Укротителят

ОСЕМНАДЕСЕТ

Джонс нетърпеливо потропваше с пръсти по масата.

— Казали сте на сержанта, че през нощта, когато е била убита мисис Гилеспи, сте се намирали при една актриса в Стратфорд. Проверихме — това не отговаря на истината. Мис Бенедикт — той погледна в листа пред себе си — заяви, че по-скоро ще скочи под влака, отколкото да ви допусне на километър от себе си.

— Така е — усмихна се Джак. — Нарисувах й портрет и оттогава не може да ме гледа.

— В такъв случай защо я посочихте за алиби?

— Защото вече бях казал на Сара, че съм бил при нея, а жена ми слушаше, когато сержантът ме попита.

Чарли се намръщи, но не настоя за подробности.

— Щом не сте били в Стратфорд, къде тогава сте били, по дяволите?

— В Чилтънхам. — Джак кръстоса ръце на тила и спокойно се загледа в тавана.

— Можете ли да го докажете?

— Да — Джак направи с показалеца си движение, сякаш набираше телефонен номер. — Бащата на Сара. Ще потвърди, че съм бил там от шест вечерта в петък докъм неделя по обяд — той хвърли подигравателен поглед към инспектора. — Мирови съдия е, така че бъдете абсолютно сигурен — няма да ви излъже.

— Какво правихте там?

— Отидох със слабата надежда да открия при него нещо, което да ми помогне да докажа на Матилда, че Сара не й е дъщеря. С него мога да разговарям напълно спокойно, без да се страхувам, че ще се раздрънка. Ако се бях обърнал към майка й, тя светкавично щеше да позвъни на дъщеря си и всичко щеше да излезе наяве. Сара, както се досещате, щеше да се поинтересува откъде накъде съм тръгнал да търся доказателства, че не е осиновена. Ако й бях казал, че съм бил при баща й, пак щеше да се наложи да отговарям на същия въпрос или най-малкото да измислям някакво обяснение. Затова заявих, че съм ходил при Сали. Надявах се да я объркам и да й попреча да задава въпроси — тонът му се беше променил. — Не беше най-умното нещо, което съм сторил през живота си.

Чарли не обърна внимание на думите му.

— Баща й даде ли ви това, което търсехте?

— Не. Каза, че не е запазил нищо и че ще трябва да говоря с майка й. Бях вече решил да си сложа главата в торбата и наистина да отида при нея през следващия уикенд, но още в понеделник се разбра, че Матилда е мъртва, и това реши проблема.

— Дори след това обаче не съобщихте на жена си, нали?

— Не.

— Защо?

— Защото бях обещал на Матилда, че няма да казвам на Сара — обясни Джак със сдържано раздразнение. — Ако тя искаше жена ми да узнае, щеше да й го каже във видеозаписа.

— Имате ли представа защо не го е направила?

— Просто защото не е искала. Тя имаше твърде много тайни. Сигурно е мислела, че ако открито припознае Сара, ще изплуват прекалено много стари мръсотии и да ви кажа, беше права. Вижте само колко кирливи ризи изрови досега Томи.

— Нищо не съм изравял — обади се Купър. — Когато разбраха за завещанието, на хората им стана интересно и просто им се поиска да приказват.

— Да, но мисис Гилеспи не е очаквала, че полицията ще разпитва из селото, просто защото не е знаела, че ще я убият. Доколкото разбирам от това, което Сара ми разказа за видеопосланието, Матилда се е постарала да сплаши достатъчно Джоана и Рут с неприятни подробности от техния живот и е наела адвокат, в случай че нещата все пак стигнат до съд. Искала е да им попречи да предявят насрещен иск. Единствената причина Джоана да предприеме някакви действия срещу Сара е смъртта на Матилда, защото в каквото и да я обвинява видеозаписът, то бледнее пред онова, в което тя обвинява жена ми.

Зад него Купър се разшава.

— Но видеозаписът е пълен с лъжи. Например това, което казва за чичо си и за баща си. Мисис Гилеспи намеква, че е била жертва и на двамата, но мисис Мариот ни разказа съвсем друга история. Описва я като жена, достатъчно безскрупулна, за да прибегне до изнудване и убийство, когато става дума да спечели нещо. Кой от двата й образа е истинският?

Джак се извърна и го погледна.

— Не знам. Вероятно и двата. Тя не е първата жертва, отвърнала на удара с удар.

— Каква е тази работа със слабоумието на чичо й? — запита Чарли. — Във видеозаписа тя го описва като пияно животно, което я е изнасилило, когато е била на тринадесет години, докато мисис Мариот твърди, че той е бил изключително чувствителен и добродушен. Обяснете ми това.

— Не мога. С Матилда никога не сме говорили по въпроса. Знам само, че тя беше дълбоко белязана и се срамуваше от своята неспособност да обича. Когато й показах портрета, където се бях постарал да изобразя нейния страх от Укротителя, тя се разплака и каза, че единствено аз я разбирам. Предпочетох да интерпретирам думите й в смисъл, че съм първият човек, който е погледнал на нея като на жертва, но може и да съм сгрешил. Сами преценете.

— Няма да се наложи, ако намерим дневниците — тросна се Купър. — За Бога! — почти извика той. — Искам да разбера какво означава всичко това.

