Укротителят

ОСЕМ

Сара чакаше пред входната врата на Барклис Банк на Хилс Стрийт, когато Кийт Смолет пристигна. Беше вдигнала яката на палтото си и изглеждаше бледа и уморена на сивата ноемврийска светлина. Той приятелски я прегърна и я целуна по студената буза.

— Нямаш вид на жена, която току-що е ударила голямата печалба — отбеляза, като я огледа, държейки я за раменете. — Какъв ти е проблемът?

— Де да е само един! — каза тя кратко. — Точно си мислех, че имам по-скоро житейски, отколкото парични проблеми.

Той се усмихна, а слабото му лице се изпъна в дразнещо съчувствен израз.

— Усещам, че пак ще си говорим за Джак.

— Не, няма! — отвърна тя рязко. — Защо всички смятат, че душевното ми равновесие трябва да зависи от този двуличен мерзавец, чиято единствена цел в живота е да опложда всяка изпречила му се женска!

— Виж ти!

— Какво би трябвало да означава това? — запита тя.

— Просто възклицание — той я хвана под ръка. — Значи нещата са доста зле в момента? — Кимна към улицата. — Как се стига до бюрото на Дъган?

— Горе на хълма е. И не, нещата никак не вървят зле в момента. По-скоро обратното — не съм се чувствала така спокойна и овладяна от години — изтощеното й изражение опровергаваше тези думи.

— Или много уморена?

— Джак е мръсно копеле.

Кийт равнодушно вдигна рамене.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Живее с дъщерята на Матилда Гилеспи.

Кийт забави крачка и я погледна замислено.

— Матилда Гилеспи не беше ли старата симпатяга, дето ти остави всичките си мангизи?

Сара кимна.

— И защо му е да живее с дъщеря й?

— Зависи чий коментар слушаш. Едната версия е, че се чувства виновен, тъй като неговата алчна съпруга — това съм аз — е лишила бедната Джоана от това, което й се полага по закон. Има и втора версия — защитава нея и себе си от моите смъртоносни умения в боравенето с кухненски нож. И никой не вижда очевидната причина.

— Каква е тя?

— Долнопробна похотливост. Джоана Ласел е много красива — тя посочи към една врата, десет метра по-нататък. — Това е офисът на Дъган.

Той спря и я дръпна настрани.

— Дай да изясним нещата. Да не би някой да твърди, че си убила старицата заради парите й?

— Това е още една от версиите — обясни тя. — Пациентите ме изоставят на тълпи — по клепките й проблесна влага. — Ако искаш да знаеш, това е истински ад… Минават на другия тротоар, като ме видят. — Тя ядосано си издуха носа. — Съдружниците ми също не са очаровани. Кабинетите им са претъпкани, докато моят е празен. Ако върви така, ще остана без работа.

— Но това е абсурдно! — заяви той ядосано.

— А не е ли абсурдно една възрастна дама да остави всичко, което има, на случайна непозната?

— Вчера говорих по телефона с Дъган. Той каза, че мисис Гилеспи определено те е харесвала.

— Аз също много те харесвам, Кийт, но нямам намерение да ти оставям всичките си пари. Нямаше да се учудя, ако ми беше завещала стотина лири или дори своя Укротител, но да ми даде цялата си кесия просто няма смисъл. Не съм направила нищо за нея, освен че съм се смяла на шегите й и от време на време съм й предписвала обезболяващи.

— Може това да й е стигало — предположи той.

Тя поклати глава.

— Хората не лишават семействата си от средства заради случайно познанство, поддържано от половинчасови срещи веднъж месечно. Това е пълна лудост. Чувала съм, че някои старци са правили подобна глупост заради млади момичета, но не и стара кримка като Матилда. И щом изобщо е имала такива намерения, защо не е оставила парите на Джак? Ако му се вярва, той я е познавал толкова добре, че тя с удоволствие му е позволила да я рисува гола.

