Укротителят

ДВЕ

Седмица по-късно дежурната в приемната позвъни в кабинета на доктор Блейкни:

— На линията чака сержант Купър. Казах му, че имате пациент, но той е изключително настоятелен. Можете ли да говорите с него?

Беше понеделник и Сара даваше следобедно дежурство във Фонтуел. Тя се усмихна успокояващо на бременната жена, която се беше проснала на лекарската кушетка като жертвено животно.

— Ще възразите ли, ако проведа този разговор? Много е важен. Ще бъда възможно най-кратка.

— Давайте. Хем ще си почина. Няма много възможности да се поизлегнеш, когато ти е вече третото.

Сара й се усмихна отново.

— Дай ми го, Джейн. Да, сержант. Какво мога да направя за вас?

— Получихме резултатите от аутопсията на мисис Гилеспи. Интересува ме вашата преценка.

— Слушам ви.

Той зашумоля с някакви листа от другата страна на линията.

— Непосредствена причина за смъртта — загуба на кръв. Следи от барбитурати в кръвоносната система, но не в достатъчна концентрация, за да бъдат причина за смъртта. Следи от тях са открити и в чашата с уиски, което означава, че ги е разтворила, преди да ги изпие. Има и малко количество алкохол, който е погълнала заедно с приспивателното. Няма наранявания и натъртвания. Разкъсвания с кървене по повърхността на езика, причинени от острия мундщук на Укротителя. Нищо под ноктите на ръцете. Слаби следи от копривни опарвания по слепоочията и бузите, както и незначителни ожулвания на кожата, причинени от решетките на Укротителя. И двете водят до заключението, че сама си е сложила приспособлението и след това го е накичила с копривата и маргаритките. Няма никакви белези, които да показват, че е имало каквато и да било борба или съпротива. Укротителят не е бил прикрепен здраво към главата й и е могла да го свали по всяко време, стига да е искала. Порезните рани на китките съответстват точно но ножа, намерен на пода в банята. Раната на лявата китка е причинена от насочено надолу острие, като е действано с дясната ръка, а тази на дясната — с насочено надолу острие, което е било държано в лявата ръка. Ножът е потапян във водата, вероятно е бил изпуснат при едно от двете срязвания, но все пак на него има пръстов отпечатък, който е от показалеца на мисис Гилеспи и се намира на една точка, три сантиметра от острието, върху дръжката. Заключение: самоубийство. — Той помълча. — Още ли сте там? — попита след малко.

— Да.

— Е, какво ще кажете?

— Ще каза, че миналата седмица не бях права.

— Но съм сигурен, че приспивателното в чашата ви притеснява.

— Матилда мразеше да гълта каквото и да било, без да го е разтворила н в нещо или поне да го е стрила. Изпитваше патологичен страх от задавяне.

— Първата ви реакция обаче, когато я видяхте, беше, че тя е последния човек, от когото бихте очаквали да се самоубие. Сега явно сте променили мнението си — това прозвуча почти като обвинение.

— Какво още искате да ви кажа, сержант? Вътрешното ми убеждение продължава да е такова. — Сара погледна към пациентката, която беше започнала да става безпричинно неспокойна. — Дори да не съм очаквала от нея да посегне на живота си и това да е моето вътрешно убеждение, то не струва нищо пред научните факти.

— Не винаги обаче това е вярно.

Тя го изчака да продължи, но слушалката мълчеше.

— Има ли нещо друго, сержант, защото имам пациент?

— Не — отговори той разочаровано, — няма нищо друго. Това беше нещо като визита от учтивост. Може би ще ви извикат да дадете показания за следствието, но то ще е само формалност. Помолих да удължат малко срока на разследването, за да проверим една-две подробности. За момента обаче не свързваме никого със смъртта на мисис Гилеспи.

Сара се усмихна окуражително на мисис Греъм: „Ей сега идвам“ — прошепна само с устни и продължи разговора:

— Но вие, разбира се, смятате, че това не е правилно.

