Укротителят

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

В ранния следобед в кабинета на Пол Дъган влез висок възрастен мъж с представителна външност. Представи се като Джеймс Гилеспи и за да докаже това, без да бърза, извади паспорт и свидетелство за брак, сключен с Матилда Берил Гилеспи. Предполагайки, че е произвел необходимия ефект, възрастният джентълмен се настани на един стол и подпрян на дръжката на бастуна си, започна да хвърля любопитни погледи към Дъган изпод рунтавите си бели вежди.

— Страшна изненада, а? — обади се той. Дори и през разделящото ги бюро носещата се от него миризма на уиски беше замайваща.

Адвокатът внимателно разгледа паспорта, после го постави върху лист попивателна хартия пред себе си.

— Наистина неочаквано — съгласи се той безизразно. — До този момент си мислех, че мисис Гилеспи е вдовица. Никога не ми е споменавала за настоящ или бивш — той наблегна на последната дума — жив съпруг.

— Настоящ — изхили се събеседникът му. — Просто й изнасяше да я смятат за вдовица.

— Защо не сте се развели?

— Беше все тая.

— Паспортът ви е издаден в Хонконг.

— Точно така. Преди повече от четиридесет години. Работих в различни банки. Върнах се. Усетих, че там не е мястото, където бих искал да свърша. Доста е опасно в момента. Пекин е непредсказуем. Неуютно място за мъж на моята възраст. — Той говореше с окастрени изречения, сякаш бързаше или нямаше търпение да се впуска в излишни любезности.

— Защо поискахте да се срещнете с мен? — попита Дъган, докато дискретно оглеждаше събеседника си. Мъжът срещу него несъмнено имаше внушителен вид: грива от бяла коса, маслиненозелен костюм, мъжествени дълбоки бръчки край носа и устата. Един по-внимателен поглед обаче можеше да открие зад привидно впечатляващия външен вид белезите на прикривана бедност. Времето, когато костюмът на господина е бил нов, се губеше някъде в далечното минало — дългата употреба беше оставила своя отпечатък. И той, и палтото от камилска вълна бяха отчайващо изтънели.

— Съвсем ясно е. Тя е мъртва — искам си моето.

— Откъде знаете, че е умряла?

— Има си начини.

— Как разбрахте, че аз съм нейният адвокат?

— И затова си има начини.

Любопитството на Дъган растеше.

— Бихте ли ми казали какво точно искате да си получите обратно?

Старецът извади от вътрешния си джоб портфейл, измъкна от него няколко сгънати листа много тънка хартия и ги разстла на бюрото.

— Това е опис на собствеността на баща ми. Беше разделена поравно между трите му деца след неговата смърт. Преди четиридесет и седем години. Това, което се падна на мен, е отбелязано с инициалите Д.Г. Предполагам, ще откриете, че последните седем точки фигурират и в описа на имуществото на Матилда. Не са нейни. Никога не са били. Искам да си ги прибера.

Дъган задълбочено четеше документа.

— За кои точно седем точки говорите, мистър Гилеспи?

Огромните бели вежди ядосано скочиха нагоре.

— Не си играйте с мен, мистър Дъган. Съвсем ясно разбирате, че говоря за часовниците. Два часовника „Томас Томпсън“; един „Книбс“; големият махагонов от седемнадесети век; часовникът-лира стил Луи Шестнадесети; „Чиновническият“ от деветнадесети век и часовникът-разпятие. Баща ми и дядо ми бяха колекционери, сър.

Дъган опря върховете на пръстите си върху описа.

— Мога ли да ви попитам защо смятате, че някой от току-що изброените предмети фигурира в описа на имуществото на мисис Гилеспи?

— Ако греша, поправете ме.

Адвокатът избягна прекия отговор.

— Доколкото си спомням, вие сте отсъствали от страната цели четиридесет години. Как е възможно да знаете каквото и да било за имуществото на жена ви, преди тя да умре?

Старецът изпръхтя сърдито.

— Часовниците бяха единственото ценно нещо, което притежавах. Матилда не би се спряла пред нищо, за да ме лиши от тях. Абсолютно сигурен съм, че не ги е продала.

— Помислете, може ли да се говори за кражба, след като все още сте женени?

— Тя ме изпързаля, но това пак си е кражба.

— Страхувам се, че не ви разбирам.

Гилеспи измъкна от портфейла си пощенски плик с клеймо на въздушна поща и го хвърли върху бюрото.

— Говори само по себе си, струва ми се.

Дъган измъкна листа от плика и зачете сбитите редове. Адресът на изпращача беше Сидар Хаус, а годината — 1961.

„Скъпи Джеймс,

Със съжаление трябва да ти съобщя, че по Коледа тук бе извършен обир с взлом и бяха откраднати доста ценни неща, включително и твоите часовници. Днес получих оценка от застрахователната компания, а заедно с нея и чек от същата. Прилагам фактура, свидетелстваща, че застрахователната компания ми е заплатила общо двадесет и три хиляди и петстотин лири. От тях отделих единадесет хиляди и петстотин, които са ми дължими заради бабините бижута. Прилагам също чек за дванадесет хиляди, т.е. осигурителната стойност на твоите седем часовника. Когато заминаваше, ти заявих, че не желая да поемам отговорността за тях. Надявам се, че повече няма да се налага да общуваме дори писмено.