Кийт се почувства необяснимо ядосан, бутна вратата на кабинета на „Дъган, Смит и Дрю“ и въведе Сара вътре. Имаше нещо крайно оскърбително, мислеше си той, че Джак Блейкни беше убедил нещастната старица да се съблича пред него. И защо тя се е съгласила все пак? Привлекателността на семейство Блейкни отдавна беше изчезнала за Кийт. Сега той предпочиташе конвенционалния тип хора, които разказват интересни вицове, пият си питието и никого не смущават със странни и ексцентричен действия. Затова Кийт се успокои от мисълта, че цялата тази история едва ли е вярна. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не е прав. Това, което наистина го дразнеше у Джак Блейкни, беше, че жените наистина обичаха да се събличат пред него.

Срещата се проточи безкрайно и затъна в технически подробности. Заредиха се молби за легализиране на завещанието, такси по наследството, правата на Сара, правата на Джоана, редът на наследяване, доходите на Матилда. Едва когато Сара недвусмислено погледна часовника си, директорът на банката, Джон Хепгуд, прикани Пол Дъган да привършва.

— Много добре. Накратко, виждането на изпълнителите е, че мисис Ласел може да обжалва, но няма изгледи за успех. Тъй като обаче в правосъдието нищо не е сигурно, смятаме, че изплащането на определена сума, без при това да се нарушават клаузите на завещанието, би задоволило мисис и мис Ласел. Намираме, че това е най-доброто възможно решение.

Сара вдигна глава.

— Струва ми се, че малко избързвате, мистър Дъган. Все още не съм потвърдила, че приемам завещаното ми от мисис Гилеспи.

Оказа се, че когато реши, адвокатът може да бъде доста прям.

— И по каква причина ще откажете?

— Заради личната си безопасност.

— Не схванах.

— Не ме разбирате, защото на вашата врата не виси полицай всеки Божи ден в продължение на три седмици. Матилда умря при твърде странни обстоятелства, а аз съм единственото лице, оказало се облагодетелствувано от смъртта й. Не намирате ли, че това ме прави доста уязвима?

— Не, ако не сте знаели за завещанието.

— И как според вас бих могла да докажа това, мистър Дъган?

Сега вече той се усмихна с нормалната си вежлива усмивка.

— Нека поставя въпроса по друг начин, доктор Блейкни. Защо според вас отказът ви от наследството би доказал, че не сте я убили вие? Дали пък тогава няма да решат, че се правите на безкористна само защото имитацията на самоубийство е излязла несполучлива? — Той изчака за момент и като не получи отговор, продължи: — Освен това бъдете уверена, че никой няма да аплодира вашето великодушие, защото парите няма да отидат у мисис Ласел или дъщеря й, а при шепа слабоумни старци. И накрая, ако приемете завещанието, двете все ще имат шанс да получат нещо.

Сара гледаше през прозореца.

— Защо го е направила?

— Според нейните думи, защото ви е харесвала.

— Вие наистина ли си вярвате? Искам да кажа, често ли се случва в офиса ви да идват стари дами и да заявяват, че желаят да направят тайно завещание, за което техните близки да не знаят? Не можахте ли да я убедите да не го прави? Може да е било моментен каприз, а вижте колко хора сме забъркани само защото е умряла, преди да се откаже от него.

— Не е било моментен каприз — възрази Дъган. — Тя се свърза с мен преди три месеца — той замислено се загледа в молива си. — Аз наистина се опитах да я разубедя. Подчертах, че общото правило е семейните пари да си останат в семейството, а не да се дават другиму, за да не бъдат ощетени най-близките родственици. Обясних й (безрезултатно), че не би трябвало да гледа на богатството на рода Кавендиш като на свое, а като на един вид наследствен кредит, който да се предава през поколенията. Не пожела дори да ме изслуша. Затова накрая й предложих да обсъди нещата първо с вас, но струва ми се, и това не е направила. Беше абсолютно непреклонна: наследницата трябваше да сте вие, но не биваше да знаете, защото не беше сигурна, че ще се съгласите. Тя предполагаше, че ще откажете.

Сара не можеше да повярва.

— Три месеца — повтори тя бавно. — Съобщихте ли на полицията?

Той кимна утвърдително.

— Те също работеха по хипотезата за моментния каприз.

Сара притисна трепереща ръка към устните си.

— Може да е съществувала възможност да докажа, че не съм знаела за завещанието, ако го е била направила два дни преди смъртта си. Сега вече не мога да им разправям подобни неща. Това са три месеца.