— Расъл съм в по-простичка среда, доктор Блейкни, където се обръщаше нужното внимание на вътрешното чувство. Едно време му викаха нюх — фалшиво се засмя той. — Днес на него гледат пренебрежително и съдебните доказателства, валидни пред съда, са Господ Бог. Но те зависят до голяма степен от човека, който ги интерпретира, и затова аз искам да знам защо по дланите и пръстите на мисис Гилеспи няма следи от копривни опарвания? Отначало доктор Камарън предположи, че може да си е сложила ръкавици, но в къщата не бяха намерени никакви ръкавици и сега той вече смята, че вероятно водата е неутрализирала реакцията. Тази неувереност не ми харесва. Интуицията ми подсказва, че мисис Гилеспи е била убита, ала в случая аз приличам на куче с пръчка в устата, на което господарят вика: „Пусни!“ Надявах се вие да ми подхвърлите нещо, което да ми помогне да продължа.

— Много съжалявам — каза Сара, измърмори няколко думи за довиждане и замислено затвори телефона.

— Май ставаше дума за старата мисис Гилеспи? — запита мисис Греъм уж безразлично. Тя беше селска жена, за която смъртта и раждането бяха нещо непознато. Те идваха не винаги в най-удобното време, но как и защо — беше абсолютно безразлично. Важното бе и при двете да си в числото на оцелелите.

— В селото само за това говорят. Ужасен начин е избрала да си иде, не мислите ли? — тя театрално сви рамене. — Да си срежеш вените и да чакаш да ти изтече кръвта във водата! Никога не бих могла да го направя.

— Разбира се — съгласи се Сара, като триеше ръцете си, за да ги стопли. — Казахте, че бебето вече е тръгнало или поне така ви се струва. Добре, сега ще видим.

Но мисис не се остави да я прекъснат толкова лесно — беше чула предостатъчно и апетитът й за клюки се беше изострил до крайност.

— Вярно ли е, че си била сложила клетка на главата? Джени Спиди още не я е пуснала истерията заради тази работа. Клетка с къпини и рози в нея, така казва. Непрекъснато говори за „трънения венец“ на мисис Гилеспи.

Сара реши, че няма нищо нередно, ако й каже. Много от подробностите вече бяха известни и истината изглежда беше доста изкривена от налудничавите приказки на Матилдините прислужници, които те вероятно разправяха под път и над път.

— Това беше една семейна реликва, наречена Укротителя.

Тя сложи ръце върху корема на жената и започна внимателно да палпира за главата на бебето.

— Нямаше никакви тръни, нито нещо подобно. Само няколко полски цветя. — Гледката беше по-скоро претенциозна, отколкото страшна — опипващите й пръсти отслабиха натиска. — Всичко е наред. Остава ви още малко, но засега е рано. Трябва да сте объркали броенето.

— Все така правя, докторке — съгласи се жената, без да се притеснява. — Мога да ви кажа с точност до минута кога ще роди кравата, но като става дума за мен — изсмя се тя, — нямам време да гледам календара.

Сара протегна ръце, за да й помогне да се надигне и да седне на кушетката.

— Укротител — продължи жената замислено. — Това е нещо като юзда за жени, дето много си развързват езика, нали?

Сара кимна.

— Използвали са го преди два-три века, за да принуждават жените да мълчат. И не само тези с много дългите езици, а всички жени, които са се осмелявали да оспорват мъжкия авторитет вкъщи и извън дома.

— Може и така да е било. Ами имате ли представа тя защо го е направила?

— Не знам. Може да е била уморена от живота. Тя нямаше вашата енергия, мисис Греъм.

— Виж, това мога да го разбера. Какъв смисъл има да се бориш за живот като нейния… Тя закопча блузата си. — Чудя се защо е трябвало да го прави с тоя Укротител на главата?

Сара разпери ръце:

— И аз нямам представа.

