Укротителят

ДЕВЕТНАДЕСЕТ

Сара напълни чашите и тъжно погледна празната бутилка.

— Слава Богу, виното поне не се смята за наркотик — въздъхна тя. — Иначе щеше да излезе, че и аз се нуждая от външни стимулатори, за да понеса всичката гадост наоколо. Взехте ли й хероина, Купър? Ако сте го направили, в момента тя би трябвало да се намира в плачевно състояние.

— Не. Не й го взех — призна той, — но ви моля да запазите тази информация за себе си.

— Колко добър човек сте — усмихна му се тя.

— Не съм добър, а съм реалист — поправи я Купър. — Ако наистина Джоана беше убила майка си, щях да имам възможност да изиграя коза с наркотиците в най-решителния момент. Тя щеше да е много по-уязвима при разпита, ако си даваше сметка, че можем да я обвиним едновременно в убийство и притежаване на наркотици.

— Освен че сте добър човек, вие сте лош лъжец — отбеляза Сара. — Няма да й предявите никакво обвинение. Я признайте, ще съобщите ли въобще в полицията, че държи наркотици?

Купър се направи на разсеян.

— Ставаше дума за това, как Дънкан е убил Матилда — каза той. — Докъде бяхме стигнали?

— Дотам, че у Матилда биха възникнали подозрения, ако някой се яви неканен на задната й врата с предложение да пийнат — отвърна Сара. Беше леко засегната от безразличието на Купър към нейните предположения.

— Значи не е действал по този начин. Трябва да е звъннал на предната врата. Било е много по-сигурно. Вайълит не би могла да чуе нищо, защото е спяла пред телевизора. Освен това съм убеден, че си е бил измислил достатъчно правдоподобна причина, за да й звъни на вратата в събота, в седем вечерта. Знаел е толкова неща за нея, не е било трудно да намери повод за посещението си. Колкото и подозрителна да е била, едва ли е стигнала чак до параноя. Защо да не отвори на съседа, когото вижда всеки ден — той напълно несъзнателно изтърси пепелта от цигарата си в шепа, а пепелта от шепата на пода. — Дал й е уискито, изчакал е, докато тя отпие, извинил се е и си е отишъл. Той е предпазлив човек и понеже не е знаел колко бързо действат хапчетата за сън, първо се е върнал, за да се увери, че Вайълит наистина е заспала дълбоко и не е чула звънеца. Кой знае, ако я беше заварил полузаспала, сигурно би се отказал от плана си. Щеше да му се стори рискован. По същата причина е изчакал и Матилда да изпадне в пълно безсъзнание, преди да сложи Укротителя на главата й.

Оттук нататък нещата са тръгнали от само себе си. Проверил е Вайълит, сложил я е да си легне, надянал е ръкавици, набрал е каквото му трябва от градината — не е могъл да го направи по светло, защото всеки би се досетил за какво става дума след съобщението във вестниците (всеки, който го види). После пак се е върнал при Матилда, този път през задната врата, взел е ножа от кухненското чекмедже, уверил се е, че тя е заспала, качил е горе цветята, ножа и Укротителя и ги е оставил на тоалетната масичка. Напълнил е ваната и се е върнал, за да вземе Матилда. После я е качил горе и я е съблякъл. Според нашите изследвания трябва да е било някъде към девет и половина. Съдебният лекар много ще се зарадва. Той през цялото време смяташе, че е по-вероятен по-ранен час на извършване на убийството — Матилда не е умряла веднага. Съблякъл я е и я е положил в горещата вана. Поставил е на главата й Укротителя. Прерязал е вените й, а после е подредил копривата и маргаритките в обръча, който е обхващал главата. Вероятно е използвал като подплънка тоалетната гъба, сетне е трябвало само да сложи чашата с уиски до празния флакон от приспивателни хапчета, да вземе дневниците, за всеки случай да избърше ключа и да го остави на мястото му, а после да се върне при Вайълит и телевизора. Трябва здравата да я е нахокал, че се е натряскала предната вечер, иначе вместо да потвърждава версията на мъжа си, тя веднага щеше да ни каже, че не е чула нищо, защото е спала. — Купър замислено се почеса по брадата. — Тя е жена с податлива психика, но дори на нея не би й минало през ум, че Дънкан може да е убил Матилда. Написала е анонимното писмо, защото се е почувствала виновна. В замъгленото й от алкохола съзнание не е било трудно да се появи образът на изоставената Матилда — той погледна към Джак. — Внушила си е, че ако тогава е отишла да поговори с нея, може би е щяла да предотврати убийството.

Купър забеляза озадаченото изражение на Джак и започна да обяснява по-бавно.