Джон Хепгуд се изкашля.

— Доктор Блейкни, струва ми се, че насочвате нещата в неправилна посока. Доколкото си спомням, нощта, в която е умряла мисис Гилеспи, се падаше събота. Къде бяхте през тази нощ и какво правихте2 И през деня. Нека видим дали изобщо има нужда да доказвате, че не сте знаели за завещанието.

— Бях вкъщи на повикване. Оправях книжата, когато разбрах за завещанието.

— Търсиха ли ви?

— Само веднъж, малко преди девет. Не беше нищо сериозно, така че оправих нещата по телефона.

— Съпругът ви беше ли с вас?

— Не, през този уикенд той беше отишъл в Стратфорд. Бях сама — тя се усмихна разбиращо. — Мистър Хепгуд, не съм слабоумна. Ако имах алиби, досега да съм го използвала.

— В такъв случай бих ви посъветвал да имате повече вяра в полицията, доктор Блейкни. Каквото и да пишат по вестниците, засега имаме най-добрите полицаи в света.

— Дори да сте прав, мистър Хепгуд, лично аз не вярвам в алибито си и имам гадното чувство, че и вашите умни полицаи са на същото мнение.

Тя бавно изпука пръстите си един по един.

— Имам мотив, имала съм и всички необходими условия. Ако не ви е известно, преди да й бъдат прерязани вените, тя е била упоена с приспивателни, които й предписвах аз. Отгоре на това цяла една година съм специализирала съдебна медицина, защото преди да взема специалност вътрешни болести, имах намерение да ставам съдебен лекар. Ако някой е знаел как да имитира самоубийство, това съм аз. Дайте ми сега разумен довод, който да приведа в своя защита, когато полицаите дойдат да ме арестуват.

Директорът на банката дълбоко се замисли.

— Ама че проблем! — белите му вежди мърдаха надолу-нагоре. — Кажете ми какво правихте през онази събота.

— Обикновените неща. Работих в градината и по къщата. Мисля, че през по-голямата част от деня подрязвах розите.

— Някой видя ли ви?

— Какво значение има дали някой ме е видял? — в гласа й съвсем ясно се долавяше раздразнение. — Матилда е била убита по някое време през нощта, а аз, бъдете сигурен, не подрязвам розите по тъмно.

— Какво правехте тогава?

„Ругаех Джак. Самосъжалявах се.“

— Боядисвах една от спалните.

— След като през целия ден сте работили в градината?

— Все някой трябва да го свърши.

Всички мълчаха. После Хепгуд се обади:

— Вие май сте работохоличка — предположи той неуверено. Тя му напомняше за жена му, която непрекъснато се движеше, никога не се свърташе на едно място и успяваше да си намери работа, където и да отидеше.

Сара се усмихна уморено.

— Повечето жени сме такива. Не можеш да зарежеш къщата, защото ти се е прищяло да правиш кариера. Ако се опитаме, ни лепват разни интересни етикети. Не дай Боже жената да си покаже носа от къщата — ще вземе да се намесва в мъжките работи.

Тя разтри уморените си очи.

— Вижте, това няма нищо общо с въпроса. Доколкото разбирам, Матилда ме е поставила в безизходица. Каквото и да сторя, ще бъде виновна в очите на дъщеря й и внучката й. Няма ли начин просто да се махна от пътя им и да ги оставя сами да се оправят?

— Нищо не ви пречи да им върнете всичко под формата на дарение — каза Дъган, — но само след като имуществото веднъж вече е станало ваша собственост. Това обаче би било твърде неефикасен начин за използване на парите. Данъкът по дарението ще бъде огромен — той се усмихна виновно. — Все едно, че сте заплюли желанието на мисис Гилеспи. Права или крива, тя не е искала мисис или мис Ласел да наследят парите й.

Кийт се пресегна за куфарчето си.

— Наложително ли е доктор Блейкни да вземе решение сега — запита той- има възможност да отложим нещата за седмица-две, докато полицията приключи със случая? Струва ми се, че доктор Блейкни би взела решението си много по-спокойно, след като разследването бъде прекратено.

