Укротителят

ДЕСЕТ

Извикана от часа по химия, Рут се промъкна боязливо в стаята, в която директорката й бе посочила, видя Купър и спря пред вратата, опряла гръб в нея.

— Защо идвате пак? — попита тя. — Злепоставяте ме. Вече ви казах всичко, което знам.

Тя не беше в униформа, опънатата й назад коса беше прибрана в малък стегнат кок. Изглеждаше по-възрастна от своите седемнадесет години.

Купър много добре разбираше притеснението й. Всяко училище е нещо като прозрачен аквариум за декоративни рибки и това най-ясно се вижда в девическите колежи.

— Съжалявам, но разследването тръгна зле и в момента изглежда доста объркано.

Той кимна към един близък стол.

— Седнете, мис Ласел.

Тя се подчини с нежелание и Купър ясно усети как зад елегантната външност на привидно зряла жена се прокрадва неувереност на още невръстно момиче. Той намести тежкото си тяло на стола точно срещу нея. Погледът му беше сериозен, без да е заплашителен.

— Преди два дни получихме писмо, в което се говори за вас — каза той. — Беше анонимно. Там се твърди, че сте били в Сидар Хаус в деня, когато е умряла баба ви, и че сте откраднали някакви обеци. Има ли нещо вярно в това, мис Ласел?

Очите й се разшириха уплашено, но тя продължи да мълчи.

— Освен това — продължи той спокойно — от много достоверен източник ми беше съобщено, че баба ви е знаела за вашите кражби. Смятала е, че крадете от нея и пари. Вярно ли е?

Кръвта се дръпна от лицето й.

— Искам адвокат.

— Защо?

— Това е мое право.

Той кимна и стана.

— Добре. Имате ли собствен адвокат? Ако имате, можете да дадете на директорката телефона му, за да го извика. Ако нямате, убеден съм, че тя без колебание ще повика адвоката, обслужващ колежа. Вероятно ще се наложи да му се доплати за услугата — той се отправи към вратата. — Директорката ви сигурно ще пожелае да дойде тук лично, за да следи да не бъдат накърнени правата и интересите ви. Нямам възражения за нито един от двата варианти.

— Не — обади се тя стреснато. — Искам служебен защитник.

— Как така служебен? — прозрачността на намеренията й истински го забавляваше.

— От тези, които осигурява полицията.

Той се престори, че сериозно обмисля предложението, и това продължи доста дълго.

— Вероятно говорите за адвокатите, използвани в полицейските участъци, за да представят лица, които нямат собствен защитник.

Тя кимна утвърдително.

— При цялата ми добра воля, мис Ласел — отвърна той, — за подобна възможност и дума не може да става. Живеем във време на галопираща инфлация, държавните институции страдат от хронично безпаричие, а вие сте заможна млада дама и несъмнено сте заобиколена от хора, които изгарят от нетърпение да се застъпят за правата ви. Ще помолим директорката да ви намери адвокат. Убеден съм, че веднага ще го направи, ако не за друго, поне за да не тръгнат приказки, уронващи авторитета на колежа. В края на краищата тя е длъжна да мисли за името на своето училище.

— Копеле такова! — избухна Рут. — Щом е така, няма да отговарям на никакви въпроси.

Купър се направи на изненадан.

— Да разбирам ли, че вече не искате адвокат?

— Да… Не… — тя се бореше с колебанието си. — Няма да кажа нищо и толкоз.

Купър се върна и отново седна на стола си.

— Това си е ваше право, но ако не получа отговор от вас, ще се наложи да задавам въпроси на други хора. От опит знам, че крадците не се задоволяват само с един обект. Какво ще стане, ако събера всички ваши съученички и започна да ги питам, всичките заедно, дали не са им изчезвали разни неща през учебната година? Не е трудно да се отгатне какво ще си помислят, защото ще знаят, че съм дошъл точно заради вас.

— Това е изнудване!

— Това е стандартен полицейски похват, мис Ласел. Когато следователят не може да се сдобие с необходимата му информация по нормален начин, той е служебно задължен да търси други възможности.

— Не съм я убила! — яростно просъска тя, вперила очи в него.

— Нима съм казал нещо подобно?

Тя не можа да устои на желанието да му отговори.

— Не сте, но го мислите. Щом съм била там, защо пък да не съм я убила?

— Смъртта е настъпила някъде преди полунощ, между единадесет и дванадесет часа, да речем. Бяхте ли там по това време?

Облекчението й пролича 8съвсем ясно.

— Не. Тръгнах си в пет. Трябваше да се върна навреме за часа по физика, защото имам матура.

— В колко часа започна урокът?

— В седем и половина.

— Навреме ли стигнахте?

— Да.

— Как успяхте? Не сте изминали трийсет мили пеш за два часа и половина.

— Взех колело назаем.

Той я погледна с неприкрито недоверие.

— В колко пристигнахте при баба си, мис Ласел?

— Не знам точно. Някъде към три и половина, струва ми се.

— А в колко часа излязохте от училището?

— След като обядвах.