— Дънкан не ни каза, че Рут и Джейн са били в Сидар Хаус онзи ден, защото не е могъл да си позволи да привлече вниманието ни върху факта колко много неща могат да се чуят през стените. Макар да не е била там през деня, Вайълит би могла да разбере, че Рут е идвала, защото по-късно е чула караницата между Джоана и Рут. Допитала се е до Дънкан дали да съобщи за чутото и той не й е позволил да дойде при нас лично, за да избегне, както тя каза, „усложненията“, но не е възразил срещу анонимното писмо. Все пак я е накарал да сложи ръкавици, за да няма отпечатъци. Горката жена твърди, че било много възбуждащо — завърши Купър тъжно.

— Странно е, но Матилда никога не се е оплаквала, че ги чува — обади се Джак. — Тя изобщо не би могла да понесе подобно нещо.

— Мисис Орлов твърди, че мисис Гилеспи имала пронизителен глас и винаги е викала. Може би не е била много добре със слуха. Понеже не ги е чувала, не е могла да се досети, че е възможно те да я чуват. Най-вероятно е те да са започнали да говорят тихо, когато са разбрали колко много неща могат да се чуят през стената. Не ги ли видяхте? Той говори почти шепнешком и щом жена му повиши глас, я поглежда страшно и тя снижава тона.

— Сигурно така е разбрал за ключа — предположи Сара. — Когато Матилда ми каза къде го държи. Трябва да я е чул.

Купър кимна.

— А как е научил за дневниците?;

— Ако се вярва на Вайълит, когато е била сама, Матилда е имала навика да си говори. Не е изключено да е чела на глас дневниците. Също така е възможно да е попаднал на тях случайно, търсейки нещо друго — Купър се намръщи. — Той няма да ни каже обаче нищо. В момента отрича всичко. Иска да му посочим поне една разумна причина, поради която човек като него изведнъж ще тръгне да убива жена, която познава от четиридесет години, без през цялото това време да са си казали дори една дума накриво. Вайълит, разбира се, го поддържа. Казва, че мързелът на Дънкан бил толкова голям, че можел да приеме всяка обида, за да не си наруши спокойствието. Същият този мързел според нея изключвал всякаква възможност да се опита да си върне за нещо. Матилда твърде бързо се била уморила, опитвайки се да предизвика у него някаква реакция.

— Не му пука от вас — каза Джак с неохотно възхищение. — Доникъде няма да стигнеш с твърдения от рода на „опит да се попречи на изпълнението на завещанието“. Никой не би повярвал, че това е мотив за убийство. Дори следствието да склони да го приеме, не вярвам съдът да погледне на това сериозно. Опитай се да се сетиш за нещо по-убедително. Вайълит сигурно знае нещо.

— В момента тя не е на себе си. Инспекторът се надява, че приятното присъствие на някоя разбираща проблемите й полицайка ще пораздвижи паметта й. Но ако питаш мен, Вайълит е напълно откровена, като казва, че нищо не знае. Тя е свястна женица. Изглежда обаче през по-голямата част от времето си живее в свой собствен свят и макар да бърбори като кречетало, е неспособна да чуе дори и една стотна от това, което й се казва. Предполагам, че повечето от онова, което е ставало в Сидар Хаус, за нея е било просто звуков фон — той ги погледна. — Затова съм тук. Налага се да поговоря с Рут. Тя спомена, че малко преди смъртта на баба си е получила писмо от нея. Струва ми се, че там все ще се намери нещо, което да ни е от полза.

— Ако говорим за едно и също писмо, тя го е скъсала — обясни Сара.

— Това едва ли ще й попречи да си спомни какво пише в него. Повярвайте ми, наистина се налага да говоря с нея.

— Не точно сега, Купър — поклати глава Сара. — Снощното посещение в управлението й дойде много. Да не говорим, че днес по обяд са извели оттук Джак с белезници на ръцете. В момента тя има фобия от полицаи. Знам, че нямате вина за това, но очаквам да проявите малко разбиране.

— Не ме карайте да настоявам — примоли се Купър. — Просто нямам избор. Не можем да държим Дънкан без някакво конкретно доказателство срещу него. Пуснем ли го, той ще прикрие всичко, което сме пропуснали да видим.

Сара се пресегна и взе едрите му длани в ръцете си.

— Купър, ще ти кажа нещо, което не би трябвало да ти казвам. Не би трябвало, защото не е моя тайна, а на Рут, но аз ти вярвам с цялата си душа и затова допускам, че и тя би ти повярвала. — Обърна се към Джак. Очите й преливаха от нежност. — Защо мислиш, че този глупак се втурна в нейните проблеми като слон в стъкларски магазин? Може да не вярваш, но той смята, че това, което е направил, има някакъв смисъл и че е помогнал на Рут. Ние с теб знаем, че не е вярно. Истинската причина да го направи е, че със закъснение е открил своето силно развито бащинско чувство и понеже е щедър по душа, е решил, че не си заслужава да го пази само за собственото си потомство. Действал е един вид от името на покойния баща на Рут, защото е искал тя да разбере, че в тоя лайнян свят все пак има един човек, който я обича просто ей така… безкористно.

— Двама души — поправи я Джак и сложи пръст на устните си.