Предложението му беше прието, но за Сара това беше само отлагане на вече решени неща.

Кийт и Сара обядваха в малък ресторант в подножието на хълма. Той заговори, наблюдавайки я над ръба на чашата си.

— Сценка ли им изигра или наистина те е страх да не те арестуват?

— Какво значение има?

Той с учудване установи, че заминаването на Джак я беше разтърсило много повече, отколкото би могло да се очаква. Никога преди не я беше виждал толкова нервна.

— Има значение — Кийт беше решил да говори направо. — Ако те интересува, дойдох в този ресторант, за да те питам какво смяташ да говориш в полицията. И още нещо — кажи ми какъв смисъл има да се самоизмъчваш за нещо, което може никога да не стане?

Тя вяло му се усмихна.

— Успокой се, наистина беше сценка. Омръзна ми да ги слушам да говорят за мен, сякаш ме няма. По едно време ми се стори, че и двете с Матилда сме мъртви.

„Тя нищо не разбира — каза си Кийт. — И двамата изпълнители на завещанието направиха всичко възможно, за да й помогнат — Сара просто им е симпатична. Тя не го прие, защото навсякъде й се привиждат врагове. Дали и аз съм сред тях? Кой знае…“

Докато обмисляше следващите си думи, той въртеше в ръце чашата си. Светлината на стенните лампи се отразяваше и пречупваше в червеното вино.

— Сигурно искаш Джак да се върне? Затова ли си толкова кисела? Или само ревнуваш заради другата?

— Може ли човек само да ревнува?

— Не се прави, че не ме разбираш.

Тя отново се усмихна — горчива усмивка с потрепващи устни.

— Не се правя, а ревнувам. От години. Ревнувам го от рисуването му, от жените му, от таланта му, от него самия и от дарбата му да очарова де когото срещне. Това, което чувствам сега, е нищо в сравнение с предишната ми ревност. Може и нея да я има някъде там, но е примесена с толкова други чувства, че е трудно да бъде разпозната.

Кийт се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с тази му способност всички да очарова? Аз например не мога и никога не съм могъл да го понасям.

— Да, но мислиш за него. С възмущение, с яд, предполагам, но мислиш. Има ли друг човек, който да се появява в мислите ти така натрапчиво? Полицаят, който души наоколо ми, го каза много добре: „Той оставя след себе си нещо като вакуум“ — тя го погледна в очите. — Това е най-доброто определение за Джак, което някой някога е правил, защото е истината. В момента живея във вакуум и усещането никак не е приятно. За пръв път в живота си не знам какво да правя и това ме плаши.

— В такъв случай зарежи съмненията и узакони раздялата. Вземи решение да почнеш на чисто. Това, което те плаши, е неопределеността. Яснотата никого не плаши.

Сара нервно бутна чинията си настрана.

— Сякаш слушам майка ми. Тя си имаше специална проповед за всяка конкретна ситуация. Навремето ме влудяваше с конското си. Опитай се да обясниш на някой осъден на смърт, че ясното бъдеще не дава никакви поводи за страх. Дали ще ти повярва?

Кийт вдигна ръка, за да поиска сметката.

— С риск отново да ме упрекнеш в баналничене, те съветвам да направиш едно дълго морско8пътешествие, което да издуха паяжините от главата ти. В момента позволяваш на емоциите да засенчват разума ти. Трябва да помниш само две неща: първо — ти си казала на Джак да се маха, а не той на теб; второ — имала си достатъчно основания да го направиш. Няма значение колко уморена, отхвърлена или ревнива се чувствуваш. Твоите чувства не могат да променят основния факт, не могат да променят най-важното — ти и Джак не живеете като мъж и жена. Съветвам те да си намериш свестен съпруг, който да бъде до теб, когато имаш нужда от него.

Най-неочаквано Сара се засмя.

— Няма как да стане. Свестните вече са заети, пък и се виждаме от дъжд на вятър.

— И кой е виновен? Ти имаше много възможности, но предпочете да не ги използваш.

Той подаде кредитната си карта на сервитьорката, проследи я как отива към касата, после се обърна към Сара.