— Ясно — каза Купър сериозно. — Значи сте пропътували тридесет мили в едната посока за два часа, останали сте час и половина при баба си и след това отново сте навъртели тридесет мили с колелото. Явно сте доста тренирана млада дама. Мога ли да знам името на човека, който ви е заел велосипеда си? — той близна химическия си молив и се приготви да пише.

— Не знам на кого беше. Взех го без да питам.

Купър си записа.

— Искате ли да спрем дотук с преструвките и да започнем да наричаме нещата с истинските им имена? В момента вие ми казвате, че сте откраднали колелото. Както обеците и петдесетте лири.

— Но аз го върнах! Това не е кражба.

— Къде го върнахте?

— На стойката за велосипеди.

— Тогава сигурно ще можете да го познаете и да ми го покажете?

— Не знам. Просто взех най-доброто, което видях. Има ли значение какво е било?

— Има, защото ще ви кача отново на него и ще карам зад вас по целия път до Фонтуел — той изглеждаше развеселен. — Вижте, аз просто не мога да повярвам, че сте способна да вземете тридесет мили за два часа, но много ще се радвам за вас, ако ме убедите, че греша. Ще си починете час и половина в къщата и после ще се върнете обратно — пак с колелото.

— Не можете да ме накарате. Това си е чисто… — тя затърси думата — …мъчение.

— Повярвайте ми, мога да ви накарам. Наричат го „възстановка“. Видели са ви на местопрестъплението в деня на самото престъпление; член сте на семейството на жертвата и като такава имате свободен достъп до дома й, а освен това сте очаквали да наследите парите й. Всеки един от тези факти, взет отделно, ви нарежда между първите в списъка на заподозрените. Или ще докажете, че можете да отидете дотам с колело, което искрено би ме зарадвало, или веднага ще ми кажете как в действителност сте стигнали. Някой ви откара, нали?

Тя нацупено мълчеше и нервно стържеше по килима с върха на обувката си.

— Стопирах — заяви тя неочаквано. — Не исках да ви кажа, защото ако се разбере в училище, даскалите ще изпоприпадат.

— Когато напуснахте Сидар Хаус в пет часа, баба ви беше ли жива?

Тя изглежда се обърка от внезапната смяна на темата.

— Трябва да е била, нали, щом не съм я убила.

— Значи сте говорили с нея.

Рут едва успяваше да сдържа яда си.

— Да — с досада отговори тя. — Ключът ми беше останал в училище и трябваше да звъня на външната врата.

— Тя сигурно ви е попитала с какво сте дошли. Щом е било на стоп, едва ли ви е очаквала.

— Казах, че ме е докарал един приятел.

— Но това е било лъжа, нали? И защо, след като сте знаели, че ви предстои да се връщате пак на стоп, вече по тъмно, не помолихте баба си да ви откара? Тя е имала кола и освен това според вашите думи ви е обичала. Щеше да ви откара, без дума да обели. Защо сте предприели риска да пътувате на стоп по тъмно?

— Тогава изобщо не се замислих за това.

— Откъде хванахте кола в обратната посока, мис Ласел? От самото село или извървяхте трите мили по черния междуселски път, за да стигнете до магистралата? Ако са ви взели от Фонтуел, ще можем да намерим шофьора.

— Минах по черния път — каза тя колебливо.

— С какви обувки бяхте?

— С маратонки.

— Сигурно сте оставили следи по целия път. На онази дата през целия предиобед е валял дъжд. Явно на момчетата от следствието утре им предстои разходка сред природата. От обувките ви ще разберем дали казвате истината и ако ме лъжете — усмихна се той мрачно, — ще се постарая да направя живота ви ад. Ще разпитам всички момичета от училището под предлог, че искам да разбера кой ви е бил съучастник, като ви е прикривал, докато сте отсъствували без разрешение. Същевременно ще се опитам да установя какво сте откраднали и защо. Ако в края на разпита у някого е останал и грам доверие във вас, ще повторя всичко отначало. Ясен ли съм? И така — кой ви закара при баба ви?

В очите на момичето проблеснаха сълзи.

— Това няма нищо общо със смъртта й.

— Тогава какво ви пречи да ми кажете?

— Ще ме изключат от училище.

— Ще ви изключат още по-бързо, ако поискам всичките ви лични вещи като необходими за разследването.

Тя захлупи лице в дланите си.

— Приятелят ми — едва чуто каза тя.

— Име? — запита Купър неумолимо.

— Дейв. Дейв Хъджис.

— Адрес?

Тя поклати глава.

— Не мога. Той ще ме убие.

Купър гледаше наведената й глава.

— Как се срещнахте с него?

Рут повдигна мокрото си от сълзи лице.

— Работеше по асфалтирането на алеите в училището — тя прочете неодобрението в очите му и спонтанно се заоправдава. — Не е това, което си мислите.

— Мога ли да знам какво си мисля?

— Не съм някаква долнопробна мръсница. Ние се обичаме.