Джак не отговори и в стаята настъпи тишина, нарушавана само от монотонното бръмчене на касетофона — звук, с който двамата полицаи отдавна бяха свикнали и който свързваха с усещането за неуспех.

— Тук имам един рапорт — проговори най-после Чарли, шумолейки с листата пред себе си. — В него пише, че тази сутрин сте се опитали да убиете мисис Ласел и сте споменали, че сте убили и майка й. Предполагам, алибито ви ще се потвърди и затова приемам, че нямате нищо общо със смъртта на мисис Гилеспи. Не мога да разбера обаче защо ви е трябвало да казвате, че сте я убили.

— Не съм казвал нищо подобно.

— Но мисис Ласел го твърди.

— Това не значи, че съм го казал.

Джонс се поколеба за миг. Беше почти сигурен, че и на следващия си въпрос ще получи подобен отговор, но въпреки това го зададе.

— Защо сте се опитали да убиете мисис Ласел?

— Нищо такова не съм правил.

— Тя казва, цитирам: „Джак Блейкни ме притисна до стената и започна да ме души. Ако Вайълит не беше дошла, щеше да ме убие.“ И това ли е лъжа?

— Не, тя просто казва това, което си мисли, че се е случило.

— Но греши, така ли?

— Точно така.

— Значи не сте се опитвали да я удушите?

— Точно така.

— Трябва да ви кажа, мистър Блейкни, че съгласно този рапорт, когато колата е дошла след повикването, по шията на мисис Ласел все още е имало следи от пръсти. Това означава, че някой наистина се е опитвал да я души, а тя твърди, че този някой сте именно вие — инспекторът изчака Джак да отговори. Отговор обаче не последва и той смени тактиката.

— Бяхте ли в Сидар Хаус тази сутрин около десет и тридесет?

— Да.

— Хващали ли сте мисис Ласел за гърлото?

— Да.

— Не смятате ли, че това би могло да я наведе на мисълта, че се опитвате да я удушите?

— Да.

— Опитвахте ли се да я удушите?

— Не.

— Тогава обяснете ми, моля ви, какво по дяволите сте се опитвали да направите!

— Ще ви покажа къде грешите. Не съм възхитен от себе си и изобщо не би ми хрумнало да го правя, ако онази мижитурка — снощният инспектор, не ме беше вбесил. — При спомена очите на Джак гневно се присвиха. — Не става дума за мен. Аз дори предпочитам да ми предяви обвинение и да ми даде възможност да го направя за смях в съда. Тревожа се за Сара и най-вече за Рут. Той се държеше с тях като с пачаври, а това не мога да преглътна. Джоана вече си е изпяла песента, но това съвсем не се отнася за Рут. Искам най-после нещастното момиче да се измъкне от кашата, в която се е забъркало — той въздъхна ядосано. — Ето защо снощи се хванах да върша вашата работа и я свърших. Разбрах кой е убил Матилда и защо. Повярвайте ми, не беше трудно.

Чарли му повярва. Подобно на Купър и той започваше да намира Джак за доста симпатичен.

— Значи все пак мисис Ласел — въздъхна облекчено инспекторът. — Тя през цялото време беше първа в списъка.

— Не е тя, но съм съгласен, че е непълно способна да го направи. Има същия характер като майка си и щом Матилда е убила, за да получи това, което иска, значи Джоана също би могла. Не можеш да минеш през ада и да се измъкнеш съвсем читав. Но погледнете другояче, отношенията между Джоана и Матилда бяха противоречиви — те едновременно се привличаха и отблъскваха. Дори по-скоро бих казал, че бяха привързани една към друга. Може би тази привързаност се е основавала на факта, че всяка една от тях отлично е разбирала другата — познато зло, половин зло.

— Добре — съгласи се Чарли. — Кой тогава е убил мисис Гилеспи?

— Не мога нищо да докажа, това си е ваша работа, но ще ви обясня до какво стигнах снощи. — Джак млъкна, за да събере мислите си. — Вие се бяхте съсредоточили изцяло върху Сара, мен, Джоана и Рут — започна той — и все заради завещанието. При създалите се обстоятелства впрочем това е съвсем основателно. Ако ни махнете обаче от уравнението, то коренно се променя. Защо да не допуснем, че Матилда не е била убита заради пари? Не вярвам също да е била убита в пристъп на ярост. Яростта е силно, жестоко и грубо чувство, а нейният убиец е планирал всичко много внимателно и го е изпълнил изключително прецизно. Дори символично. Който и да я е убил, дори да я е мразел, не е извършил престъплението, защото не са му издържали нервите — Джак погледна Джонс, който кимна в знак на съгласие. — Тогава каква е причината? Вражда? Без съмнение тя е била мразена от много хора, но след като никой не е направил опит да я убие толкова години, защо ще реши да го прави точно сега? Ревност? — Той недоверчиво сви рамене. — За какво? Тя беше на практика отшелничка, а не ми се вярва Джейн Мариот да е крила ревността си в продължение на толкова години, за да я остави внезапно да изригне през ноември. И така, с риск да установя очевидното, твърдя, че Матилда Гилеспи е била убита, защото е пречела някому.

— Много интересно. Как не се сетихме?! — изсмя се саркастично Джонс.

Джак една-едва го погледна и продължи мисълта си.

