Укротителят

ЕДНО

Доктор Сара Блейкни стоеше до ваната и се питаше как е възможно смъртта да бъде представяна като избавление или като някаква победа. В гледката пред нея нямаше нищо патетично, което да подсказва, че Матилда е изоставила тленната си обвивка в името на един по-добър свят; нямаше дори намек, че е намерила покой в смъртта. На лицето на спящия човек ясно е изписано бъдещето пробуждане. При мъртвия то липсва.

— Личното ми мнение е „не“ — отвърна тя на въпроса на полицая. — Матилда Гилеспи е последният човек, за когото бих повярвала, че ще посегне на живота си.

Те се взираха в гротескно-строгото лице, застинало неподвижно в мътната вода. Те беше притиснато в страховито, подобно на клетка за птици метално приспособление, изпод чиито пръчки се подаваха, сякаш поникнали от главата, стръкове коприва и жълти маргаритки. Из водата плуваха сбръчкани и полусплути цветчета и тичинки. Някои от тях бяха полепнали по мършавите рамене на мъртвата и по ръбовете на ваната. На пода лежеше окървавен кухненски нож, сякаш току-що отронил се от пръстите, които го бяха държали. Всичко напомняше известната картина с убития във ваната Марат, но беше много по-отблъскващо.

„Горката Матилда — помисли Сара, — подобна гледка би я отвратила.“

— Какво, по дяволите, е това? — кимна полицейският сержант към покритата с жалки сиви кичури глава на мъртвата. Гласът му потреперваше от погнуса.

Сара изчака, докато се увери, че може да контролира собствения си глас:

— Това е Укротителят — каза тя. — Старинен уред за мъчение. През Средновековието е използван за усмиряване на прекалено устати жени. Принадлежи на семейството на Матилда от много отдавна. Знам, че сега изглежда ужасно, но тя го държеше долу в хола, над една саксия с мушкато. Като декоративен елемент беше рядко ефектен.

Тя се сепна от казаното и покри устата си с длан. Полицаят несръчно я потупа по рамото. Сара прочисти гърлото си.

— Беше бяло мушкато и цветовете му се подаваха измежду металните решетки. Нейният „булчински венец“ — така го наричаше. Трябва да знаете, че Матилда беше изключително изтънчена жена. Макар да беше много горда, голяма снобка, нетолерантна и враждебна към другите, за човек, чието единствено задължение през целия му живот е било да си стои вкъщи, тя имаше блестящ ум и прекрасно чувство за хумор. Сух и язвителен. Булчински венец — повтори замислено лекарката. — Как беше…

— „Хамлет“ — обясни Сара на полицая, сякаш се извиняваше, — смъртта на Офелия. Удивително е как човек си спомня подобни неща след толкова години — трябва да съм го учила още в прогимназията.

Той отново се вгледа във ваната.

— Мисис Гилеспи беше ли чела „Хамлет“?

Сара измъчено кимна:

— Веднъж ми каза, че цялото й образование се състояло в това да учи наизуст големи откъси от Шекспир.

— Но ние едва ли ще научим нещо повече, като седим тук и гледаме бедната жена — каза малко троснато полицаят. — Освен ако и Офелия не е била убита.

Доктор Камарън поклати глава:

— Не е. СМъртта при нея е настъпила вследствие на удавяне — обясни той замислено. — В състояние на умопомрачение. — Докторът погледна Сара. — Мисис Гилеспи изпадаше ли в депресивни състояния?

— И да се е случвало, никога с нищо не го е показвала.

За полицейския служител присъствието на мъртвата беше значително по-мъчително, отколкото за двамата лекари, затова той поведе Сара към стълбищната площадка.

— Хиляди благодарности, че ни отделихте от времето си, доктор Блейкни. Съжалявам, че трябваше да изтърпите това, но се предполага, че като неин домашен лекар я познавате по-добре от мнозина.

Тя въздъхна.

— При старите хора е най-зле — продължи полицаят. — Живеят сами, загърбени от обществото… Понякога минават седмици, преди да ги намерят. — Той направи гримаса. — Много е неприятно. Направо имахме късмет, дето я откриха толкова скоро — след не повече от четиридесет часа според доктор Камарън. По негова преценка е станало в събота, някъде около полунощ.

Сара се облегна на стената и се загледа през площадката към спалнята на Матилда. През отворената й врата се виждаше старият дъбов креват, отрупан с възглавници. Витаеше странно усещане за присъствие — сякаш вещите, принадлежали на Матилда, все още пазеха нещо, което вече го нямаше в тялото й.

