Укротителят

ПЕТНАДЕСЕТ

Половин час по-късно в най-изисканата част на града фордът спря в сенките пред една богаташка къща и взе оттам момиче в следпубертетна възраст. Космите по врата на Джак настръхнаха. Той наблюдаваше как то непохватно и нетърпеливо се настанява на седалката до шофьора и знаеше, че тя е неподготвена също както и Рут за изненадата, която я очаква в каросерията на буса.

Хъджис пое по крайбрежния път към Саутбърт и Хенджисбъри Хед и тъй като движението намаля, Джак увеличи разстоянието между двете коли. Трескаво прехвърляше през главата си вариант след вариант: да спре и да се обади в полицията, рискувайки окончателно да изгуби микробуса?… Да се блъсне в него, наранявайки себе си и момичето?… Да пробва да ги задържи, като се изравни с тях, докато паркират — те можеха неочаквано да потеглят и да му се измъкнат… Макар идеите да се рояха в главата му, с усилие на волята той се стараеше да търси в тях предимно недостатъците им. Изведнъж изпита голямо съжаление, че не взе Сара. Никога не беше имал такава нужда от нейното присъствие и подкрепа.

Микробусът отби на пуст паркинг близо до морето. Повече по инстинкт, отколкото съзнателно, Джак угаси светлините, изключи от скорост и по инерция се плъзна в отбивката преди входа на паркинга. Фордът се намираше на петдесетина метра пред него. Последвалите събития видя съвсем ясно, но и без това знаеше какво може да очаква, защото Рут беше описала сценария на Хъджис с прекалено ясни, натуралистични подробности.

Шофьорът, вероятно Хъджис, отвори вратата и скочи на асфалта, влачейки след себе си момичето. След кратка борба той я сграбчи и я понесе въпреки съпротивата й към задната врата на микробуса. Смееше се, докато отваряше. После хвърли вътре момичето като чувал с картофи. Осветеният квадрат проблесна за миг, сетне Хъджис хлопна вратата и нехайно се отправи към морето, палейки в движение цигара.

По-късно Джак изобщо не можа да обясни защо постъпи по този начин. В спомените му ясно се появяваше единствено страхът, който беше изпитал. Действията му бяха напълно инстинктивни, сякаш изправен пред критичната ситуация, нормалният му разум го бе изоставил и на негово място се беше настанило нещо първично и диво. Мислеше единствено за детето в колата. Нуждата да му помогне беше чисто физическа, а единственият начин да го направи се налагаше от само себе си — трябваше да отвори вратата на микробуса и да я измъкне оттам.

Включи на първа и внимателно се придвижи към форда. Междувременно не сваляше очи от Хъджис. Щеше ли да чуе шума от колата през грохота на разбиващите се в брега вълни? Досега изглежда не беше усетил нищо. Беше си измислил забавление. Събираше камъни от брега и рязко ги мяташе, за да види как подскачат по тъмната водна повърхност.

Джак спря зад микробуса и остави двигателя да работи на ниски обороти. Откопча колана и го свали. Нави края му около лявата си длан и опита да я свие в юмрук. Взе тежкия гумиран прожектор в другата си ръка, отвори вратата и внимателно се измъкна от колата. Няколко пъти дълбоко пое въздух, за да успокои блъскащото в гърдите му сърце.

В далечината Хъджис се обърна, с един поглед схвана ситуацията и хукна обратно по плажа.

Адреналинът често си прави шеги. Нахлува в тялото и му придава невероятна сила, но същевременно сякаш приспива ума, който започва да възприема събитията като забавена филмова лента. Времето — най-относителното физическо понятие, започва да тече по доста странен начин. Това, за което Джак винаги щеше да твърди, че му е отнело няколко минути, в действителност протече само за броени секунди.

Той дръпна вратата, изрева яростно и стовари прожектора върху главата на първия, който му попадна. Към него се обърна стреснатото, побеляло от уплаха лице на друг младеж и Джак го шибна с колана с обратен замах. Почти едновременно сграбчи първия през врата и с едно движение го изхвърли по гръб на асфалта. Замахна с прожектора. Улучен под брадата, вторият младеж изчезна от полезрението му. В колата оставаха трима — двама държаха момичето, а третият със смъкнати панталони и гол задник беше надвесен над нея. Ужасът ги беше обездвижил. Внезапното нападение беше толкова яростно и ръмженето на Джак така нечовешко, че той се озова сред тях, преди да успеят да мигнат. С ръката, на която беше навил колана, сграбчи косата на този върху момичето, изви главата му и с всичка сила го удари с прожектора по лицето. От счупения нос изригна струя кръв и младежът се катурна настрана, виещ от болка.