— Но защо ще иска да я отстрани? С какво е пречела? Какво е било това нещо, което е трябвало да бъде предотвратено? Ето въпроса, който никога не сте си задавали, поне не извън контекста на завещанието.

— За разлика от вас не смятам, че то може да бъде пренебрегнато с толкова лека ръка — намеси се Чарли.

— Но то си е просто едно завещание. Всяка седмица хиляди хора правят завещания и хиляди умират. Фактът, че посланието на Матилда е донякъде необичайно, губи всякакво значение, ако изключите от списъка на заподозрените Джоана, Рут, Сара и мен. Никой друг не е засегнат от начина, по който тя е решила да разпредели имуществото си.

Купър се прокашля.

— Това е добро попадение, Чарли.

— Добре — съгласи се инспекторът. — Защо тогава е била убита?

— Не знам.

Чарли вдигна очи към тавана.

— Господи, дай ми сили! — изръмжа той задавено.

Купър тихо се засмя.

— Приключвай вече, Джак, иначе шефът ще получи удар — каза той. — Всички започваме да губим търпение. Приемаме, че завещанието не било мотив за убийството, приемаме, че мис и мисис Ласел, ти и жена ти не сте заподозрени. Докъде води всичко това?

— До въпроса, защо Матилда е била с Укротителя на главата? И защо в него внимателно е бил аранжиран едва ли не половината жив плет на имението? Нали точно това те накара да се усъмниш в началото?

Купър кимна.

— Защо нито веднъж не сте допуснали, че убиецът изобщо не е имал намерение да ви заблуждава, че става дума за самоубийство? Говорим не за някакъв тъпак, а за човек с ум и финес, който всичко е планирал много внимателно. Той е знаел, че Матилда смята Сара за своя дъщеря; знаел е, че и Матилда, и Джоана са опитвали Укротителя в детството си; знаел е, че Джоана работи като аранжорка в цветарски магазин, а също че Укротител е и прякорът, който Матилда е дала на Сара. Оттук и Укротителят на главата й, и препратката към крал Лир. Ако съпоставим всичко това с факта, че през този ден Рут е била в къщата, става ясно, че целта му е била да фокусира вниманието ви върху Сара, Джоана и Рут в ролята на трите дъщери на Лир. Точно така и стана, макар завещанието да ви обърка, а вие на свой ред объркахте символиката — взехте короната на Лир за булчинския венец на Офелия. Не забравяйте колко важно е било за Матилда нейното завещание. Възможно е някой да е предполагал, че Джоана и Рут ще се сдърпат за собствеността й. Участието на Сара в качеството й на отдавна изгубена дъщеря само му е помогнало.

— Все още нищо не разбирам — вдигна вежди Чарли. — Какво трябва да направя? Да арестувам някоя от тях ли? И коя? Жена ви заради прякора, Джоана заради цветята или Рут, защото е била в къщата?

— Не говоря за това. Всички тези неща губят значение, щом престанете да мислите за завещанието.

— Тогава защо е убита?! — изсъска Чарли през зъби.

Джак нерешително погледна първо него, после Купър.

— Не съм сигурен. Може и да греша! — избухна той неочаквано. — Аз ли съм специалистът тук?

— Бъркотия — обади се Купър загадъчно. Личеше, че му е дошла идея. — Убиецът е искал след смъртта на Матилда да настъпи пълно объркване. За какво може да му послужи това? Да кажем, за да попречи на нормалния ход на нещата. Поне докато кашата около смъртта на мисис Гилеспи не бъде оправена.

— Звучи логично — кимна Джак.

Този път обаче Чарли беше изгубил нишката.

— Какъв нормален ход? На какво?

— Нормалният ход на онова, което обикновено се прави, след като някой умре — отвърна спокойно сержантът. — Например уреждането и изпълнението на завещанието. Някой е искал прехвърлянето на имението да бъде забавено — той трепна, сякаш изведнъж се сети за нещо. — Представете си, че Матилда е имала намерение да предприеме нещо, което не е изнасяло на определен човек, и той я е спрял, преди тя да успее да го осъществи. Нека не забравяме, че каквото и да е било то, вероятно ще може да бъде извършено и от нейните наследници, щом влязат във владение на собствеността. С малко изобретателност това би могло да се избегне, като най-вероятните наследници бъдат забъркани в някаква заплетена история и по този начин бъде спрян или поне забавен процесът на осъществяването на въпросното намерение. Как ти звучи това?

— Сложно — отвърна Чарли кисело.

— Било е наложително да се спре Матилда. Останалото е импровизация — уточни Джак. — Можело е да стане, можело е и да не стане. Нещо като спекулативна финансова операция — при добро стечение на обстоятелствата може да донесе печалба.

— Звучи много добре, но ни връща точно там, откъдето тръгнахме — заключи Купър. — Човекът, който я е убил, я е познавал отлично и ако изключим вас четиримата, остават — той притисна очите си с пръсти, за да се съсредоточи — мистър и мисис Спиди, семейство Мариот и Джеймс Гилеспи.

— Можеше да се справиш и по-добре — обади се нетърпеливо Джак. — Спиди са неуки хорица, които и за хиляда години няма да разберат символиката на „Крал Лир“. Пол и Джейн Мариот са бягали от Матилда като от чума и едва ли биха посмели дори да се доближат до къщата, а още по-невероятно е да знаят къде си държи ножовете. Ако това, което Дъган е казал на Сара, е вярно, Джеймс Гилеспи няма да пречи на оповестяването на завещанието, а по-скоро ще се опита да ускори неговото оспорване, за да има шанс да предяви претенциите си за часовниците.