— Беше противна старица — продължи безцеремонно мисис Греъм. — Живяла е тук открай време, познава мен и родителите ми още от люлката, но нито веднъж не се е поинтересувала от нас. Виждахме й се прекалено прости. Селяни с тор по обувките. А иначе си общуваше с Уитингъм, дъртия педераст, дето държеше Дедсовото имение. Работата е там, че макар откакто се е родил, да не си е мръднал пръста и да не е бутнал работа, той живееше от ренти и вложения и това го правеше приемлив за нея. Но простите бачкатори като нас не заслужаваха дори и презрението й. — Жената се вгледа предизвикателно в лицето на Сара и поклати глава. — Аз май ви шокирах. Вярно, че ми е голяма устата, но какво чак толкоз! Не вземайте смъртта на мисис Гилеспи толкова присърце. Никой не я харесваше, а и тя нямаше никакво желание да направи поне малко усилие в тази насока, повярвайте ми. В тоя край хората не са чак толкова лоши и са склонни да преглътнат доста нещо, докато не ги настъпиш по мазола. Когато видиш някой, който гнусливо си чисти палтото, защото случайно се е блъснал в теб, е, тогава си казваш: стига толкова. Дотук.

Тя спусна крака на пода и се изправи.

— Не съм от тия, дето често ходят на църква, но понякога съм почти вярваща и разбирам защо хората ценят покаянието. Колко народ си е признал греховете накрая, за да им е по-лека смъртта. Няма значение кого молиш за прошка — свещеника, Господ или семейството си. Трябва просто да го кажеш и ти олеква. Господ или семейството си. Трябва просто да го кажеш и ти олеква. — Тя нахлузи обувките си. — Може пък мисис Гилеспи да е искала така да помоли за прошка заради злия си език? Затова си е надянала оня Укротител, преди да срещне Създателя.

Матилда Гилеспи бе погребана три дни по-късно в църковния двор на село Фонтуел, до гроба на баща си, сър Уилям Кавендиш. Съдебното разследване на смъртта й все още продължаваше, но беше обществена тайна, че заключението за самоубийство е предрешено. Това се потвърди окончателно, когато след два дни работата дорсетските полицаи си изнесоха багажа от Сидар Хаус и се прибраха в управлението, близо до курортния център Леърмаут.

Опечалените бяха малобройни. Поли Греъм беше права, като казваше, че Матилда Гилеспи не е най-харесваният човек в околността. Повечето хора се оказаха заети или възпрепятствани от нещо и не дойдоха да се простят с една старица, известна най-вече с нелюбезното си държане.

При тези трудни обстоятелства викарият даде всичко от себе си, но когато присъстващите обърнаха гръб на зеещия гроб и поеха през моравата към вратата на черковния двор, всеобщото чувство на облекчение беше очевидно.

Джак Блейкни присъстваше с явно нежелание и единствено защото жена му беше решила, че е редно да дойдат. Той шепнеше, наведен близо до ухото на Сара:

— Какво струпване от умилителни гробищни аксесоари! Нямам предвид надгробните плочи, а тая купчина лицемери, изпълняващи дребнобуржоазния си дълг. Видя ли лицата им, когато преподобният каза „нашата многообична приятелка и съседка“? Та те до един я мразеха!

Сара уплашено сложи пръст на устните си:

— Ще те чуят.

— Голяма работа!

Бяха изостанали в края на малката процесия и неспокойният художнически поглед на Джак обхождаше наведените глави пред тях.

— Русата сигурно е дъщеря й Джоана?

Сара усети издайническата нотка в гласа му и се усмихна разбиращо.

— Сигурно — съгласи се тя. — И също така сигурно е, че по-младата от двете е внучката.

В този момент Джоана стоеше близо до викария. Бледозелените й очи се открояваха ярко върху фино източеното лице, а златистата й коса, огряна от слънчевите лъчи, приличаше на блестящ шлем. „Прекрасна жена“ — помисли си Сара, но както винаги, възхищението й беше напълно безучастно. тя рядко изпитваше каквото и да било чувство към обектите на зле прикритата похотливост на своя съпруг, защото ги виждаше точно така — просто обекти. Похотливостта на Джак, както впрочем и всичко в живота му, като се изключи рисуването, беше нещо мимолетно — внезапно вдъхновение, което изчезваше също така бързо, както се и появяваше. Дните, когато тя вярваше, че макар другите жени да го привличат, той все пак няма да изложи брака им на опасност, бяха отдавна отминали. Сара се беше простила с голяма част от илюзиите си относно собствената си роля в него. Тя просто осигуряваше средствата, необходими на неразбрания художник Джак Блейкни, за да задоволява твърде земните си нужди и стремежи. Но както беше казала Поли Греъм: „…това трае, докато не ни настъпят по мазола“.