— ИЗЛИЗАЙ НАВЪН! — изрева Джак на момичето, което не на себе си лазеше по пода на четири крака. — СКАЧАЙ В КОЛАТА! — Той замахна назад с колана и лошо удари през очите едно от момчетата, което се опитваше да се изправи на крака в ъгъла. — ШИБАНИ СИТНИ ЛАЙНАРИ! — прогърмя гласът му. — СЕГА ЩЕ ВИ ИЗБИЯ ВСИЧКИТЕ! — Заби ботуша си в незащитените слабини на изнасилвача и с изражение на напълно побъркан се обърна към единствения младеж, когото още не беше докопал. С вик на ужас момчето се сгърчи в ъгъла и скри главата си с две ръце…

Все пак разумът изглежда не беше напуснал Джак окончателно. Той хвърли колана и прожектора, изскочи бързо през вратата, напъха се в колата си след момичето и моментално подкара, като в движение затваряше вратата. Видя Хъджис прекалено късно, за да го избегне — тичаше точно срещу бясно потеглящата кола, която го закачи странично и го подхвърли във въздуха като парцалена кукла. Неизвестно защо това отново разяри Джак. Пред очите му червенееше, а в главата му сякаш гърмяха оръдия. Той рязко завъртя волана, зави почти на място и подкара обратно към присвитата фигура, като хладнокръвно включи фаровете. Улови в светлината им ужасеното лице на Хъджис — след миг щеше да го премаже.

Не разбра какво го спря. Може би писъците на момичето. Или пък гневът му го бе напуснал също тъй внезапно, както се бе появил. Може би беше възтържествувало човешкото начало в него. С диво свирене на спирачките той закова колата в последния момент, рязко отвори вратата и удари с нея Хъджис, който се опитваше да стане. Изскочи стремително навън, сграбчи дългата му коса и вдигайки го нагоре, го повлече към колата.

— На задната седалка, малката — нареди той на момичето. — Шавай живо. — Тя беше прекалено ужасена, за да не се подчини; сви се на задната седалка и истерично се затресе.

— Сега влизай ти — изръмжа Джак, като дръпна косата надолу и стовари коляно в кръста на Хъджис. — Влизай или кълна се, на секундата ще ти счупя кирливия врат!

Хъджис му повярва. Избирайки по-малкото зло, той се остави да бъде проснат по лице върху предните седалки и извика от болка, когато Джак с цялата си тежест се тръшна върху краката му. Колата отново подскочи, свирейки с гуми по асфалта, и докато Джак натискаше газта, вратата се удари в нещо и се затвори с трясък. Още една фигура се преметна в тъмнината.

— СЛОЖИ СИ КОЛАНА! — изкрещя той на момичето, което не спираше да пищи на задната седалка. — Ако това копеле мръдне дори с пръст, ще ударя колата от неговата страна и ще му пръсна черепа!

Той зави, излезе на пътя и подкара с пълна скорост през Саутбърн, без да сваля ръка от клаксона. Ако имаше някаква справедливост в тази помийна яма, наречена свят, някой трябваше да извика полицията, преди „транзитът“ да го е настигнал.

Сметките на Джак излязоха верни. На телефон 999 в местното полицейско управление само за три минути се получиха седемнадесет обаждания. Позвъниха дванадесет стари самотни вдовици, четирима възмутени мъже и едно дете. Всички повтаряха едно и също — любители на автомобилните надбягвания превръщали тихите улици на техния квартал в опасна за живота автомобилна писта.

Колата на Джак и преследващият я бял „транзит“ бяха спрени, докато се носеха по магистралата, водеща към центъра на Бърнмаут.

Телефонът в Мил Хаус иззвъня в единадесет и тридесет същата вечер.

— Сара! — изрева Джак в слушалката.

— Здрасти — отвърна тя с облекчение. — Значи още си жив?

— Да. Но се намирам в един шибан арест — развика се той отново. — Това е единственият телефонен разговор, който благоволиха да ми отпуснат. Спешно се нуждая от помощ.

— Идвам веднага. Къде се намираш?