Твоя Матилда.“

Лицето на Дъган беше изгубило обичайното си любезно изражение. Адвокатът беше объркан.

— Извинете, но все още не разбирам.

— Часовниците не са били откраднати, сещате ли се? Това е цялата работа.

— Но тя ви е изплатила за тях дванадесет хиляди. През 1961 г. това е било почти цяло състояние.

— Беше измама. Тя ме излъга, че часовниците са били откраднати. Парите приех на доверие. Изобщо не ми мина през ума, че ме лъже — той ядосано тропна с бастуна по пода. — Има два варианта. Първо, самата тя е откраднала часовниците и е измамила застрахователната компания. Според мен — престъпление. Второ, били са откраднати други неща на стойност двадесет и три хиляди и петстотин и тя е видяла удобен случай да ми свие часовниците. Също престъпление. Те си бяха мои — устата му уморено се отпусна. — Тя е знаела колко струват, знаела е, че са най-ценното нещо в къщата. Наскоро лично ходих в „Сотби“. По груба оценка, единствено въз основа на описа, днес те струват около сто хиляди при аукционна продажба. Искам си ги, сър.

Дъган бързо съобразяваше.

— Не мисля, че положението е толкова просто, колкото ви се струва, мистър Гилеспи. Много неща трябва да се докажат. Първо, че Матилда преднамерено ви е ощетила. Второ, че часовниците в описа на мисис Гилеспи съвпадат с часовниците, които ви е завещал баща ви.

— Вие сте чели и двата описа. Много добре знаете, че става дума за едни и същи часовници.

В момента Дъган се въздържа да попита откъде Гилеспи знае, че съществува опис на имуществото на Матилда, и откъде му е известно какво фигурира във въпросния опис. Веднъж зачекнат, този въпрос щеше да се окаже много опасен.

— Може да са подобни часовници — предположи той нагло. — Дори и да са същите, вие трябва да докажете, че съпругата ви не ги е откупила обратно с по-късна дата. Защо да не допуснем, че сбирката е била открадната и тя ви е превела компенсацията, което впрочем е било нейно задължение? Не е изключено впоследствие да е решила да възстанови вашата сбирка, защото междувременно, да речем, е проявила интерес към колекциониране на редки часовници. Тя е имала пълното законно право да използва парите си, за да закупи от аукционните разпродажби подобни или дори същите часовници. При тези обстоятелства ще бъде невъзможно да предявите каквито и да било имуществени претенции. Съществува и неоспоримият факт, че като техен собственик сте бил задължен да отговорите дали ви удовлетворява изплатеното ви през 1961 година обезщетение, в смисъл дали то представлява пълна или достатъчна компенсация от страна на застрахователната компания за сполетелите ви имуществени вреди. Приемайки дванадесетте хиляди лири, мистър Гилеспи, ви на практика сте направили точно това. Отначало сте изоставили тези часовници и сте заминали за Хонконг; след това сте приели като компенсация значителна сума, без дума да обелите, а сега, след цели четиридесет години, си ги искате обратно, защото били станали по-скъпи. Позволете ми да отбележа, че това е трудно защитима кауза, която ще изисква солидно адвокатско присъствие, но най-вече смятам, че изобщо нямате основание да настоявате. Има една стара, но вярна поговорка: „Собствеността е девет десети от закона (щом е у мен, значи е девет десети мое).“

Гилеспи обаче не се предаваше.

— Прочетете дневниците й — изграчи той. — Те ще докажат, че ме е окрала. Не може да не се е похвалила поне пред себе си — това й беше голямата слабост. Записваше всичките си гнусотии и после си ги препрочиташе, за да се самоубеди колко е умна. Не би подминала такъв голям удар. Прочетете дневниците.

Макар че му бе нужно голямо усилие, адвокатът успя да запази изражението си непроменено.

— Ще го направя. И като споменахте за тях, да знаете къде ги държеше? Ще ми спестите търсенето.

— На най-горната лавица на библиотеката. Подвързани като творби на Уили Шекспир. — Гилеспи извади от портфейла си визитна картичка. — Вие сте адвокат, мистър Дъган, и вярвам, че сте почтен. В момента живея на този адрес. Очаквам да ме уведомите до няколко дни за развитието на нещата. Ще съм ви благодарен, ако сметнете този случай за спешен и действате бързо — той се изправи, помагайки си с бастуна.

— Бих предпочел да общувам с вашия адвокат, мистър Гилеспи.

— Нямам такъв, сър — отговори старецът със затрогващо достойнство. — Не мога да си го позволя с моята пенсия. Разчитам, че сте джентълмен. Все трябва да е останал някой от тях в тая скапана страна. Поне това трябва да е останало, защото както гледам, май нищо друго вече няма — той се упъти към вратата. — Вероятно смятате, че съм се отнесъл много зле с Матилда, като съм я изоставил с детето на ръце? Сигурно си мислите, че напълно си заслужавам да ме окраде. Прочетете дневниците. Тогава ще разберете от самата нея как в действителност стояха нещата.