— Не остана никой друг.

— Остана и тази сутрин го доказах. Помислете: аз така бях стиснал Джоана за гърлото, че тя не можеше дори да гъкне. Писъците дойдоха по-късно — той внезапно стовари юмрук по масата. — Трябваше да се сетите още когато научихте, че Рут е била в къщата на шести ноември. Вие така и така сте щели да го разберете, но след много обикаляне и разпити, а Сара ми каза, че информацията ви е дошла от анонимно писмо. Защо не се запитахте кой може да е знаел, че през онзи ден тя е била в къщата? — Джак отново тропна с длан по масата, подразнен от озадаченото лице на Купър. — Помисли — обърна се той към него, — кой се опита да „спаси“ Джоана тази сутрин?

Вайълит Орлов отвори вратата и удивено се вгледа в парчето хартия, обвито в полиетилен, което сержант Купър вдигна на нивото на очите й. Той го подържа така няколко секунди, после го обърна към себе си и зачете: „Рут Ласел е била в Сидар Хаус…“ Когато свърши, я погледна и попита:

— Прави ли сме да смятаме, че това писмо е писано от вас, мисис Орлов? — гласът му беше любезен и тих.

— Дънкан го писа. Но ние се опитвахме да помогнем — отговори тя задъхано, като бързо местеше очи от Купър към застаналия малко по-назад Чарли Джонс. Липсата на каквато и да било враждебност в изражението им изглежда я успокои.

— Знам, че беше по-добре да дойдем лично, но беше толкова неудобно — тя бегло кимна към другата част на къщата. — Все пак сме съседи, а Дънкан ненавижда усложненията — усмихна се жената несигурно. — Полицията не би могла да си върши добре работата, ако хората, които знаят нещо, си мълчат, но с писмо ни изглеждаше някак по-тактично… За да не се намесваме лично, нали разбирате.

— Напълно ви разбираме — окуражително се усмихна Купър — и сме ви много благодарни, че сте си дали труда да ни сигнализирате.

— Значи всичко е наред. Казвах му аз на Дънкан, че е важно.

— Той не беше ли съгласен с вас?

Тя боязливо погледна през рамо и притвори вратата зад себе си.

— Не можех да оставя нещата така — доверително прошепна. — Да знаете колко мързелив е станал, откакто дойдохме тук! Изобщо не иска да се помръдне дори на милиметър. Не желае да си променя навиците и направо не може да понася, както той ги нарича усложненията. Казва, че се е пенсионирал, за да си почива на спокойствие, и не желае да бъде затормозяван с каквото и да било. Вярно е, че за нищо не го бива, но това не е оправдание. Не искам да си кривя душата — той ме дразни със своята… безинициативност.

— В такъв случай смъртта на мисис Гилеспи за него трябва да е била истински стрес. Непрекъснато обикалящите насам-натам полицаи, мисис Ласел и дъщеря й в къщата…

— Никак не им се зарадва — съгласи се тя, — но каза, че нищо не можем да направим. „Не се разстройвай — успокояваше ме. — Малко търпение и всичко ще отшуми.“

— И все пак сигурно е доста неприятно непрекъснато да се тревожите какво ще стане сега със Сидар Хаус. Къщата вероятно ще бъде продадена, без вие да можете да повлияете на избора на купувача.

— Точно така. Дънкан наистина ще се побърка, ако ни дойдат съседи с някакви шумни деца — тя понижи глас. — Знам, че не е хубаво да се радваме на нещастието на другите, но не мога да отрека — за нас е истинско облекчение, че Джоана и доктор Блейкни се карат заради завещанието. Те ще се съдят, нали разбрахте, а Дънкан казва, че подобни дела отнемат години.

— А междувременно къщата ще остане празна.

— Точно така.

— Значи вече е напълно сигурно, че мисис Ласел ще оспори завещанието?

— О, да.

— Тя ли ви каза?

Вайълит се сви виновно.

— Чух, като се караха с докторката в гостната. Не си мислете, че подслушвам, никога не го правя, но… — тя не довърши изречението си.

— Тревожили сте се и сте искали да разберете какво става — подсказа й услужливо Купър.

— Точно така — пак повтори жената. — Все някой трябва да проявява интерес. Ако остане на Дънкан, ще разберем кои са ни съседите едва когато стане прекалено късно.

— Както с мисис Гилеспи. Предполагам, че и нея често сте чували.

Вайълит изкриви уста в неодобрителна гримаса.

— Нямах голям избор. Тя изобщо не си даваше сметка колко пронизителен е гласът й. Непрекъснато викаше и винаги беше убедена, че само тя е правата. Да ви кажа честно, никога не съм се заслушвала нарочно. От време на време Дънкан намираше това за забавно, особено когато тя крещеше по телефона, което често й се случваше. Обиждаше хората по най-нищожни поводи и си мислеше, че никой не я чува. Беше лош човек.

Чарли кимна сговорчиво.

— Тогава не е ли малко чудно, че нищо не сте чули в нощта, когато е умряла? Тя несъмнено е говорила с убиеца.