Сексуалният й морал беше последното нещо, което интересуваше Купър в момента, но за нея явно стоеше на преден план. Той разбра, че започва да изпитва съжаление към нея. Когато е наричала майка си курва, вероятно е обвинявала и самата себе си, мислеше си той.

— Има ли собствено жилище?

Тя поклати глава отрицателно.

— Самонастанил се е на едно място.

— Но вероятно има телефон. Как се свързвате с него?

— Има мобифон.

— Ще ми кажете ли номера?

Момичето уплашено го погледна.

— Той направо ще побеснее.

„Права си — помисли Купър, — наистина ще побеснее.“ Опитваше се да отгатне в какво ли ще се окаже замесен Хъджис. Наркотици? Блудство с непълнолетни? Порнография? Ако някое от трите се окажеше вярно, изключването щеше да бъде последният и най-малък проблем на Рут. За момента Купър се отказа да пита за адреса и телефонния номер.

— Разкажете ми за него — предложи той. — От колко време се познавате? На колко години е?

Наложи се да вади насила думите от устата й и да сглобява историята парче по парче. Тя говореше, той слушаше и преценяваше, като от време на време внимателно и ненатрапчиво я подканяше да продължава. Потвърдиха се най-лошите му страхове — изобщо не ставаше дума за забранена невинна любов между представители на Монтеки и Капулети, а за жалка и зловонна хроника на половинчасови сеанси в каросерията на бял „Форд-транзит“. Въпреки това разказът имаше някакъв далечен сексуален привкус и Купър се чувстваше не по-малко неудобно от Рут. Доколкото можа, се опита да направи нещата по-поносими за нея, но притеснението й се оказа заразно и те много по-често гледаха встрани, отколкото един в друг.

Всичко започнало преди шест месеца, когато една пътна компания се заела с асфалтирането на училищните алеи, а подробностите по запознанството бяха съвсем банални. Училище, пълно с момичета; Дейв се увърта около най-хубавичката; Рут е поласкана от недвусмисленото му възхищение, още повече че всички момичета са наясно — тя е единственият обект на хубавеца. Следват копнеж и отчаяние, когато алеите са завършени и бригадата си тръгва. После идва една уж случайна среща, когато веднъж Рут се разхожда сама. Двадесет и осем годишният опитен гамен среща седемнадесетгодишно момиче, мечтаещо за романтични преживявания. О, той я уважавал, той я обичал, щял да я чака до края на дните си, ако трябва, но (каква огромна роля играе думичката „но“ в живота на хората, за кой ли път се удиви Купър) след по-малко от седмица я обладал в каросерията на своя „Форд“. Споменът за невероятно мръсното одеяло, хвърлено върху брезента на пода, изглежда й пречеше да извика в паметта си удоволствието и възбудата. Въпросната вечер тя се измъкнала през прозореца на първия етаж и се озовала в прегръдките на любимия. Пушили, пили и си приказвали, уютно сгушени на тъмно в паркираната кола. Е, той нямал кой знае какво възпитание и не се изразявал особено добре, но нямало значение. Това, което се случило после, макар и да не влизало в плановете й, също нямало голямо значение, защото когато се стигнало дотам (погледът опровергаваше думите й), нейното желание било не по-малко от неговото.

Купър едва се възпря да не я попита наистина ли е толкова глупава, колкото изглежда. Защо се така подценява? Защо от цялото училище единствена тя се беше хванала с такъв тип? Защо й е трябвало да се свързва с полуграмотен бачкатор? И накрая, как може да е толкова наивна да вярва, че той е искал от нея нещо повече от неангажиращ секс с неопитна девственица? Разбира се, Купър не зададе тези въпроси — не беше чак толкова жесток човек.

След това изглеждало, че всичко е приключило, но те (отново случайно) се срещнали през ваканцията. Не се били виждали след онази нощ в колата и надеждата на Рут вече започнала да се превръща в депресия. Карала Великденската ваканция при баба с8и във Фонтуел (обикновено ходела там, обясни тя, защото се чувствала по-добре, отколкото при майка си) и един ден взела автобуса за Бърнмаут, за да отиде на пазар. Там неочаквано се появил Дейв и страшно се зарадвал, че я вижда, но бил и сърдит, понеже не отговорила на писмото му. Купър си представи трогателната сцена: „Какво писмо? Как какво — онова, дето шибаните пощаджии са изгубили.“ Двамата отново се вкопчили в здрава прегръдка в каросерията на форда, после Дейв я откарал вкъщи и явно тогава разбрал, че Рут може да става и за нещо повече от едно бързо чукане върху брезента, когато му се прииска.

— През цялата ваканция той навсякъде ме водеше със себе си. Беше прекрасно. Това бяха най-хубавите дни в живота ми. — Рут произнесе тази патетична тирада с равен глас. Изглежда споменът вече беше поизбледнял.

Не споделила нищо с баба си — дори в най-смелите си мечти не смеела да допусне, че е възможно Матилда да хареса Дейв. Затова, подобно на шавлива съпруга, непрекъснато измисляла какви ли не оправдания за отсъствията си.

— Баба ви вярваше ли ви?