— Копелетата смятат да ме обвинят за опасно шофиране и изнасилване — той почти не можеше да говори от ярост. — Тия шибани кретени не искат да чуят нищо от това, което им обяснявам! По дяволите, те ме слагат в един кюп с Хъджис и неговите добичета! Горкото дете, дето го бяха сгащили в микробуса, е изпаднало в истерия и ме мисли за един от тях. През цялото време им повтарям да се свържат с Купър, но те са безнадеждни идиоти и изобщо не искат да ме чуят.

— Разбирам — каза тя спокойно, опитвайки се да изстиска от разговора повече сведения. — Ще се свържа с Купър. Сега ми кажи къде се намираш.

— В някаква лайнена дупка насред Бърнмаут. Ако искаш да знаеш, след малко ще ми вземат проба от пениса с памуче.

— Адресът, Джак! Трябва ми адресът.

— Къде, по дяволите, се намирам? — извика той към някого в стаята. — Полицейското управление на Фриймънт Роуд — повтори в слушалката и добави забързано: — Ще трябва да доведеш и Рут. Само тя знае какво се е случило. Купър абсолютно нищо не може да им каже по въпроса. И Кийт… Вземи и Кийт. Имам нужда от адвокат, на когото мога да се доверя. Тия тук до един са шибани фашисти! Говорят ми разни гнусотии за педофилски банди, групови изнасилвания и господ знае какво още…

— Успокой се — сряза го тя. — Затваряй си устата, докато дойда и, за Бога, да не си изтървеш нервите и да вземеш да удариш някой полицай!

— По дяволите, току-що го направих! Копелето ме нарече перверзен тип.

Минаваше вече два, когато Сара, Купър и Рут пристигнаха на Фриймънт Роуд, все още неразсънени. Нощният дежурен се бе оказал изключително несговорчив. Отказа да се обади на Купър и отказа да даде на Сара домашния му номер, когато тя настоя да говори с него по спешност.

— Сержантът не е на смяна, госпожо — беше равнодушният му отговор. Едва когато се озова лице в лице с разярената Сара, застанала от другата страна на бюрото му и бълваща заплахи за писма до парламента и обвинения в престъпна небрежност, той се размърда и се свърза със сержанта. Това, което чу от Купър, вдигнат от най-дълбокия му сън, направо го зашемети. Той остана да си мърмори сам чак до края на смяната си. По закона на всеобщата гадост, мислеше си дежурният, колкото повече се стараеш да угодиш, толкова повече те ругаят.

Кийт Смолет беше по-възмутен и от Купър. Не му се случваше често да го изтръгват от прегръдките на Морфей по това време. Доста се пооживи, като разбра, че Джак е арестуван за опасно шофиране и изнасилване.

— Мили Боже! — изкикоти се той цинично. — Не предполагах, че е чак толкова активен. Като художник би трябвало да си пада повече по гледането.

— Никак не си забавен, Кийт — отвърна Сара хладно. — Той се нуждае от адвокат. Можеш ли да дойдеш до Бърнмаут?

— Кога?

— Веднага, малоумник такъв. В момента му вземат проби.

— Ама той извършил ли го е?

— Какво да е извършил?

— Изнасилването.

— Не, разбира се… — запелтечи тя възмутено. — Джак не е изнасилвач.

— Тогава няма защо да се тревожиш. Пробите ще покажат, че не е бил в контакт с жертвата.

— Каза ми, че онези го смятат за участник в педофилска банда. Може да го обвинят в съучастничество — простена тя притеснено. — Така поне твърди. Беше много ядосан, може и да греши.

— Как, по дяволите, е успял да се забърка в такова нещо?

— Откъде да знам! — скръцна тя със зъби. — Защо не вземеш да си довлечеш задника дотук и да заслужиш поне част от малкото състояние, което си натрупал от нас през тези години?

— Нали знаеш, че не съм много по криминалните дела? Най-добре е да наемете някой тамошен специалист. Мога да ти дам няколко имена, дето ги няма в указателя.

— Той иска ти да го защитаваш, Кийт. Казва, че има нужда от адвокат, на когото да може да се довери — тя изведнъж повиши глас. — За Бога, спри да мрънкаш и се качвай в колата! Губим време! Той се намира в полицейското управление на Фриймънт Роуд в Бърнмаут.