Те се ръкуваха с викария.

— Беше много любезно, че дойдохте и двамата. Видяхте ли се с дъщерята на Матилда?

Преподобният се обърна към жената.

— Джоана Ласел. Доктор Сара Блейкни и Джак Блейкни. Сара беше домашният лекар на майка ви. Джоана. Пое поста, когато доктор Хендри се пенсионира. Тя и Джак живеят в Мил Хаус, Лонг Ъптън, в старата къща на Джефри Фрилинг.

Джоана се ръкува с тях и се обърна към момичето зад нея.

— Дъщеря ми Рут. И двете сме ви много благодарни, доктор Блейкни, за помощта, която сте оказвали на майка ми.

Момичето беше седемнадесет-осемнадесетгодишно и беше точно толкова чернокосо, колкото майка му беше руса. Последното нещо, което лицето й изразяваше, беше благодарност.

— Да имате представа защо баба се е самоубила? — запита тя заядливо. — Или никой нищо не знае?

Лицето й бе застинало в намръщена скандалджийска маска, но Сара усети силната й скръб.

— Рут, моля те — намеси се майка й. — Не смяташ ли, че и без това нещата са достатъчно неприятни? — Виждаше се, че подобни разговори водят не за пръв път.

„Джоана може би наближава четиридесетте — помисли си Сара, сякаш дъщерята беше нещо незаслужаващо внимание, — но с траурното облекло изглежда много по-млада и при това уязвима.“ Ясно усети как интересът на застаналия до нея Джак рязко се засили и едва устоя на яростния импулс да се обърне към него и публично да си разчисти сметките веднъж завинаги. Колко дълго би могъл да разчита на търпението й? Колко време очакваше, че тя ще понася достойното му за презрение безразличие към непрекъснато потъпкваната й гордост? Разбира се, задуши импулса още в зародиш. Възпитанието и моралните изисквания, налагани от професията, не можеха да й позволят да реагира другояче. Но все пак си обеща: „Някой ден! О, Господи, все някой ден…“ След това се обърна към момичето:

— Ще ми се да можех да ти отговоря, Рут, но не е във възможностите ми. Последния път, когато видях баба ти, тя се чувстваше чудесно. Е, разбира се, артритът пак я наболяваше, но не беше нещо необичайно, с което да не може да се справи.

Момичето хвърли злобен поглед към майка си.

— Значи трябва да се е случило нещо, което да я е извадило от равновесие. Никой не се самоубива просто ей така.

— Често ли излизаше от равновесие? — запита Сара. — Нямах такова впечатление за нея — тя едва забележимо се усмихна. — Вашата баба беше издръжлива като стар ботуш. Обожавах я заради това нейно качество.

— Тогава защо се е самоубила?

— Може би защото изобщо не се е страхувала от смъртта. Мога да ви уверя, че самоубийството не винаги се възприема като нещо лошо и отрицателно. понякога то е израз на позитивен избор: „Желая да умра сега и по този начин.“ „Да бъдеш или да не бъдеш?“ За Матилда „да не бъде“ сигурно е било съзнателно обмислено решение.

Очите на Рут се напълниха със сълзи.

— „Хамлет“ беше любимата й пиеса — промълви тя. Измъченото й лице, сгърчено в гримаса на сърдито дете, контрастираше с умерено разстроеното лице на майка й, правеше я да изглежда грозна до тази жена, която излъчваше предизвикващия завист блясък на крехка скъпоценна гравюра.

Джоана вдигна глава и погледна последователно Сара и Джак.

— Ще дойдете ли до къщата за един чай? Ще бъдат само неколцина от присъстващите.

Сара отказа:

— Съжалявам, но не мога. От четири и половина имам дежурство в Мейпълтън.

Джак прие:

— Благодаря. Много любезно от ваша страна.

За миг настъпи тишина.

— Как ще се прибереш вкъщи? — попита Сара, ровейки в чантата за ключовете от колата си.

— Ще помоля да ме откарат — отвърна той. — Все ще има някой в моята посока.

