Укротителят

ТРИНАДЕСЕТ

Малко преди обед Джейн Мариот решително нахълта в кабинета на Сара. И последният пациент си беше отишъл. Бяха само двете. Джейн взе стол и седна.

— Изглеждаш ми ядосана — отбеляза Сара, като й хвърли бегъл поглед, докато попълваше някакъв фиш.

— Точно така. Ядосана съм.

— И от какво?

— От теб.

Сара вдигна глава от книжата.

— Какво съм направила?

— Престанала си да разбираш хората — Джейн чукна с пръст по часовника си. — Винаги съм ти мърморила, че отделяш на пациентите си повече от необходимото време, но и ти се възхищавах за това. Сега изведнъж започна да ги изстрелваш като на конвейер. Мисис Хендерсън почти плачеше. Горката старица! „С какво съм обидила докторката? — попита ме. — Едва се насили да каже две-три любезни думи.“ Не бива да си го изкарваш на другите заради това, в което те забърка Матилда. Не е честно спрямо хората — Джейн въздъхна назидателно. — И не ми напомняй — знам, че тук аз съм само обслужващ персонал, а ти си началникът. Но и лекарите грешат като всички хора.

Сара побутна с молива книжата на бюрото си.

— Знаеш ли какви бяха първите думи на мисис Хендерсън, когато влезе в кабинета ми? „Реших, че вече е безопасно да дойда при вас, като разбрах, че го е направила оная кучка дъщеря й.“ Освен това те е излъгала: не съм й казала нито една любезна дума. Напротив — обясних й как точно стоят нещата при нея, а именно че единственото й заболяване се нарича „злобосвадливост“ и че може незабавно да се излекува от него, ако вместо лошото започне да търси у хората и някои добри страни. — Сара яростно размаха молива под носа на Джейн. — Малко време ми трябваше, за да разбера, че Матилда е била права. Това село е едно от най-гадните места на света. Тук цари повсеместна простотия, хората за злонамерени и тесногръди фанатици и през целия си живот не успяват да измислят нищо по-забавно от това да злословят по адрес на онези, които не се вместват в техния дребнав бакалски стереотип. И още веднъж не си права — не съм загубила умението си да разбирам хората, но със сигурност загубих капаците на очите си.

Джейн измъкна молива от пръстите й, защото малко оставаше Сара, без да иска, да й бръкне с него в носа.

— Тя е уморена възрастна вдовица, с малко или никакво образование. Опитвала се е по свой несръчен начин да ти се извини, задето се е съмнявала в теб. Ако нямаш достатъчно духовна щедрост да приемеш нескопосаната й тактичност, значи не си жената, за която съм те мислила. За твое сведение сега тя смята, че страда от много тежка форма на „злобосвадливост“, която ти отказваш да лекуваш. Решила е, че здравеопазването я е отписало, понеже е много стара.

Сара я погледна сърдито.

— Да не мислиш, че е само тя? Откакто набедиха Джоана, в кабинета ми е истинско нашествие. Усещам, че ме използват, за да остроумничат и клюкарстват по неин адрес — тя нервно прокара пръсти през косата си. — Днешният случай се повтаря от доста време, Джейн: детинско дюдюкане зад гърба на поредната им жертва. Ако Джак не беше вършил дивотии, нямаше да има около какво толкова да кудкудякат.

— Много се лъжеш — отбеляза Джейн хапливо. — Веднага щяха да намерят друг повод и пак щяха да правят същото.

— Така ли? И ти имаш очи да ми четеш конско, че съм била…

— О, не си мисли, че дивотиите им ме възмущават по-малко, отколкото теб. Дразня се, разбира се, но разликата между нас е, че аз никога не съм очаквала от тях да се променят само защото Матилда е умряла. Пресилено е да се смята, че мисис Хендерсън вижда у хората само лошото, след като най-яркият пример в това отношение наскоро ти остави цяло състояние. Възгледите на мисис Хендерсън за хората са направо детински в сравнение с тези на Матилда. Виж, тя наистина беше болна от тежка форма на „злобосвадливост“.

— Стига. Печелиш. Ще се отбия при мисис Хендерсън на път за вкъщи.

— Много се радвам. Надявам се, че ще бъдеш достатъчно добра да й се извиниш. Тя може и да пресилва нещата, но наистина изглеждаше много разстроена, а и на теб никак не ти подхожда да бъдеш жестока, Сара.

— Да, ама съм — ядоса се лекарката. — Я ми кажи и с моите колеги мъже ли разговаряш така?

— Не.

— Така си и мислех.