За момент тя остана загледана в него, после кимна.

— Да, наистина двама.

Сетне отново се обърна към Купър.

— Сега Рут е напълно беззащитна. Напрежението й дойде много и мога да ти гарантирам, че в момента изпитва единствено желание да избяга от света и да се скрие в себе си. Както е направила Джоана, а вероятно и Матилда. В това семейство саморазрушението сякаш е генетично заложено. Началото на разрушителната проява започва със самовглъбяването. Аз все пак се надявам, че Рут няма да тръгне по същия път. Поне докато аз и Джак можем да го предотвратим. Тя е бременна, Купър. Не й личи, но от медицинска гледна точка се намира в края на подходящия период за прекъсване на бременността. Ако много бързо не реши какво иска да прави, ще се наложи да износи плода. Джак се опита да й осигури спокойствието, от което се нуждае, за да вземе решение, защото съвсем скоро вече няма да има избор.

Купър слушаше мълчаливо. Изражението му беше непроницаемо.

— Вие искате ли тя да вземе решение? — запита той накрая.

— Дадох й цялата информация, която й е необходима, но няма да бъда човекът, който казва „направи това, направи онова“. Тази роля не ми харесва. Даването на съвети е задължение на майките, обаче Джоана изобщо не знае за изнасилването, а още по-малко за бременността.

— Хмм — изръмжа Купър с кисело изражение. — Е, нямам намерение да усложнявам живота на горкото дете. Уверен съм, че баба й не би пожелала справедливостта да възтържествува в този случай. Иначе щеше да ни съобщи за кражбите й приживе — той стана и закопча палтото си. — Моля да ме извините за нахалството, доктор Блейкни, но според мен би трябвало да поемете отговорността си доста по-сериозно. Много е хубаво, че сте й дали цялата необходима информация, ала никак не ми харесва да я оставяте да решава сама, след като сте съвсем наясно, че за нея е най-добре да направи аборт. Може да крещи, може би ще плаче, ще ви упрекне, че не я разбирате… Да се грижиш за дете не означава да гледаш само да му е удобно, да се правиш на знаещ и либерален. Не, иска се да го насочваш, възпитаваш и обучаваш, така че един ден от него да израсне мъж или жена, които самият ти да уважаваш — той кимна и тръгна към вратата, но спря, защото видя Рут, застанала в хола.

— Чух всичко — каза тя. — Извинявайте. Стана случайно.

— Хайде, хайде — съвзе се Купър. Чувстваше се страшно неудобно. Извади от джоба си огромна бяла носна кърпа и я подаде на момичето. — Аз съм този, който трябва да се извинява. Никой не ми искаше мнението.

Тя избърса сълзите си.

— Нямах предвид това, което казахте накрая. Спомних си друго: какво би било, ако вашите деца имаха моите условия? Помните ли разговора ни?

Купър кимна. С огорчение си помисли, че дори на тази възраст му се случваше да прекалява с приказките.

— Бих искала да съм на мястото на децата ви — усмихна се тя немощно — и да имам техните условия. Сигурно много ви обичат, сержант Купър — Рут извади от джоба си едно писмо и му го подаде. — Ето писмото от баба ми. Не го скъсах, но и не можех да ви го покажа, защото в него се споменаваше за кражбите — една сълза капна на ръката й. — Повярвайте ми, наистина я обичах, а тя си отиде, без да успея да й го кажа. Не мога да се помиря с това.

— Да — съгласи се Купър. — Но не забравяйте, че вече нищо не можете да направите, за да я върнете.

— Да, вече нищо.

— Какво да ви кажа… В тоя живот, ако не друго, поне можем да не повтаряме грешките си. Никой не е безгрешен, Рут, но сме длъжни да се отнасяме със себе си и с тези около нас колкото е възможно по-благоразумно. Иначе не би имало човечество.

Тя прехапа устни, опитвайки се да сдържи сълзите си.

— Значи смятате, че за мен ще бъде по-добре да направя аборт?

— Да — каза Купър съвсем уверено. — Така си мисля. — Той постави едрата си длан върху корема й. — В момента не си достатъчно зряла, за да станеш едновременно майка и баща на ново човешко същество. А и чувството за вина към баба ти толкова те мъчи. Мислиш, че си я подвела, и заради това няма да си позволиш да дадеш бебето за осиновяване — ще имаш чувството, че отново си излъгала надеждите й — той се усмихна колебливо. — Не смятай, че очаквам да се съгласиш с мен. Не мисли, че отношението ми към теб ще се промени, ако решиш да запазиш детето. Доктор Блейкни беше напълно права, като каза, че изборът си е твой. Но много повече бих се радвал да те видя бременна след няколко години, когато ще имаш повече опит и ще си намерила мъжа, когото да обичаш и който ще ти отвръща със същото. Тогава децата ти ще бъдат желани и ще си чудесна майка, каквато, уверен съм, наистина можеш да бъдеш.

