Укротителят

ШЕСТНАДЕСЕТ

Когато късно същата сутрин Купър пристигна в управлението, на бюрото му го очакваха две телефаксни съобщения. Първото беше кратко и конкретно:

„Пръстови отпечатъци от секретния ключ относно СД/МГ/320. Идентифицирани като принадлежащи на Сара Пинелопи Блейкни, двадесет и две точки съответствие. Няма други отпечатъци. Пръстови отпечатъци от бутилката относно СД/МГ/321, съответствие 10, 16 и 12 точки с отпечатъците, взети в Сидар Хаус съответно от: бюрото (стая №1), стола (стая №1) и гарафата (стая №1). Следва приложение и подробно описание.“

Вторият факс беше по-дълъг и много по-интересен. След като го прочете, Купър незабавно тръгна да търси полицая Дженкинс. Беше си спомнил, че именно Дженкинс свърши по-голямата част от досадната работа, свързана с безкрайното обикаляне из Фонтуел и околностите в дните след смъртта на мисис Гилеспи.

— Чух, че си имал доста работа нощес — каза Чарли Джонс и натопи джинджифилова бисквита в чашата с кафето си.

Купър изтощено рухна на стола.

— За Хъджис ли говориш?

— След половин час отивам пак да го пораздрусам. Искаш ли да дойдеш и ти?

— Много ти благодаря, но не искам. Досегашното ми общуване с него и другарчетата му ще ми стигне до края на дните ми. Само почакай да ги видиш, Чарли. Истински дечурлига, кълна ти се. Петнадесетгодишни са, изглеждат на двадесет и пет, а в интелектуално отношение деветгодишните могат да ги ударят в земята. Направо страх да те хване. Щом обществото ни не е способно да отглежда хора, чието умствено развитие да съответства на телесното, да знаеш, че тая страна няма никаква надежда за оцеляване. Е, не сме само ние. Оня ден видях по телевизията десетгодишно момче да стреля с картечница. Участник в някаква африканска въстаническа армия. Виждал съм деца в Ирландия да се пребиват едно друго с тухли, защото така са им казали фанатизирани родители; невръстните палестински момчета палят коли по улиците; юноши негри се колят помежду си, защото белите полицаи са решили, че това е най-лесният начин да се отърват от тях; сръбски момчета са насърчавани да изнасилват мюсюлмански момичета, също както го правят бащите им. Свидетели сме на някакво всеобщо умопомрачение, Чарли. Възрастните покваряват децата си по собствено желание, и то го правят добре.

Чарли го погледна разбиращо.

— Изтощителната нощ май те е подтикнала към ранно разтоварване, а, Томи?

— Ако ми намекваш за „истината е във виното“, грешиш — отвърна Купър кисело. — За мен подхожда повече „в безсънието е истината“. Понякога се будя посред нощ и виждам света наистина такъв, какъвто е. Лудница, зоопарк, арена… Религиозните водачи се борят за душите ни, развратени от властта политици искат умовете ни, а неуките маси ръмжат заплашително и посягат да хапят, защото са прекалено диви и неграмотни, за да измислят нещо друго.

— Спрете света, искам да сляза, така ли?

— Правилно си ме разбрал.

— Никаква хубава новина ли нямаш, Томи?

Купър изцъка.

— Имам. И най-хубавото в нея е, че не се отнася за Хъджис. — Той постави на бюрото първия факс. — Гилеспи е влизал единствено в гостната, а ключът се оказа фалшива следа.

Джонс направи разочарована физиономия.

— Нуждаем се от нещо конкретно, старче, и то бързо. Иначе ще бъда принуден да зарежа този случай и да се концентрирам върху нещо, което да даде резултат. Вече определено се налага мнението, че дори да докажем убийството, ще ни се разкаже играта, докато открием някого, на когото да предявим обвинението.

— Защо ли имам чувството, че съм чувал това и преди? — заядливо попита Купър. — Ако ще я караме така, дай да си ходим вкъщи и да оставим анархистите да се оправят със страната.

— Какво става с дневниците? Някакъв напредък?

— Нищо конкретно. Обискът беше само измиване на ръцете — аз и без това знаех, че нищо няма да намеря. Още при първото претърсване на Сидар Хаус всички книги минаха лично през моите ръце — намръщи се той. — Снощи говорих с Джак и Рут, но те също нищо не знаят, като изключим, че Джак си спомни как веднъж Матилда направо получила пристъп, защото била решила, че някой е размествал книгите й — той замислено допря пръст до устните си. — Знам, че това е само предположение, но защо да не приемем, че дневниците са съществували и някой ги е търсил? Това би обяснило разместването на книгите.

— Пак хипотези — недоволно изсумтя инспекторът. — И пак абсолютно недоказуеми.