Лицето на Вайълит внезапно почервеня.

— И аз така си мисля, но явно не е говорила. Дънкан не е чул нито звук.

Джонс се престори, че не забелязва смущението й.

— А вие, мисис Орлов? Вие чухте ли нещо?

— О, Боже! — простена тя. — Говорите ми, сякаш съм извършила престъпление. Също като Дънкан. Пийнах една-две чашки вечерта, ама наистина съвсем малки. Дънкан се налива само с чай и не одобрява това, но аз винаги съм мислила, че няма нищо лошо да си пийнеш. Матилда го правеше от години и казваше, че е съвсем нормално да се пие. Според нея ненормалното беше да не пиеш. Смучеше много повече от мен — жената отново повиши глас. — Да не мислите, че съм алкохоличка?

— Боже опази, не! — възмути се Чарли от предположението й и веднага превключи на пиянската тема. — Аз например, ако не си пийна добре преди лягане, на сутринта съм страшно нервен.

— Точно така — не пропусна да повтори тя. — Но аз често дремя пред телевизора и онази вечер пак съм заспала. Нищо чудно — бях прекарала деня при сестра ми в Пул, а тези неща вече са доста изморителни за мен. Нали разбирате, не съм в първа младост. Дори Матилда де се е скъсала да вика, не бих могла да я чуя. Дънкан се кълне, че нищо не е имало, но той толкова се бои от усложнения, та дори да е чул викове за помощ, сигурно си е внушил, че тя се кара с някого.

— Да имате представа по кое време сте заспали? — запита Купър, проявявайки повече интерес към състоянието на обувките си, отколкото към нейния отговор.

— Много рано — въздъхна тя. — Бяхме вечеряли и седнахме да гледаме „Сляпа неделя“. Следващото, което си спомням, е, че Дънкан ме разтърси и ми каза, че хъркам и му преча да гледа късните новини. Господи, колко бях уморена! Едва се добрах до леглото и съм спала като пън чак до сутринта. Непрекъснато си мисля, че ако бях останала будна, може би щях да успея да направя нещо за бедната Матилда.

„Тук си абсолютно права“ — помисли си Купър. Чарли кимна към вратата.

— Сега може ли да поговорим със съпруга ви, мисис Орлов?

— Необходимо ли е? Той няма да ви каже нещо по-различно, но пък ще ми се цупи чак до утре сутринта.

— Боя се, че ще се наложи — инспекторът извади от джоба си лист хартия. Видът му беше едва ли не виновен. — Това е заповед за обиск на дома ви. Уверявам ви, че ще действаме колкото е възможно по-внимателно. — Той се обърна назад и извика: — Бейли! Дженкинс! Уотс! Покажете се, момчета. Можем да почваме.

Напълно зашеметена от внезапния обрат на събитията, Вайълит покорно отстъпи встрани и Джонс, Купър и тримата полицаи влязоха в антрето и се запътиха към хола. Когато я подминаха, тя бързо се шмугна в кухнята с виновно изражение.

Въпреки неочакваната поява на двамата полицаи Дънкан остана невъзмутим. Само малките му очички се впериха в тях с внимателен и преценяващ поглед.

— Извинете ме, че не ставам — учтиво кимна той и посочи към крехко елегантно канапе. — Вече не съм толкова пъргав.

Те отказаха също с учтиво кимване, уверени, че канапето ще се разпадне под общата им тежест.

— Вече съм се срещал със сержант Купър, но не съм имал честта да се запозная с вас, сър — продължи Орлов, като любопитно се взираше в Чарли Джонс.

— Главен следовател инспектор Джонс — представи се Чарли.

— Приятно ми е — радушно откликна Орлов.

Чарли сдържано кимна в отговор. Започваше да изпитва сериозни съмнения. Тялото на мъжа срещу него изпълваше докрай и без това обширния фотьойл, коремът му висеше едва ли не върху коленете и му придаваше вид на силно прищипан кренвирш. Как би могъл този човек да се свърже с изтънчената артистичност на предполагаемия убиец? Толкова дебел?… Та той не би могъл дори да се измъкне от стаята, без да събуди жена си.

Инспектор Джонс съвсем несъзнателно, професионално се заслуша в плиткото хрипливо дишане на Дънкан. При всяко поемане на въздух дробовете му отчаяно се бореха с огромния натиск на преливащата плът. Чарли си спомни думите на Хъджис: „Гласът му беше задъхан, сякаш имаше проблеми с дробовете.“ Ставаше дума за човека, който беше влязъл през задната врата, използвайки ключа изпод саксията.

— Беше ли известно на мисис Гилеспи, че вие знаете за ключа под саксията? — попита инспекторът без предварителна подготовка.

— Не разбирам въпроса ви, инспекторе — изненада се Орлов.

— Няма значение. Имам свидетел, който може да ви разпознае. Видял ви е да влизате една сутрин. През септември.

Дънкан се усмихна и размърда бузи.

— Да съм влизал там? Аз? — над главата им се чу скърцането на преместван по пода тежък предмет, вероятно част от мебелировката. Полицаите претърсваха горния етаж.

Орлов погледна към тавана.

— Защо правите това?

Чарли извади заповедта за обиск и му я подаде.