— Не беше чак толкова възрастна — възрази Сара уморено. — Шестдесет и пет, не повече… В днешно време изобщо не е много.

— Изглежда по-възрастна — отбеляза полицаят спокойно, — но в това няма нищо странно, след като всичката кръв е източена от тялото й. — Той погледна в бележника си: — Споменахте, че има дъщеря, живееща в Лондон, и сте чували и за някаква внучка, която е в пансион.

— Мистър и мисис Спиди сигурно знаят повече.

Беше успяла да ги зърне за миг в библиотеката при пристигането си: със сивкавите си лица, от които ужасът беше изтрил всякакво изражение, всеки вкопчил отчаяно ръце в ръцете на другия, те много приличаха на силно изплашени деца.

— От дълги години идват два пъти седмично. Той се грижи за градината, а тя чисти. Би трябвало да знаят повече от когото и да било.

Сержантът си записа.

— За съжаление от намирането на тялото досега нямаме никакви резултати от разпита им, като се изключат истеричните пристъпи на мисис Спиди. За всеки случай ще поразпитаме и из селото. — Той погледна към спалнята. — Там има празен флакон от барбитурати, а до него недопита чаша с уиски. Прилича на добре премислена работа… Продължавате ли да твърдите, че не сте очаквали да се самоубие?

— За Бога, не знам! — Сара прокара нервно ръка през късата си тъмна коса. — Не бих й предписала барбитурати, ако смятах, че съществува вероятност да злоупотреби с тях, но знае ли човек… Все пак Матилда ги вземаше от години- на времето ги предписваха повсеместно. И за да ви отговоря — да, все още поддържам мнението си. Склонна съм да изключа възможността за самоубийство като несъстоятелна. Тя ми беше пациентка и знам как жестоко я мъчеше артритът. Понякога имаше такива непоносими болки, че изобщо не можеше да мигне по цели нощи. — Сара смръщи вежди, сякаш пресмяташе нещо. — Във всеки случай едва ли са й оставали много хапчета. Тази седмица щеше да й е необходима нова рецепта.

— Може да ги е събирала и да се запасявала — отбеляза спокойно сержантът. — Тя доверяваше ли ви се?

— Съмнявам се да се е доверявала на когото и да било. Беше много саможива — Сара вдигна рамене. — Освен това я познавам едва от година. Живея в Лонг Ъптън, а не тук, във Фонтуел, така че не съм се срещала с други хора от нейната среда. — Тя поклати глава и добави: — Не, и в медицинските й документи няма нищо, което да сочи, че някога е била предразположена към депресия. Макар че… — лекарката неочаквано млъкна.

— Макар че какво, доктор Блейкни?

— Спомням си, че последния път, когато я видях, говорихме за свободата. Тя заяви, че свободата е илюзия, че не съществува в съвременното общество. Цитира ми една мисъл на Русо, която някога беше девиз на студентите бунтари от шестдесетте: „Хората се раждат свободни, но живеят в окови цял живот.“ Според Матилда имало само едно нещо, в което човек можел да бъде напълно свободен, и то било възможността да избере кога и как да умре. — Лицето на Блейкни беше пребледняло. — Но ние водехме подобни разговори при всяко мое посещение. Не виждам причина този да е бил по-различен от останалите.

— Кога се състоя този разговор?

Сара въздъхна.

— Преди три седмици, по време на последната ми визитация. Ужасното е, че аз тогава почти й се присмях. Казах й, че ако нещата действително стоят по този начин, свободата наистина не съществува, тъй като лекарите толкова зорко бдят над практиката си, че в никакъв случай не биха позволили на пациента си избора на време, място и начин, а биха го запазили за себе си.

Едрият полицейски следовател, вече наближаващ пенсионната възраст, съчувствено сложи длан върху китката й.

— Хайде сега. Няма защо да се самоизмъчвате. Умряла е от срязаните вени на китките, а не от приспивателното. Не е изключено да проверим и версията за убийство. — Той поклати глава. — Виждал съм много самоубийства, извършени по какъв ли не начин, но за пръв път попадам на такава странна идея. Да превърнеш себе си в цветна леха, и то в собствената си вана. Тая работа ми мирише на пари. Ние, възрастните, понякога живеем прекалено дълго. В един момент младите започват да се отчайват и да губят търпение.

„Той като че ли има право“ — изненадано си помисли Сара.

Един час по-късно доктор Камарън не беше чак толкова скептично настроен.

— Дори да не го е извършила тя — каза той, — ще бъде дяволски трудно да се докаже.