— Да, но ако този, който ги е търсил, е успял да ги намери — на Купър му стана жал, като видя умолителното изражение на Чарли. — Виж, Чарли, тези дневници наистина могат да ни кажат кой я е убил и защо.

Инспекторът започваше сериозно да се ядосва.

— Пак се хващаш за сламката. Първо трябва да ме убедиш, че изобщо са съществували такива дневници.

— Защо Джеймс Гилеспи ще ни лъже?

— Защото е пияница — обясни Чарли. — Това не ти ли стига?

— Тогава защо Матилда се е вбесила от разместването на книгите? Хайде, предложи някаква идея. Или намекваш, че Джак също лъже?

Чарли си отбеляза появяващото се за втори път „Джак“ и мислено въздъхна. Кога този глупак ще разбере, че именно неговата неспособност да се дистанцира му изяжда всички шансове? „Непрофесионално поведение. Неспособен за обективна преценка.“ Това беше написал предшественикът на Чарли в служебното досие на Купър.

— Може би тя се е досетила кой е бил — каза гласно инспекторът. — Поне е ясно, че няма кой знае колко възможности. Защо не се е захванала с него?

— Може пък да го е направила и заради това да са я убили — Купър почука с показалец по факса на бюрото. — Ключът доста усложнява нещата. Ако убиецът е знаел за него, би могъл да влезе без нейно знание. В такъв случай кръгът на заподозрените значително се разширява.

— Не мога да разбера защо отказваш да приемеш, че старият Гилеспи най-добре отговаря на общото описание на този, когото търсим? Споменал ти е за дневниците само защото е смятал, че и други знаят за тях.

— Добре, но защо ще ги задига, а после ще отрича, че ги е чел, след като точно там очаква да намери доказателството, че жена му го е прецакала с часовниците?

— Двоен блъф. Прочел ги е, открил е, че доказват точно обратното на това, което е очаквал, и ги е унищожил, за да не му попречат да продължава да поддържа своите имуществени претенции. След това е пречукал жена си, за да може директно да си общува със сговорчивата мисис Ласел, за която е предполагал, че ще наследи всичко.

— Не звучи лошо — съгласи се Купър, — но погледнато по-отблизо, не е толкова убедително. Ако ги е откраднал, защото са щели да унищожат шансовете му да получи каквото и да било? Откъде е можел да бъде сигурен, че никой преди него не ги е чел? Има прекалено много „ако“, Чарли.

— Тук ти си специалистът — отвърна сухо инспекторът. — Ако дневниците съществуват, ако този, който ги е взел, предварително е знаел, че ги има, ако в тях е имало нещо уличаващо го, ако той (или тя) е знаел за ключа… — Чарли млъкна и отново натопи бисквитата в кафето. — Разбери, че искам да си изясня две неща: защо мисис Гилеспи е оставила всичките си пари на доктор Блейкни и защо нейният убиец е сложил на главата й Укротителя, като го е накичил с коприва и маргаритки? Ако си отговорим на тези два въпроса, ще открием кой я е убил. В противен случай ще бъда склонен да приема заключението за самоубийство.

— Мисля, че мога да обясня защо е оставила парите си на доктор Блейкни.

— Давай тогава.

— Действала е като Пилат Понтийски. Да отгледаш дъщеря и внучка като нейните изобщо не е лесна работа. Тя е била напълно уверена, че те ще се унищожат една друга, ако остави парите си на тях, затова си е измила ръцете, прехвърляйки топката на единствения човек, с когото се е разбирала и когото е уважавала. Надявала се е лекарката да успее в това, в което тя самата се е провалила.

— Сантиментални глупости — обобщи незлобливо инспекторът. — Грешката ти е, че поставяш следствията преди причините, които според теб един нормален човек би приел за основателни. Опитай се да поразсъждаваш в обратния ред — от причините към следствията. Тя е била зла, подла и порочна бабичка, натрупала цяло състояние посредством изнудване и застрахователни измами. Мразела е и е презирала всички около себе си през целия си съзнателен живот. Защо, след като в продължение на шестдесет години е сяла само раздори и неприятности, изведнъж ще дари цялото си богатство на една внимателна и симпатична позната? Едва ли от любов към хармонията в човешките взаимоотношения — той замислено присви очи. — Мога да приема, че Укротителят е послужил като символ, че отровният й език е вече обезвреден, но не вярвам вълкът заедно с козината да смени и нрава си.

— Не забравяй какво казва доктор Блейкни за нея, Чарли. Тя твърди, че на практика Матилда е била много по-различен човек, отколкото се е смятало. Може би за нея е било достатъчно никой да не я притеснява и да се чувства спокойна, за да покаже истинската си същност.

Купър се замисли, преди да обобщи.