Джейн войнствено вирна глава.

— Нищо не разбираш. Правя го, защото те обичам. Ако майка ти беше на мое място, щеше да ти каже същите неща. Не трябва да позволяваш на обстоятелствата да променят собствената ти природа, Сара. Това е присъщо на жени с нездрава душевност от типа на Матилда.

Сара изведнъж изпита благодарност към тази възрастна жена, чиито ябълковочервени бузи от възмущение бяха избледнели до розово. Майка й, разбира се, не би казала подобни неща. Тя щеше да свие устни и да заяви, че отдавна й е известно колко жесток човек е Сара. Само щедра душа като Джейн можеше да разбере, че хората доста често са неспособни на тактичност, нерешителни, недоверчиви.

— Искаш от мен да отстъпя от принципите си — каза Сара меко.

— Не, скъпа, иска ми се да държиш на тях.

— Защо трябва да позволявам на мисис Хендерсън да говори пред мен, че Джоана е убила майка си? Уликите срещу нея са толкова, колкото и срещу мен. Ако отида да се извиня, все едно се съгласявам с нея.

— Глупости — отвърна Джейн с досада. — Ще бъде просто проява на любезност към една старица. Отношението ти към Джоана е нещо съвсем отделно. Ако не одобряваш начина, по който в селото се отнасят към нея, нищо не ти пречи да го покажеш, така че да не остане никакво съмнение какво мислиш — уморените очи на Джейн блестяха така, сякаш се беше върнала в най-ранната си младост. — Няма смисъл да си изкарваш яда на бедната Доли Хендерсън, скъпа. Не можеш да очакваш от нея да вижда нещата като теб и мен. Тя изобщо не е имала възможност да получи нашето образование.

— Ще й се извиня.

— Благодаря ти.

Сара неочаквано се наведе напред и лепна звучна целувка на бузата на Джейн. Възрастната жена искрено се изненада.

— Това пък за какво беше?

— Ами не знам — усмихна се Сара. — Предполагам, че те приемам като заместничка на майка ми. Не за пръв път се питам дали заместниците не вършат по-добра работа от оригинала. Същото усещах понякога и с Матилда. Тя не беше болна от „злобосвадливост“ през цялото време. Когато искаше, можеше да бъде мила като теб.

— Затова ли сега се грижиш за Рут? Услуга за услуга?

— Не одобряваш ли?

Джейн я погледна с упрек.

— Аз не мога да одобрявам или да не одобрявам. Не е моя работа. Това обаче не ми пречи да си давам сметка, че в момента действията ти изглеждат доста странни. Каквито и да са съображенията ти, в селото ще изтълкуват нещата по най-лошия възможен начин. В момента разправят, че Рут е дошла да живее при теб, защото очаквала скоро да арестуват майка й за убийство.

— Не знаех, че нещата са отишли толкова далеч — намръщи се Сара. — Господи, та това е немислимо! Откъде им идват наум подобни дивотии?

— Свикнали са да правят от мухата слон.

— Лошото е — каза Сара колебливо, — че нищо повече не мога да направя, за да ги спра.

— Слушай, скъпа, единственото, от което се нуждаят в момента, е да си обяснят защо Рут е при теб — подсказа й Джейн. — Това ще сложи край на слуховете и приказките. Не е толкова трудно — все трябва да има някаква причина Рут да дойде при вас.

— Това си е нейна работа — уморено поклати глава Сара. — А в момента тя не е в състояние нито да каже, нито да направи каквото и да било.

— Тогава ти измисли някаква причина — предложи Джейн нехайно. — Сподели с мисис Хендерсън, когато я видиш днес следобед, и до утре сутринта новината ще е обиколила селото два пъти. Клин клин избива, Сара. Няма друг начин.

Мисис Хендерсън истински се разчувства от извиненията на Сара заради лошото й настроение в кабинета. Колко мило, че си била дала труда да дойде до отдалечената й къща. Тя напълно разбирала, че ако цяла нощ не си спал и си се грижил за седемнадесетгодишно дете със симптоми на възпаление на лимфните жлези, било съвсем естествено на другия ден да се държиш малко рязко. Наистина, не можела да си обясни защо Рут трябва да живее при доктор Блейкни и съпруга й. Не би ли било по-добре за нея да бъде при майка си? Разбира се, съгласи се Сара веднага. И Рут също би предпочела това, но както мисис Хендерсън несъмнено знае, възпалението на лимфните жлези е много болезнена и изтощителна вирусна инфекция. Винаги съществува риск да се усложни и да се повтори, ако пациентът не е окончателно излекуван. Понеже това било последната година от гимназиалното образование на Рут, Джоана помолила Сара да вземе дъщеря й при себе си и да я вдигне на крака колкото е възможно по-бързо. В сегашното положение и с цялата тази история около завещанието на мисис Гилеспи (Сара идеално се престори, че изпитва неудобство и объркване) трудно е можела да откаже, нали?