Тя се опита да му благодари, но думите заседнаха в гърлото й. Купър я прегърна и силно я притисна до себе си. Зад гърба му Сара обърна мокрото си от сълзи лице към Джак.

— Припомни ми това — почти изхлипа тя, — когато започна да изпадам в самодоволство. Току-що разбрах колко малко знам.

„Скъпа Рут — беше написала Матилда, — аз и майка ти се спречкахме по повод на едно писмо, написано от чичо ми Джералд Кавендиш малко преди той да умре. Тя ме заплашва, че ще ме съди на основание на това писмо, защото си мисли, че с негова помощ може да промени завещанието на баща ми. Няма никакви изгледи да успее, но не ми стигнаха силите да я убедя. Беше напълно основателно ядосана и много й се искаше да ме накаже. Сега си давам сметка, че в нашето семейство винаги е имало твърде много тайни. Затова ти пиша. Искам да ти съобщя нещата, които тя вече знае. Не желая да ги научиш от нея — едва ли ще ти ги съобщи по най-подходящия начин.

Джеймс Гилеспи не е бащата на майка ти. Неин баща е Джералд Кавендиш. Знам колко ще бъдеш шокирана от това, но те умолявам да постъпиш така, както постъпвах аз през всичките тези години. Погледни на всичко като на свършен факт. Съжаленията са безсмислени и смешни. Съжалението нищо не променя. Може би ще ти е трудно да повярваш, но аз винаги съм обичала майка ти, също както обичах и теб.

Сега трябва да ти кажа нещо важно, колкото и да ми е трудно да го направя. Скъпа, известно ми е, че от няколко месеца крадеш от мен това-онова. Известно ми е също, че майка ти се е отказала от реалния живот и е предпочела сумрачния свят на наркотиците и случайните връзки, които й дават фалшивото усещане, че е обичана, без при това да я обвързват с някаква отговорност. И двете позволявате мъжете да ви използват. Като имам пред очите си историята на собствения си живот, намирам това за отвратително. Знам, че вината е донякъде и моя, и затова реших да ви дам възможност свободно да изберете как ще живеете по-нататък.

Имам намерение да разпределя помежду ви немалка сума и това да стане на твоя осемнадесети рожден ден. Съотношението ще бъде две към едно в полза на майка ти. Вероятно трябваше да го направя доста по-рано, но не ми се щеше с лека ръка да пропилявам това, което бях запазила и спечелила за рода Кавендиш. Днес обаче виждам, че името помага само на хората, които са готови да го използват, за да постигнат нещо повече от прадедите си. Произходът не е важен — той е случаен. Важно е какви сме самите ние. Като оставям теб и майка ти сами да изберете как да живеете, смятам, че ви давам възможност да докажете себе си — нещо, което мнозина са направили, без да имат вашия късмет.

И накрая, ако нещо се случи с мен и имаш нужда от приятел и помощ, настоятелно те съветвам да се обърнеш към доктор Сара Блейкни, която в най-лошия случай ще ти даде подходящ съвет независимо в какво положение се намираш.

С обич, баба.“

Купър сложи писмото пред инспектор Джонс.

— Все се питам откъде е смятала да вземе парите за „немалката сума“, след като вече е била направила завещание в полза на доктор Блейкни.

Чарли бегло прегледа писмото.

— Докъде стигна с отговора?

— Отговорът трябва да е някъде във видеозаписа, но ще го намерим само при условие, че знаем какво търсим. Спомни си, когато тя говореше на Рут — някъде към края на записа. Казваше, че смятала да й остави къщата, но държането на непослушната внучка през последните месеци я било накарало да промени намеренията си. Следва нещо такова: „Щеше да имаш възможност да останеш в къщата или да я продадеш, макар да съм сигурна, че би я продала, защото за теб тя би загубила всякаква стойност без останалото.“ Не съм сигурен, че цитирам правилно, но смисълът беше този. Досега ми се струваше, че „останалото“ е означавало движимо имущество, пари, всичко, което е дадено на Джоана.

— И какво?

— Сега вече си мисля, че тя е имала предвид останалата част от земята. Най-вероятно е възнамерявала да продаде парка на някоя строителна компания. Как иначе ще се сдобие със сумата, за която говори, че ще остави на двете Ласел, след като вече е завещала къщата и всичко в нея на доктор Блейкни? Представи си само какъв удар е било това за Дънкан Орлов, който не може да понесе дори мисълта за съседи с деца. Би ли могъл да се изтяга кротко в креслото си при заплахата градината му да се превърне в строителна площадка?

— Докажете го — каза Дънкан. — Посочете името на предприятието. Обяснете ми защо не сте намерили никаква кореспонденция с този предполагаем предприемач. За Бога, хора, никой не би разрешил подобен строеж! Времето, когато повсеместно се унищожаваха зелените пояси, вече отмина. Сега тенденцията е точно обратната и все повече се утвърждава правилото: при гласуването се залага не на вандализма на строителите, а на грижата за околната среда.