Дъган изчака вратата да се затвори, след това взе слушалката и набра Леърмаутското полицейско управление.

Новината за дневниците на Матилда застигна Купър, когато се канеше вече да си тръгва от Сидар Хаус. Той мрачно остави слушалката. Беше преобърнал всичко от мазето до тавана и беше напълно уверен, че нито в библиотеката, нито където и да било в къщата има някакви дневници.

— Съжалявам, уважаеми дами, но се налага да ви отнема още малко време. Елате с мен, моля.

Джоана и Сара озадачено го последваха, прекосиха хола и влязоха след него в библиотеката.

— Какво точно търсите? — запита Джоана, когато Купър спря и се загледа в горния рафт.

Той докосна ръба на масивната махагонова лавица, която също като другите преминаваше по цялата ширина на стената.

— Някоя от вас да е виждала събраните съчинения на Уилям Шекспир?

— Всички са си на мястото — отвърна Джоана пренебрежително. — Кой том търсите?

— Би трябвало да се намират на тази лавица — погледна я той бегло. — Говоря за дневниците на майка ви. Казаха ми, че ги е държала на най-горния рафт, замаскирани в подвързията на Шекспировите съчинения.

— Какви дневници? — учуди се Джоана. Изненадата й изглеждаше съвсем искрена.

— Имам информация, че си е записвала всичко ден по ден.

— Нямах представа.

— Информаторът ми беше абсолютно убеден в това и смятам, че е доста надежден.

Джоана безпомощно помръдна рамене.

— Не знаех — повтори тя.

— Кой е информаторът? — полюбопитства Сара.

Отговаряйки, Купър гледаше Джоана.

— Джеймс Гилеспи. Съпругът на мисис Гилеспи.

Този път учудването й не беше толкова голямо, но все пак Сара беше тази, която зададе очевидния въпрос.

— Откъде ще знае, че тя е водила дневник? Нали е в Хонконг — каза ми го моята помощничка в кабинета.

— Вече не е, доктор Блейкни. Адвокатът на мисис Гилеспи ни уведоми, че в момента господинът живее в Бърнмаут — той се обърна към Джоана. — Ще трябва отново да претърсим къщата и бих предпочел вие да сте тук.

— Естествено, сержант. Нямам намерение да ходя никъде. Това все пак е моята къща, нали?

Сара й хвърли кратък поглед.

— А Рут? Не можете просто така да я зарежете.

— Крайно време е Рут да се научи сама да се грижи за себе си, доктор Блейкни — Джоана кратко и многозначително се изсмя. — Може би е трябвало по-добре да прецените последствията, преди да накарате майка ми да промени завещанието си. Виждате, че при сегашните обстоятелства не съм в състояние да й помогна с каквото и да било.

— Тя се нуждае най-вече от духовна подкрепа, която няма да ви струва нито пени.

— Каквото и да й кажа, само ще влоша нещата — бледите, широко отворени и немигащи очи на Джоана бяха вперени неподвижно в лицето на Сара. — За възрастта си тя е имала несравнимо повече възможности, отколкото аз през целия си досегашен живот, но предпочете да ги пропилее. Давате ли си сметка, че преди тъпите й изпълнения в училището тя вече месеци наред редовно е крадяла от майка ми? — устата й се присви в неприятна гримаса. — Не можете да си представите какво изпитах, когато мисис Харис ми се обади, за да ми обясни защо Рут е изключена. Знаете ли какви пари бяха похарчени за образованието на това дете?

— Мисис Харис ви е представила нещата твърде едностранчиво — каза Сара предпазливо, усещайки, че до нея Купър целият се е превърнал в слух. — Няма да бъде честно, ако не изслушате Рут и не й дадете възможност да ви обясни, че за станалото не е виновна единствено тя.

— Живея с дъщеря си близо осемнадесет години и не е необходимо да ми се обяснява кой е виновен. Рут е напълно неспособна да говори истината. Направо е глупаво да вярвате в обратното — Джоана се усмихна едва-едва. — Можете да й кажете, че ако желае да ме види, знае къде да ме намери, а също така да й обясните съвсем недвусмислено да не разчита на мен да заплатя за продължаването на образованието й, нито пък на някаква издръжка. Освен ако, разбира се, цялата тази история със завещанието не вземе благоприятен обрат.

Тази жена използва Рут като разменна монета, помисли си Сара с отвращение, но същевременно разбираше, че и Джоана беше също толкова отчаяна, колкото Рут. Реши да опита отново.

— Не става дума за пари, Джоана. Много по-важно е, че дъщеря ви иска да ви види. Страхува се да се върне в Сидар Хаус, защото мъжът, който я е използвал и я е заплашвал, знае този адрес. Моля ви, моля ви, елате с мен в Мил Хаус и поговорете с нея. Тя не лъже, а просто е страшно разстроена от всичко, което й се струпа, и иска да се увери, че няма да я отхвърлите. По цял ден стои до телефона и чака да позвъните. Не си давате сметка колко силно е привързана към вас.