— Ама вие така и така ще приберете парите — беше язвителният отговор на мисис Хендерсън, но пламъчето на любопитството в мътните й очи помръкна. — Значи щом се оправи, Рут се връща в Саутклиф?

— Къде другаде да иде? — излъга Сара невъзмутимо. — Както ви казах, това е последната й година.

— Е да, да. То си е така. А то тук такива едни ги разправят… чисти лъжи и слухове. Но кой тогава е убил мисис Гилеспи — сепна се подозрително бабата, — щом не сте били нито вие, нито дъщеря й?

— Един Господ знае, мисис Хендерсън.

— Дано поне той да знае, че иначе е срамота. Сигурно е вярно, че и да забавя — не забравя, ама много ядове създава, като пази информацията само за себе си.

— Не е изключено да се е самоубила.

— Не — възпротиви се решително бабата. — Това никога няма да го повярвам. Защо да ви лъжа, хич не я харесвах, но пак ще ви кажа — мисис Гилеспи беше всичко друго, ала не и малодушна.

Въпреки тишината, последвала позвъняването й на входната врата, Сара знаеше, че Джоана е в Сидар Хаус. Беше мярнала неподвижното й бяло лице в сенките на тъмната трапезария; забеляза как лицето помръдна, когато Джоана я позна малко преди да се оттегли към хола извън обсега на погледа й. Отказваше да й отвори вратата, макар да я беше познала. Това, което ядоса Сара, беше, че не ставаше дума за завещанието на Матилда или за номерата на Джак, а за Рут. Тя би разбрала нежеланието на Джоана да отвори на полицията, но не можеше да й прости, че не отваря на нея, след като знаеше, че е дала подслон на дъщеря й. С мрачно изражение Сара тръгна по алеята, водеща към задната страна на къщата. „Що за жена е тази — мислеше си тя. — Да не може да сдържи омразата си към случаен човек, когато става дума за дъщеря й?“

Представи си портрета, по който работеше Джак. Лицето на Джоана беше в центъра на тристенна призма от огледала — Джак фантастично умееше да рисува отражения. Ефектът беше невероятен и объркващ. В отворената с основата си към зрителя призма лицето се отразяваше в страничните огледала, но същевременно всяко от тях отразяваше образа от отсрещните. Получаваше се безкрайно наслагване, при което отраженията все повече губеха прилика с истинското лице. Сара тогава попита какво означава изображението в центъра.

— Джоана такава, каквато иска да я виждат. Възхитителна, обожавана, красива.

Тя посочи огледалните образи.

— А тези кои са?

— Това е Джоана, лишена от наркотиците си — обясни той. — Опасната, противна нелюбима жена, отхвърлена от майка, съпруг и дете. Всичко в живота й е илюзия, затова се сетих за огледалата.

— Отвратително и жестоко.

— Не ми се прави на сантиментална, Сара. Едва ли някога е съществувала по-самовлюбена жена от Джоана. Може би повечето наркомани имат този проблем. Тя например твърди, че Рут я отхвърля. Пълни глупости. Точно обратното — Джоана не е могла да понася дъщеря си просто защото е плачела, когато е била бебе. Безизходица: бебето плаче, за да се погрижат за него, но колкото повече реве, толкова по-малко желание има майка му да се занимава с него. Тя твърди, че Стивън започнал да я пренебрегва, когато бременността й напреднала. Това обаче не й пречи веднага да изпадне в противоречие, като споделя, че не можела да го понася, когато „се лигавел“ с Рут. Струва ми се, че тя първа е започнала да го пренебрегва.

— Но защо? Все трябва да е имало някаква причина.

— Според мен е много просто. Единственият човек, когото е обичала, ако изобщо е способна на подобно нещо, е била самата тя и понеже бременността я е правела непривлекателна в собствените й очи, тя е смятала за отговорна за това (което означава, че ги е мразела) съпруга си и бебето. Хващам се на бас на каквото искаш, че бременността я отвращава.

— Едва ли е толкова просто, Джак. Може да се окаже много по-сериозно, например нелекувана следродова депресия. Нарцистична невроза. Дори шизофрения. Матилда може и да е била права, когато твърдеше, че тя е психически лабилна.