— По онова време тя беше наистина зле с артрита. Каквото и да й обяснявах сутрин, до вечерта го забравяше.

— Дейв идвал ли е да ви взима от самата къща?

— Само веднъж. Не исках да идва там.

— Той ли предложи да започнете да крадете от баба си, или идеята беше ваша?

— Не стана точно така — възрази Рут горчиво. — Веднъж бяхме останали без пари и аз взех малко от чантата й. Смятах да ги върна.

— Но по-късно не успяхте да ги възстановите…

— Не — отвърна тя.

— После?

— Тя имаше толкова много неща — бижута, украшения, сребърни монети. Повечето от тях изобщо не харесваше. Беше много стисната. Нищо не й пречеше да удвои месечната ми издръжка, но дори не е помисляла да го направи.

— И затова вие й задигахте тези безполезни неща, а Дейв ги продаваше.

Тя не отговори.

— Какво стана с работата на Дейв при асфалтаджиите?

— Нямат работа — вдигна тя рамене. — Той не е виновен. Ако имаше какво да работи, сигурна съм, че би работил.

„Тя да не би наистина да си вярва?“

— А междувременно сте продължавали да крадете от баба си през целия втори срок и през лятната ваканция.

— Това не е кражба. Рано или късно всичко щеше да стане мое.

„Дейв изглежда добре я е подковал Или пък греша? Може би тя наистина мисли така.“

— Нека не забравяме, че в крайна сметка не наследихте нищо.

— Не е справедливо лекарката да вземе всичко. Тя не ни е дори далечна роднина.

— Адресът на Дейв, моля, мис Ласел.

— Не смея — сви се тя с неподправен ужас. — Ще ме убие.

В този момент търпението на Купър се изчерпа.

— Нима? И какво от това? Едва ли ще бъде голяма загуба за някого. Майка ви сто на сто няма да си изплаче очите заради вас, а за останалите ще бъдете просто статистика — още едно момиче, позволило да го използват и захвърлят — той съчувствено поклати глава. — Ще бъде жалко за парите, изразходвани за образованието ви. — Купър огледа стаята. — Моите деца биха дали всичко, за да имат вашите условия. Те, разбира се, биха извлекли по-голяма полза от вас. — Той замълча за момент, после затвори бележника си и с въздишка стана от стола. — Принуждавате ме да действам по най-грубия начин. Налага се да се обърна към директорката ви.

Рут отново показа обезоръжаваща наивност.

— Тя нищо не знае. Няма как да е разбрала.

— Знае обаче името на фирмата, която е работила по алеите.

Тя избърса с ръкав мокрия си нос.

— Защо не искате да ме разберете? Аз трябва да следвам.

— Защо? — попита той с престорено учудване. — За да можете с приятеля си да сте по-близо до неопитните и лековерни първокурсници? Какво би могъл да прави той при тях, освен да им пробутва наркотици или нещо от тоя род?

Сълзите неудържимо се затъркаляха по бузите й.

— Само така бих могла да се отърва от него. Казах му, че ще се запиша в Ексетър, но го излъгах. Ще направя точно обратното — ще отида в някой от университетите на север, защото са по-далече оттук.

Неочаквано за себе си Купър усети вълнение. Думите на момичето доста приличаха на истина. Запита се какво ли беше й направил Дейв, за да се страхува от него толкова много, че да вижда единственото възможно спасение в бягството. Дали не беше изгубил търпение и е убил мисис Гилеспи, за да може Рут по-скоро да получи наследството?

Купър отново се върна на стола си.

— Давам си сметка, че никога не сте виждали баща си и желанието ви да намерите някой, който да го замести, е било причина да се забъркате с Дейв. Разбирам също и стремежа ви да се измъкнете от него, но отиването ви в университета с нищо няма да помогне, мис Ласел. Може би ще прекарате един-два спокойни семестъра, преди Дейв да ви открие, но всичко ще свърши дотам. Как смятате да запазите в тайна местонахождението си? Нима ще забраните на служителите в училищната канцелария да кажат в кой университет сте отишли? Можете ли да убедите майка си и приятелите също да си мълчат по въпроса? Рано или късно някой от тях ще отговори на вежливо телефонно обаждане на непознат и тайната ви отива по дяволите.

Тя буквално се смаляваше пред очите му.

— Значи нищо не може да ми помогне?

Той ядосано се намръщи.

— Може. Като начало ми кажете къде да го намеря.

— Ще го арестувате ли?

— По какво обвинение?

— Заради кражбите. Сигурно ще трябва да арестувате и мен?

— Засега съм длъжен единствено да съобщя на изпълнителите на завещанието. Не е изключено те да решат, че ще бъде по-добре нещата да се потулят.

— Значи вие просто искате да го разпитате какво е правил в деня, когато умря баба?

— Да — призна той.

Рут поклати отчаяно глава.

— Не можете да си представите какви неща върши с мен, когато е сърдит — очите й отново се насълзиха. — Щом няма да го пращате в затвора, не мога да ви кажа адреса. Вие не го знаете какъв е. Отмъщението му ще бъде страшно.