— Ние постоянно мислим за Укротителя като за символ, най-вече заради думите на Шекспир: „маргаритки, макове, коприва и от онези морави фунийки“, което ни пречи да погледнем на нещата по-реалистично. Основната функция на това съоръжение е била да запушва нечия уста, което вероятно е и конкретната причина то да се озове на главата на Матилда. Убиецът не е искал да рискува съседите да я чуят, ако тя се развика. Затова й е нахлузил съоръжението на главата, а после го е украсил с цветя уж за да му придаде мистично значение, но всъщност да заблуди нас.

Джонс нервно изпука с пръсти.

— Но първо трябва да е погълнала приспивателните, иначе щеше да се дърпа, докато й слагат Укротителя, и тогава по лицето й щеше да има драскотини и ожулвания. Ако пък е била толкова упоена, че да не направи опит да се освободи от него, тогава защо изобщо му е трябвало да й го слага?

— Защо и ти не направиш това, което ме съветваш да правя? Погледни от причините към следствията. Искаш да я убиеш, и то така, че да изглежда като самоубийство. Но съседите са прекалено близо и ти не се чувстваш сигурен, нуждаеш се от нещо, което да ти гарантира мълчанието й, в случай че приспивателните не се окажат толкова ефикасни, колкото си очаквал. Просто искаш да работиш на сигурно. Не можеш да използваш изолирбанд, защото ще остави следи по кожата. Не можеш просто да й натъпчеш нещо в устата, защото при аутопсията ще намерят частици от него. Но има средство, което не е необходимо да махаш след това и което, освен всичко останало, е принадлежало на жертвата и е имало за нея особено значение. Нищо не ти пречи да се надяваш, че ще успееш да убедиш полицаите да го приемат като зловещ символ на собствените угризения на убитата. Оттук нататък е просто: настаняваш я във ваната; държиш ръката й с твоята, докато срязваш вените; пускаш ножа на пода и я оставяш да умре, като при това си сигурен, че дори и да дойде в съзнание, Укротителят ще й попречи да извика.

— Звучи убедително — кимна Джонс, — но защо тогава да си усложнява живота с пренасянето във ваната и с кухненския нож? Защо просто да не я натъпче с приспивателни и край?

— Защото може да не е имал достатъчно, а и да е имал, са му изглеждали не толкова надеждни. Представи си, че Рут се прибере рано сутринта и я завари още жива. Не е изключено след промивките и разните там други процедури да успеят да я спасят. Освен това не забравяй — Офелия се е удавила. Това може да му е подсказало идеята. Прочетох пиесата — с нотка на самоирония съобщи Купър, — за да видя дали пък няма да открия някаква следа. Но там е по-страшно, отколкото в нашия случай. Накрая на сцената остават само труповете.

— Намери ли нещо?

— Не.

— Нищо чудно, писана е преди четиристотин години — Джонс почука замислено с молива по зъбите си. — Честно да ти кажа, не виждам с какво досегашните ти размишления променят нещата. През цялото време ми описваш някого, който я е познавал отблизо, което приехме още в самото начало. Единствените малки промени се заключават в липсата на дневниците и намирането на ключа. Приемам, че ключът разширява кръга на заподозрените, защото убиецът може да е влязъл и неканен, но това не изключва възможността пак да е бил някой много близък човек, иначе тя щеше да се развика. Освен това в цялата история има толкова много домашни подробности: кухненският нож, приспивателните хапчета, слабостта й към Шекспир, Укротителят. Убиецът отгоре на всичко трябва да е знаел къде точно в градината се намират копривата и маргаритките. При това го е знаел толкова добре, че да може да ги открие в тъмното. Толкова близък означава семейство Блейкни, семейство Ласел или семейство Спиди.

Купър извади от бележника си втория факс и го постави на бюрото.

— Според намерените пръстови отпечатъци и без да забравяш, че поисках от лабораторията двойна проверка, в къщата са намерени отпечатъците на преподобния Матюс (десет точки съответствие с отпечатък, открит върху огледалото в хола); на мисис Орлов (шестнадесет точки съответствие с отпечатък върху кухненския плот и четиринадесет точки съответствие с отпечатък върху холната врата) и накрая на мисис Джейн Мариот — единадесет точки съвпадение с два отпечатъка на рафт на библиотеката и един на подпората на стълбата към втория етаж. Изключвам отпечатъците на самата мисис Гилеспи, мисис Спиди, семейство Блейкни, мисис и мис Ласел, а вече и на Джеймс Гилеспи — той вдигна глава. — Мисис Орлов е нейна съседка. Мисис Спенсър й е пазарувала от местните магазини, а мисис Мариот е помощничка във Фонтуелския лекарски кабинет. Най-интересното обаче е, че отец Матюс, мисис Орлов и мисис Спенсър съвсем доброволно признават, че са били в къщата през седмицата, предшествуваща смъртта на мисис Гилеспи. Мисис Мариот обаче отрича. На Дженкинс, който я е разпитвал, е казала, че от години не е минавала край Сидар Хаус.