— Едва ли ще ме разбереш, ако ти кажа, че това, което чувстваш в момента, е нищо в сравнение с болката, която ми причини навремето.

Тя му отговори едва след половин минута.

— Хайде сега да видим кой от двама ни е сантиментален?

За миг му се стори, че вижда влага в очите й. Тя продължи:

— Забравил си, че започна да ме намираш за истински привлекателна едва когато ме загуби, а тогава вече беше късно.

Кийт се почувства зле — знаеше, че е права.

В отговор на позвъняването вратата на Сидар Хаус се открехна само двайсетина сантиметра. Кийт се усмихна любезно.

— Мисис Ласел?

— Да — тя едва забележимо сбърчи чело.

— Аз съм адвокатът на Джак Блейкни. Казаха ми, че е отседнал тук.

Тя не отговори.

— Може ли да вляза и да поговоря с него? Пропътувал съм целия път от Лондон дотук, за да го видя.

— В момента го няма.

— Знаете ли къде мога да го намеря? Много е важно.

Тя безучастно сви рамене.

— Как ви е името? Ще му предам, че сте се обаждали.

— Кийт Смолет.

Вратата се затвори.

Вайълит Орлов се криеше зад ъгъла на къщата и му помаха, когато той вече се връщаше към колата си.

— Надявам се да не помислите, че се бъркам — зашепна задъхано, — но нямаше как да не чуя какво казахте. Тя е в ужасно настроение и с никого не ще да говори, та ако сте били целия път от Лондон… — тя млъкна многозначително, без да довърши изречението.

— Наистина идвам от Лондон — съгласи се Кийт — и ако можете за ми кажете къде е Джак, ще ви бъда много благодарен.

Вайълит хвърли нервен поглед към вратата на Джоана, после посочи пътечката, която водеше към далечния ъгъл на къщата.

— В градината — прошепна тя, — в лятната къща. Използва я за студио. Но, моля ви, не й казвайте, че сме говорили. Аз все си мислех, че Матилда е цапната в устата, но Джоана… — Вайълит вдигна очи към небето. — Нарече мистър Блейкни хомосексуалист.

Тя нервно размаха ръка, сякаш го пъдеше.

— Бързо, бързо, вървете, защото ще вземе да ме види, че говоря с вас, и Дънкан ще побеснее. Много е уплашен.

Стреснат от от странното й държане, Кийт кимна и тръгна по същата пътека, по която Сара беше вървяла след Рут.

Напук на студа вратата на лятната къща беше отворена и докато прекосяваше моравата, той ясно чу женски глас да изпълнява позната песен на Кол Портър. Не можеше да бъде сбъркан с друг, беше богат и неповторим. Съпровождаше го единствено пиано.

Кийт застана на входа.

— Откога си почитател на Клио Лейн, Джак? А пък аз си мислех, че Сара е нейна отчаяна почитателка. — Той щракна копчето и извади касетата, после внимателно прочете ръкописния текст на лицевата й страна. — Така, така. Ако не греша, това е касетата, която записах за Сара, преди да се ожените. Тя знае ли, че си я взел?

Джак го наблюдаваше отегчено. Канеше се да го посъветва, както му беше навик: „Стига си се репчил“ — това беше редовният му отговор на неизменно критичните забележки на Смолет. Но изведнъж му хрумна нещо по-добро. Даде си сметка, че този път наистина му е приятно да види надутото копеле. Толкова приятно, отбеляза той на себе си, че дори беше склонен да измени на шестгодишните си навици и да го срещне като приятел, а не като зъл семеен дух. Затова остави четката в буркана с терпентин, избърса се в предната част на сакото си и миролюбиво протегна изцапаната си с бои ръка.

— Предполагам, че Сара те изпраща.

Кийт се направи, че не вижда ръката му, като нарочно се престори, че оглежда спалния чувал, захвърлен в ъгъла. После се пресегна, взе един стол и седна.

— Не ме изпраща Сара. Оставих я в Пул. Тя не знае, че съм тук. Дойдох да се опитам да те вразумя — той се загледа в портрета. — Това, предполагам, е мисис Ласел.

Джак кръстоса ръце на гърдите си.

— Как ти се струва?

— Тя или портретът?

— И двете.

