Укротителят

СЕДЕМ

Вайълит Орлов откри съпруга си във всекидневната. Той седеше пред телевизора и гледаше ранните вечерни новини. Тя намали звука и закри екрана с ъгловатото си тяло.

— Гледам — обади се той с незлоблив укор.

Тя се направи, че не го е чула.

— Тези ужасни жени до нас пак си крещяха като метачки. Чувах всяка дума. Трябваше да послушаме консултанта при продажбата и да настояваме за двойно звукоизолиращо покритие на стените. Какво ще стане, ако продадат къщата на някои хипита или на семейство с малки деца? Те направо ще ни подлудят!

— Ще поживеем, ще видим — заключи Дънкан, като кръстоса заоблените си длани в скута. Не можеше да разбере защо стана така, че старостта, която на него донесе спокойствие и безметежност, беше докарала Вайълит до почти непрекъснати изблици на агресивно недоволство. Тази разлика го караше да се чувства виновен. Разбра, че е направил грешка, като я върна да живее толкова близо до Матилда. Беше като да поставиш маргаритка до орхидея и да започнеш да ги сравняваш.

— Понякога можеш да вбесиш човека — сопна му се тя. — Ако чакаме да видим какво ще стане, накрая ще е прекалено късно за каквото и да било. Смятам, че трябва да поискаме нещо да бъде направено, преди да продадат къщата.

— Забрави ли — припомни й той меко, — че можахме да си позволим тази къща преди всичко защото нямаше звукоизолация и Матилда се съгласи да свали пет хиляди лири от цената, когато вещото лице й посочи този недостатък? Нямаме никакво основание да искаме каквото и да било.

Но тя не беше дошла за това.

— Крещяха си като метачки — повтори Вайълит отново. — Сега полицията смята, че Матилда изглежда е била убита. И знаеш ли как Рут нарече майка си? Курва. Каза, че знае, че майка й е курва в Лондон. Даже се изрази още по-неприлично. Че Джоана била — гласът й премина в шепот, докато устните оформяха думите с пресилено подчертана артикулация — шибана курва!

— Боже мой! — сепна се Дънкан, изтръгнат от унеса си.

— Точно така каза. А Матилда смятала, че Джоана е откачена, че се е опитвала да убие Рут и си харчи парите за нещо лошо, но най-страшното от всичко — Рут е била в къщата през нощта, когато умря Матилда, а преди това й е откраднала обеците. И — продължи, като специално подчерта думата, сякаш не беше казала вече десетина пъти „и“ — Рут е крала и други неща. Не са казали на полицията нищо за цялата тая работа. Мисля, че трябва да съобщим.

Дънкан вече показваше слаби признаци на тревога.

— Наистина ли мислиш, че това ни влиза в работата, скъпа? Все пак ние ще да продължим да живеем тук. Изобщо не искам повече неприятности. Искам спокойствие.

Това, което Дънкан наричаше спокойствие, мнозина биха нарекли апатия, но стършеловото гнездо, разбутано преди две седмици от писъците на Джени Спиди, беше наистина нещо крайно обезпокоително.

Тя го измери със злобно присвити малки очички.

— Ти знаеш, че това си е чисто убийство, нали така? И знаеш кой го е извършил.

— Не говори глупости — посъветва я той с нарастваща тревога.

Вайълит ядосано тропна с крак.

— Защо непрекъснато се държиш с мен като с дете? Мислиш, че не знам ли? Знам от години, глупак такъв! Бедната Вайълит! Все на второ място. Винаги на второ. Какво ти каза тя, Дънкан? — очите й се бяха превърнали в едва забележими цепки. — Тя ти е казала нещо. Знам, че ти е казала.

— Пак си пила — констатира той хладно.

— Никога не си обвинявал Матилда, че пие, но тя беше съвършена. Дори пияна, си оставаше съвършена — тя леко залитна. — Отиваме ли да съобщим какво чух? Или да ида сама? Ако са я убили Джоана или Рут, нищо не им пречи да продължат. И не ме убеждавай, че не те интересува. Знам, че те интересува.