— Ще дойда колкото мога по-бързо — обеща Смолет. — Кажи му междувременно да си държи устата затворена и да не отговаря на никакви въпроси.

„Лесно е да се каже“ — мислеше си Сара мрачно. Двете с Рут стояха пред стаята за разпити, където Купър току-що беше влязъл. Когато вратата се отвори, тя чу гласа на Джак и разбра, че той прави точно каквото не трябва.

— …Колко пъти трябва да ви повтарям? Аз съм този, който я спаси от изнасилването, а не участник в него. Дявол да ви вземе! — удари той с юмрук по масата. — Няма да говоря повече с тъпанари! Няма ли в това пикливо място поне едно ченге с някакъв коефициент на интелигентност?

После прозвуча стон на облекчение.

— Алилуя! Купър! Къде по дяволите се губиш, копеле такова?

Тук вратата се затвори.

Сара с въздишка облегна глава на стената.

— Лошото при Джак е — обясни тя на Рут, — че нищо не върши наполовина.

— Той изобщо нямаше да е тук, ако не бях аз — промълви момичето, като за стотен път избърса изпотените си ръце в полата. Беше толкова нервна, че трудно успяваше да контролира дори дишането си.

— Според мен можеш да се гордееш със себе си — погледна я Сара. — Ясно е, че благодарение на теб той е попречил на някое друго момиче да му се случи същото. Това е чудесно.

— Не и ако Джак ще пострада.

— Купър всичко ще им обясни.

— И може би няма да се наложи аз да говоря? — думите й изведнъж се отприщиха. — Не искам… Страх ме е, страх ме е — занарежда тя. Очите й се насълзиха, а гласът й затрепери. — Не искам никой да разбере. Срамувам се…

За да я накара да дойде тук, Сара беше положила много усилия, едва ли не я беше изнудила. Не искаше да я насилва повече — и без това момичето беше на края на психическите си сили. То отчаяно се мъчеше да оправдае майка си за нейното безразличие, за да може да си позволи да оправдае и себе си, че не е в състояние да приеме растящия в нея живот. Това, разбира се, беше невъзможна задача и тя се чувстваше все по-виновна. „Човешката душа е напълно скарана с логиката“ — мислеше си Сара печално. Тя още не й беше казала за посещението си в Сидар Хаус, а само й беше предложила да я откара дотам.

— В действителност — беше й казала тя — майка ти знае само че си изключена, защото си излизала да се срещаш с приятеля си. Сигурна съм, че ако й кажеш истината, ще те разбере.

— Не, няма — беше прошепнала Рут. — Ще каже, че съм намерила, каквото съм търсила. Навремето тя така казваше и на баба, когато станеше дума за артрита й — лицето на момичето се беше сгърчило от болка. — Как ми се иска баба да беше жива! Аз я обичах, повярвайте ми, но тя умря, убедена точно в обратното.

Какво можеше да й отговори Сара? Никога не беше срещала хора като тези три жени. Техният инстинкт за разрушение беше толкова силен, че с еднакъв успех биха могли да се унищожат една друга, както и самите себе си.

Тя обгърна с ръка крехките рамене на момичето и силно го притисна до себе си.

— Сержант Купър ще оправи нещата — заяви тя уверено — и няма да те насилва да говориш, ако не искаш. — Сара се засмя. — Той е толкова свестен и мил човек. Затова още не е станал инспектор.

Но Сара знаеше, че законът подобно на Бога можеше да забави, но не и да забрави. Ако дори един от тях успееше да се измъкне невредим от цялата история, щеше да бъде истинско чудо.

— Несъмнено си давате сметка, доктор Блейкни, че можем да ви подведем под отговорност за съучастничество и подбудителство — ядосано говореше инспекторът. — Когато сте помагали на съпруга си да се сдобие с адреса на Хъджис, сте знаели много добре, че мъжът ви възнамерява да извърши нещо незаконно, нали?

— Не бих отговорил на въпроса — обади се Кийт.

— Напротив, ще отговоря — заяви Сара решително. — Какво незаконно има според вас в предотвратяването на едно брутално изнасилване? Откога е незаконно да спасиш някого?

— Докторе, вие не си давате сметка за положението. Става дума за опит за убийство, средни и тежки телесни повреди, отвличане, шофиране с несъобразена скорост и нападение на полицейски служител при изпълнение на служебните му задължения. Ето, прочетете — всичко е написано тук. Кажете ми с ръка на сърцето — можете ли да отречете, че е така? Съпругът ви е крайно опасен човек, а вие сте го насъскали след Хъджис, макар много добре да сте знаели, че е възможно да загуби контрол над себе си при евентуален сблъсък. Списъкът е точен, нали?