Всичко това, мислеше си Чарли мрачно, е самата истина. Крайно време е Купър да придаде някакъв смисъл на цялата история.

На другата сутрин след дълъг разговор с шефа на отдел „Планиране е кадастър“ в общината Купър влезе в сградата на строителната корпорация „Хауърд и синове“. Компанията съществуваше от 1972 година и беше вземала участие в строежа на повечето нови сгради в Леърмаут.

Посрещна го секретарка на средна възраст, зяпнала от любопитство, сякаш никога не бе виждала цивилен полицай. Въведе го в кабинета на Хауърд старши с неуместна церемониалност.

Това беше набит възрастен човек с буйна грива от прошарени коси. Той вдигна глава от някакви чертежи и се намръщи.

— Здравейте, сержант. Какво мога да направя за вас?

— Разбрах, че вашата компания е извършила строителните работи в имението Сидар Хаус, Фонтуел, преди около десет години. Спомняте ли си?

— Да — отговори Хауърд. — Кой се е оплаквал?

— Никой, доколкото ми е известно — отвърна Купър.

— Сядай тогава, приятелю — посочи му другият едно кресло. — Знае ли човек? В тия вълчи времена се играе по правилата на съда — единствено адвокатите пълнят гуша. Тази сутрин например получих писмо от някакъв мръсник, който отказва да си плати апартамента, защото сме били нарушили договора, като сме му поставили един контакт по-малко. На човек започва да му се гади от такива неща — той яростно погледна към тавана, после се успокои. — Та какво точно ви интересува за строителството в Сидар Хаус?

— Купили сте терена от собственичката Матилда Гилеспи, нали?

— Да. Оная дърта пиявица. Платих много повече, отколкото струваше.

— Мъртва е — осведоми го Купър.

Хауърд го погледна с внезапен интерес.

— Така ли? Виж ти — промърмори той без капка съжаление и добави: — Е, един ден всички ще идем там.

— Тя не е отишла по собствено желание. Била е убита.

— Какво общо има това със строителството в нейното землище? — запита Хауърд след кратка пауза.

— Не можем да установим мотива. Затова си помислихме — обясни Купър, — че някой може да е разбрал намеренията й да продаде и останалата част от имението. Направих справка в градоустройствения отдел в общината и разбрах, че се планира нещо като втора фаза на строителство там. Подобна продажба би могла да й спечели омразата на доста хора, а това вече би било мотив. — Купър не пропусна да забележи любопитството, появило се изведнъж в изражението на събеседника му. — Имали ли сте наскоро някакви контакти с нея във връзка с това, мистър Хауърд?

— Да, отрицателни.

— Бихте ли ми обяснили?

— Тя се свърза с нас с намерение да ни продаде останалата част от земята. Направихме оферта. Но тя я отхвърли — изрецитира Хауърд с досада. — Както вече ви казах, мисис Гилеспи беше алчна дърта пиявица. Искаше за земята си много повече, отколкото струваше. В момента преживяваме една от най-големите кризи в историята на строителния бизнес и никой не може да си позволи да плаща скъпо за терените. Нямаше толкова да ме е яд на нея, ако тя не дължеше именно на нас възможността изобщо да може да продава земята си. Ние успяхме с хиляди мъки да получим проклетото разрешение за строителство — той погледна Купър така, сякаш сержантът беше виновен за отказа на Матилда. — С оглед на перспективите, когато строихме там преди десет години, оставихме незастроен достъп към югоизточната част на градината. Втората фаза на строителството беше негласна част от първия договор, но тя съвсем спокойно ни отказа.

— Кога стана това? Спомнете си, моля ви.

— Кога ни отказа ли? На пети ноември. Спомням си заради фойерверките и огньовете8. — Хауърд изведнъж се засмя. — Предложих й да си завре една ракета в задника и тя ми затвори телефона. Преди й бях казвал и по-лоши неща, но не се беше вбесявала толкова.

— Лично ли общувахте с нея?

— Не. Само по телефона. После се обади пак, а след два дни получихме и писмо от нея. Казваше, че не бърза и може да почака, докато цените на земята отново се качат. Писмото й е в нейната папка заедно с копие от нашата оферта.

В очите му проблесна надежда.

— Може би сега, след като тя е мъртва, наследниците ще се заинтересуват от предложението й? Сумата е наистина добра. Никой нямаше да й даде повече.

— Завещанието й ще бъде оспорено в съда — съчувствено му обясни Купър. — Ще мине доста време, преди собствеността да бъде присъдена някому. Мога ли да видя писмото й?

— Защо не — отвърна Хауърд и се свърза със секретарката си, за да поиска папката на Гилеспи.

— Кой я е убил?

— Досега не успяхме да обвиним никого.

— От опит знам, че строителното планиране наистина събужда най-лошото у човека, но да очистиш някого за такива неща ми се вижда прекалено.

— Всяко убийство е прекалено — уточни Купър.