— От нея видях само двайсет сантиметра през процепа на вратата — той наклони глава на една страна, разглеждайки портрета. — Попрекалил си с пурпурните нюанси… Тя какво, да не би да е нимфоманка? Или това е израз на подсъзнателните ти копнежи?

Джак също седна, точно на стола срещу него. Студът и твърдите дъски на пода, където спеше, бяха нанесли сериозни поражения на гръбните му мускули. Това го правеше раздразнителен и той се запита кое би било по-рицарски — да фрасне стария приятел Кийт по носа веднага или първо да го предупреди. Реши да продължи разговора.

— Тя не е такава през цялото време — съобщи той съвсем сериозно. — Само когато се надруса.

На Кийт му бяха нужни няколко секунди, за да сдъвче информацията.

— Съобщи ли на полицията?

— Какво?

— Че употребява наркотици.

— Не.

— За всички ни щеше да е по-добре, ако не ми го беше казвал и аз изобщо не бях го чувал.

— Защо?

— Защото съм на страната на закона и реда и приятелството ни няма да ми попречи да действам в съответствие с дълга си.

— Не упреквай професията си, че нямаш приятели, Смолет — изръмжа презрително Джак. — Сърди се на себе си, че си предал приятелите заради кариерата си — той кимна към къщата. — Има нужда от помощ, но човека, който може да й помогне, тя изобщо не иска да види. Сигурно си се досетил, че става дума за Сара. Ще ми кажеш ли с какво ще й бъде полезен един полицай?

— Ще й попречи да убие още някого.

Джак замислено потри с длан небръснатата си буза.

— Значи, щом е изпаднала до наркотиците, може да се предположи, че е деградирала достатъчно, за да убие и майка си. Това са пълни лайна, Кийт, и ти го знаеш.

— Може, но това означава мотив, много по-ясен от този, който са лепнали на Сара. Предостатъчно е, че е пристрастена, да не говорим до какви изменения на личността води това. Дори да не е убила бабата за пари, вероятно ще се докаже, че е достатъчно неуравновесена, за да го направи в пристъп на ярост.

— И няма ли да имаш никакви угризения да излезеш в съда с всички тия опашати лъжи? — попита Джак.

— Абсолютно никакви, особено когато става дума за Сара. Тя е вече с примка на шията — Кийт си поигра с касетата, сепна се и я постави до касетофона. — Предполагам, знаеш, че почти е полудяла от страх да не загуби пациентите си и да не я арестуват. А ти тук, драги, се кефиш с тая друсана нимфоманка. Къде ти е чувството за дълг и чест, човече?

Наистина ли Сара беше казала това? Джак се колебаеше. „Кефи се“ не беше израз от нейния речник — тя имаше достатъчно самоуважение. Той разчекна уста в огромна прозявка.

— Да не би Сара да иска да се върна? Затова ли си дошъл? Нямам нищо против — страшно ми писна да ми мръзнат топките в тая дупка.

Кийт си пое дълбоко дъх през носа.

— Не знам какво иска тя — той сви юмруци. — Дойдох, защото ми мина абсурдната мисъл, че аз и ти можем да обсъдим цялата тая каша като възрастни хора, без да се дразним един друг. Би трябвало да знам, че е невъзможно.

Джак хвърли бегъл поглед към свитите юмруци. Много се съмняваше, че изобщо има такова предизвикателство, което да накара Кийт да ги използва.

— Тя каза ли ти защо е поискала развод?

— Нищо конкретно.

Джак кръстоса ръце на тила си и се загледа в тавана.

— Разсърди ми се, когато трябваше да уреди аборта на една моя любовница. Оттогава нещата тръгнаха зле.

Кийт беше сащисан. Това напълно обясняваше състоянието на Сара. Като клатеше невярващо глава, той стана от стола, отиде до вратата и се загледа навън.

— Ако не бях толкова сигурен, че нямам никакъв шанс, щях да те извикам навън и да ти счупя главата. Ти си абсолютно лайно, Джак! Господи! — изстена той, сякаш пълният смисъл на казаното едва сега достигаше до съзнанието му. — Имал си безочието да накараш Сара да убие твоето бебе! Даваш ли си сметка колко долно е това? Още не мога да го повярвам. Тя ти е жена, за Бога, а не някоя нелегална касапка от крайните квартали, която поголовно коли бебета за пари. Не се чуди, че иска развод. Ти нямаш ли никакви чувства?