— Не бих отговорил на това — автоматично повтори Кийт.

— Изобщо не е точен — отсече тя. — Крайно опасният е Хъджис, а не Джак. Вие какво щяхте да направите, ако знаехте, че едно дете ей сега ще бъде нападнато от пет зомбита, толкова дегенерирали и необразовани, че изпълняват каквито и да са заповеди на техния вожд-садист — очите й язвително проблеснаха. — Можете и да не ми отговаряте — знам точно какво щяхте да направите. Ще пропълзите с подвита опашка до най-близкия телефон и ще наберете три деветки, без изобщо да ви интересува какво правят през това време с момичето.

— Сега пък стигаме до въпроса с укриване на информация от полицията — не се предаде инспекторът. — Защо не сте ни информирали за изнасилването на мис Ласел?

— Наистина те съветвам да не отговаряш на този въпрос — обади се Кийт разтревожено.

— Защото й бяхме дали дума, че няма да кажем на никого. Нима наистина ви минава глупавата мисъл, че Джак би излязъл да се оправя сам, ако можехме да се обърнем към полицията? Кийт протегна ръка, за да изпревари въпроса на инспектора.

— Ще възразите ли, ако помоля да изключите касетофона, докато се посъветвам с клиента си?

Полицаят замислено погледна първо него, после часовника си.

— Разпитът на доктор Блейкни прекъснат в три и двадесет след полунощ — каза той кратко и спря касетофона.

— Благодаря. Сега, Сара, би ли ми обяснила нещо? — започна Кийт тихо. — Защо ме накара да бия целия път дотук, след като нито ти, нито Джак не се вслушвате дори в една моя дума?

— Защото съм вбесена, ето защо. Те трябва да са благодарни на Джак, а вместо това едва ли не се гласят да го съдят.

— На инспектора му се плаща, за да те вбесява. По този начин той получава необходимите му сведения, а с твоето държане ти правиш задачата му съвсем лесна.

— Протестирам — подскочи инспекторът. — Плащат ми и за други неща, например да установя каква е истината в случаите на погазване на закона.

— Тогава защо не спрете да говорите глупости — вежливо предложи Кийт — и не започнете да се придържате към фактите? Аз не съм единственият в тази стая, на когото му прилошава от вашите идиотски приказки за съдебно преследване. Естествено, никой не може да ви попречи да обвините мистър Блейкни, ако желанието ви да станете за посмешище е толкова силно. Колцина мъже в наши дни биха посмели да се намесят и да направят това, което е направил той, въоръжен само с колан и прожектор? — адвокатът се усмихна с половин уста. — Живеем в общество на страхливци, където всеки избягва неприятностите. Физическият героизъм вече е патент само на телевизията. Тези дни имаше случай, когато една жена била нападната от двама сексуални маниаци пред очите на неколцина таксиметрови шофьори на таксиметрова стоянка. Никой не си помръднал пръста да й помогне. Още по-лошо — затворили прозорците си, за да не чуват виковете за помощ. Съдейки по отношението ми към доктор Блейкни, да разбирам ли, че одобрявате този начин на действие в нашето така наречено „цивилизовано общество“?

— Прекалената инициативност е не по-малко опасна, мистър Смолет. Срещу всеки случай за ненамеса, който можете да ми цитирате, аз ще ви цитирам друг на жестоко, лично раздавано правосъдие, приложено към абсолютно невинни хора, защото тълпа последователи на Линч набързо е отсъдила кой е виновният. Според вашите думи вие одобрявате махленския подход към правосъдието, така ли?

Кийт кимна, оценявайки достойния отговор.

— Разбира се, че не — отговори той, — и ако мистър Блейкни беше повел със себе си цяла тълпа, щях да мисля точно като вас. Но той е бил сам, изправен пред алтернативата или да действа незабавно, за да предотврати изнасилването, или да остави момичето на произвола на съдбата, докато той отиде да доведе помощ.

— Господинът изобщо нямаше да се озове тук, ако той и съпругата му солидарно не бяха укривали информацията за мис Ласел.