Джак изчака Сара да тръгне на работа и пренебрегвайки ограниченията, наложени му от Бърнмаутската полиция, тръгна за Фонтуел с един стар велосипед, който изрови в бараката за инструменти. Колата му се намираше на полицейския паркинг във Фримънт Роуд и изглежда щеше да остане там за неопределено време, докато не бъде решено дали ще му се предяви някакво обвинение. Той имаше известни подозрения за задържането на превозното му средство. Бяха му казали, че колата е необходима като веществено доказателство, но той виждаше зад това ръката на Кийт Смолет, който като нищо можеше да пошушне на инспектора: „Лишете Джак от средство за придвижване и той ще си седне на задника. Не го ли направите, не си въобразявайте, че ще стои на едно място, защото държите доктор Блейкни отговорна за неговите действия.“ Това беше първият случай, в който Джак беше благодарен на Смолет за проявеното внимание към жена му.

Рут спеше като мъртва, смазана от напрежението през предишната нощ. Все пак той й остави бележка на кухненската маса, за да не изпадне в паника, ако се събуди и види, че го няма.

„В момента си в безопасност — полицаите здраво са се заели с Хъджис — пишеше в нея. — Все пак не отваряй вратата на никого. Връщам се скоро. Целувки. Джак.“

— Мисис Мариот? — Купър се приближи до бюрото в празната чакалня на лекарския кабинет и показа служебната си карта. — Сержант-следовател Купър от Леърмаутската полиция.

Джейн се усмихна механично.

— С какво мога да ви бъда полезна, сержант?

— Бих искал да поговорим, ако е възможно, насаме.

— Мисля, че в момента сме достатъчно „насаме“ — отвърна тя. — Единственото, което може да ни обезпокои, е телефонът. Какво ще кажете за едно кафе?

— Да, благодаря. Слабо, с две лъжички захар, моля.

Тя се зае с кафето.

— Получихме някои интересни резултати от сравняването на пръстовите отпечатъци — заговори Купър, гледайки гърба й. — Те показват — както всъщност и знаехме, — че непосредствено преди да умре, мисис Гилеспи е била посещавана от доста хора. Включително и от вас.

Джейн замря.

— Надявах се, че няма да разберете — обади се тя след малко, изтупвайки от полата си несъществуваща прашинка. — После вие се сетихте да поискате отпечатъците. Беше ми много трудно да реша какво да правя — дали да си призная, че първия път съм излъгала, или да си мълча и да се надявам, че не съм пипала нищо в къщата.

— Защо не сте искали да разберем, че сте ходили в Сидар Хаус?

— Защото щяхте да ме питате за какво съм била там.

Той кимна разбиращо.

— И за какво?

Тя сложи кафето в чашите и сипа вода.

— Това няма никаква връзка със смъртта на Матилда, сержант. Беше нещо съвсем лично и засягаше само нас.

— Все ми се струва, че не е така, мисис Мариот.

Тя му подаде чашата през бюрото, после постави до нея захарницата и лъжичка.

— Ще ме арестувате ли, ако откажа да ви отговоря?

— Не веднага — усмихна се той добродушно.

— А кога?

Купър не отговори пряко на въпроса й, а на свой ред попита:

— Възможно е вашата информация да няма нищо общо със смъртта на мисис Гилеспи. Ако случаят е такъв и аз ви обещая, че казаното няма да излезе извън тези четири стени, ще повярвате ли на думата ми? — Той не сваляше очи от нея. — Нали си давате сметка каква популярност ще придобиете, ако се наложи да ви извикам на разпит в управлението? Захапят ли веднъж, вестникарите трудно пускат.

Приятно заобленото лице на Джейн пребледня.

— Матилда би ви поздравила. Тя умираше да говори по този начин.

— Значи доста добре сте я познавали?

— Прекалено добре, бих казала.

— Но не я харесвахте?

— Не можех да я понасям. Опитвах се да я избягвам, доколкото бе възможно, но това не беше никак лесно, особено откакто започнах работа тук. Нали разбирате, телефонни обаждания за прегледи… за нови рецепти…

— И накрая решихте да я посетите.

— Наложи се. Видях Джеймс да излиза от къщата й един ден преди тя да умре. — Джейн прокара пръсти по челото си. — Много се стреснах. Мислех си, че е в Хонконг.

Тя млъкна.

— Разкажете ми по-подробно — предложи той внимателно.

— Няма да ме разберете — убедено отвърна Джейн. — Вие не познавахте Матилда.

Когато стигна до Сидар Хаус, Джак се чувстваше много зле. Не беше карал колело от години, а четирите мили по неравните селски пътища върху нещо, което много отдавна се е наричало велосипед, бяха превърнали тестисите му в болезнени, тръпнещи придатъци, от тях би се срамувал дори и деветдесетгодишен дядо. Той опря велосипеда на една дърво, прескочи живия плет и бързо претича през тревата до кухненските прозорци. Имаше си собствени съображения, според които не биваше да се появява на главната алея и да използва звънеца на предната врата. Леко, но продължително почука по рамката на кухненския прозорец и след минута на прага на коридора, водещ от хола към кухнята, се появи Джоана.