Джоана сякаш за миг изпита колебание — или може би на Сара й се искаше да е така.

— Вие я прибрахте, доктор Блейкни, предполагам, за да я използвате за вашите си цели. Не мога непрекъснато да й прощавам за глупостите, които върши. Нещо повече — склонна съм да мисля, че именно тя е убила майка ми. Напълно е способна да го направи — изобщо не се съмнявайте.

Сара невярващо поклати глава.

— Така значи. Е, може пък да е за добро. В момента Рут няма никаква нужда да я каляте с гнусните си лицемерни обвинения. Били сте в абсолютно същото положение, нали? Или може би сте забравили за кашата, в която сте се забъркали, когато Матилда ви е прибрала? — тя ядосано отметна косата от челото си. — Бях решила да се откажа от завещанието и да ви дам възможност с Рут често да се преборите… Да се опитате да убедите съда, че имате повече права върху имуществото от старческия приют. Но край, отказвам се. Сега ще трябва да се бориш с мен и ще бъдеш сама, защото смятам да оставя на Рут пари под попечителство, така че тя да не изгуби, какъвто и да бъде изходът. — Сара се запъти към вратата, дарявайки Купър с такава усмивка, че старото му сърце се разскача като палаво пролетно агънце. — Ако представлява някакъв интерес за вас, сержант, продължавам да смятам, че Джоана не може да е убила Матилда. Въпреки артрита старата жена щеше да отпраши през девет планини в десета пред перспективата да позволи на тази кучка да се доближи до нея.

„Виж ти, виж ти — помисли си Купър, гледайки след нея, докато тя прекосяваше хола като вихрушка. — Все пак и доктор Блейкни можела да изпитва силни страсти.“ Страшно му се искаше да знае какво толкова се беше случило на Рут, че така да ядоса нея и Джак.

Когато на следващата сутрин Купър стигна до посочения в адреса жилищен комплекс, той остана неприятно изненадан. „Жилищни кооперации Кадоган“ беше име, което предполагаше нещо впечатляващо и съвсем неправилно беше дадено на жалки, сякаш умишлено занемарени, наблъскани един до друг жилищни блокове. Беше типичен образец на архитектурата на шестдесетте: сиви, ъгловати, безстилни постройки, притиснати между две крайградски вилни зони и построени с единствената цел да осигурят максимум места за спане при минимални разходи и максимална печалба. Колко по-различни биха изглеждали градовете, мислеше си винаги Купър при подобни гледки, ако вместо да получават пари за строителния си вандализъм, проектантите бяха преследвани от закона.

Той изкачи мръсното стълбище и натисна звънеца на апартамент номер седемнадесет.

— Мистър Джеймс Гилеспи? — обърна се той към чорлавия размъкнат възрастен мъж, който подаде носа си иззад вратата. От него лъхаше на уиски.

— Сержант-следовател Купър от Леърмаутското управление — и представи служебната си карта.

Веждите на Гилеспи агресивно зашаваха.

— Е, и?

— Мога ли да вляза?

— Защо?

— Искам да ви задам няколко въпроса във връзка с покойната ви съпруга?

— Защо?

Купър си даде сметка, че така разговорът можеше да продължи до безкрайност. Реши да кара направо.

— Жена ви е била убита, сър, и имаме основание да смятаме, че сте разговаряли с нея малко преди това. Знам, че доста време сте живели в чужбина и затова ви напомням, че британските закони ви задължават да съдействате на полицейското разследване по всякакъв възможен начин. Сега мога ли да вляза?

— Щом се налага — мъжът съвсем не изглеждаше обезпокоен от категоричния тон на полицая. Поведе го през стая само с едно легло към друга, в която имаше протрито канапе и два пластмасови стола. Никакви други мебели, никакви килими. Все пак на прозорците висяха мрежести пердета — явно несполучлив опит да се внесе поне малко уют.

— Чакам си багажа от Хонконг — изхриптя домакинът. — Трябва да пристигне всеки момент. Междувременно съм на лагерни начала. Сядайте — той самият се настани на канапето, опитвайки се несръчно да прикрие една празна бутилка на пода до краката му. Стаята беше пропита с миризма на уиски, урина и немит стар човек. Купър забеляза, че отпред на панталона му има мокро петно, затова извади бележника и тактично се съсредоточи в него.

— Не ми се видяхте много изненадан, когато ви съобщих, че жена ви е убита, мистър Гилеспи. Знаехте ли вече?

— Чух разни работи.

— От кого?

— От брат ми. Едно време той е живял в Лонг Ъптън. Все още познава хората там. Дочува туй-онуй.

— Къде живее сега?

— В Лондон.

— Можете ли да ми дадете името и адреса му?

Старецът се замисли.

— Не виждам защо не. Фредерик Гилеспи, Карисброк Кърт, Денби Стрийт, Кенсингтън. Но няма да ви свърши работа. Знае колкото и аз.