Разбира се, че го интересуваше. Единствено към Вайълит изпитваше почти вцепеняващо безразличие, но и то бе нарушено от пълната липса на чувство за самосъхранение у нея.

— Не вярвам някой да е убил Матилда ей така, за удоволствие, той я погледна право в очите, — така че те съветвам да внимаваш много какво говориш и къде и как го казваш. Изобщо мисля, че ще е по-добре да оставиш нещата на мен. — Пресегна се покрай нея и увеличи звука на телевизора. — Дават прогнозата за времето — обясни мрачно, като й кимна да се отмести. Какво ли значение имаше утрешното състояние на атмосферното налягане над Обединеното кралство за един дебел и отпуснат стар човек, който никога не се отлепваше от креслото си, ако имаше начин да не го прави!

Когато Рут отвори вратата на Джак, изражението на тъмните й очи беше определено враждебно.

— Надявах се, че няма да се върнеш — заяви тя безцеремонно. — Майка ми винаги получава това, което иска.

Той широко се усмихна.

— Аз също.

— Жена ти знае ли, че си тук?

— Той мина покрай нея, влезе в хола, подпря на стената платното с портрета на Джоана и хвърли войнишката торба на пода.

— Теб какво те интересува?

Рут вдигна рамене.

— Тя държи парите. Всички ще загубим, ако ти и майка ми я настъпите по мазола. Трябва да си откачил.

На Джак взе да му става интересно.

— Ти да не би да очакваш, че ще лижа задника на Сара, за да можеш да живееш като принцеса до края на дните си? Няма да стане, сладурано. Единственият задник, който лижа, е моят собствен.

— Не ми викай „сладурано“! — озъби се тя.

— Тогава недей да ме мериш с твоя аршин — каза той с присвити очи. — И един добър съвет, Рут — научи се да бъдеш малко по-изискана. Няма по-лайняна гледка от жена, която нарочно се държи просташки.

Въпреки физическата си зрялост Рут беше все още дете — очите й веднага се насълзиха.

— Мразя те!

Джак я изгледа заинтригуван, след това мина край нея и се запъти навътре в къщата да търси Джоана.

Никой не би казал, че Джоана не е изтънчена. Беше жена, белязана с уверена сдържаност в думи, облекло и дела. Седеше в слабо осветената гостна с разтворена в скута книга. Лицето й беше неподвижно, косата й — подобна на сребърен ореол под слабата светлина на настолната лампа. Светлите й очи се насочиха към Джак, когато влезе, но тя не каза нищо, а само кимна с глава, което трябваше да мине за покана да седне. Той предпочете да остане на прага и да я наблюдава. Описваше я мислено с ледени думи. Кристална. Студена. Бляскаща. Статична.

— За какво мислите? — запита тя след неколкоминутно мълчание.

— Мисля си, че Матилда беше права за вас.

— В какъв смисъл? — бледите й очи си останаха безизразни.

— Казваше, че сте истинска загадка.

Тя се усмихна леко, но не отвърна.

— Да ви кажа, аз я харесвах — продължи Джак след малко.

— Естествено. Тя презираше жените, но гледаше с уважение на мъжете и се домогваше до тях.

„Има нещо вярно в това“ — помисли Джак.

— Тя доста харесваше и Сара — припомни той.

— Така ли смятате?

— Оставила й е седемстотин и петдесет хиляди. Според мен това е сигурен знак, че я е харесвала.

Джоана опря глава на облегалката и го загледа със смущаващо проницателен поглед.

— Сега разбирам, че сте познавали мама по-зле, отколкото предполагах. Тя никого не харесваше. Няма смисъл да й приписвате разни общоприети мотиви. Гледала е на тези седемстотин и петдесет хиляди като на нещо, което може да й осигури власт, а не като на сантиментален подарък за човек, който е бил мил с нея за известно време. Майка ми изобщо не е възнамерявала това да бъде последното й завещание. Цялото представление е било предназначено за Рут и за мен. Парите осигуряват власт именно чрез заплахата да бъдат отнети.

Джак замислено потри брадата си. Сара беше казала почти същото.

— Но защо е избрала Сара? Защо не ги е завещала на някой дом за безстопанствени кучета? Щеше да й свърши същата работа.