— Какво искаш? — попита тя.

Той разчете думите само по движението на устните й и посочи към задната врата.

— Пусни ме да вляза — гласът му беше малко по-силен от въздишка.

Погледът на Джейн изведнъж стана отнесен — тя се взираше назад във времето.

— Виждате ли, не трябва да съдите за Матилда по онова, което хората сега ви говорят за нея. Те са забравили каква красавица беше като млада, какво остроумие и духовитост притежаваше, колко много мъже я желаеха и преследваха. Тя беше най-добрата партия в цялата околност. Баща й беше депутат, чичо й — заможен земевладелец. Можеше да се омъжи за когото си поиска.

— Тогава защо не го е направила?

— Навремето всички смятаха, че се бави, защото търси най-доброто — човек с титла или богато имение с много декари земя. Аз обаче винаги съм смятала, че има и нещо друго. Често я наблюдавах по разни събирания и ми беше напълно ясно, че макар да обича да флиртува и да бъде център на вниманието, не можеше да понася мъжки допир.

Тя млъкна и отново се замисли.

— И какво? — подкани я Купър след малко.

— Едва десет години по-късно от времето, за което говоря, аз и съпругът ми се срещнахме с Джеймс в Хонконг. Той ни разказа кой е бащата на Джоана. Тогава си обясних тази странност на Матилда — въздъхна Джейн. — Така и не можах да разбера обаче какво точно се е случило, защото, както знаете, теми като блудство с деца и кръвосмесителни връзки по онова време бяха табу. Джеймс например твърдеше, че тя самата е подтиквала и окуражавала Джералд, но аз и до днес не мога да го повярвам. В това отношение наистина й съчувствах. Предполагам, че по тази причина Матилда беше осакатена емоционално.

— Значи отдавна знаете, че мисис Ласел не е дъщеря на Джеймс Гилеспи?

— Да.

— Мисис Гилеспи знаеше ли, че ви е известно?

— О, да.

— Това не я ли тревожеше?

— Не, защото знаеше, че няма да кажа на никого.

— Откъде е била толкова сигурна?

— Просто беше… — повтори Джейн упорито.

„Взаимно подсигуряване“ — май така го беше нарекъл Джеймс Гилеспи.

Веднага щом вратата се затвори зад гърба му, Джак сложи широката си длан върху гърлото на Джоана и безцеремонно я избута в хола.

— Кучко глупава — каза той със странна нотка в гласа, — на нищо ли не те научи това, което се случи с Матилда?

Купър извади цигара, спомни си къде се намира и я прибра обратно.

— Кой беше в по-близки отношения с мистър Гилеспи — вие или мъжът ви? — попита той.

— Пол и Джеймс участваха заедно във войната, но аз също го познавам от много отдавна.

— Защо тогава така сте се стреснали, когато сте го видели да излиза от Сидар Хаус?

— До него ден го мислех за умрял — въздъхна тя. — Знам, че сте говорили с него. От Сара. Той каза ли ви нещо?

— Какво да ми е казал, мисис Мариот?

— Ако го беше направил, щяхте да знаете, сержант — уморено се усмихна тя.

— Е, значи наистина не ми е казал — съгласи се Купър. — Но вие бяхте очевидно разтревожена, че може да го е направил, затова няма ли да е по-добре информацията да дойде от самата вас? Предполагам, че е нещо, в което сте посветени само вие, той и Матилда. Били сте сигурна, че тя няма да проговори, защото вие от своя страна бихте могли да разкриете истината за бащата на Джоана… Но виж, той е друга работа. Срещу него нямате нищо и затова сте били толкова уплашена, когато сте го видели там. Ето защо сте отишли при Матилда: искали сте да разберете дали Джеймс ще изплюе камъчето. Познах ли?

Когато Джак я притисна до стената, Джоана не показа никакви признаци на тревога. Вдигна глава и тържествуващо го погледна в очите.

— Знаех, че ще се върнеш.

Той нищо не отговори. Гледаше прекрасното й лице, за пореден път омагьосан от абсолютното му съвършенство. Беше лицето на Микеланджелова мадона, на майка, нежно сведена над своя обожаван син. Когато за пръв път се сблъска с тази чиста и едновременно плашеща красота, замря пред картината на великия майстор на границата между плача и възторга. Години наред беше търсил жената зад образа на Девата. Съществувала ли е наистина? Или беше красив призрак, призован от могъщата магия на Микеланджело? Преди да срещне Джоана, Джак беше решил за себе си, че това лице е съществувало единствено във въображението на своя създател, защото само художник би могъл да сътвори нещо с такава неизмерима красота. С4сега, когато държеше същото лице в ръцете си, той с болка разбираше, че създаването на тази красота е било също толкова случайно и произволно, колкото и неговото собствено зачеване. Затвори очи, за да спре сълзите, които отново напираха.