— Нищо чудно, но ако си права, вината е единствено на Матилда, която е търпяла номерата на дъщеричката си едва ли не от люлката. — Той посочи картината. — Когато казвах, че всичко в живота й е илюзия, имах предвид, че всичко е фалш. Джоана се опитва да накара хората безрезервно да повярват в нейните собствени фантазии, като същевременно (в това съм деветдесет и девет процента сигурен) самата тя не вярва в тях.

Джак постави пръста си в централния огледален триъгълник на призмата, разположен на дъното на перспективата. Той не отразяваше нищо.

— Ето това е истинската Джоана, поставена пред едно неподкупно огледало, което не отразява нейната идеализирана представа, а самата й същност.

Тогава Сара си помисли, че попадението е много точно. Но дали това беше наистина Джоана? На Джак каза:

— Не си ли твърде самонадеян с тези категорични преценки… за нея?

Кухненската врата беше заключена, но ключът, който Матилда беше пъхнала под третата саксия отдясно, все още си беше там. С възклицание на задоволство Сара го измъкна и го пъхна в секретната ключалка. Едва когато влезе и постави ключа на кухненската маса, се запита дали някой е казвал на полицията, че в Сидар Хаус може да се влезе толкова лесно, ако човек знае какво има под саксията. Тя определено не беше споменавала за ключа пред Купър. Напълно беше забравила за това до момента, в който необходимостта да влезе в къщата не бе раздвижила паметта й. Беше използвала ключа само веднъж, преди месеци, когато Матилда беше получила такава артритна криза, че не можеше да стане от стола и да отвори предната врата.

Сара предпазливо сложи ключа на масата и го загледа. Изведнъж с необикновена яснота в главата й премина мисълта, че този, който последен е използвал ключа, е убиецът на Матилда Гилеспи. Не беше необходимо голямо умствено напрежение, за да се досети, че ако отпечатъците му са останали по ключа, тя вероятно току-що ги бе унищожила, оставяйки своите собствени.

— О, Господи! — простена тя.

— Как смеете да влизате в къщата ми без позволение! — изкрещя някъде зад нея с изтънял от ярост глас Джоана.

Сара се обърна към нея. Изражението на лицето й беше такова, че Джоана отстъпи назад към вратата на хола.

— Я престанете със смешните си фасони! — сопна се лекарката. — И двете сме затънали до гуша в лайната, а вие се правите на обидена.

— Спрете да говорите мръсотии! Мразя хората, които ругаят. Устата на Рут е като отходен канал, но вие надминавате дори и нея. Не бих казала, че сте дама. Не разбирам какво толкова е харесвала у вас майка ми.

Сара въздъхна с досада.

— Слезте на земята, Джоана. В кой век живеете? И какво е това „дама“? Някоя като вас, дето цял живот не е похванала работа, но се мисли за много важна, понеже се отвращава от грубите изрази? — тя поклати глава. — Аз имам друга представа за дама. Най-голямата дама за мен е осемнадесетгодишната лондончанка от крайните квартали, която по цял ден работи наравно с мъжете и псува като каруцар. Отвори си очите, драга. Хората съдят за нас по това, което вършим, и изобщо не се интересуват от твоите представи за женска чистота, а ако се заинтересуват, получават от тях запек. Тези глупости са изчезнали веднага щом жените са разбрали, че не са създадени единствено да раждат и отглеждат деца.

Джоана презрително сви устни.

— Как влязохте тук?

— С ключа изпод саксията — кимна Сара към масата.

— Какъв ключ? — намръщи се недоумяващо Джоана.

— Ето този. Внимавайте да не го пипнете, защото съм убедена, че го е ползвал и убиецът на майка ви. Може ли да се обадя по телефона? Налага се да съобщя на полицията.

Тя мина край Джоана и влезе в хола.

— Трябва да звънна и на Джак, за да му кажа, че ще се забавя. Възразявате ли? Стойността на разговора ще бъде приспадната от парите на майка ви.

Джоана забързано я последва в хола.

— Разбира се, че възразявам. Кой ви дава право да влизате тук? Това е моята къща и аз не желая да ви виждам в нея.