— И аз се питах — тихо каза Джоана, загледана през прозореца. — Предполагам, че е възможно да е ненавиждала жена ви много повече, отколкото е ненавиждала мен. Нима си мислите, че Рут и аз щяхме да стоим безучастни и нямаше да предприемем нищо, ако бяхме видели записа, докато тя беше жива?

Говорейки Джоана ритмично прокарваше длан напред-назад по ръката си. Жестът беше невероятно чувствен, но тя изглежда изобщо не забелязваше, че го прави. Извърна глава и погледна отново Джак. Очите й бяха странно неподвижни, а погледът — стъклен. -.Жена ви щеше да изпадне в много трудно положение, ако знаехме, и майка ми със сигурност си е давала сметка за това.

— Какво щяхте да направите? — запита любопитно Джак.

Джоана се усмихна.

— Нищо особено. Жена ви щеше да изгуби всичките си пациенти най-много шест месеца след като се разбереше, че е убедила богата пациентка да й остави цялото си състояние. Тя впрочем и без това ще ги изгуби.

— Защо?

— Майка ми умря при странни обстоятелства, а жена ви е единственият човек, облагодетелстван от смъртта й.

— Сара не е убила Матилда.

Този път Джоана се усмихна повече на себе си.

— Обяснете го на хората от Фонтуел — тя се изправи и приглади черната рокля върху плоския си корем. — готова съм — заяви тя.

Той я погледна недоумяващо.

— За какво сте готова?

— За секс — обясни Джоана простичко. Нали за това си дошъл? Ще използваме стаята на майка ми. Искам да ме любиш точно както си го правил с нея — странните й очи го фиксираха. — Бъди сигурен, че с мен удоволствието ще бъде много по-голямо. Мама не обичаше секса, но предполагам, че в това и сам си се убедил. Никога не го е правила за удоволствие, а само за да спечели нещо. Отвращаваше я изгърбената поза на мъжете. Казваше, че й приличали на кучета.

Джак беше очарован от сравнението.

— Ти, струва ми се, каза, че се е домогвала до мъжете.

Джоана се усмихна.

— Само защото знаеше как да ги използва.

Новината, че Матилда Гилеспи е оставила на доктор Блейкни седемстотин и петдесет хиляди лири, се разпространи из селото с бързината на горски пожар. Информацията изплува в събота късно сутринта, но откъде беше дошла първата искра, си остана загадка. Нямаше обаче никакво съмнение — Вайълит Орлов беше тази, която снесе интересната новина, че Джак Блейкни се е преместил в Сидар Хаус. Колата му беше престояла на алеята за паркиране през цялата петъчна нощ и изглежда щеше да си остане там за неопределено време. Езиците се развързаха.

Джейн Мариот се постара изражението й да остане непроменено, когато Сара неочаквано се появи в сряда по обед.

— Не те очаквах — каза тя. — Не трябваше ли вече да си на път за Бийдинг?

— Ходих да ми вземат отпечатъци в кметството.

— Кафе?

— Предполагам, че вече си чула? Всички са чули.

Джейн включи чайника.

— За парите или за Джак?

Сара се засмя неохотно.

— Животът е по-лесен, когато знаеш всичко за себе си. Току-що прекарах един час на опашката пред кметството и успях да се наслушам на подмятания и намеци от хора, на които още преди години е трябвало да бъде поставена диагноза мозъчна смърт. Искаш ли да ти разкажа как изглежда ситуацията според тях? Джак е избягал от мене и е отишъл да живее с Джоана, защото като всички други е ужасен от факта, че съм използвала положението си на домашен лекар, за да накарам Матилда да забрави дълга към семейството си заради мен. И това се говори за оня Джак Блейкни, когото миналата седмица всички единодушно заклеймяваха, задето е изоставил горката си съпруга.

— О, скъпа, съжалявам — каза Джейн.

— Следващото, което вероятно ще измислят, ще бъде, че съм убила дъртата вещица, преди да се отметне.

— По-добре го приеми — посъветва я Джейн сериозно. — Няма никакъв смисъл да си криеш главата в пясъка.

— Ти шегуваш ли се?