Джейн кимна с нежелание.

— Джеймс ме изнудваше в продължение на пет години след завръщането ни от Хонконг. Накрая му платих над пет хиляди лири — всичките пари, които ми беше оставила майка ми — гласът й потрепера. — Спря едва когато му изпратих копия от банковите справки, доказващи, че нямам какво повече да му дам. Въпреки това не пропусна да ме заплаши, че един ден ще се върне — тя млъкна за момент и направи усилие да се овладее. — Оттогава нито съм го виждала, нито съм чувала за него до оня ужасен ден, когато излезе от Сидар Хаус.

Купър замислено гледаше наведената й глава. Явно тя беше замесена в нещо, в което имаха пръст Джеймс и Матилда Гилеспи, но какво толкова страшно беше извършила, че да откаже да говори за него след толкова години?

— Всеки си има своите срамни тайни, мисис Мариот. Моите все още ме карат да се изчервявам, когато се сетя за тях. Да не би да смятате, че съпругът ви може да ви потърси отговорност за нещо, станало преди повече от тридесет години?

— О, да — каза тя откровено. — Пол винаги е искал деца, а аз не успях да му ги дам.

Купър я изчака тактично да продължи, но тя мълчеше.

— Какво общо имат децата?

— Пол имаше кратка връзка с Матилда и тя забременя. Точно затова Джеймс замина за Хонконг. Твърдеше, че това било последната капка; че би могъл да понесе роденото от кръвосмешение копеле на Джералд, но не и резултата от връзката й с Пол.

Купър не можеше да повярва.

— Затова ли ви е изнудвал Джеймс?

„Не може да бъде — мислеше си той, — това е безсмислено. Не измамената съпруга, а съгрешилият съпруг би трябвало да плаща на изнудвача.“

— Не, не беше затова — отвърна Джейн. — За тях аз знаех отдавна. Пол ми беше разказал, след като всичко между тях свърши. Тогава той работеше като помощник на сър Уилямс и често се случваше да преспи в апартамента на Джеймс и Матилда, когато имаше работа в града. Не мисля, че тази история е била нещо повече от кратко увлечение… и за двамата. Тя обичаше белите покривки, обичаше да се грижи за къщата си по някакъв старовремски начин… Джеймс е бил поласкан, смятайки, че се старае да му е добре на него — Джейн въздъхна. — Едва ли можете наистина да разберете колко пленителна беше на моменти Матилда, и то не само защото беше красива. Тя излъчваше нещо, което привличаше мъжете като магнит. Може би се дължеше на нейната дистанцираност, породена от нежеланието й да общува с тях. Те виждаха в това едва ли не предизвикателство. Ето защо, когато тя свалила гарда пред Пол, той се влюбил — Джейн тъжно се усмихна. — Аз мога да го разбера. Може да ви звучи невероятно, но имаше време през нашата младост, когато й се възхищавах почти толкова, колкото той по-късно. Тя беше всичко, което някога съм искала да бъда и което никога не станах — очите й се напълниха със сълзи. — Между другото вие също имате някаква представа, колко привлекателна е можела да бъде Матилда, защото Сара изпитваше към нея същите чувства, които някога изпитвах аз.

— Покажи ми колко ме обичаш, Джак! — гласът на Джоана, плътен и дрезгав, приличаше на любовна ласка.

Пръстите му внимателно погалиха белия ъ врат. Как беше възможно такава красота да служи за вместилище на подобна противна и гнусна същност? Тя беше подигравка със съзиданието. Джак вдигна другата си ръка към сребристорусата й коса, внезапно я сграбчи и дръпна главата й назад. Пръстите му се стегнаха около гърлото й.

— Ей толкова те обичам — обясни той бездушно.

— Причиняваш ми болка — в гласа й започваше да се прокрадва тревога.

Той стегна хватката и на двете си ръце.

— Но това ми харесва — отекна гласът му в празния хол.

— Не те разбирам — опита се да извика тя. Джак усещаше как гласът й вибрира под пръстите му, стиснали гърлото й.

— Какво искаш? — Джоана се взря в очите му и страхът изведнъж я заля като студена вълна. — О, Господи! Ти си убил майка ми!

Тя отвори уста да изкрещи, но успя да издаде само тих, хъркащ звук. Пръстите му стиснаха още по-силно.

— Моля да ме извините, но аз поначало схващам доста бавно — обясни притеснено Купър — и не мога добре да разбера с какво Джеймс Гилеспи ви е принудил да му платите пет хиляди лири. Вие вече сте знаели за изневярата на мъжа ви… Да не би да е свързано с бременността? И за това ли знаехте тогава?