— И какво ще бъде то?

Тя отново поклати глава, този път по-решително.

— Няма да ви кажа.

— Ние можем да ви охраняваме.

— Той ми обеща, че ако направя нещо, което не му харесва, ще дойде в училището и ще направи сцена пред всички. Тогава със сигурност ще ме изключат.

Купър усети, че започва да се обърква, и това го ядоса.

— Щом толкова сте се страхували от изключване, защо изобщо ви е трябвало да бягате от училище и да се срещате6с него? Ако ви бяха хванали тогава, щяха да ви изключат на часа. Тя мълчеше и нервно мачкаше подгъва на сакото си. Накрая едва чуто прошепна:

— Тогава не предполагах, че толкова много ще искам да продължа образованието си.

Купър кимна разбиращо.

— Ето за такива случаи хората казват: „Каквото сам си направиш…“ — той се усмихна накриво. — Вие не сте единствената, която е изпадала в наивно заблуждение, че нещата все някак си ще се наредят от само себе си, и то точно както на нас ни харесва. Във връзка с това ми идва наум още една поговорка: „Тежката болест изисква силно лекарство.“ С други думи, съберете кураж и идете да разкажете всичко на директорката, преди да го е научила от мен. Не е изключено тя да ви разбере, ако усети, че разчитате на нейната човечност.

— Как не! Ще подскочи до тавана и ще ме направи на нищо.

— Виждате ли някаква друга възможност?

— Да се самоубия.

— Реакция на безгръбначно — констатира той. — Що за глупава идея — да си лекуваш главоболието, като си пръснеш главата? — Купър сложи длани върху нейните. — По-смело, момиче! Кажи ми адреса на Дейв и после върви да разкажеш всичко на директорката.

Устните й затрепериха.

— Ако се съглася, ще дойдете ли с мен в дирекцията?

„Смили се, Господи! — простена той мислено. — Нима не ми стига, че толкова години водя за ръчичка моите собствени8деца?“

— Съгласен съм, но ако директорката ми каже да напусна, ще я послушам. Не забравяйте, че не съм тук в качеството на ваш настойник или пазач.

— Бърнмаут. Пелис Роуд, номер двадесет и три — прошепна тя. — Майка ми ме е натопила за кражбите, нали? — в гласа й звучеше неприкрито отчаяние — отчаянието на човек, комуто никой и нищо не е останало.

— Не — отговори Купър. — За голямо съжаление тя абсолютно нищо не пожела да ми каже.

Когато по-късно същия следобед Сара зави с колата си по алеята към къщата, беше изненадана от напълно неочаквана гледка: пред вратата, в интимна близост една до друга, бяха паркирани колите на Джак и на Купър. Първият й подтик беше да обърне и незабавно да се махне. Нямаше нерви да разговаря с когото и да било. Още по-малко желаеше отново да се самоанализира пред Купър, докато за разнообразие съпругът й се опитва да доразруши това, което беше останало от връзката им. После се ядоса и яростно стисна волана. По дяволите, все пак това беше нейната собствена къща! Щеше да е абсолютно ненормално да обикаля наоколо с часове, за да избегне срещата с наглия си съпруг и с надутия полицай.

Сара тихо се промъкна през входната врата. Съобрази, че ако мине на пръсти край студиото, ще може да се шмугне в кухнята, без никой да разбере, че се е върнала. Съвсем не на място си спомни една сцена между майка й и баща й — затръшвайки под носа му кухненската врата, тя му беше казала: „Къщата на англичанина е неговата крепост, кухнята за англичанката е нейният затвор.“ През вратата се чуха гласове и Сара с досада разбра, че кухнята е вече заета. Тя въздъхна, изчака, докато самообладанието й се върна и я обхвана като здрава плетена ризница. После влезе.

Джак, сержант Купър и Рут Ласел погледнаха към нея над чашите с вино, които държаха. По лицата им ясно се изписа притеснение и тревога.

— Здрасти — каза Сара в настъпилата тишина. — Намерили сте виното от 1983 година без затруднения, както виждам.

— Пийни с нас — предложи Джак и се пресегна за чиста чаша от плота за изцеждане на съдовете. — Много е хубаво.

— Не се съмнявам — отвърна тя. — Това е първата голяма класирана реколта от района Сент Емилион. Още когато го купих, струваше цяло състояние.

— Не бъди толкова нелюбезна, драга. Все някой трябваше да започне да го пие, защото ти не би го опитала и до края на дните си — за вас, дегустаторите, виното никога не е достатъчно отлежало. — Джак напълни чашата и я бутна към нея. Очите му проблясваха шеговито. Тя усети как в нея отново се пробужда нежност към този неотразим мръсник и си помисли, че любовта е най-труднолечимата болест. Прикри чувствата си зад бездушна усмивка.

— След известни недоразумения стигнахме до следното общо заключение — продължи той с псевдонаучна високопарност: — Цвят — тъмнорубинен; плътност — изключителна; букет — много екзотичен, с мирис на стар тютюн, френско грозде и намек за билки и подправки.