Джейн й подаде чашата с кафето.

— Съвсем сериозна съм, скъпа. Тази сутрин посетителите обсъждаха нещата тук, в приемната. Представят ги приблизително така: никой от местните няма причина сега да мрази Матилда повече, отколкото миналата година, значи едва ли я е убил някой от тях. Следователно направил го е пришълец, а ти си единствената новодошла, която имаше достъп до нея, пък и с мотив. Съпругът ти, от страх за собствения си живот и за да предпази мисис Ласел, е отишъл при нея. Рут е в безопасност, понеже е на училище. И накрая, но не и на последно място, хората се питат защо Виктор Стърджис умря при не по-малко загадъчни обстоятелства.

— Слушай, ти май говориш сериозно?

— Боя се, че е така.

— Това значи ли, че ми приписват още едно убийство?

Джейн кимна.

— И как съм го направила? Вероятно съм го задушила със собствената му изкуствена челюст?

— Изглежда, че така мислят — очите на Джейн изведнъж се насълзиха, тя не издържа и избухна в луд смях. — Ох, скъпа, не е хубаво, не е хубаво да се смея. Достатъчно тъжно е, че бедният човечец сам си е глътнал ченето, но като си представя как се бориш с деветдесет и три годишен старец, за да му натъпчеш изкуствените зъби в гърлото… — Тя млъкна за момент, за да изтрие сълзите си. — Не, няма смисъл да се говори за това. Светът е пълен с глупави и завистливи хора, Сара. Завиждат ти на късмета.

Сара се замисли върху думите й. Безрезултатно.

— И ти ли мислиш, че съм късметлийка?

— Боже Господи, да! Това е като да печелиш на конни залагания.

— А какво би направила с парите, ако Матилда ги беше оставила на теб?

— Щях да замина на пътешествие. Да видя света, преди да е рухнал под тежестта на мръсотиите, с които го затрупваме.

— Това като че ли е най-голямата мечта на англичанина — сигурно защото живеем на остров. Всеки се стреми да избяга от него. — Тя разбърка кафето си с пръст и разсеяно отпи.

Джейн умираше от любопитство.

— Ами ти какво ще правиш с парите?

Сара се изтръгна от унеса си.

— Най-вероятно ще ги дам за някой свестен адвокат.

Тази вечер, на път за вкъщи, следовател Купър се отби в Мил Хаус. Сара му предложи чаша вино и той не отказа.

— Получихме писмо, в което става дума за вас — каза той, когато Сара му наля.

Тя му подаде чашата.

— От кого е?

— Няма подпис.

— И какво пише в него?

— Че сте убили старец на име Виктор Стърджис заради неговото орехово бюро.

На лицето й се изписа искрена изненада.

— За бюрото е вярно — той ми го подари и то наистина е изключително красиво8сиво. Даде ми го домакинката на старческия дом след смъртта му. Каза, че искал на всяка цена да го приема. Бях трогната — тя уморено поклати глава. — Пише ли как съм го убила?

— Видели са ви да го душите.

— Може и да изглежда глупаво, но в това твърдение има някакво основание. Опитвах се да извадя зъбната протеза от гърлото му. Бедният дядо я беше глътнал, както си дремел в креслото. Бил е вече мъртъв, когато се опитах да му помогна. В бързината ми дойде идеята да пробвам дишане уста в уста, та дано успея някак да освободя дихателните пътища. Сега, когато нещата са вече минали, предполагам, отстрани наистина може да е изглеждало, че го душа.

Купър кимна. Той вече беше успял да провери целия случай.

— Получаваме доста писма за едно-друго и не всички се отнасят до вас — той извади от джоба си плик и й го подаде. — Това е най-интересното. Погледнете го, да видим какво ще кажете.

— Трябва ли да го пипам? — запита тя колебливо. — Ами отпечатъците?

— Не са от значение. Писмото е интересно само по себе си. Който го е писал, е бил с ръкавици.