Джейн стисна устни, опитвайки се да сдържи сълзите си.

— Да, знаех. Пол обаче никога не разбра — тя отново дълбоко въздъхна — и точно това беше най-ужасното. От толкова години го пазя в тайна. Исках да му кажа, но все не намирах подходящ случай. Горе-долу както се опитах да заблудя и вас — закри устата си с длан. — Той толкова искаше да бъде баща! Това беше най-голямото му желание. Аз все се молех и молех да ми се роди дете, но нищо не се получаваше — гласът й се пречупи и тя млъкна.

Потресен, Купър се престраши да я хване за ръката. Сега вече съвсем нищо не разбираше, но от мисълта да я принуди да продължи му се гадеше. Успя да преодолее гаденето.

— Откъде знаехте, че тя е бременна, щом съпругът ви не е знаел?

— Матилда ми каза. Позвъни ми и поиска да отида в Лондон, като ме увери, че ако не го сторя, ще се погрижи цялото село да разбере за нея и Пол. Той й бил писал няколко писма и тя ме заплаши, че ще ги публикува, ако не направя това, което иска от мен.

— А какво искаше?

За момент настъпи напрегната тишина.

— Искаше да й помогна да убие детето си, когато се роди.

— Мили Боже! — невярващо простена Купър. „Сигурно й е помогнала — помисли си той, — иначе Джеймс Гилеспи не би имал с какво да я изнудва.“

Отвън по пътеката се чуха стъпки и веднага след това някой натисна звънеца.

— Джоана! — обади се нервно потрепващият глас на Вайълит. — Джоана! Добре ли си, скъпа? Чух нещо…

Като не получи отговор, тя отново завика:

— Има ли някой при теб? Обади се, моля те! — гласът й все повече изтъняваше. — Дънкан! Дънкан! — почти запищя тя. — Нещо става… Сигурна съм. Трябва бързо да извикаш полицията… Ще ти помогна, Джоана. Веднага се връщам! — стъпките й заглъхнаха по алеята.

Джак погледна побелялото лице на Джоана, после неочаквано внимателно я положи в най-близкото кресло.

— Не заслужаваш така да ти се размине, но явно имаш по-голям късмет от майка си — заяви той и без повече обяснения се отправи към кухнята, а оттам — към външната врата. … Джоана все още пищеше, когато Дънкан Орлов, напълно паникьосан, разби вратата с тежък ковашки чук и нахълта в гостната на Сидар Хаус.

— Помогнахте ли й да го направи? — запита Купър с неестествено спокоен глас.

— Не знам — отвърна Джейн и потрепера. — Не знам какво е станало, тя нищо не ми обясни. Поиска да открадна приспивателно от кабинета на баща ми. Каза, че било за нея, защото не можела да спи. Надявах се… мислех… че смята да се самоубие, и нямах нищо напротив. Тогава я мразех.

— Значи сте й дали хапчетата?

— Да.

— Но тя не се е самоубила?

— Не.

— Преди малко споменахте, че е искала да й помогнете да се отърве от детето.

— Мислих за това цели десет години — дълго сдържаните сълзи най-после се отърколиха по страните й. — Друго дете освен Джоана може никога да не е съществувало. Изобщо не вярвах, че е раждала второ — тя прекара трепереща ръка по лицето си. — Когато в Хонконг Джеймс ме заразпитва как така Джералд се е самоубил с приспивателно, след като никой лекар не би му го предписал, си дадох сметка, че всъщност тя е искала да убие не детето, а Джералд и аз съм й осигурила средството да го извърши. — Джейн извади кърпичка и издуха носа си. — Толкова се изплаших, че Джеймс се досети каква е работата. Може и през цялото време да е знаел — те с Матилда много си приличаха.

Купър отчаяно се опитваше да подреди чутото. Страшно много въпроси чакаха отговор.

— Защо казвате, че никой лекар не би предписал барбитурати на Джералд Кавендиш? Аз прегледах доклада на съдебния лекар. Изобщо не става дума за убийство. Колебаели са се между самоубийство и нещастен случай.

— Джералд беше… — Джейн се поколеба над думата — …слабоумен. Нещо като семейство Спиди. Днес това по научному май го наричат дебилност. Ето защо редът на наследяване беше променен в полза на Уилям. Дядото на Матилда се страхувал, че Джералд може да подари всичко на първия, който му го поиска. Но така и не успях да разбера как е могъл да направи онова нещо с Матилда. Той беше много простодушен и чувствителен. Винаги съм смятала, че баща й я е карал да го прави, за да запази правата си върху имуществото, но Джеймс твърди, че идеята била на Матилда. Не го вярвам. Той така я мрази, че не би се спрял пред нищо, за да я очерни.