— Грешите — възрази Сара делово, вдигайки слушалката на телефона, поставен върху холната маса. — Съгласно завещанието на майка ви Сидар Хаус е моя собственост — тя затърси в тефтерчето си номера на Купър. — Вие сте тук само защото все още не съм пожелала да ви изгоня. — Вдигна слушалката до ухото си и набра номера, без да сваля очи от Джоана. — Мога много бързо да променя намеренията си. Наистина не виждам защо трябва да се интересувам от вас, щом като вие не се интересувате от собствената си дъщеря… Следователят Купър, моля… Предайте му, че се обажда доктор Блейкни и че е спешно. Намирам се в Сидар Хаус, Фонтуел. Да, ще изчакам — тя закри слушалката с длан. — Искам да дойдете с мен вкъщи и да поговорите с Рут. Аз и Джак правим всичко, което е по силите ни, но не можем да ви заместим. Тя има нужда от майка си.

Дясното ъгълче на устата на Джоана нервно подскочи.

— Бих ви посъветвала да не се месите в неща, които не ви засягат. Това е възмутително! Рут е напълно способна да се грижи сама за себе си.

— Господи, вие наистина сте изгубили всякаква връзка с реалността! — възкликна Сара изумено. — Или пък има друга причина — просто не са ви по душа лайнените истории, така ли е?

— Това е разликата между мен и вас, доктор Блейкни.

— Ако намеквате за начина ми на изразяване, сте напълно права, а точното си наблюдение можете да си пъхнете отзад — не й остана длъжна Сара. — Нямам нищо против да се възмутите от мен толкова, колкото аз от вас. Ти нямаш ли чувство за отговорност, кучко такава? Да не би Рут да е паднала от небето? Знам, че не е, но знам, че и доста работа е паднала, докато сте я правили с мъжа ти, затова си затваряй устата.

Почти без да прекъсва изречението, тя заговори по телефона.

— …да, сержант… да, аз съм в Сидар Хаус. Да, и тя е тук. Не, нищо не се е случило, но мисля, че разбрах как е влязъл убиецът на Матилда. Някой казвал ли ви е, че тя държеше ключ от кухнята под една от саксиите, които са върху бункера за въглища? Да, знам, но бях забравила — тя направи ядосана гримаса. — Не, вече не е там… На кухненската маса е. Използвах го, за да вляза — каза Сара и в следващия миг стреснато отдръпна слушалката от ухото си. — Не го направих съзнателно — обясни тя хладно, когато виковете отсреща спряха. — Трябвало е в началото да претърсите по-внимателно. Тогава това нямаше да се случи. — Тя трясна слушалката и се обърна към Джоана: — И двете трябва да останем тук, докато дойдат полицаите.

Джоана обаче отдавна беше загубила самообладание.

— НАПУСНИ ВЕДНАГА КЪЩАТА МИ! — изкрещя тя. — НЕ РАЗРЕШАВАМ ДА МИ СЕ ГОВОРИ ТАКА В МОЯ ДОМ! — Затича нагоре по стълбите. — ДОТУК БЕШЕ! ЩЕ СЪОБЩЯ ЗА ТЕБ В МЕДИЦИНСКИЯ СЪВЕТ! ЗНАЕШ ЛИ КОЛКО СИ ЗАГАЗИЛА! ЩЕ ИМ ОБЯСНЯ КАК СИ УБИЛА МИСТЪР СТЪРДЖИС, А СЛЕД ТОВА И МАЙКА МИ.

Сара хукна по стълбите след нея, но Джоана успя да стигне до спалнята и да затръшне вратата. Прещрака ключ. Сара се отпусна на пода и седна пред вратата с кръстосани крака.

— Истеричните ти крясъци и гърчове може и да са плашили Матилда, но на мен не ми минават. Набий си го в тиквата. МАЙНАТА ТИ! — изръмжа тя с допряна до дъбовата врата глава. — Вече си на четиридесет години, краво нещастна. Дръж се, както подобава на възрастта ти.

— НЕ СМЕЙ ДА МИ ГОВОРИШ ТАКА!

— Писна ми от теб, Джоана. Ти явно не можеш да се държиш нормално, преди да си се натъпкала с твоите боклуци. Направо предизвикваш съжаление… Джак предполагаше, че са успокоителни…

Отговор не последва.

— Нуждаеш се от помощ — продължи Сара — и аз познавам човек, който наистина може да ти помогне. Живее в Лондон. Психиатър специалист в лечението на всички видове наркомания, но ще те приеме само ако ти пожелаеш. Мога да те препоръчам, а ако не искаш, приготви се за последствията. При случай на продължителна злоупотреба, какъвто е твоят, всичко става внезапно. Чуй ме, Джоана — ще се случи онова, от което най-много се страхуваш: ще се състариш за броени месеци… за разлика от мен, защото аз не съм опитвала да променям естествения метаболизъм на тялото си, а ти си го правила в продължение на години.