— Търсим дневниците, или по-точно остатъците от дневниците на мисис Гилеспи. Имаме известни основания да смятаме, че са били откраднати от библиотеката й и че сте го направили именно вие.

— Твърденията ви са доста странни.

— Отричате ли?

— Разбира се, че отричам, уважаеми — засмя се от сърце Дънкан. — Никога не съм и предполагал, че точно тя ще седне да пише дневници.

Чарли смени темата.

— Защо при разговора ви със сержант Купър не сте споменали, че Рут е била в къщата в деня на убийството? Не сте му съобщили също за скандала между мисис Джейн Мариот и мисис Гилеспи.

— Как да ви съобщя за неща, на които не съм бил свидетел?

— Безсмислено е да отричате. В края на краищата сте били тук. Джейн Мариот казва, че и двете са крещели колкото могат. Същия ден Рут е позвънила на предната врата, защото си била забравила ключа.

— Аз просто не бях тук, инспекторе. Безсмислено е да си мълча, но нямам какво да кажа. Използвах случая, че жена ми я няма, и излязох да се разходя.

Откъм вратата се чу възклицание.

— Дънкан! — почти извика Вайълит. — Как можеш да разправяш такива лъжи? Та ти никога не се разхождаш — тя войнствено пристъпи към средата на стаята. — И не си мисли, че не знам защо лъжеш. Не ти се занимава с полицията заради проклетия ти мързел. Знам, че си бил тук, и съм сигурна, че си чул и Джейн, и Рут. Винаги чуваме, когато Рут си идва. Тя и баба й не можеха да стоят в една стая, без да се карат. Същото беше и с майка й. Не мога да упрекна бедното дете — то просто иска да го обичат, а нито Матилда, нито Джоана са способни на подобно нещо. Единствените хора, с които Матилда се държеше човешки, бяха двамата Блейкни, знаете ги — художникът и жена му. С тях тя дори се смееше. И нека си остане между нас, но май се събличаше гола пред него. Чувала съм я как се прави на свенлива глупачка в спалнята. Казваше: „Не е лошо за старица като мен, нали?…“, и: „Някога бях наистина красива. Мъжете тичаха след мен.“ Това е вярно, наистина го правеха. И Дънкан навремето беше влюбен в нея. Бяхме толкова млади. Естествено, той сега отрича, но аз си знам. На всички момичета ни беше ясно, че в сравнение с нея сме на второ място. Матилда се правеше на недостъпна, нали разбирате, и това влудяваше тези глупаци — тя спря, за да си поеме въздух, и Купър, който стоеше до нея, ясно усети миризмата на уиски. Изпита съжаление към тази женица, чийто живот никога не бе дал цвят, защото го беше прекарала в сянката на Матилда.

— Не че е толкова важно — продължи тя. — Чак пък толкоз. Той отдавна е изгубил всякакъв интерес към нея. Никой не обича хората, които се държат отвратително, а тя само това правеше. Беше й много забавно. Можеше да наговори всякакви гнусотии и след това да започне да се смее. Не я чувствах близка, пази Боже, но я съжалявах. Можеше да изживее живота си много по-добре, но нищо не постигна и това я беше озлобило. — Вайълит ядосано впери очи в съпруга си. — Знам, че тя нарочно те дразнеше, Дънкан. Наричаше те мистър Жабчо. Ала това не е основание да отказваш помощта си на полицията да намери убиеца й. Нищо не оправдава убийството. Сега, като мина известно време, си мисля, че най-непростимото в случая е, дето й е сложил на главата онази ужасия. Помниш ли как се стресна самият ти, когато Матилда го сложи на твоята глава?

Тя се обърна към Чарли Джонс.

— Една от нейните ужасни шеги. Казваше, че единственият начин Дънкан да отслабне е да му се запуши устата. Един ден, когато бил заспал в градината с отворена уста, тя се промъкнала зад него и надянала онази мръсна ръждива клетка на главата му. Горкият! Едва не умря от уплаха — Вайълит отново млъкна, за да си поеме въздух, но явно вече беше изпуснала парата и не продължи.

Тишината беше тягостна. Пръв се реши да заговори Чарли. Внимаваше да не повиши глас.

— Е, мистър Орлов, предполагам, че и вие сте й го поставили, когато вече е била заспала. Интересно ми е обаче как сте успели да й дадете приспивателното. Нашият експерт смята, че са били четири или пет хапчета, а тя сама никога не би глътнала толкова много.

Погледът на Дънкан за момент се задържа върху изплашеното лице на жена му, после се прехвърли към Купър.

— Всички стари жени имат две основни слабости — едва-едва се усмихна той. — Много пият и много говорят. Вие бихте харесали Матилда, сержант. Тя беше забавна жена, макар че спомените ми за нея са несравнимо по-привлекателни от оригинала. Направих голяма грешка, като се върнах тук. Както вече, струва ми се, споделих с вас, хубавите страни на старостта не са много — лицето му изглеждаше почти ведро. — Предпочитам мъжката компания. Мъжете са много по-лесно предсказуеми.

— Това е добре за него — отбеляза Купър същата вечер в кухнята на семейство Блейкни, — като се има предвид, че ще прекара остатъка от живота си в затвора.

— Само ако успееш да докажеш, че го е извършил той — уточни Джак. — Какво ще стане, ако не си признае? Ще останете само с косвени доказателства и ако адвокатът му има поне малко ум в главата, без никакви трудности ще убеди съда, че Матилда се е самоубила. Вие дори още не знаете защо го е направил.