— Няколко къщи в парка. Не става за мотив за убийство.

— Хората се боят от неизвестността — търпеливо обясни Купър. — Понякога дори си мисля, че това е причината за по-голямата част от убийствата — той погледна към вратата, през която в момента влизаше секретарката с оранжева папка под мишница. — Когато по време на буря някой клати лодката, най-естественото решение е да бъде изхвърлен от нея, за да не я преобърне.

Хауърд отвори папката, взе един от най-горните листа и го подаде на Купър.

— Ето.

Сержантът внимателно го прегледа. Датата беше събота, шести ноември. Беше писано на машина. Както Хауърд беше казал, текстът потвърждаваше отказа и решението й да изчака, докато цените отново се покачат.

— Кога казахте, че сте го получили?

— Два дни след телефонния ни разговор.

— Трябва да е било неделя.

— Не, понеделник или вторник. Не работим през почивните дни. Поне офисът не работи.

— Всичките й писма ли са писани на машина?

— Не си спомням да го е правила друг път — Хауърд запрелиства папката. — Ето, всичко е ръкописно. Има калиграфски почерк.

Купър си спомни писмото до Рут. Почеркът беше чудесен.

— Дайте ми някое друго нейно писмо. Искам да сравня подписите.

Хауърд наплюнчи пръст, прелисти няколко страници, после извади един лист от папката и го подаде на Купър.

— Да не би да се съмнявате, че го е писал някой друг?

— Не е изключено. В къщата й няма пишеща машина, освен това е била убита в събота през нощта. Възниква въпросът как и кога е могла да го напише и изпрати. — Сержантът сложи листовете един до друг върху бюрото, наведе глава и съсредоточено заразглежда подписите. — Така, така, така — промърмори доволно след около минута. — Изключително много ни помогнахте, мистър Хауърд. Мога ли да ги взема? — посочи той писмата.

— Ще искам преди това да ги фотокопирам за архива. Никога не бих допуснал, че са ми пробутали подправено писмо. Какво не му е наред? — попита той заинтригувано.

Купър посочи подписа под машинописния текст.

— Тук има точки над всяко „и“ — той посочи другия подпис, — а тук няма нито една точка. Неговото „М“ е твърде изправено, а „Г“-то застъпва следващото „и“ — той цъкна доволно. — За специалистите ще бъде детска работа. Бил е аматьор.

— Бих казал и глупак.

— Не, по-скоро нахален тип. Фалшифицирането е изкуство като всяко друго. Необходими са години практика, за да станеш що-годе добър.

— В момента екипът ми рови в сгурията на Вайълит. Търсят остатъци от горени книги — каза Чарли на Купър, когато сержантът се върна в службата. — Съобщиха ми, че вече са открили дневниците. По-точно това, което е останало от тях. Освен купчината изгоряла хартия, са намерили и обгорели остатъци от корици, подвързани с телешка кожа. Продължават да търсят. Надявам се, че ще успеят да открият поне запазено късче хартия с нейния почерк — той молитвено събра ръце.

— По-добре да търсят остатъци от машинописен текст с печата на „Хауърд и синове“ — подметна Купър, изваждайки писмата. — Направили са й официална оферта за закупуване на земята на първи ноември. Не открихме нищо подобно, макар да преровихме всичките й книжа. Орлов вероятно е отмъкнал цяла папка, защото Хауърд старши също е събрал цяла папка с кореспонденция относно землището на Сидар Хаус. Не си спомням да сме намирали нещо подобно из къщата. Ако бяхме открили поне един лист, щяхме да загреем много по-рано.

— Грешката си е лично нейна. На никого не е вярвала и е държала всичката си информация за собствено ползване. Даже го е казала в писмото си до Рут:"…в това семейство имаше твърде много тайни". Ако беше споменала какво смята да прави поне на един човек, вероятно още щеше да е жива.

— Значи не сме си задавали правилния въпрос, Чарли.

Инспекторът неочаквано се разсмя.

— Ако отговорът е четиридесет и две, кой е въпросът? Вземи да прочетеш „Пътеводител на галактическия стопаджия“, приятел. Няма значение какъв въпрос задаваш, щом отговорът не ти върши работа. Не си разваляй съня с глупости.

Макар и със закъснение, напоследък Купър се опитваше да навакса в четенето. Извади бележника и си записа заглавието. Можеше пък да се окаже нещо по-смилаемо от „Отело“, с когото се мъчеше в момента. Прибра молива в джоба си и разказа на Чарли за разговора с Хауърд.

— Първия път са се пазарили цели шест седмици, преди да стигнат до споразумение. Счупил телефона да й звъни, без тя да се умори да му отказва. Накрая го принудила да плати толкова, колкото тя поискала. Горката… Орлов разбрал, че работата му е опечена, когато я е чул да отказва за втората продажба. Много го е улеснила — той тупна с длан по изписания на машина лист. — Премахва я и пуска това по пощата на другия ден. Просто и ефикасно. Хауърд каза, че щом получил писмото, веднага забравил за сделката, защото вече съвсем ясно й бил обяснил, че не може да предложи повече при сегашното положение на пазара.