Тя извади листа от плика и го разгърна върху масата. Беше напечатано изцяло с главни букви:

„РУТ ЛАСЕЛ Е БИЛА В СИДАР ХАУС В ДЕНЯ, КОГАТО УМРЯ МИСИС ГИЛЕСПИ. ОТКРАДНАЛА Й Е ЕДНИ ОБЕЦИ. ДЖОАНА ЗНАЕ, ЧЕ ТЯ ГИ Е ВЗЕЛА. ДЖОАНА ЛАСЕЛ Е ПРОСТИТУТКА В ЛОНДОН. ПИТАЙТЕ Я ЗА КАКВО СИ ХАРЧИ ПАРИТЕ. ПИТАЙТЕ Я ЗАЩО СЕ Е ОПИТАЛА ДА УБИЕ ДЪЩЕРЯ СИ. ПИТАЙТЕ Я ЗАЩО МИСИС ГИЛЕСПИ Я Е СМЯТАЛА ЗА ЛУДА.“

Сара обърна плика и погледна печата на пощенската станция. Писмото беше изпратено от Леармаут.

— Поне не предполагате ли кой го е писал?

— Не.

— Това тук не може да е вярно. Самият вие казахте, че Рут е била под зоркия поглед на училищните възпитателки.

Той я изгледа любопитно.

— Същевременно ви казах и че не отдавам голямо значение на алибитата. Ако младата дама е решила да се измъкне, не виждам как биха могли да й попречат.

— Но Саутклиф е на тридесет мили оттук — възрази Сара. — Не би могла да стигне без кола.

Следователят смени тактиката.

— А как ще коментирате твърдението, че Джоана била луда? Мисис Гилеспи споменавала ли ви е някога нещо подобно?

Сара се замисли за момент.

— Лудост е твърде относителен термин, лишен от смисъл извън контекста.

Той невъзмутимо се върна на въпроса си.

— Не ми казахте дали ви е споменавала нещо в този смисъл.

Тя не отговори.

— Хайде, доктор Блейкни. Ласел не ви е пациентка и няма да издадете лекарска тайна. Освен това знаете, че тя в момента съвсем не е настроена да ви спестява каквото и да било. Според нея вие сте тази, която е убила старата дама, за да не успее да промени завещанието си, и мога да ви уверя, че мисис Ласел определено е склонна да споделя съмненията си публично.

Сара му напомни за чашата, като я посочи с пръст.

— Единственото, което Матилда е споменавала във връзка с това, беше, че дъщеря й е неуравновесена. Смяташе, че причината не е в Джоана, а в несъвместимостта между гените на родителите. Казах й, че говори глупости, но тогава не знаех, че бащата на Джоана е чичо на Матилда. Допускам, че е повлияна от въздействието на рецесивните гени, но тъй като не сме в състояние да проследим нещата по-назад във времето, нищо не мога да кажа със сигурност.

— С други думи кръвосмешение?

Сара неохотно кимна.

— Възможно е.

— Харесвате ли мисис Ласел?

— Та аз едва я познавам.

— Въпреки това съпругът ви изглежда добре се разбира с нея.

— Сержант, това е непочтено от ваша страна.

— Направо не мога да разбера защо толкова се стараете да я защитавате. Тя ви мрази до дъното на душата си.

— Не можете да я упрекнете за това — тя подпря брадичката си с ръка. — Как бихте се чувствали, ако в рамките само на две седмици откриете, че сте продукт на кръвосмесителна връзка, че баща ви е починал от свръхдоза приспивателни, майка ви е умряла по ужасен начин, като и при двамата съществува съмнение за убийство, а като връх на всичко материалната осигуреност, която е била последната ви надежда, е направо изтръгната от ръцете ви и дадена на първия срещнат? При тези обстоятелства намирам, че Джоана се държи учудващо добре с мен.

Купър отпи от чашата си.

— Да знаете нещо за това, че била проститутка?

— Не.

— Или за какво си харчи парите?

— Не.

— Нищо ли не ви хрумва?

— Тези неща изобщо не ме засягат. Защо не попитате нея?

— Опитах. Каза ми да си гледам работата.

Сара кимна одобрително.

— И аз трябваше да направя същото.

Той я погледна в очите.

— Досега никой ли не ви е казвал, доктор Блейкни, че сте толкова добра, та чак не е за вярване? — в думите му се долавяше оттенък на сарказъм.