Купър прелисти бележника си, докато намери адреса на Джоана Ласел в Лондон.

— Дъщеря ви също живее в Кенсингтън. Брат ви познава ли я?

— Мисля, че да.

„Така, така, така“ — помисли си Купър. Пред него изведнъж се разкри истинска панорама от интересни възможности.

— Кога се върнахте в Англия, мистър Гилеспи?

— Преди шест месеца.

Значи „багажът“ от Хонконг беше само прах в очите. В днешно време нищо не пътуваше толкова дълго, дори от другия край на света. Старият симпатяга явно мизерстваше.

— Три месеца бях в Лондон. После реших да се върна по родните места.

„Фредерик не е могъл да понесе стария изпускащ се пияница.“

— През това време се видяхте с Джоана и тя ви каза, че Матилда все още живее в Сидар Хаус — допълни Купър, сякаш ставаше дума за вече известни неща.

— Чудесно момиче — отбеляза старецът замечтано. — Красива е като майка си.

— После отидохте да се видите с Матилда, нали?

Гилеспи кимна.

— Все същата. Невъздържана, груба…

— Тогава сте забелязали часовниците. Същите, за които ви е съобщила, че са откраднати.

— Значи адвокатът ви е казал?

— Точно идвам от мистър Дъган, който ни информира за вчерашното ви посещение. — Купър видя как възрастният мъж се намръщи. — Не е имал избор, мистър Гилеспи. Укриването на информация е сериозно престъпление, особено ако се отнася за убийство.

— Мислех, че е самоубийство.

Купър не обърна внимание на думите му.

— Какво направихте, когато разбрахте, че жена ви ви е излъгала?

Гилеспи дрезгаво се изсмя.

— Естествено, поисках си моето. Това много я развесели. Обясни ми, че преди тридесет години съм получил за тях пари и с това съм се отказал от всякакво право на собственост.

Той явно се опитваше нещо да си припомни.

— Когато живеехме заедно, понякога се случваше да я ударя. Не силно. Но трябваше някак да я накарам да се бои от мен. Това беше единственият начин да я принудя да си прибере отровния език — старецът посочи устата си с трепереща ръка. Устните му бяха нашарени от псориазис. — Не се гордея с това и оттогава никога вече не съм вдигал ръка на жена… до оня път — гласът му заглъхна.

Влизайки в тона му, Купър също заговори тихо:

— Да не искате да кажете, че след като ви е обяснила, че няма да си получите часовниците, вие сте я ударили?

— Плеснах я през отвратителната физиономия. — Гилеспи за момент затвори очи, сякаш споменът му причиняваше болка.

— Наранихте ли я?

Другият се усмихна неприятно.

— Накарах я да се разреве — обясни той.

— После какво стана?

— Казах й, че ще я съдя, и си отидох.

— Кога стана това? Можете ли да си спомните?

Гилеспи изглежда едва сега забеляза петното на панталона си и със закъснение кръстоса крака.

— Когато я ударих ли? Преди два-три месеца?

— Но и след това сте ходили там?

— Два пъти — кимна Гилеспи.

— Преди или след като я ударихте?

— Тя беше непочтена. Това е най-точната дума.

Непочтена и безмилостна. Беше усетила, че ще й създам неприятности, и на другия ден дойде тук да оправи нещата. Говореше за споразумение. Казах й, че искам да знам колко струват часовниците. Предложи ми пет хиляди, за да я оставя намира — той млъкна и се замисли.

— И…? — подкани го Купър, когато мълчанието се проточи.

Уморените очи на човека срещу него се лутаха безцелно из празната стая.

— Разбрах, че ще плати и повече, за да избегне скандала. Отидох още два пъти, за да й покажа колко е уязвима. Един ден преди да умре, спомена петдесет хиляди. Даде ми няколко стотачки. Сигурно щяхме да се разберем — тя знаеше, че е само въпрос на време някой да ме познае.

— Вие сте я изнудвали.

Гилеспи отново късо се изсмя.

— Тя беше крадла. Аз преговарях, за да си върна откраднатото. Това изнудване ли го наричате? Ако не беше умряла, щяхме да се разберем.

Преодолявайки отвращението си, Купър се насили да бъде любезен.

— Струва ми се, сър, че сте искали и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. Изоставили сте я преди четиридесет години, зарязали сте я да се оправя както знае, при това с бебе, прибрали сте стойността на часовниците по цени от шестдесет и първа, пропилели сте всичко — той недвусмислено се вгледа в празната бутилка — вероятно за пиене, повторили сте същото упражнение с цялото си останало имущество и накрая сте се върнали тук да смучете кръвта на жената, която сте захвърлили. Според мен е трудно да се каже кой от двама ви е по-голям крадец. Щом часовниците са били толкова важни за вас, защо не сте ги взели със себе си?

— Не можех да си го позволя — отговори Гилеспи спокойно. — Успях да събера пари колкото за билета. Не можех да платя за превоза на часовниците.

— Защо не продадохте единия, за да платите транспортирането на останалите?