Чарли взе писмото и го разгледа.

— В хола на Орлов имаше портативна пишеща машина. — На бюрото — припомни си той. — Я да кажа на момчетата, така и така са там, да ми направят набързо едно сравнение. Той е хвърлил всички сили да подправя подписа и е забравил, че всяка пишеща машина си има свой собствен „подпис“.

— Не може да е извършил чак такава глупост — възрази Купър.

Оказа се, че може.

— Дънкан Джерамайя Орлов… в съответствие със закона ви обвинявам в убийството на Матилда Берил Гилеспи… в събота, шести ноември — гласът на съдебния обвинител звучеше монотонно и безстрастно. Купър почти не слушаше — знаеше формулировката почти наизуст. Вместо това въображението му неочаквано ясно рисуваше първоначалната сцена — възрастна жена с изтекла кръв и с ръждясала клетка на главата. Сега вече съжаляваше, че не я е познавал. Съвсем ясно чувстваше, че каквито и грехове да бе извършила, познанството с нея е било привилегия.

„… отказва освобождаване под гаранция поради сериозността на предявеното към вас обвинение и определя мярка за неотклонение задържане в предварителния арест.“

Дънкан Орлов закри лице с пухкавите си ръчички и заплака. Едва сега Купър го погледна. Дънкан говореше — тихо и плачливо. Той не бил виновен, Матилда била виновна. За всичко. Той бил стар и уморен човек. Какво щяла да прави Вайълит без него!

— Ще смуче по цял ден — пошушна на ухото на Купър съдебният обвинител. Дълбока бръчка проряза челото на сержанта.

— По дяволите, Орлов, Матилда е заслужавала нещо по-добро от вас — възкликна той с погнуса. — Би могъл да я убие поне някой смел мъж, а не такъв страхливец като вас. Защо точно вие решихте да се правите на Господ и да разполагате с живота й?

— Един смел мъж не би го сторил, сержант Купър — каза Орлов и обърна празните си очи към полицая. — Страхът, а не смелостта я уби.

— Страх от какво, мистър Орлов? От няколко къщи в парка?

Дънкан поклати глава.

— Не мога да се променя — той прокара трепереща длан по лицето си. — Тя ме направи такъв. От четиридесет години ненавиждам жена си и мечтая за нея. Това е ад. Никой не може да се измъкне читав от него.

— Затова ли се върнахте във Фонтуел? За да подхранвате фантазиите си?

— Не можех да се преборя с тях, сержант, защото те се бяха преборили с мен много отдавна.

— Но вие сте се върнали преди пет години, мистър Орлов.

— Повярвайте ми, нищо не съм искал от нея. Може би няколко споделени спомена. И спокойствие. Най-вече спокойствие. След цели четиридесет години не можех да имам големи изисквания.

Купър учудено го погледна.

— Казахте, че сте я убили от страх. Това ли си представяхте през цялото време?

— Не. Представях си как се любим — прошепна той.

— С Матилда?

— Разбира се — Дънкан избърса сълзите си с опакото на ръката. — Никога не съм се любил с Вайълит. Не можех.

Боже мили, помисли си Купър отвратен, никаква милост ли не е имал този мръсник към бедната женица?

— Не можехте или не искахте, мистър Орлов?

— Не можех — думата бе произнесена съвсем ясно. — Матилда правеше някои неща — той притеснено се огледа, — от които Вайълит се отвращаваше — гласът му се пречупи. — Беше толкова неприятно и за двама ни, когато се опитвах да й покажа какво искам.

Купър цинично се изсмя.

— Ясно. Вероятно това ще бъде защитната ви теза пред съда, нали? Убили сте Матилда Гилеспи, защото ви е развратила и е създала у вас вкус към неща, които мъжете искат само от проститутките.

От влажните устни на Орлов се откъсна сподавен стон.

— Вие не знаете какъв страх можеше да внушава тя. Не знаете какво означава Матилда да те държи в ръцете си — той погледна уморено сержанта. — Когато купихме Уинг Котидж, адвокатът ни откри, че съществува разрешително за строеж на територията на парка. Съгласихме се на покупката само защото Матилда склони да включим в договора клауза, която ни даваше право на вето по въпроса за евентуален бъдещ строеж — Дънкан горчиво се изсмя. — Вината си е само моя. Познавах я много по-добре от Вайълит. От самото начало знаех, че договорът не струва дори колкото хартията, на която е написан — той прехапа устни, опитвайки се да се овладее. — Тя беше длъжна да ме уведоми за новото предложение на Хауърд, защото й беше необходим моят подпис. Според строителния план излизаше, че една от къщите ще бъде на десет метра от задната ни стена. Казах, че аз и Вайълит не сме съгласни, а тя едва не умря от смях. „Защо говориш глупости, Дънкан! Или си забравил колко много неща знам за теб?“

Той не можа да продължи и Купър нетърпеливо го подкани.