— Веднага напуснете къщата ми, доктор Блейкни — обади се Джоана, но височината на гласа й беше значително спаднала.

— Не мога, докато не дойде сержант Купър. И пак ти напомням — къщата е моя, а не твоя. Какво вземаш?

След дълго мълчание Джоана все пак отговори:

— Валиум. Доктор Хендри ми го предписа, когато дойдох тук след смъртта на Стивън. Опитах се да удуша Рут в люлката й, затова Матилда го извика и измоли от него да ми предпише нещо успокоително.

— Защо си се опитала да удушиш Рут?

— Защото тогава ми се струваше, че това е най-смисленото нещо, което трябва да направя. Не съзнавах много ясно какво върша.

— Успокоителните помогнаха ли ти?

— Не знам. Помня само, че непрекъснато се чувствах страшно уморена.

Сара й повярва, защото беше напълно убедена, че идиотът Хюс Хендри е способен да извърши дори такава глупост. При класическите симптоми на остра следродова депресия, вместо да предпише на измъчената жена антидепресанти, този кретен я беше поддържал в състояние на летаргия, тъпчейки я с успокоителни. Сега изглеждаше напълно обяснимо защо Джоана толкова трудно е понасяла малката Рут. Една от трагичните последици при неправилно лекувана следродова депресия е, че майките трудно развиват нормална привързаност и любов към своите бебета, защото виждат в тях причината за внезапната си неспособност да се ориентират в околната среда. Това би обяснило много неща.

— Мога да ти помогна — обади се Сара. — Позволи ми да го сторя.

— Хиляди хора вземат валиум. Това е напълно законно.

— И на хиляди хора помага, когато е правилно предписан и се взема под лекарски контрол. Но ти не се снабдяваш по лекарско предписание, Джоана. Проблемите с пристрастяването към тези медикаменти са подробно описани в литературата, така че никой нормален практикуващ лекар не би ти го предписал за толкова дълъг период. Това означава, че се снабдяваш на частни начала, а на черния пазар лекарствата, както и наркотиците, са страшно скъпи. Нека ти помогна — повтори тя.

— Ти никога не си изпитвала истински страх. Как можеш да ми помогнеш, щом никога не те е било страх?

— Какво те плаши?

— Не смеех да спя. Години наред ме беше страх да заспя — Джоана неочаквано се засмя. — Но това вече свърши. Тя най-после е мъртва.

На вратата се позвъни.

Сержант Купър беше много кисел. Последните двадесет и четири часа се бяха оказали за него низ от неприятности и разочарования. Наложи се да работи през почивните дни и пропусна неделния обед с децата и внуците си. Жена му, не по-малко уморена и сприхава от него, му вдигна скандал и го упрекна, че е зарязал семейството си.

— Слез на земята — беше му казала тя. — Да не си женен за силите на реда, Томи?

Вчера привечер бяха откарали Хъджис в Леърмаутското управление, но се наложи по обед да го освободят без никакво обвинение. След като предишния следобед дълго беше отказвал да отговаря, на сутринта той най-неочаквано се върна към предишните си показания. Бил обикалял с колата си, преди да се прибере. Абсолютно категорично заяви, че се е прибрал в девет часа. По нареждане на Чарли Джонс Купър отиде да разпита съквартирантите му и се върна вбесен.

— Нагласена работа — обясни той на инспектора. — Знаят алибито му наизуст. Говорих с всекиго поотделно. Когато поисках да ми разкажат подробно какво са правили в събота вечерта на шести ноември, те ми изпяха една и съща песен — Хъджис се бил върнал в девет часа и после всички колективно гледали портативния телевизор и пили бира. Той останал там през цялата нощ. И колата му била там — паркира я отпред на улицата. Разказаха ми всичко това, без нито веднъж да съм споменал името му. Дори не намекнах, че проявявам какъвто и да било интерес към него или към колата му. Момчетата ми дадоха информацията съвсем доброволно и без изобщо да се замислят.

— Откъде ли биха могли да научат, че той е споменал пред нас девет часа?

— Адвокатът?

— Не ми се вярва — възрази Чарли. — Останах с впечатлението, че той харесва клиента си дори по-малко от нас.

— Значи тогава нещата са предварително нагласени. Уговорено е при евентуален разпит те да твърдят, че Хъджис се е прибрал в девет часа, независимо за кой ден става дума.

— Има и още един вариант — може да са ти казали истината.

Купър изсумтя презрително.

— Тия бандити… Невъзможно. На магаре да стана, ако дори и един от тях е гледал телевизия онази вечер. Много по-вероятно е да са излезли да бият бабички или да ръгат с ножове запалянковците от противниковия отбор.