Тя издържа погледа му, но не каза нищо.

— Жени във вашето положение влизат в къщите на съперничките си направо с колата или пък обработват мебелите им с електрическа резачка. В най-добрия случай усещат много, много силно раздразнение. Защо вие не сте такава?

— Защото съм прекалено заета да крепя пясъчния си замък — отговори Сара тихо, сякаш му доверяваше важна тайна. — Защо не пийнете още малко вино? — Тя напълни чашата си, след това и неговата. — Никак не е лошо. Австралийски Шираз, при това неочаквано евтино.

Купър все повече се убеждаваше, че от двете жени Джоана Ласел беше по-лесно разгадаемата.

— Смятате ли, че с мисис Гилеспи бяхте приятелки?

— Разбира се.

— Защо да се разбира?

— Смятам за приятели всички, които познавам добре.

— Включително мисис Ласел?

— Не. С нея съм се срещала само два пъти.

— Не звучите много убедително.

Тя се усмихна търпеливо.

— Към нея изпитвам нормална човешка симпатия, сержант, също като към Рут и Джак. Знам защо ме питате — никой от нас четиримата не ви устройва. Джоана и Рут може да са го направили само ако не са знаели, че завещанието е променено. Джак или аз може да сме го извършили само ако сме знаели. При това положение все пак най-подходяща за ролята на извършител е Джоана и това е причината да продължавате да ме разпитвате за нея. Предполагам, че подробно сте проучили кога за пръв път е разбрала кой е баща й, и вероятно знаете, че е заплашвала майка си с разгласяването на този факт? — Тя го погледна въпросително и той кимна. — В момента допускате, че като е чула това, Матилда е променила намеренията си за завещанието и на заплахата е отвърнала също със заплаха от сорта на „тогава съвсем нищо няма да получиш“. В отчаянието си Джоана натъпква майка си с приспивателни и срязва вените на старата дама, без да знае, че Матилда вече е успяла да промени завещанието.

— Какво ви кара да мислите, че този сценарий не ме устройва?

— Нали казахте, че през въпросната нощ Джоана била в Лондон.

— Алибито й е много крехко — вдигна той рамене. — Концертът е свършил в девет и половина, което означава, че е имала предостатъчно време да дойде тук с колата и да извърши убийството. Съдебният лекар определя времето на смъртта някъде между девет преди полунощ в събота и три след полунощ на следващия ден.

— На кой период отдава предпочитание?

— Преди полунощ — призна Купър.

— В такъв случай защитникът й съвсем лесно ще направи вашите предположения на пух и прах. Освен това Матилда никога не си губеше времето с преструвки. Тя веднага би казала на Джоана, че е променила завещанието.

— Може мисис Ласел да не й е повярвала.

Сара отхвърли предположението му с усмивка.

— Щом говорим за Джоана, това няма никакво значение. Тя се е готвила да използва писмото на баща си, за да оспори правата на майка си над имуществото. Ако Джоана докажеше, че майка й няма права върху имуществото, изобщо нямаше да има значение на кого Матилда е оставила парите.

— Може да не е била убита за пари. Вие например все още се питате какво означава Укротителят върху главата й. Може мисис Ласел да си е отмъщавала.

Сара не се съгласи с това.

— Виждала се е с майка си извънредно рядко. Матилда веднъж спомена, че за последната една година дъщеря й я е посетила само един път. Какъв трябва да е бил според вас този гняв, който да бъде поддържан в кипящо състояние през толкова продължителен хладен период?

— Не е напълно невъзможно, ако мисис Ласел е наистина неуравновесена — отбеляза Купър.

— Матилда не е била убита в пристъп на гняв — търпеливо обясни Сара. — Било е извършено много педантично, всичко е изпипано до подробности, включително и цветята. Вие ме убеждавахте, че било трудно подреждането им да се възпроизведе без чужда помощ.

Сержантът изпразни чашата си и стана.

— Мисис Ласел работи почасово при един лондонски цветар. Специализирала се е в булчински букети и венци. Не вярвам десетина маргаритки и няколко стръка коприва да представляват трудност за нея.