Купър смутено клатеше глава. Колко спокоен и безоблачен изглеждаше неговият живот, сравнен с живота на тази сивокоса, съвсем невинна на вид жена!

— Защо сте посетили Джеймс Гилеспи в Хонконг, след като сте знаели за историята между съпруга ви и жена му? Те едва ли са били в особено близки отношения помежду си след станалото.

— Не сме го посещавали и изобщо не бяхме очаквали, че ще го срещнем там. Нямахме никаква представа, че Джеймс е в Хонконг. Матилда нищо не ни беше казвала, а и ние се махнахме оттам след онази история и дойдохме да живеем в Саутхамптън. Аз станах учителка, а Пол работеше за една корабна компания. Вече бяхме успели да забравим станалото, когато на Пол му се наложи да отиде в Хонконг по работа. Взе ме със себе си, защото пътуването му съвпадна с училищната ваканция — тя тъжно поклати глава. — Едва ли не първият човек, когото срещнахме при пристигането си, беше Джеймс. Емигрантската общност там е толкова малобройна — Джейн безпомощно разпери ръце, — че нямаше как да не го срещнем. Ако имахме дори най-малко съмнение, че той е там, не бихме отишли за нищо на света. Съдбата си прави много жестоки шеги понякога.

Обяснението й не го задоволи.

— Тогава защо отново сте се върнали да живеете тук, мисис Мариот, след като сте знаели, че мисис Гилеспи е в Сидар Хаус? Защо за втори път сте предизвикали съдбата?

— Какво можех да направя — отвърна тя. — Пол не знаеше нищо за това, което ви разказах, а той в момента умира — бавно си отива от емфизем. Не продадохме къщата — Пол беше много привързан към нея. Дадохме я на наематели и когато преди пет години го пенсионираха по здравословни причини, той ме помоли да се върнем тук — очите й отново овлажняха. — Каза ми, че няма защо да се тревожа от Матилда, че единственото, което е изпитвал към нея, било състрадание, а жената, която винаги е обичал, съм била аз. Можех ли да му кажа при това положение какво се бе случило? Аз продължавам да си мисля, че неговото дете е мъртво — тя притисна кърпичката към очите си. — Едва когато отидох в Сидар Хаус и попитах Матилда за Джеймс, тя ми каза, че е дала детето за осиновяване — Джейн захлупи лице в дланите си. — Било е момче и сега е живо и е възрастен мъж.

За кой ли път Купър потъна в тъжни размишления за жестоката ирония на живота. Кой ле се разпореждаше със съдбите на жените и правеше едни от тях безплодни, а други — плодовити? Провидението? Господ? Слепият случай… С голямо нежелание той я върна към деня, когато бе умряла Матилда, като ясно си даваше сметка, че шансът разказът й да остане в тайна вече е твърде малък.

Пак съм бременна — отвратително, гнусно бременна. Само шест месеца след като пръкнах едно копеле, вече е на път второ. Може би пиянските изстъпления на Джеймс ще послужат за добро основание, когато искам разрешение за аборт. Той ту плаче, ту държи гръмки речи, ругае ме като хамалин и сякаш има намерение да уведоми за моята „развратност“ всички, живеещи в сградата.

Как глупаво си докарах неприятности! Заради някаква безинтересна, насилена и краткотрайна връзка с Пол Мариот, чиито несръчни и плахи домогвания вече не се търпяха. Защо, Матилда? Защо…

Защото има моменти, когато бих могла „гореща кръв да пия…“ Самодоволството на Пол ме дразнеше. Говореше за „скъпата Джейн“ като за недвижима собственост.

По-често обаче в такива моменти си мисля за смъртта. За възможната смърт: на бебетата, на Джеймс, на Джералд, на баща ми. Тя в края на краищата е окончателното и почти винаги удобно решение.

Баща ми мълчаливо одобрява оставането ми в Лондон. За всеки случай ме уведоми, че Джералд се бил заклел да се ожени за Грейс, ако аз се върна в Сидар Хаус. Лошото е, че му вярвам — в момента Джералд изпитва невероятен страх от мен.

Платих на частен детектив да снима тайно Джеймс. Майчице, какви снимки излязоха! „Кобилата и женската на пора не се отдават на страстта по-жадно…“ от негова (или може би трябва да кажем нейна) милост. На всичкото отгоре в обществена тоалетна. Страшно ми се иска да му ги покажа още сега. Ако това, което аз върша, е греховно, онова, което той върши, е престъпно. Но с тези снимки моментално ще спре да ми говори за развод, убедена съм, и ще се запъти към Хонконг колкото се може по-бързо, без думичка да обели. Моето нежелание да се дава гласност на сексуалните ми занимания е нищо в сравнение с неговото по същия въпрос.

И помисли Матилда — какво ти пречи да изнудваш също толкова ефикасно и Джералд, и татко?