Инспекторът подмина думите му без внимание.

— Не съществува алиби, което да е приложимо за всички възможни случаи — отбеляза той замислено. — Освен ако Хъджис не си е създал система, при която престъпленията се извършват винаги след девет вечерта. В нашия случай обаче не е било така, тъй като Рут е откраднала обеците на баба си в два и половина следобед.

— Какво искаш да кажеш? — запита Купър, като разбра, че събеседникът му няма да продължи. — Да приема, че са ми казали истината? Не го вярвам.

— Не мога да разбера защо Хъджис не прибягна до алибито си вчера. Защо толкова дълго време мълча, след като е знаел, че приятелчетата му ще потвърдят неговите думи? — Инспекторът помълча, после бавно отговори на собствения си въпрос: — Защото тази сутрин адвокатът му ме изнуди да му кажа кой е най-ранният възможен час за смъртта на мисис Гилеспи според съдебната експертиза… Което пък означава, че Хъджис вече му е бил казал „от девет нататък съм чист“. Ето ти го алибито — изскача като заек от цилиндър.

— С какво може да ни помогне това?

— С нищо — отвърна Джонс неочаквано бодро. — Но ако нещата не са нагласени, както ти твърдиш, тогава през тази нощ той сигурно е правил нещо друго, което е изисквало алиби за след девет часа. Просто трябва да разберем какво е било то — Чарли се пресегна към телефона. — Ще звънна на колегата в Бърнмаут. Да видим дали няма да излезе нещо от дневника за произшествията на шести ноември.

Отговорът бе отрицателен. Не се бе случило нищо, поне що се отнасяше до произшествия, които биха могли да имат дори далечна връзка с Дейв Хъджис.

Купър имаше причини да е ядосан. Докато разглеждаше ключа на масата, той неодобрително клатеше глава. После погледна Сара.

— Мислех, че имате повече ум, доктор Блейкни.

Тя успя да запази спокойствие само защото си спомни съвета на Джейн да не позволява на обстоятелствата да я карат да постъпва в разрез с природата си.

— Съжалявам — отговори тя с равен глас.

— Вместо да съжалявате, по-добре се надявайте да открием нечии други отпечатъци. Иначе като нищо ще си помисля, че ми играете номер.

— И какъв по-точно?

— Например че се опитвате да оправдаете наличието на ваши отпечатъци по ключа.

Но тя вече беше изпреварила мисълта му.

— Значи аз съм била идиотът, който е използвал ключа, за да влезе и да убие Матилда, а после го е оставил обратно и е забравил да изтрие отпечатъците си от него?

— Не мисля точно така — отвърна той спокойно. — По-скоро го виждам като жест на Добрия самарянин, който прикрива другиго. Сигурно пак сте убедена, че някой невинен може да бъде несправедливо обвинен, нали, доктор Блейкни?

— Купър, вие сте неблагодарник — разсърди се тя. — Изобщо не беше наложително да ви съобщавам за ключа. Можех спокойно да го поставя обратно на мястото му и да мълча до края на дните си.

— Трудна работа. Целият е покрит с вашите отпечатъци и някой би могъл да го намери — той погледна Джоана. — Нима вие не знаехте, че там има ключ, мисис Ласел?

— Преди малко ви казах, сержант, не знаех. Имам си ключ от предната врата.

Купър усещаше, че между нея и доктор Блейкни се беше случило нещо важно. Издаваха ги жестовете, издаваха ги телата им. Стояха близо една до друга и раменете им почти се допираха, но правеха впечатление, че нямат никакво желание да се погледнат в очите. Ако ставаше дума за мъж и жена, би казал, че ги е хванал на местопрестъплението. В сегашното положение обаче интуицията му подсказваше, че ги свързва някаква тайна, която нямаха намерение да споделят с него. Дали тази тайна имаше отношение към смъртта на мисис Гилеспи, той можеше само да гадае.

— А Рут знаеше ли за ключа?

Джоана безучастно сви рамене.

— Нямам представа, но не ми се вярва. Никога не е споменавала за него и доколкото знам, винаги е влизала от предната врата. Какъв смисъл има да се заобикаля цялата къща, щом може да се влезе отпред? — лицето на Джоана изразяваше неподправена изненада. — Майка ми явно е започнала да го оставя там отскоро. Сигурна съм, че не го е правила, докато аз живеех тук.

Купър погледна Сара и тя безпомощно разпери ръце.