— Значи ви е изнудвала да подпишете?

— Разбира се. Бяхме в гостната. Тя излезе замалко до библиотеката и се върна с някаква книга, от която започна да ми чете — той се задъха. — Беше един от нейните дневници… Лъжи и мръсотии и не само за мен. Интимни подробности за Вайълит, неща, които е споделяла с нея, когато е била пияна. „Искаш ли да преснимам това, Дънкан, и да го пусна из селото? — попита ме. — Искаш ли цял Фонтуел да разбере, че Вайълит все още е девствена, защото това, което си поискал от нея през първата брачна нощ, е било толкова отвратително, че до сутринта е стояла заключена в банята?“ — Гласът му затрепери. — Правеше й удоволствие, не можеше да се откъсне от проклетия дневник. Прочете ми откъси за семейство Мариот, за викария, за горките й прислужници Спиди… За всички — той отново млъкна.

— А после вие се върнахте, за да прочетете останалото.

Дънкан безпомощно разпери ръце.

— Бях отчаян. Опитвах се да намеря нещо, което на свой ред да използвам срещу нея, но и да не е свързано с мен. Като изключим наркоманията на Джоана, кражбите на Рут и нейната заблуда, че доктор Блейкни е34 дъщеря и от Пол Мариот, останалото беше нещо като опис на обектите на нейната омраза. Тези дневници бяха рожба на болен разум. Предполагам, че са й служели за нещо като отходен канал, в който да излива злобата и мръсотията си. Доверявала е всичко на хартията, за да не се побърка.

— Това не може да оправдае убийството — каза Купър строго. — Имали сте възможност да използвате проблемите на дъщеря й и внучката й срещу нея. Тя е била горда жена. Сигурно не би искала тези проблеми да станат публично достояние.

Дънкан го погледна уморено.

— Никога не съм предполагал, че ще я убия, до онази сутрин, в събота, когато при нея дойде Джейн Мариот. Възнамерявах да я заплаша, че ще съобщя, каквото знам, на доктор Блейкни. Но както вече ви казах, погуби я моят страх. Един смел мъж би казал: „Публикувай каквото искаш и върви на майната си.“

— Не разбирам — объркано рече Купър.

— Тя заяви на Джейн Мариот, че нещата ще тръгнат зле, защото Джеймс е чел личните й книжа (изобщо не се досещаше, че съм бил аз), и затова е решила, че няма смисъл повече да си мълчи. — Лицето му беше посивяло от умора. — Веднага щом Джейн си тръгна, аз отидох при нея и я попитах какво иска да каже с това, че няма повече да си мълчи. Тя грабна Укротителя и започна да ме плаши с него. Взе да ми се подиграва: „Матилда Кавендиш и Матилда Гилеспи не пишат дневници за удоволствие, Дънкан. Дневниците са тук, за да отмъстят на хората. Те са живи, Дънкан. Ще ви ликвидират до един“ — той млъкна и мъчително преглътна. — Виждах, че е напълно полудяла, но по-страшното беше, че тя самата го съзнаваше. Казах й, че ще повикам лекар, а тя се изсмя и ми цитира „Макбет“: „Тук нужен е не лекар, а духовник“ — Дънкан примирено вдигна ръце. — Помислих за всички хора, описани в тези дневници. Ако тя ги публикуваше, на повечето от тях наистина щеше да е необходим по-скоро духовник. Ето затова през онзи ужасен следобед за пръв път от дълго време накарах мозъка си да работи… Боже Господи…

Купър обаче все още не искаше да му повярва.

— Не може да не сте планирали нещата предварително. Откраднали сте приспивателните хапчета по-рано.

— Бяха за мен.

— Тогава защо ги употребихте за друг?

— Сержант, аз съм, както правилно отбелязахте, страхливец и затова си дадох сметка, че не смея да унищожа дневниците, без да унищожа самата нея. Тя беше злото, а дневниците бяха само неговата външна проява. В крайна сметка осигурих на всички останали възможността да запазят доброто си име и достойнството си.

Купър изброи наум някои от тези хора: Джак и Сара, Джейн и Пол Мариот, Рут, най-вече Рут…

— Това ще бъде вярно само ако се признаете за виновен пред съда, мистър Орлов, иначе всичко ще стане известно по време на процеса.

— Да, разбира се. Дължа на Вайълит много повече от това.

Колко лесно е да манипулираш един мъж! Те искат толкова малко любов. Нещо, което се дава изключително лесно, когато е включено само тялото, но не и разумът. Моят разум може да се пребори с всичко. Аз съм Матилда Кавендиш и какво ме засяга тялото ми, щом единственото, което моят разум изпитва към мъжете, е презрение!

Дори ангелите наистина да плачат, Матилда не го забелязва. Едва ли аз съм причината за плача им…