Единият от колегите на Сара намина да я види след края на дежурството. Бяха трима съдружници, които на солидарни начала обслужваха няколко квадратни мили по дорсетското крайбрежие и селските околности, включващи по-големи села, малки селца и разпръснати единични ферми. В повечето от селата имаше малки, поддържани от кметствата приемни кабинети, прикрепени към домовете на лекарите или наети от пациентите. Заедно с дежурствата в тях съдружниците покриваха и целия район, като се редуваха и сменяха в доста сгъстен график. Мейпълтън беше селото, в което живееше Робин Хюит, но и той като Сара прекарваше в него толкова време, колкото и отсъстваше. Отдавна бяха отхвърлили съблазнителната идея да вложат средствата си в модерна клиника в централното селище. Беше много съмнително, че ще издържат дълго. Истинската причина беше, че повечето пациенти бяха възрастни и се нуждаеха от транспорт, но тя отдавна беше останала на втори план заради търгашеските тенденции, царящи в момента в цялото здравеопазване.

— Изглеждаш уморена — отбеляза Робин, като се тръшна в креслото зад своето бюро.

— Не само изглеждам.

— Неприятности?

— Не повече от нормалното.

— А, ясно. Семейни. Слушай, защо не вземеш да му биеш шута?

Тя се засмя:

— А ако аз ти предложа, също така небрежно и непосредствено, да биеш шута на Мери?

— Има една малка, но съществена разлика, скъпа. Мери е истински ангел, докато Джак съвсем не е такъв.

Идеята обаче не беше за изхвърляне. След осемнадесет години брак самодоволната самоувереност на Мери далеч не я правеше привлекателна. Със своя плах начин да търси нещо истинско Сара беше толкова различна от нея.

— Не ми се говори по въпроса — тя привърши с писането на някакви документи и с досада ги блъсна настрани.

— Какво прави той напоследък?

— Доколкото знам, нищо.

„Това звучи правдоподобно“ — помисли оси Робин. Джак Блейкни беше надарен с таланта да не върши нищо, докато жена му притежаваше дарбата да търпи този негов талант. За Робин бракът им беше истинска загадка — нямаха деца, не бяха обвързани с нищо, нямаха задължения, нямаше пречки да се разделят. Сара беше независима жена със собствено мнение, а освен това изплащаше къщата им. Трябваше просто да извика ключар да смени бравите и щеше да се отърве веднъж завинаги от този негодник.

Тя го гледаше с подчертано любопитство.

— Защо се усмихваш така?

Той рязко насочи мислите си далеч от невинната фантазия, как Сара започва да живее сама в къщата си.

— Днес се видях с Боб Хюс. Беше много разочарован, че на смяна съм аз, а не ти. — Започна да имитира гърления говор на старите дорсетски зевзеци: — Къде е онова убавичкото? Искам то да ми го направи!

— Да направя какво?

Робин се ухили.

— Да му прегледаш цирея на задника. Дъртият му мръсник! Ако беше дошла ти, щеше да ти покаже някой друг цирей, спотайващ се вероятно под скротума му, и ти щеше да прекараш приятни мигове, изучавайки го, а той щеше да чурулика басово, докато го правиш.

Тя закачлива завъртя очи.

— При това напълно безплатно, не забравяй. Специалните масажи станаха скъпи.

— Не, това е направо противно! Само не ми казвай, че и преди се е опитвал.

Тя се изкиска.

— Разбира се, че не. Идваше просто да си побъбрим. Предполагам, се е усетил, че на теб все пак трябва да покаже нещо. Бедничкият! Хващам се на бас, че си го натирил по най-унизителния начин.

— Печелиш, така направих. Ти си прекалено податлива.

— Но някои от тях са толкова самотни! Живеем в ужасен свят, Робин. Никой няма време да се вслуша в другия. –. Тя започна да си играе с писалката си. — Днес ходих на погребението на Матилда Гилеспи и внучката й ме попита защо баба й се е самоубила. Казах, че не знам, но оттогава само за това мисля. Би трябвало да знам. Тя беше една от моите пациентки. Ако й бях обърнала малко повече внимание, сигурно щях да знам причината. — Тя го погледна косо. — Не съм ли права?

Той поклати глава.