— И аз не мога да ви кажа много. Втория или третия път, когато я посетих, Матилда не се обади при позвъняването ми на вратата, затова заобиколих отзад и погледнах в гостната през френските прозорци. Горката жена здраво беше загазила. Не можеше да се помръдне от стола си, понеже заради артрита ставите й съвсем бяха отказали. Заговори ми през стъклото — успях да я разбера по движенията на устните й. Тя каза: „Ключ. Трета саксия. Бункера за въглища.“ Предполагам, че го е държала там точно за такива случаи. Тя непрекъснато се тревожеше, че някой ден артритът напълно ще я обездвижи.

— Кой друг знае за този случай?

— Нямам представа.

— Разказвали ли сте го на някого?

Сара се поколеба.

— Не мога да си спомня. Може да съм споменала нещо в кабинета. Все пак беше преди доста време. Новите медикаменти, които й бях предписала, дадоха много добри резултати и случаят не се повтори. Спомних си за него едва днес следобед, когато заобиколих и видях саксиите.

Купър извади от джоба си две полиетиленови пликчета и използва едното от тях да вземе ключа и да го постави в другото.

— А защо заобиколихте отзад, доктор Блейкни? Да не би мисис Ласел да е отказала да ви пусне през входната врата?

Сара погледна към Джоана за пръв път, откакто той беше влязъл.

— Не знам защо не е отворила. Може да не е чула звънеца.

— Ясно е, че сте искали да обсъдите с нея нещо много важно, иначе нямаше така решително да влезете вътре. Ще бъдете ли така любезна да споделите с мен за какво става дума? Навярно за Рут?

Той беше твърде стар и опитен. Владееше доста умения. Съвсем ясно забеляза изписаното по лицето на Джоана облекчение, но с нищо не даде да се разбере, че е видял нещо интересно.

— Познахте — отвърна Сара бързо. — Обсъждахме проблема за по-нататъшното образование на Рут.

„Лъже“ — помисли си Купър, поразен от лекотата, с която тя го правеше. После зиморничаво сви рамене и се обеща да преразгледа всичко, което му беше казала досега. Вярваше, че Сара е честна и може би малко наивна жена, но сега с нежелание си даде сметка, че наивният е бил единствено той. „Няма по-голям глупак от стария глупак“ — помисли си следователят с горчивина. Но какво да се прави — оказваше се, че глупавият стар Томи най-неочаквано е малко влюбен.

Колко вярно е казано: „Отмъщението е ястие, което е най-вкусно студено.“ Очакването му придава такава пикантност… Единственото, за което съжалявам, е, че не мога да споделя триумфа си с никого, а така ми се иска цял свят да научи! Най-ужасното е, че не мога да ощастливя дори Джеймс, който, макар и потърпевш, нищо не знае.

Тази сутрин от банката ми съобщиха, че той е приел чека за дванадесет хиляди, което означава, че от глупост и алчност се е съгласил със застрахователната оценка. Знаех, че ще го направи. Става ли дума за пари, Джеймс е невъздържано лаком като дете. Те изтичат през пръстите му като пясък, защото пари в брой и на ръка са единственото, което го интересува. Какво не бих дала да можех да надзърна и да видя как я кара. Нищо, и така мога да се сетя — пиянство и содомия. В живота на Джеймс нищо друго няма значение.

Днес съм по-богата от вчера с цели тридесет и пет хиляди лири и тържествувам. Чекът от застрахователната компания, който компенсира откраднатото от сейфа по Коледа, когато Джоана и аз бяхме в Чешир, възлиза на двадесет и три хиляди и петстотин. По-голямата част от тези пари покрива загубата на комплекта диамантени бижута на баба ми. Само тиарата беше застрахована за пет хиляди и петстотин, макар че сега може би струва повече, тъй като пропуснах да й направя нова оценка след смъртта на баща ми. Толкова пари за боклуци, които аз лично не можех да понасям. Няма нищо по-отвратително и дебелашко от претрупаните викториански бижута.

За сметка на това часовниците на Джеймс са всичко друго, но не и безвкусни, може би защото ги е купувал не той, а баща му. Откарах ги на оценка в „Сотби“ и разбрах, че стойността им надхвърля двойно дванадесетте хиляди, за които са били застраховани. След като платих на Джеймс от собствения ми застрахователен чек, за мен останаха единадесет хиляди и петстотин. Така лиших любимия си съпруг от имущество на стойност двадесет и пет хиляди лири по днешните цени само срещу дванадесет хиляди в брой.

Както вече казах: „Отмъщението е ястие, което е най-вкусно студено.“