— Това е вино от специална реколта, профан такъв. Предназначено е да се вкусва и оценява от познавачи, а не да се пие в пет следобед на кухненската маса. Обзалагам се, че изобщо не си го оставил да подиша отворено, а просто си го налял като лимонада.

Купър се прокашля.

— Съжалявам, доктор Блейкни. Ние казахме, че предпочитаме чай.

— Виж го ти, страхливият му мишок — възкликна Джак, без ни най-малко да губи доброто си настроение. — Та нали когато извадих бутилката, само дето не се задавихте в слюнката си. Не се бойте, приятелю, а си пийте виното — ще видите, че тя няма да ви убие. Освен това — обърна се той към Сара — точно се колебаехме дали да повторим, но решихме, че тактичността изисква да изчакаме да си дойдеш, преди да отворим втора бутилка.

— Ако го бяхте направили, шансовете ви да доживеете до дълбоки старини щяха катастрофално да намалеят — каза тя, докато окачваше чантата си. Пусна палтото направо на пода и се приближи до масата. — Добре, дай насам чашата, но отсега мога да ви уверя, че не е готово за пиене. Трябваха му поне още три години — тя седна на празния стол и придърпа чашата към себе си. Покри отвора й с длан, а с другата ръка леко я разклати, за да „събуди букета“. Помириса, без да отпива.

— Кой усети тютюневия аромат?

— Аз — нервно се обади Купър.

— Много добре. В справочниците пише, че в основата на букета на тази реколта трябва да бъде ароматът на опушено дърво. А кой позна за френското грозде?

Купър отново посочи себе си.

— Правили ли сте някога дегустация? — запита тя.

Той поклати глава отрицателно.

— Трябва да опитате. Явно имате нюх за виното.

— Рут и аз смятаме, че се усеща също аромат на билки и някаква подправка. Каква оценка получаваме?

Тя отпи малка глътка и остави преливащите аромати да галят езика и небцето й.

— Грандиозно — проговори Сара накрая, — но дяволски се радвам, че не сте отворили втора бутилка. В книгите е казано още три години и аз ще се придържам към инструкциите. Какво впрочем правите всички тук? — очите й се спряха на Рут. — Не трябваше ли да бъдеш на училище?

Настъпи неловко мълчание.

— Рут е изключена — обясни Джак — и искахме да разберем дали ще се съгласиш да поживее тук с нас двамата, докато намери нещо друго.

— Разбирам.

Сара отпи още една глътка и го погледна замислено.

— Това „с нас двамата“ — попита тя с престорено мек глас — означава ли, че отново ще бъда наказана с твоето присъствие?

— Зависи, ангел мой.

— От какво — дали ще те приема ли?

— Не. Зависи дали ще играем по моите или по твоите правила.

— Или по моите — отвърна тя безцеремонно, — или никак.

— Засрами се — усмихна се той едва забележимо.

Сара продължи да го гледа още няколко секунди, после се обърна към Рут.

— За какво те изключиха?

Рут, която от влизането на Сара не беше вдигнала поглед от масата, сега косо погледна към Купър.

— Сержантът ще ви каже.

— Предпочитам да го чуя от теб.

— За нарушаване на училищния правилник.

— Всички правила ли си нарушавала или само някои?

— Напускане на района на училището без разрешение.

— Значи времената изобщо не са се променили. Една моя съученичка я изключиха, защото беше слязла по противопожарната стълба, за да приказва с някакви момчета долу. Хванаха я, понеже всички бяхме увиснали по прозорците да коментираме срещата. Вдигахме такава врява, че чак директорката ни чу. Изключиха приятелката ми моментално. Сега е съдебен адвокат и е много добра при това.

— Мен ме изключиха, защото спях с приятеля си — тихо каза Рут. — Директорката заяви, че оказвам вредно влияние на останалите момичета. Нарече ме аморална.

Сара погледна въпросително Купър, а той кимна.

— Е, значи все пак нещата са се променили — поправи се тя. — Момиче от моето поколение никога не би имало смелостта да извърши нещо толкова предизвикателно. Ние живеехме с твърдото убеждение, че евентуалният ни бъдещ съпруг непременно би разгласил навсякъде, ако се окаже, че съпругата му не е девствена — тя се изкиска. — Имахме голяма информация по въпросите, засягащи любовните ухапвания и унищожителния ефект на страстната френска целувка, и с това се изчерпваха знанията ни по въпроса. Втълпяваше ни се, че ако допуснем някой мъж да слезе по-ниско от врата ни, едва ли не ще получим обриви и пришки или пък ще хванем гъбички. Това стана причина по-късно, когато разбрахме, че са ни пробутвали опашати лъжи, да преживеем страшен шок заради пропуснатите възможности — тя отново отпи от чашата си. — Поне заслужаваше ли си да те изключат заради твоя приятел?

— Не — една сълза се търкулна от очите на момичето и капна на масата. — Не знам какво да правя. Искам да следвам.