— Явно нямам — отговори Джак спокойно.

— Предупреждавах я да не се омъжва за теб — Кийт размаха заплашително показалец във въздуха (не смееше да размаха юмрук). — Знаех, че бракът ви няма да издържи дълго, казах й точно какво ще се случи, обясних й какъв човек си, колко жени си използвал и захвърлил. Но това не можех да си представя. Как си могъл да го направиш? — той почти плачеше. — По дяволите, бих разбрал да не искаш бебето, но да хвърлиш отговорността за убийството му на собствената си жена… Гнус ме е от теб! Разбери го, гади ми се от теб, човече.

— Най-после някаква взаимност.

— Ще направя и невъзможното, за да не получиш нито пени от този развод — изсъска Кийт. — Даваш ли си сметка, че аз щ6е й разкажа всичко това и ще я убедя да го използва в съда?

— Разчитам на теб.

Кийт подозрително присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, Смолет, че очаквам за повториш буквално всяка дума от този разговор — лицето на Джак беше непроницаемо. — А сега бъди така добър да изчезнеш оттук, преди да съм направил нещо, за което после ще съжалявам. С кого се събира Сара, си е лично нейна работа, но все не мога да си обясня защо така неотразимо привлича малки деспотични мъжлета, които я смятат за беззащитна. — Той взе касетата, постави я в касетофона и натисна копчето. Този път беше Ричард Родни Бенетс — „Никога не заминах“.

Джак затвори очи.

— Разкарай се — почти прошепна той, — преди да съм те изритал. И не забравяй да споменеш спалния чувал — струва си.

Дънкан и Вайълит Орлов са най-абсурдната двойка. Прекараха целия следобед на поляната — Дънкан дремеше, а Вайълит не спираше да му бръщолеви. Тя ми прилича на малка вманиачена птичка, която непрекъснато върти главица на всички страни от страх да не я изненадат ястребите. Затова нито веднъж не се сети да погледне Дънкан и изобщо не разбра, че той не е чул нито една нейна дума. Не я упреквам. Тя си беше празноглава още като малка и годините с нищо не подобриха положението. Все още не мога да реша дали не сбърках, като им предложих Уинг Котидж, когато Вайълит ми писа, че от все сърце желаят да прекарат старините си във Фонтуел. „Обезумяла съм от нетърпение да се върнем у дома“ — беше ужасно сантименталният начин да ми съобщи желанието си. Парите, разбира се, ми дойдоха много добре — апартаментът на Джоана беше невероятно скъп, да не говорим за училището на Рут, но, от друга страна, ми се налага да се пазя от съседите — е, доколкото мога. Нормалните взаимоотношения твърде лесно могат да се превърнат в нежелано интимни. Миналата седмица Вайълит се самозабрави и ме нарече „миличка“, а като й казах да не го прави повече, получи истеричен припадък — блъскаше се с ръце в гърдите и виеше като оплаквачка. Възмутителна гледка. Мисля, че вече изпада в старческо слабоумие.

Тя си е тя, но Дънкан е съвсем друга беля. Умът му продължаваше да си е на мястото, само дето е станал по-малко подвижен, защото рядко го употребява. Това че все още осъзнава какво прави, е много интересно явление, като се има предвид, че от четиридесет години притъпява резеца на интелекта си в дебелата и твърда талпа, на която оприличавам главата на Вайълит. Понякога се питам колко ли помнят от миналото. Дори се тревожа, че някой път Вайълит ще се разчурулика пред Джоана и Рут ще изплюе камъчето, което, за нейно собствено добро, е най-хубаво да държи под езика си. Всички ние имаме толкова общи тайни!

Препрочетох някой от ранните си дневници и открих нещо, което ме натъжи. Казала съм на вайълит — само седмица преди венчавката, — че бракът й изобщо няма да изтрае дълго. Ако бедното създание имаше някакво чувство за хумор, би могло с пълно основание да претендира, че ще се смее последно.