са нейните собствени. Трябваше да се вслушам в съвета на Хюс Хендри и да настоявам да я прегледа психиатър. Тя е съвършено луда, но също такъв естествено беше и Джералд. „Колелото на мъченията направи пълен кръг.“

Излезе от библиотеката с неговото смешно завещание, като го държеше пред себе си с протегнати ръце, сякаш беше някаква свята реликва, и по напълно детински и глупав начин ме прокле, задето съм й откраднала наследството. Кой ли й е казал…