— В такъв случай най-разумно е да се върнеш в Сидар Хаус при майка си. Тя ще те прати в друго училище.

Защо все пак я беше довел Купър? Или я беше довел Джак?

Сержантът излезе от вцепенението си

— Приятелят й вероятно ще бъде много разгневен след разговора си с мен и първото място, където ще я потърси, ще бъде Сидар Хаус. Давам си сметка, че това, което правя, е чисто натрапничество, но в момента не мога да се сетя за нещо по-добро. Да бяхте видели как се отнесоха с нея в училището! — той изглеждаше ядосан не на шега. — Наредиха й незабавно да си събере багажа и повикаха такси, за да я махнат оттам колкото е възможно по-бързо. Казах им, че аз ще я закарам и могат да си спестят таксито. Не бях виждал подобно нещо — човек би помислил, че е извършила някакво много тежко и гнусно престъпление. А най-неприятното е, че те така и нямаше нищо да узнаят, ако аз не бях я убедил да си признае. Сега се чувствам отговорен за станалото, но тогава си бях въобразил, че ще зачетат нейната откровеност и ще й се размине само с последно предупреждение. Аз например бих постъпил точно така на мястото на директорката.

— Майка ти знае ли? — попита Сара.

— Джак ме накара да телефонирам.

— Тя съгласна ли е да останеш тук?

— Не знам. Каза само, че ще говори с мисис Харис, и затвори. Изглеждаше бясна — Рут беше навела глава и бършеше очи 8с носната си кърпичка.

Сара мрачно погледна Джак.

— В такъв случай ти трябва да й съобщиш. Аз не съм на първо място в класацията тези дни и не ми се вярва да примре от радост, като ме чуе.

— Току-що опитах. И на мен ми затвори телефона.

Сара се канеше да го попита с какво е заслужил такова нелюбезно отношение, но в последния момент се отказа. Познаваше го и беше сигурна, че отговорът щеше да бъде неприятен и заблуждаващ, също като отговорите и уроците, които напоследък й даваше самият живот. Не можеше да свикне с бързината, с която събитията подобно на топка в игрален автомат непрекъснато вземаха най-неочаквана посока. Тази сутрин денят й се очертаваше да бъде поредният самотен уикенд — а сега?

— Но някой все пак трябва да й каже — заяви тя с раздразнение в гласа, хващайки се за единственото нещо, което поне със сигурност знаеше, че трябва да бъде свършено. — При това вие сте този, който е длъжен да го направи — погледна тя към сержанта. — Нямам нищо против Рут да остане, но само при условие, че майка й знае къде се намира.

Купър я погледна стреснато.

— Не е ли по-добре да се обърнем към социалните служби? — предложи той. — Да ги използваме като трета страна, която да обясни как стоят нещата.

Сара присви очи.

— Обикновено аз съм много хрисима жена — изрече тя бавно, — но сега имам чувството, че се събужда тъмната страна на характера ми, и като ви слушам, започвам да вярвам, че тя е по-добрата от двете. Чуйте, къде си мислите, че се намирате? На безплатна почерпка? Държа да ви напомня, че току-що изпихте чаша много скъпо вино от моите запаси. Това е Сент Емилион! Оценено със задна дата и индексирано към инфлацията, струва повече от седем лири чашата. С други думи, вие ми дължите тези пари и затова не е уместно да се опитвате да се измъквате, като прехвърляте отговорността за бъдещето на това дете в ръцете на преуморени и лошо платени социални работници. Те не могат да направят нищо друго, освен да я настанят в някой дом, пълен със също такива отчаяни младежи като нея.

С всяка изминала секунда Купър се чувстваше все по-жалък.

— Освен това като сте подценили старомодния морал, който все още цари в девическите колежи, сте станали причина тази млада жена да бъде изключена от училище в навечерието на най-важните изпити в живота й. Живеем в свят, където разкъсването на женските утроби е единственият начин, който човечеството познава, за да се възпроизвежда. Най-малкото, което може да се предложи на жените в това положение, е поне да им се даде възможност да получат достатъчно добро образование, а то ще направи по-поносима доживотната присъда на майчинството. Едно е да седиш и тъпо да гледаш в стената пред теб, съвсем различно е да знаеш какво има зад тази стена, да притежаваш знанията и увереността, че можеш да я преодолееш и да превърнеш това преодоляване в извор на оптимизъм и положителни емоции. Който не го разбира, изобщо не е наясно какво огромни влияние оказват върху потомството си образованите и умни жени.

Рут иска да следва. За да може да постигне това, първо трябва да си вземе матурата. Наложително е Джоана да намери училище, в което да приемат Рут незабавно. За целта някой — тя посочи с пръст Купър, — и това сте именно вие, трябва да й обясни, че дъщеря й е тук и има сериозни причини да остане и че се налага Джоана да дойде и да поговори с нея, преди тя да е загубила всякакъв шанс да продължи образованието си. — Сара се обърна към момичето. — А ако ти посмееш да ми кажеш, че си се предала и не искаш да се бориш за бъдещето си, ще ти дръпна такъв як бой, та ще ме помниш до края на дните си.