— Все още не.

— Дали Вайълит не знае нещо? — попита Сара.

Купър песимистично поклати глава, спомняйки си за мисис Орлов. Бяха я оставили в Уинг Котидж да кърши ръце и объркано да повтаря, че сигурно е станала грешка.

— Казва, че нищо не знае.

— Не намерихте ли дневниците?

— Не съм и очаквал да ги намерим. Трябва да ги е унищожил доста отдавна.

— Нищо не мога да разбера — обади се Сара ядосано. — Как я е накарал да вземе хапчетата? Защо го е направил? Защо Вайълит не се е събудила? Защо не ви е казал, че Рут е била там онази нощ, щом е искал да ви насочи към нея? И това, което наистина съвсем не разбирам, е: защо Джейн се е карала с Матилда същия ден.

Купър бегло погледна към Джак, после извади цигарите си.

— Ще се опитам да отговоря на някои от въпросите ви — той постави цигара в ъгъла на устата си и щракна запалката. — И Матилда, и Вайълит са обичали да си пийват вечер. Не е изключено Матилда нарочно да е пристрастила съседката си към това, представяйки й го като възможност да се противопостави на Дънкан. Така или иначе, Вайълит е имала навика да си пийва вечер и да дреме пред телевизора. В нощта на убийството е заспала горе-долу по време на предаването „Сляпа неделя“, което започва в шест и тридесет. Събужда се замалко едва след десет, когато Дънкан я е сбутал, че хърка. По време това съвпада според нейните думи с късните новини. После стигнала до леглото и спала като мъртва чак до сутринта — той изтръска пепелта в дланта си. — Не е било сън. Не е било спане. Било е нещо като припадък, който обаче едва ли се е дължал единствено на алкохола и най-вероятно е причинен от здрава доза приспивателно. Как иначе Дънкан би могъл да излезе от стаята, без да я събуди? Най-вероятно той грижовно я е посрещнал при нейното завръщане след уморителния ден в Пул и й е сипал солидна доза пиячка, подправена с приспивателни хапчета. „Седни да си починеш, мила, отивам да ти сипя още една чашка.“ Изчакал я е да заспи, после е почукал на съседната врата и е почерпил Матилда със същото. Бутилката е била в кухнята — какво по-естествено от това просто да я вземеш оттам. С добавките в нея.

— Но откъде се е снабдил с приспивателните? Той ми е пациент и съм абсолютно сигурна, че никога не съм предписвала нещо подобно нито на него, нито на Вайълит.

— Може да е използвал тези, които сте предписали на мисис Гилеспи.

— В такъв случай кога ги е откраднал? — попита Сара. — Матилда сто на сто би забелязала, че й липсват хапчета.

— И да е забелязала — обясни сержантът, — вероятно е решила, че ги е задигнала нейната собствена дъщеря. Почти съм уверен, че мисис Ласел е преслушвала аптечката на майка си. При нейното състояние…

— Кой ти каза? — запита Джак. Изглеждаше ядосан.

— Ако си говорим истината — ти. Но не бях сигурен какво точно употребява, докато вчера не претърсихме къщата заради дневниците. Никак не я бива в криенето. Цяло чудо е, че досега не си е имала работа с полицията. Сега обаче парите свършиха и неприятностите й са само въпрос на време.

— Нищо не съм ви казвал!

Купър неодобрително изцъка.

— Напротив, каза ми всичко, което беше разбрал за мисис Ласел, включително и това, че я презираш. Спомняш ли си, говорехме за Отело и Яго. Аз те слушах, но заедно с това гледах портрета й. Видях отчайващо слаб и фрагментарен характер, чиято относителна цялост — той описа с двете си ръце окръжност — зависи от външни стимулатори. Сравних бледите цветове и несигурните мазки на този портрет с яркостта и силата в портретите на Матилда и Сара и реших, че си нарисувал… жена без съдържание. Единственото реално нещо, което си могъл да усетиш у нея, е било отразена реалност — с други думи, личност, която се изразява като такава опосредствано, с помощта на нещо или някого. Не беше трудно да се досетя, че става дума или за алкохол, или за наркотици.

— Лъжеш най-безсрамно — възмути се Джак. — Казало ти го е онова копеле Смолет. По дяволите, Купър, нито съм видял, нито съм нарисувал нещо подобно.

Сержантът добродушно се засмя.

— Всичко си е там, приятелю, повярвай ми. Мистър Смолет нищо не ми е казвал.

Лицето му изведнъж помръкна.

— И двамата не биваше да укривате тази информация. Става дума за убийство — той погледна Сара. — А вие, докторе, ако ми позволите забележката, изобщо не трябваше да закачате мисис Ласел вчера. Хора като нея са абсолютно непредсказуеми, пък и сте били сами в къщата.

— Тя не е на ЛСД, Купър. Взема валиум. И откъде знаете, че съм говорила с нея за това?

— Аз съм полицай, доктор Блейкни, а вие определено имахте гузен вид. Какво ви кара да мислите, че взема само валиум?

— Тя ми каза.

Купър отчаяно вдигна глава към тавана.

— Дано прогледнете някой ден.