— Тя не ми позволи — той забеляза недоверието, изписано по лицето на Купър. — Ти не я познаваш, човече, така че недей да ме съдиш.

— Но по вашите собствени признания вие сте я биели, за да й вземете страха. Как би могла да ви попречи да продадете нещо, което си е лично ваше? Вие сте щели да я спукате от бой.

— Може и да съм го направил — измърмори Гилеспи. — Може тя да е намерила друг начин да ми попречи. Да не мислите, че аз пръв съм започнал с изнудването? В тоя занаят тя беше големият майстор. — Той отново докосна8устните си и този път треперенето на ръцете му беше още по-забележимо. — Сключихме споразумение с едно-единствено изискване: никакъв скандал. Тя ме остави да замина за Хонконг при условие, че няма да се развеждаме и часовниците ще останат при нея. Наричаше това „взаимно подсигуряване“. Докато те стояха при нея, тя щеше да е сигурна, че аз ще мълча. Докато обаче продължаваха да бъдат моя собственост, аз щях да съм сигурен, че и тя ще си мълчи. Струваха доста още по онова време.

— С тях сте купили мълчанието й — начумери се Купър. — По какъв въпрос?

— За разни работи. Бракът ни беше несполучлив, а в онези дни да се разведеш беше все едно да си изкараш кирливите ризи на показ. Не забравяйте — баща й беше депутат.

„Тя ме остави да замина за Хонконг.“ Странен израз, мислеше си Купър. Как би могла да го спре?

— Някога да сте обвиняван в противозаконни действия, мистър Гилеспи? Часовниците са били цената, която сте й платили, за да не отиде в полицията, нали?

Другият сви рамене.

— Много вода изтече оттогава.

— Какво сте извършили?

— Много вода изтече — повтори Гилеспи упорито. — Защо не ме питате по какви причини Матилда искаше да купи моето мълчание? Това е дяволски интересно.

— Защо?

— Заради детето. Предполагам, че вече сте научили кой е бащата?

„Много вода е изтекло оттогава“ — саркастично си помисли Купър, но на глас каза:

— Заявили сте пред мистър Дъган, че жена ви си е водела дневник, чиито тетрадки се намирали на най-горния рафт на библиотеката й, замаскирани като събраните съчинения на Уилям Шекспир. Вярно ли е това?

— Вярно е.

— Видяхте ли ги, когато ходихте в Сидар Хаус, или пък мисис Гилеспи да ви е споменавала нещо за тях?

— Видях ги. Но знаех какво да търся. Бях й купил като сватбен подарък подвързаните томове. Първите два бяха истински. Останалите осем — с бели страници.

— Можете ли да ги опишете, мистър Гилеспи?

— Подвързия от кафява телешка кожа. Златни релефни надписи на гърбовете. С обичайните титли на Уили Шекспир. Общо десет тома.

— Какъв размер?

— Двадесет на петнадесет сантиметра. Дебели около три — той стисна ръце в скута си. — Предполагам, че вече ги няма там, но не очаквайте от мен да ви кажа кой знае какво. В тях са доказателствата, че тя нарочно е нагласила нещата така, та да ме измами и обере.

— Значи сте ги чели?

— Не успях — изръмжа възрастният мъж. — Никога не ме оставяше сам достатъчно дълго време. Въртеше се покрай мен като проклета квачка. Но доказателствата трябва да са там. Не може да не го е записала — тя всичко си записваше.

— Значи не можете да твърдите със сигурност, че това са били дневници, а само че сте видели десет тома на Шекспир на най-горния рафт и те са приличали на дневниците, които сте й подарили преди четиридесет години.

Гилеспи упорито се нацупи.

— Познах ги още първия път, когато бях там. Това си бяха дневниците на Матилда, ясно ли е?

Купър за момент се замисли.

— Мисис Ласел знаеше ли за тях?

— Откъде да знам? Аз не съм й казвал. Не ми се вярва.

— Но сте й обяснили, че не сте й баща.

— Някой все трябваше да й каже?

— Защо?

— Тя много се грижеше за мен. Почти не ме оставяше сам. Трогателно наистина. Реших, че не е честно да я оставям в неведение относно такава грандиозна лъжа.

— Горката жена — промърмори Купър и неочаквано за самия себе си изпита съчувствие към Джоана. Запита се дали измежду нейните близки и познати имаше човек, който да не я беше използвал и захвърлил. — Предполагам, че пак вие сте й казали за писмото на баща й.

— Защо не? Според мен тя има толкова права над имуществото на Кавендиш, колкото и Матилда.

— Но откъде знаете за писмото? То е било писано след вашето заминаване за Хонконг.

Старецът изведнъж стана потаен.

— Имам си начини — измърмори той неопределено, но явно видя в очите на Купър нещо, което го накара да размисли. — В селото се говореше, че Джералд сам си е видял сметката. Тръгна и приказка, че бил написал писмо, което брат му укривал. Самоубийството — поклати той глава — не беше нещо често срещано по онова време. Уилям искаше да го запази в тайна заради доброто име на семейството. Бях чул тези истории навремето и посъветвах Джоана да потърси писмото. Близо е до ума какво би могло да съдържа то. Дори в най-добрите си дни Джералд беше една глупаво магаре. Направих му нещо като помен. Не можах да се сдържа.