Той се запъти към вратата.

— Лека нощ, доктор Блейкни. Не ме изпращайте, сам ще намеря пътя.

Докато слушаше как стъпките му отекват в хола, Сара безцелно беше вперила очи в чашата си. Щеше й се да изкрещи, но не смееше да го направи. Пясъчният й замък никога не й беше изглеждал толкова крехък и нестабилен.

Във всяко движение на Джоана имаше съзнателно вложен еротизъм и Джак реши, че и преди това е позирала, най-вероятно за фотографи. За пари или за собствено удоволствие? По-скоро за второто, реши той. Невероятната й суетност беше очевидна.

Лежеше в леглото на Матилда, в спалнята на Матилда и без да подозира, имитираше позата на майка си сред струпаните възглавници. Точно заради това контрастът още повече се подсилваше. Сексуалното излъчване на Матилда беше благородно, спокойно и разбираемо, най-вече защото тя просто не се интересуваше от него; сексуалността на Джоана беше механична, натрапчива, досадна — тя изглежда смяташе, че един и същ визуален стимул може да възбуди всички мъже, по един и същ начин и във всяка ситуация. Джак не можеше да разбере дали тя се държи така от неуважение към него или от презрение към мъжете изобщо.

— Жена ти да не би да е срамежлива? — запита Джоана без повод, след като дълго време бяха мълчали, докато той скицираше.

— Защо питаш?

— Защото виждам, че те шокирам.

Той се усмихна опрощаващо.

— Сара има много отворено и здраво отношение към секса, а поведението ти ни най-малко не ме шокира — то ме обижда, защото виждам, че ме слагаш в числото на мъжете, които се разтреперват от две-три евтини порнографски пози.

Тя зарея поглед някъде встрани от него и за миг замря, вглъбена в себе си. Светлите й очи бяха празни.

— Тогава кажи с какво те стимулира Сара — попита тя след малко.

— Сара се интересува какво се опитвам да постигна в работата си — обясни той, без да промени изражението на лицето си. — Това ми действува стимулиращо.

— Не ме разбра. Питах те за секса.

— Това ли било? — запита Джак, сякаш едва сега се досещаше. — Значи сме мислили за различни неща. Аз говорех за любов.

— Колко мило и трогателно! Та ти би трябвало да я мразиш, Джак. Сигурно си е намерила някой друг, щом те е изритала така набързо.

— Омразата е прекалено обременяваща — обясни той кротко. — Прониква навсякъде, запълва всичко и не оставя място за нищо друго.

С лениво, но точно движение Джак откъсна и хвърли към нея лист от скицника, а после го проследи как бавно каца на леглото.

— Погледни — подкани я той. — Ако те интересува, това е целият резултат от наблюденията ми за трите сеанса, които сме имали. Един вид работни впечатления.

С подчертана липса на любопитство /той знаеше, че повечето жени не биха сдържали нетърпението си/ тя се пресегна, взе листа и бавно го огледа от двете страни.

— Листът е празен.

— Рисувам, което виждам.

— Шегата ти е безвкусна.

— Да — съгласи се той, — но ти наистина не ми предложи абсолютно нищо. — Подаде й скицника. — Аз не се занимавам с рисуване на хубавички голи тела, а това е единственото, което ми предлагаш, ако изключим отегчителното пародиране с комплекса на Електра. По-точно полукомплекс на Електра, защото при теб не съществува привързаност към бащата, а само неизкоренима омраза към майката. Откакто съм тук, не си говорила за нищо друго. Все едно, че дъщеря ти изобщо не съществува — не си споменала горкото дете нито веднъж, от момента, когато замина на училище.

Тя стана от леглото, нахлузи роклята си и отиде до прозореца.

— Нищо не си разбрал.

— О, напротив, разбрах — отвърна й той. — Не се опитвай да ядеш мед в компания на мечка, Джоана.

Тя го погледна учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че си най-самолюбивият човек, когото съм виждал, а кълна се в Бога, точно тях ги разпознавам безпогрешно. Можеш да убедиш целия свят, че Матилда е била несправедлива с теб, но мен не можеш да излъжеш. Ти цял живот си я смукала като пиявица — той обвинително я посочи с пръст, — макар да не си си давала сметка защо тя е търпяла това.