След последната заплаха в стаята настъпи продължително мълчание. После Джак се размърда.

— Ето, сега виждате в действие „правилата на Сара“, за които стана дума преди малко. Всъщност то е само едно — не се признават никакви човешки слабости. Може и да не сте забелязали, но в изказването й имаше цели страници подтекст, където същите тези наши ужасни несъвършенства бяха доста явно загатнати: некомпетентност, колебливост, пресметливост, сговорчивост, плахост, нерешителност… Макар и да не ги допуска, тя гледа на тези тъжни човешки недостатъци с труднопоносимо търпение и снизходителност, но да приемете това, значи да признаете колко малко самоуважение ви е останало — той се усмихна разбиращо на Купър. — Съчувствам ти, приятел, обаче Сара както винаги е права. Някой все пак трябва да каже на Джоана — и това си точно ти, защото имаш най-много грехове за изкупване. Ти си станал причина за изключването на Рут, а освен това току-що има неблагоразумието да изпиеш чаша вино, която струва повече от седем каймета. Няма как.

Купър поклати глава

— Надявам се, че мис Ласел ще успее да се приспособи към вашето семейство. За себе си се убедих, че не мога, и затова изчезвам по най-бързия начин.

Сара обаче не беше пропуснала думата „семейство“

— Изглежда вие сте по-добре осведомен от мен за семейното ми положение, сержант. Как го постигате? — запита тя рязко.

— Няма такова нещо, докторе. Аз просто никога не се заричам — той пристъпи към нея. — Както някой ми беше казал, животът е голям мръсник. Винаги е готов да ни издебне в гръб и да нанесе удар точно когато най-малко очакваме.

Когато отвори вратата на стаята за гости и включи осветлението, Сара усети, че момичето започна да трепери.

— Какво има? — попита я тя.

— На първия етаж сме — едва чуто отрони Рут. — Ако Дейв дойде, лесно ще влезе.

— Предишният обитател, Джефри Фрилинг, е имал несполучливата идея да размести стаите. Обзавел е приемни на горния етаж заради по-добрия изглед. Ние започнахме да връщаме нещата по местата им, но това отнема много време и разместването върви бавно — тя отвори междинната врата. — Към гостната има отделна спалня — обърна се и забеляза стреснатия поглед на момичето. — Но ти си много уплашена! Искаш ли да спиш на горния етаж в моята спалня?

Рут заплака.

— Съжалявам… — изхлипа тя. — Толкова съм объркана! Дейв направо ще ме убие! В училище си бях толкова добре — той не можеше да влезе там.

Сара обгърна тънките й рамене и силно я притисна към себе си.

— Ела горе — каза тя меко. — С мен ще си в безопасност. Тук може да спи Джак. „И онова копеле добре да го подреди, ако реши да дойде — рече си тя наум. — Ха, ха! Поне веднъж престъпните му наклонности ще послужат на справедлива кауза.“

През самотните си вечери Сара си беше фантазирала за изкуствената хирургическа стерилизация като възможност да си спести хиляди неприятности, но сега беше готова да се задоволи със студено легло и някакво подобие на извинение от негова страна. Компромисът никак не беше малък, ала тя се чувстваше толкова глупаво радостна от завръщането му, че й се виеше свят — сякаш в продължение на пет минути беше изпълнявала кълбо напред.

Миналата седмица Джоана се премести в апартамента в Лондон и за пръв път след вялия й опит да създаде семейство аз съм единствен обитател и владетел на Сидар Хаус. Прилича на победа, но не усещам очакваната радост и облекчение. Играта май не си струваше труда. Уморена съм.

Струва ми се, че ние с Джоана някак странно имахме нужда една от друга. Не може да се отрече — всяка от нас беше наясно с чувствата на другата и макар и неестествено, това все пак беше някакво разбирателство или поне разбиране. Не се погаждахме, но в това няма нищо чудно, като се има предвид, че и двете не се погаждаме с когото и да било другиго. Имаше някакво странно удоволствие да живеем в атмосфера на еднообразните обиди и нападки, които сме си отправяли, откакто се помним, и които са толкова износени и остарели, че понякога дори не забелязвахме какво си казваме една на друга.

Липсват ми дребни неща. Например начинът, по който непрекъснато тормозеше Спиди в градината и караше горкият човечец да се пита дали не се е побъркала. Липсват ми язвителните й забележки за моето готвене, но най-вече ми липсва онова, което навремето ме вбесяваше — нейното дълго и непробиваемо мълчание. В края на краищата да живееш с някого не означава непременно да разговаряш с него за щяло и нещяло. По-важно е да изпитваш сигурността от присъствието на друг човек, пък бил той и най-себичният егоцентрик. Много се страхувам, че като я отпратих да се оправя както знае, навредих и на двете ни. В края на краищата докато бяхме заедно, успявахме да задържим най-лошото от нас вътре в себе си или поне си го изкарвахме една на друга. А сега?

Пътят към ада е покрит с добри намерения…