— Може би и с мисис Ласел сте искали да постигнете „споразумение“? Например вие свидетелствате в съда кой е истинският й баща, а тя ви осигурява охолен живот до края на дните ви.

Гилеспи дрезгаво се изкиска.

— Тя беше много по-разбрана от майка си.

— Тогава защо изобщо сте преговаряли с мисис Гилеспи?

— Не оценявах много високо шансовете на момичето. Не и срещу Матилда.

Купър кимна разбиращо.

— И убихте жена си, за да ги подобрите?

Дрезгавият кикот отново избухна.

— Защо не си избиете това от главата? Тя не ми върши работа мъртва. Ако наистина не се е самоубила, значи така наречената ми дъщеря ме е отменила. Да знаете как се вбеси, като разбра, че майка й си е играла на курва с чичо й.

Внезапно, сякаш решен да се освободи от товара на някаква срамна тайна, той измъкна някъде изпод възглавниците на канапето пълна бутилка, отвинти капачката и я поднесе към устата си.

— Искате ли — запита, преди да отпие, и кимна с бутилката към Купър. После отново лапна гърлото и с няколко големи глътки значително намали съдържанието й.

В продължение на дълги години сержантът беше измъквал пияници от канавки и мръсни улички — опитът му с тях беше значителен. Но това, което виждаше в момента, го порази. Гилеспи имаше невероятен капацитет. Само за две минути успя да изгълта такова количество неразредено питие, което би тръшнало кой да е мъж, а единственият ефект беше, че треперенето на ръцете му понамаля.

— Срещаме трудности при установяване на мотивите за убийството на жена ви — каза Купър бавно. — Все пак ми се струва, че вашите са доста по-сериозни, отколкото на другите заподозрени.

Гилеспи изпръхтя и очите му блеснаха пиянски-дружелюбно.

— На мен тя ми трябваше жива. Нали ви казах — един ден преди да умре, вече ми говореше за петдесет хилядарки.

— Но вие сте нарушили вашата част от сделката, мистър Гилеспи, което е означавало, че тя е била в правото си да разкрие причината за вашето бягство в Хонконг.

— Много вода изтече оттогава — монотонно повтори Гилеспи. — Много вода под шибания мост. Сега никой не би се заинтересувал от моето жалко прегрешенийце, но виж, нейните грехове биха заинтересували мнозина. Дъщеря й например…

Той отново вдигна бутилката към устата си и засмука.

Купър безуспешно се мъчеше да открие в паметта си нещо или някой, което да го е отвращавало повече от този човек. Нетърпеливо се надигна и започна да закопчава палтото си. Страшно би се радвал, ако можеше повече никога нищо да не чуе за това семейство — досега не бе успял да открие и една положителна черта у когото и да е от тях. Бяха си лика-прилика: вонята на тяхната поквара беше не по-малко отвратителна от смрадта в тази стая. Ако в момента съжаляваше за нещо, то беше лошият късмет да се окаже дежурен в деня на убийството на Матилда. Все пак успя да си остане такъв, за какъвто цял живот се беше мислил — честен и толерантен.

Незабелязано от Гилеспи хвана празната бутилка от пода с върха на пръстите си, вдигна я и я отнесе със себе си.

Джак съсредоточено разглеждаше листа с адреса. С много търпение и уговорки Сара беше успяла да изкопчи от Рут местонахождението на Хъджис.

— Казваш, че не живее сам. Как ще го измъкна навън тогава?

Сара плакнеше на умивалника няколко чаши.

— Мисля, че имаш и други проблеми. Например как ще ти понесат следващите шест месеца, ако се наложи да ги прекараш в болницата в гипс и на екстензия?

— Едва ли ще се чувствам по-зле, отколкото сега — измърмори той, дръпна един стол и седна. — Леглото в стаята за гости нещо не е в ред — вратът ми съвсем се е вдървил. Кога ще разкараш Рут и ще ме пуснеш на законното ми място?

— Когато се извиниш.

— Ясно — каза той примирено. — Може да се живее и с вдървен врат.

— Това е просто едно обикновено извинение, глупак такъв. Няма да умреш от него. Мен ако питаш, вдървеният врат е по-опасен.

Джак направи злодейска физиономия.

— Вратът не е единственото нещо, което ми се е вдървило. Направо не знаеш какво изпускаш, моето момиче.

Сара втренчено го изгледа.

— Това поне лесно се лекува — и с неочаквано движение тя изля пълната с ледена вода чаша в скута му. — Жалко, че и Сали Бенедикт не се е сетила да направи същото.

Той скочи, събаряйки стола.

— Господи, жено! — изрева разярено. — Престани с тия опити да ме превърнеш в евнух! — после я сграбчи през кръста и я вдигна във въздуха. — Имаш късмет, че Рут е в къщата — ръмжеше Джак, докато натикваше главата й под течащия кран, — иначе щях да ти демонстрирам колко безполезна е студената вода в случаи като моя.