Джоана мълчеше.

— Нека се опитам да скицирам нещата: детството ти е било безкраен низ от истерични сцени, които Матилда се е опитвала да овладее с Укротителя. Прав ли съм? — Той направи пауза. — И какво си решила ти тогава? Вероятно си била вече достатъчно изобретателна, за да измислиш начин да й попречиш да го използва.

— Изпитвах ужас от това скотско нещо — от гласа й лъхаше студ. — Получавах гърчове всеки път, когато го видех в ръцете й.

— Проста работа — смигна той съучастнически. — И аз като дете много добре симулирах спазми, когато ми изнасяше. На колко години беше, когато започна с тоя номер?

Стъкленият й поглед не се промени, но все пак му се стори, че усеща дълбоко 0зараждащата се в нея тревога.

— Единствено когато ми слагаше Укротителя на главата, тя показваше някаква нежност към мен. Прегръщаше ме и долепяше буза до железните решетки: „Горкичката ми — казваше, — мама го прави заради Джоана.“ — Тя отново се обърна към прозореца. — Мразех тези моменти. Караше ме да чувствувам, че ме обича само когато изглеждам ужасно унизена. — Замисли се за момент. — Но за едно нещо си прав — едва когато разбрах, че Джералд ми е баща, ми стана ясно защо майка ми се страхува от мен. Тя просто си е мислела, че съм луда. Никога не бих се сетила сама.

— А никога ли не си я питала от какво се страхува?

— Нямаше да ми зададеш този въпрос, ако си познавал добре майка ми. — Дъхът й образуваше петно върху стъклото на прозореца. — В живота й имаше толкова много тайни, че бързо свикнах за нищо да не питам. Когато отидох в колежа, ми се наложи да си измислям биография, защото не знаех почти нищо за себе си. — Тя изтри запотеното стъкло и се обърна към стаята. — Свърши ли вече, защото имам и друга работа?

Той се опита да прецени колко време ще успее да я задържи, преди нуждата от наркотик да я накара да се втурне към банята. Беше много по-интересна по време на кризата, предизвикана от въздържанието, отколкото след поемане на дозата.

— В Саутклиф ли беше? — попита Джак. — В същото училище, в което сега е Рут?

Тя се изсмя.

— Какви ги приказваш? Мама съвсем не беше толкова щедра по онова време. Изпрати ме в евтино девическо училище, за да ме подготвят за влизане в обществото. Там никой нямаше намерение да ни образова — целта беше да се подготви качествен добитък за скотобойната. Майка ми се беше амбицирала да ме омъжи за човек с титла. Може би — тя се усмихна злобно — защото се надяваше, че един наследствен аристократ ще бъде достатъчно обременен наследствено, за да не забележи моята невменяемост. — Погледна към вратата. — Тя похарчи за обучението на Рут много повече, отколкото за мен през целия ми досегашен живот, и го направи не от обич към Рут, ако щеш ми вярвай — усмихна се тя криво. — Даде тези пари, за да изтрие еврейското й петно, резултат от моята невинна faux pas4 със Стивън.

Сара Блейкни ми каза, че мъжът й е художник. Рисувал личности. Предполагах, че се занимава с нещо подобно. Нещо, което и аз самата бих избрала — живопис или литература. „Слушах много за вашите картини. Лице ви дава Господ, а вий рисувате си друго.“ Сякаш е казано точно за Сара. Тя се възприема като прям и открит човек с установени и здрави възгледи; няма скрити противоречия, няма съмнения. В действителност доста често е неуверена и колеблива. Определено не обича противоречията, предпочита да се съгласи, вместо да се противопостави, и винаги, когато е възможно, бива повече от услужлива. Попитах я от какво толкова се страхува и тя ми отговори: „Учили са ме да бъда любезна и сговорчива, защото такава била съдбата на жените. Родителите не искат да им се мотаят из къщите стари моми и затова учат дъщерите си да казват «да» на всичко, с изключение на секса.“

Ако е така, нещата изобщо не са се променили от мое време насам…