— Недей така, Сара. Това не води доникъде. Виж, ти беше само една от многото, с които тя се познаваше и разговаряше, включително и с мен. Отговорността за тази жена не е само твоя. Дори е спорно дали изобщо носиш някаква отговорност, освен в строго медицински смисъл, и то само ако си предписала нещо, което да е допринесло за смъртта й. Тя е умряла от загуба на кръв.

— Но как може да се прокара граница между професионализма и приятелството? Ако знаеш колко много се смеехме двете! Мисля, че бях една от малкото, които оценяваха чувството й за хумор, вероятно защото много приличаше на това на Джак — злостно, вулгарно, доста често дори жестоко, но изключително остроумно и духовито. Тя беше съвременната Дороти Паркър.

— Що за смешна сантименталност! Матилда Гилеспи си беше класическа кучка и изобщо не си въобразявай, че е гледала на теб като на равна. Години наред, докато не продаде Уинг Котидж, защото й трябваха пари, лекари, адвокати и счетоводители бяха принуждавани да минават през входа за прислугата. Това вбесяваше Хюс Хендри. Твърдеше, че тя е най-зле възпитаната жена, която някога е виждал. Направо не можеше да я търпи.

Сара избухна в смях.

— Може би защото тя право в очите го наричаше доктор Дулитъл. Веднъж я попитах дали от нейна страна това не е оценка на неговите професионални качества, а тя ми отговори: „Не изцяло. Но има известна прилика, защото и той е свързан повече с животните, отколкото с хората, понеже си е чисто магаре.“

Робин се захили одобрително.

— Хюс беше най-мързеливият и най-бездарният лекар, който някога съм виждал. По едно време, по-рано, бяхме решили да проверяваме медицинската му квалификация, тъй като по нищо не личеше, че има такава. Но никак не е лесно да направиш подобно нещо, когато става дума за старшия съдружник. Наложи се да си прехапем езиците и да си траем, докато благоволи да се пенсионира.

Той наклони глава и я попита:

— След като е наричала него доктор Дулитъл, на теб как ти казваше?

За миг погледът на Сара сякаш се изпразни и тя се загледа някъде зад него. После в очите й се пролича безпокойство, което трая, докато заговори.

— Беше обсебена от маниакална привързаност към онзи гаден Укротител. Като се замисля,наистина имаше нещо нездраво в това. Веднъж ми предложи да го пробвам, за да видя какво е усещането.

— И ти опита ли?

— Не. — Сара замълча за момент, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Тя наричаше артрита си семейната скандалджийка, защото я тормозеше по цял ден. — Почука с писалката по зъбите си. — Като начин да го премахне от съзнанието си се кипреше с Укротителя, използваше го като противовъзпалително и обезболяващо средство. Ето защо мисля, че привързаността й към този предмет беше нездрава. Тя го слагаше със същата нагласа, с която монахът нахлузва власеницата си. Но на въпроса. Когато изхвърлих боклуците, които оня шарлатанин Хендри й беше предписал, и успях горе-долу да овладея болките в рамките на поносимото, тя започна да ме нарича своя малък Укротител.

Сара забеляза, че той не я разбира, и обясни:

— Понеже успях да сложа юздата на семейната скандалджийка, тя ме сравнява с Укротителя.

— И какво от това?

— Мисля, че се е опитвала да ми каже нещо по този начин.

Робин разпери ръце.

— Защо? Понеже го е надянала на главата си, преди да умре? Било е просто символ и нищо повече.

— Символ на какво?

— Ами нещо като „животът е илюзия“. Или че: „на тази земя всички сме затворници“. Може да е било последната й шега: „Сложиха ми завинаги юздата. Езикът ми е обуздан и няма вече да приказвам.“ — Той вдигна рамене. — Каза ли на полицията?

— Не. Бях толкова потресена, когато я видях, че не се сетих за това — тя направи безпомощен жест. — И съдебният лекар, и следователят не обърнаха внимание, когато им разказах за мушкатото, което тя отглеждаше в отвратителния си уред. Нейният „булчински венец“. Става дума за откъса от „Хамлет“, в който се описва смъртта на Офелия, и за ваната, пълна с маргаритки. Тогава си казах, че вероятно имат право да не ми обръщат внимание, но вече не съм толкова сигурна. — Гласът й заглъхна и тя остана мълчаливо втренчена в повърхността на писалището си.