— Давиш ме… — избълбука тя.

— Пада ти се — той я пусна да стъпи отново на краката си и затвори кранчето.

— Уж си любител на силните преживявания — Сара ръсеше вода по плочките на пода, — а когато се опитам да те разбера и да отговоря на изискванията ти, май не ти харесва.

— Точно така, по дяволите! — отговори той, като й подаваше кърпата. — Последното нещо, което искам от живота, е жена, дето „ме разбира“. Не желая никой да ме покровителства, драга.

Сара яростно разтърси глава, пръскайки вода из цялата кухня.

— Следващият, който ми спомене думата „покровителствам“, ще съжалява за това до края на дните си. Опитвам се да помогна на неколцина от най-отявлените и разглезени егоисти, които някога са съществували. Дяволски трудна работа — тя ядосано затърка косата си с кърпата. — Ако беше населен с хора като мен, светът щеше да бъде рай.

— Нали знаеш какви приказки разказват за рая? Той е съществувал, преди лошата змия да подаде глава изпод смокиновото листо. После започнал адът.

Тя го наблюдаваше как облича старото си дънково палто и взема прожектора от кухненското чекмедже.

— Какво точно смяташ да правиш?

— Не питай, защото няма да ти кажа. Това, което не знаеш, не може да бъде използвано срещу теб в съда.

— Искаш ли и аз да дойда?

— За какво? За да му събереш парчетата и пак да го сглобиш, след като свърша с него ли? Само ще ми пречиш. Освен това ако ме хванат, някой ще трябва да стои при Рут.

— Ще внимаваш, нали? — каза тя и очите й угрижено потъмняха. — Независимо от всичко, Джак, искам да знаеш, че наистина много те обичам.

Той сложи пръст на устните й.

— Ще внимавам.

Джак караше бавно по Пелис Роуд. Откри номер двадесет и три и белия „Форд-транзит“, паркиран отпред. Направи кръг около сградата и спря така, че да има добра видимост, но и да е достатъчно далеч, за да не привлича вниманието. Лампите от двете страни на улицата светеха, сенките се бяха събрали край стените на къщите. В тази студена четвъртъчна вечер в края на ноември по улиците почти нямаше хора. Само веднъж-дваж пулсът му се ускори при неочакваната поява на тъмните силуети на минувачи. Беше минал около час, когато в светлото петно на една лампа на тридесет метра от колата се появи куче и започна да рови в отпадъците край кофите за смет. Едва след като го беше наблюдавал няколко минути, Джак си даде сметка, че това изобщо не е куче, а градска лисица, излязла да си търси храна. Готов за дълго чакане и очарован от изящните движения на животното, той не забеляза кога вратата на номер двадесет и три се е отворила. Стресна се от нечий смях и разбра, че навън е настъпило раздвижване. С присвити очи наблюдаваше как група младежи се натоварва на форда, как вратата се затваря и една фигура заобикаля отстрани, за да стигне до мястото на шофьора. Невъзможно беше да се разбере дали това е Хъджис. Рут го беше описала като строен, тъмнокос и красив. Но както всички котки на тъмно са сиви, така и повечето млади мъже изглеждат еднакви от разстояние тридесет метра в зимната вечер. Джак обаче си спомни и нещо друго, което тя беше казала — колата е на Хъджис и я кара само той. Затова я последва, когато потегли.

Като причина за смъртта на татко докторът вписа „сърдечна недостатъчност“. Когато го прочетох, едва успях да запазя сериозното си изражение. Разбира се, че умря точно от това. Всички умираме именно от сърдечен недоимък. Икономката, мисис Спенсър, беше като сащисана, когато й обясних, че може да остане само докато си намери нова работа. Все пак се окопити доста бързо. Този вид хора са лоялни единствено към парите.

Татко изглеждаше много умиротворен в стола си. Още стискаше в ръка чашата с уиски."Застигнат от смъртта по време на сън" — беше претенциозният израз, който употреби лекарят. Вярно във всяко едно отношение. „Той пиеше много повече, отколкото беше полезно за него, скъпа. Неведнъж съм го предупреждавал, че ще стане такаV“ Глупакът започна да ме убеждава, че нямало смисъл да се измъчвам с догадки дали е страдал. Бил умрял, без нищо да усети. Отговорих, както се полага, но наум си казах: „Колко жалко! Той заслужаваше да се мъчи.“ Най-големият недостатък на баща ми беше неблагодарността. Виж, Джеймс извади късмет — не знаех, че е толкова лесно да се отървеш от един пияница… Стига, стига… Разприказвах се.

За лош късмет Джоана ме видя. Проклетото дете беше станало и слезе долу точно когато махах възглавницата. Обясних й, че дядо е болен и възглавничката е нужна, за да му е по-удобно, но изпитах странното усещане, че тя не ми повярва. Не спа през цялата нощ. Лежеше и ме гледаше с оня много изнервящ неин поглед.

С какво ли може да свърже възглавницата едно двегодишно дете…