— Добре, какво взема тогава? — попита Джак. — Аз също си мислех, че са някакви успокоителни. Тя не се боцка. Гледах за следи от убождания, когато я рисувах гола. Не видях нищо.

— Зависи къде си гледал. Достатъчно е богата, за да върши нещата чисто. Обикновено белята идва от мръсни спринцовки и мръсни тоалетни. Къде си гледал все пак? Краката и ръцете, нали?

Джак кимна.

— А сети ли се да погледнеш вените около слабините?

— Не — призна Джак. — Нещата и без това бяха отишли доста далеч. Не исках да я насърчавам, блещейки се точно там.

Купър разбиращо кимна.

— Под дъските на пода намерихме материали за половин аптека. Транквиланти, барбитурати, амфетамини и значителни количества хероин, гарниран със спринцовки. Тя е хронично пристрастена и вероятно от години. Ще ти кажа още нещо — парите от майка й и припечеленото от цветарския магазин не биха могли да й стигнат, за да натрупа тези запаси. Смятам, че в анонимното писмо на Дънкан нещата са казани съвсем точно: Джоана е проститутка от висока класа, която работи, за да задоволява твърде скъпата си привичка. Предполагам, че е започнала още по време на брака й със Стивън Ласел.

— Но тя изглежда толкова… — Сара се поколеба — …незасегната.

— Няма да е задълго — отвърна Купър цинично. — Тепърва й предстои да открие реалния свят, където няма Матилда и пълна кесия. Когато се отчая, човек става немарлив към собствената си външност — той потупа ръката на Сара. — Не си хабете чувствата за нея. Тя цял живот само е лапала. Крайно време е лека-полека да започне да се учи да плаща.

О, връх на абсурда! У Джералд се е завъдила съвест. „Никога вече, Мати, моля те! — скимти той и се облива в сълзи. — Заради това и двамата ще идем в ада.“

Мъжката неблагодарност е направо невероятна. Нима си въобразява, че съм изпитвала някакво удоволствие да бъда мачкана и опипвана от някакъв малоумен палячо? Разбира се, виновен е баща ми. Вчера в пиянската си ярост започна да нарича Джералд как ли не. Сега Джералд иска да се връща пак при оная пачавра, дето първа го прелъсти, но този път вече щял да се жени за нея. „Грейс ще роди на Джери бебенце, Мати — фъфли ми той. — Джери иска бебенце.“ Защо, ах, защо дядо ми е бил такъв тъпанар? Колко по-разумно би било да изтърпи неприятностите, докато Джералд бъде освидетелстван, вместо да се опитва да и0излъже хората, че синът му е нормален.

Открих татко в библиотеката, пиян както обикновено, и направо му казах, че Джералд вече не ще да си играем. „И ти си същият идиот — обясних му. — Грейс няма да пропусне втората си възможност. Да не си въобразяваш, че тя не си е дала сметка колко повече ще спечели, ако се омъжи за Джералд, вместо да се задоволява с трохите, които ти й подхвърляш?“ Той се сви и заподмазва — напоследък винаги прави така, когато говори с мен. „Не съм виновен аз — започна да скимти, — че дядо ти е сбъркал. Трябвало е да изключи от завещанието си и евентуалните потомци на Джералд.“ Ядоса ме страшно. Бих го убила, но не ми върши работа. Все същото — той никога за нищо не е виновен. Виновен винаги е някой друг. Но този път по изключение е прав. Какъв, по дяволите, е смисълът да променяш реда на наследяване, за да попречиш на първородния си идиот да разполага с твоето имущество, щом не си взел предвид възможността някоя хитра кучка да го сграбчи между краката си? Сигурна съм, че дядо ми изобщо не е предполагал до каква степен идиотите обичат секса. И през ум не му е минавало, че един дебил може да реши да създава деца…

Накарах татко да стои с Укротителя цялата вечер, така поне известно време може би ще си държи езика зад зъбите. Джералд скимтеше в ъгъла, уплашен, че мога да го сложа и на него. Казах му, че ще бъда мила с него, стига да не чувам нито дума за Грейс и женитби. Сега вече е много послушен.

Колко е странно: те и двамата, колкото и да се безмозъчни, усещат, че е унизително да ти сложат това нещо на главата. Дънкан обаче, който има някакви претенции за интелигентност, по най-отвратителен начин се възбужда от него. За Джералд и татко Укротителят е необходимо наказание за греховете, които са извършили, и най-вече за греховете, които им се ще да извършат. За Дънкан той е фетиш — ключ към неговата потентност. Щом го сложи на главата си, неизменно получава ерекция. Какъв гнусен червей! Моли ме на колене да се омъжа за него, докато Вайълит и нейните родители продължават сватбените приготовления. Той просто не смее да поеме риска да загуби мизерната й зестра, преди да е напълно уверен, че ще получи моята.

Никога няма да сключа брак с мъж, който извлича удоволствие от собственото си унижение. Къде остава тогава моето собствено удоволствие? Най-много ми харесват, когато пълзят. Толкова мъже намират жестокостта на жените за привлекателна — отвратително! Също като кучетата — лижат ръката, която ги бие. Бедната Вайълит! Аз вкорених в душата на Дънкан такива фантазии, които тя никога няма да може да задоволи. Страшно интересно. И полезно. Не понасям щастливи физиономии. И ничие щастие впрочем…