Робин изчака няколко секунди.

— Добре. Да предположим, че се е опитвала да ти каже нещо. Да речем, че езикът й завинаги е обуздан. Смяташ ли, че може да има друго значение, различно от буквалното?

— Да — отвърна Сара уморено. — Че някой друг го е обуздал. Но това е безсмислица. Сигурна съм — ако Матилда е подозирала, че ще се опитат да я убият, нямаше да губи време да се докарва с Укротителя в хола, след като е могла просто да изтича до вратата и да се развика, колкото й глас държи. Цялото село щеше да я чуе и убиецът несъмнено щеше да разбере. Възможно е също самият убиец да е бил този, който е искал да изпрати посланието — „езикът й завинаги замлъкна“.

— Но това също няма смисъл. Защо убиецът ще дава да се разбере, че става дума за убийство, след като е положил толкова много усилия да го докара като самоубийство?

Тя разтри уморените си очи.

— Без Укротителя всичко би изглеждало ясно и недвусмислено. С него е точно обратното — всичко друго, но не и самоубийство. И защо са в случая цветята, за Бога! Какво ли пък би трябвало да ни съобщят те?

— Ще трябва да кажеш на полицията! — заяви Робин с внезапна решителност и посегна към телефона. — По дяволите, Сара, кой друг знаеше, че тя те нарича свой малък Укротител? Сигурно ти е минавало през ум, че посланието може да е отправено и към теб.

— Какво послание?

— Не знам. Може би заплаха: „Ти си следващата, доктор Блейкни.“

Тя се изсмя.

— Аз пък го виждам като подпис — тя изписа нещо с върха на пръста си върху бюрото. — Нещо като знака, който Зоро оставя по своите жертви.

— Исусе! — възкликна Робин и върна слушалката на мястото й. — Може би наистина е по-умно да не казваш нищо. Най-вероятно е било самоубийство — ти самата каза, че изпитвала болезнена привързаност към дяволското нещо.

— Но аз държах на нея.

— Ти държиш на всички, Сара. Няма защо да се гордееш с това.

— Започваш да говориш като Джак.

Тя придърпа телефона, набра полицейското управление в Леърмаут и поиска да говори със сержант Купър.

Робин я наблюдаваше с израз на мрачно примирение. Тя не си и представяше как ще се развържат езиците, ако вятърът довее и най-малкия слух за галеното име, с което я е наричала Матилда. С любопитство и с нотка на вероломство той се питаше защо беше избрала точно на него първо да съобщи това. Същевременно изпитваше неясното чувство, че по някакъв начин си беше послужила с него. Но как? Дали като с аршин, с който да мери реакциите на другите? Или като с изповедник?

Сержант Купър вече си беше отишъл и отегченият глас от другата страна на жицата служебно обеща да му предаде на другата сутрин молбата на Сара да разговаря с него. В края на краищата нямало нищо спешно. Случаят бил приключен.

Как мразя артрита си и жестоката неподвижност, която ми налага! Днес видях призрак, но не можах нищо да му направя. А би трябвало да го тръшна на земята и да го пратя обратно в ада, откъдето е дошъл. Вместо това можех да използвам само езика си, за да се опитам да го ухапя от разстояние. Дали Джоана не го е призовала, за да витае наоколо ми? Звучи доста правдоподобно. Тя започна да крои нещо, откакто намери онова проклето писмо… „Неблагодарност, демон със сърце от хладен мрамор, щом се вмъкнеш ти във родно чедо, става то по-страшно от морски змей…“ Но все пак да използва Джеймс! Това никога няма да й простя. Или може би той е този, който я използва? Четиридесет години не са достатъчни да го променят. Какви ли наслади е изпитал в Хонконг? Четох някъде, че там момчета се обличали като момичета, за да доставят на педерастите тръпката на фалшивата нормалност, с която да кичат гнусната си перверзия пред непосветената публика. Той изглежда болен. Ах, какво чудесно разрешение на всички проблеми би била смъртта му!

В наши дни убедително и свободно говорят за цикли на насилието, но колко по-сложни са те, когато неподправеното насилие се стоварва върху децата заради греховете на родителите!

Ала всички се връща към този, който го е извършил…