— Но нали мис Ласел преди малко недвусмислено ви заяви, че е била толкова наплашена от Хъджис, че не би повторила в полицията нищо от онова, което е казала на семейство Блейкни, дори те да ви бяха съобщили. Момичето е живеело в непрекъснат страх, че Хъджис ще изпълни заплахата си да я изнасили отново, веднага щом бъде пуснат. Дори сега няма никаква гаранция, че тя и снощната жертва ще се престрашат да дадат показания в съда, когато бъдат призовани. Нека не се лъжем — вашият единствен сигурен коз срещу Хъджис са показанията на Джак Блейкни. Ако в съда той бъде убедителен, неговият пример може би ще окуражи Рут. Ако другото момиче и родителите му бъдат накарани да разберат какво му дължат, тогава тя също ще намери смелост да проговори. По същата логика, продължавате ли да говорите глупости за обвинения срещу Блейкни, спокойно можете да се простите с всякакви надежди за съдействие от страна на двете момичета. Те са наплашени до смърт и напълно основателно ще решат, че законът е на страната на Хъджис, а не на тяхна страна.

Инспекторът ядосано тръсна глава.

— Изглежда никой тук не иска да проумее — повиши глас той, — че ако снемем обвинението от мистър Блейкни, ще ни бъде несравнимо по-трудно да се справим с Хъджис. За неговата защита ще бъде детска игра да изтъкне пред съда явния контраст между полицейската снизходителност към доказаното насилие, приложено от заможен интелектуалец, и суровостта на същите полицейски служители, когато става дума за безработен изкопчия. Освен това не забравяйте, че по време на изнасилването Хъджис е бил извън колата. Сега той седи тук и хленчи, че представа си нямал какво е ставало вътре. Синковецът, който се е готвел да изнасили момичето, когато вашият клиент е нахлул в колата, е само на петнадесет години. Той е непълнолетен, което означава, че дори да бъде осъден на лишаване от свобода, няма да излежи наказанието си в затвора за възрастни. Най-големият от групата, като не смятаме Хъджис, е на осемнадесет години и на процеса дори неговата възраст ще бъде взета под внимание. В момента те са още прекалено стреснати и единодушно сочат Хъджис като инициатор и организатор на престъплението, но докато се стигне до съда, вече ще твърдят, че той е просто един съвсем безвреден симпатяга, че момичето само си е поискало и че Хъджис не е знаел нищо за станалото, защото е бил изцяло погълнат от здравословна разходка край морето. Още по-лошо е, че мистър Блейкни ще бъде длъжен лично да потвърди9и това пред съда, защото самият той е видял Хъджис да се разхожда край морето — инспекторът разтри уморените си очи. — Невероятна каша, нали? Един Господ знае дали изобщо ще успеем да му предявим обвинение. За момента по-вероятно е да си излезе по живо, по здраво. Неговият номер е, че мръсната му работа се върши изцяло от малолетни, а той стои настрана и събира паричките. Когато тези момчета разберат колко малки ще бъдат присъдите им (законът е относително мек към непълнолетните), те веднага ще спрат да го топят и ще се откажат от показанията си. Не ме питайте откъде знам. Някой иска ли да се хване на бас?

След думите му настъпи продължителна тишина. Накрая Сара се прокашля и заговори:

— Пак забравяте момичетата. Техните показания не са ли от значение?

Инспекторът опрощаващо се усмихна на нейната наивност.

— Да, ако не се окаже, че все още са прекалено уплашени, за да свидетелстват; ако не припаднат при кръстосания разпит; ако защитата му не използва техните кражби, за да ги очерни; ако готовността, с която са вдигали крака пред Хъджис, не ги направи несимпатични на съдебния състав — той вдигна рамене. — Правосъдието е сериозна, но и капризна материя, доктор Блейкни.

— Тогава пускайте ги още сега и да приключваме. Дайте да не се лъжем — за вас ще бъде много по-лесно да си изпълните плана за разкритите престъпления, като обвините Джак, вместо да се мъчите неизвестно колко време — и по всяка вероятност безрезултатно — да вадите от лайната крадливите малки курви, които сами си го търсят. Не сте ли се питали досега, инспекторе, защо никое от тези момичета не е имало смелостта да дойде и да ви разкаже всичко още в самото начало? — Сара сърдито присви очи и сама отговори на въпроса си:- Защото са вярвали на това, което им е казвал Хъджис, а именно, че той винаги ще се измъква чист, докато те ще трябва да се оправят, както могат. При това е бил прав, макар никога да не бих го повярвала, ако не ви бях чула тази нощ.

— Ще му бъде предявено обвинение и, надявам се, ще го задържат в предварителния арест, доктор Блейкни, но какво ще стане в съда, не зависи от мен. Ние можем само да положим всички усилия, за да подготвим почвата. За съжаление не мога да предскажа изхода — въздъхна инспекторът. — Засега реших да освободя съпруга ви, без да му предявявам обвинение. Все пак ще направя уговорката, че не е изключено да предприемем действия срещу него с по-късна дата. Междувременно той ще бъде помолен да стои в Мил Хаус, Лонг Ъптън, и в случай че реши да ходи другаде, да предупреждава за намеренията си сержант Купър. Ясно ли се изразявам?

Сара кимна.

— В добавка към това моля помнете, че ако той още веднъж се забърка в нещо подобно, незабавно ще бъде обвинен по всички точки, които вече изброих. Добре ли ме разбрахте?

Тя отново кимна.

Инспекторът безуспешно се опита да се усмихне.

— Извън протокола искам да ви кажа, че в едно нещо съм напълно съгласен с мистър Смолет. Съпругът ви наистина е смел мъж, но съм сигурен, че едва ли ви казвам нещо ново.

— О, да — потвърди Сара сговорчиво, като се надяваше, че не изглежда толкова глупаво, колкото се чувства. Откакто познаваше Джак, неговото мнение по въпроса за смелостта на мъжете не бе се променило дори на милиметър. Според него всички мъже бяха страхливци, но все пак съществували макар и малцина като него, които имали смелостта да си го признаят. Сара започваше сериозно да се пита дали няма и други страни на неговия характер, за които така основно да се е заблуждавала.

Днес татко позвъни, за да ми съобщи съдебното заключение за смъртта на Джералд: „Решили са да впишат «нещастен случай», слава Богу, но се наложи да използвам всичките си връзки, за да го постигна. Проклетият съдебен лекар като нищо щеше да подпише заключението «самоубийство», ако му бях позволил да го направи.“ Горкият татко! Никога не би посмял да си покаже носа в парламента, ако брат му се беше самоубил. Пази Боже! Такова позорно петно! Самоубийството е нещо много срамно, особено във висшето общество. Не мога да разбера какво толкова лошо има в това, да разполагаш със собствения си живот…

Аз естествено съм много доволна от заключението, макар да изпитвам нещо като нужда от изповед. Не заради греховете си, това е смешно, а за да може някой да оцени нещата, които станаха и как точно станаха, макар че това желание би могло да се изтълкува и като подценяване на собствената ми интелигентност. Все пак ми се иска да разкажа, но не… Разбира се, че не.

Джералд беше мек като памук, когато дойде да напише допълнението към завещанието си. Казах му, че а7ако не го направи, ще го бутнат в затвора за изнасилване на собствената му племенница. „О, Богове, няма край глупостта на тези смъртни!“ Единственото предназначение на допълнението, разбира се, беше да убеди онзи идиот адвоката, че неговият довереник наистина се е самоубил, когато е разбрал чие дете е Джоана. Щом научи, той веднага се завтече при баща ми с новината, че съществува документ, подробно описващ кръвосмесителното престъпление на Джералд, след което и двамата си изпълниха номера точно според моя замисъл. Докато използваха всичките си връзки и влияние, за да не допуснат и сянка от съмнение относно причината за смъртта на Джералд, те самите вдигнаха такъв шум, че всички, включително и съдебният лекар, останаха с впечатлението, че той се е самоубил. Беше толкова забавно! Съжалявам единствено, че се наложи да забъркам и Джейн, но не се тревожа кой знае колко — тя не може да ми навреди. Дори да има някакви съмнения, сигурна съм, че ще си мълчи. И без това никой не се сети да попита откъде Джералд се е снабдявал с приспивателни, пък дори и някой да е питал, предполагам, татенцето е имал достатъчно ум да заяви, че са били негови. През повечето време той е толкова пиян, та е възможно дори наистина да е повярвал, че е така.

Облекчението на баща ми трая кратко. Щом свърши с хвалбите, му съобщих, че имам подписано индигово копие на допълнението към завещанието, и той едва не получи апоплектичен удар на телефона. Каза, че това било изнудване. Аз пък го наричам самозащита.