Бяха извадили тялото от ваната и го бяха положили, без да свалят Укротителя, върху найлонов чаршаф на пода.

— Освен срязванията на китките по нея няма други наранявания, не смятайки, разбира се, онези, които вероятно железният мундщук е причинила в устната кухина. Има няколко постмортални синини, които обаче не са причинени от натъртване, а от кръвонасядане вследствие на притискане в повърхността на ваната. Бедната старица! Нито следа от съпротива.

Облегнат на саката на вратата, сержант Купър с усилие преодоля нежеланието си и плъзна поглед по бледото тяло на пода.

— Не би и могла, ако е била упоена — промърмори той.

Камарън вече смъкваше ръкавиците си.

— Ще видя какво мога да направя за вас, като се върна в лабораторията, но ви предупреждавам да не очаквате кой знае какво. Не ми се вярва шефът да е склонен да загуби много време и средства за случай като този. Нещата са от ясни по-ясни. И ще ви кажа, че ако не се появи нещо крайно необичайно при аутопсията, ще препоръчам на следствието заключение за самоубийство.

— Но, докторе, защо не се вслушате във вътрешния си глас? Моят ми нашепва, че това е убийство — заради копривата. Кой ще вземе нарочно да се нажули с коприва, преди да умре?

— Вероятно като знак за самообвинение. За Бога, човече, в тия неща няма логика. Смятате ли, че един човек, който е на път да се самоунищожи, може да послужи като пример за ясно съзнание? От друга страна обаче — продължи той замислено, — съм изненадан, че не е оставила писмо. Тая история с желязното украшение е толкова театрална, че е редно да се очаква и някакво обяснение. — Докторът започна да загръща тялото в найлоновия чаршаф и между другото подхвърли: — Прочетете „Хамлет“. Отговорът може да е там.

Мистър и мисис Спиди се открояваха в сумрака на библиотеката като два дебели призрака. Бяха толкова хлъзгави и непривлекателни на вид, че оставиха у Купър впечатлението за не съвсем нормални. Очите им бягаха от съсредоточения му поглед и всеки негов въпрос беше повод за продължителна безмълвна консултация между двамата, преди единият да се реши да каже нещо.

— Доктор Блейкни ми спомена, че мисис Гилеспи има дъщеря, която живее в Лондон, и внучка в пансион — обясни той. — Можете ли да ми кажете имената им и да ми посочите къде мога да ги намеря?

— Тя държеше книжата си много подредени — каза най-после мисис Спиди, след като получи от съпруга си мълчаливо позволение да говори. — Всичко трябва да е в книжата — тя кимна с глава към бюрото и към дъбовия шкаф-картотека. — Някъде там. Подредени. Винаги много подредени.

— Не знаете ли името на дъщеря й?

— Мисис Ласел — изрече мъжът след кратко колебание. — Джоана. — Той подръпна долната си устна, която висеше някак странно, сякаш е била дърпана по същия начин години наред. Жена му се намръщи и с рязко движение го плесна по китката. Той бързо скри провинилата се ръка в джоба.

„Каква детинщина“ — помисли си Купър и се запита дали мисис Гилеспи не ги е държала само от съжаление.

— А името на внучката?

— Мис Ласел — отвърна мисис Спиди.

— Не знаете ли малкото й име?

— Рут. — Тя се консултира със съпруга си през притворените си клепачи. — Не са добри те. Госпожата обижда мистър Спиди заради градинарството, а госпожичката хока Джени заради чистенето.

— Джени? Коя е Джени? — запита сержантът.

— Джени е мисис Спиди.

— А, да. Разбирам — каза Купър и продължи с подчертано съчувствен тон: — Сигурно ужасно си се уплашила, Джени, когато си намерила мисис Гилеспи в банята й?

— О, да, точно така си беше — изхлипа тя и сграбчи ръката на съпруга си. — Ужасно, ама ужасно се уплаших. — Гласът й постепенно премина във вопъл.

Предпазливо и неохотно, тъй като се страхуваше от нова, още по-шумна реакция, сержантът извади от джоба си найлоновия плик, в който беше прибран ножът от пода на банята, и го сложи върху широката си длан.

— Не искам да ви разстройвам, но трябва да ви попитам дали това ви е познато. Виждали ли сте преди този нож?

Устните й се отпуснаха в гримаса, наподобяваща трагическа театрална маска, но все пак спря да вие и смушка мъжа си с лакът, за да го накара да говори.

— Чекмеджето в кухнята — каза той. — Този е един от двата, дето седят в кухненското чекмедже. — Протегна ръка и докосна дръжката на ножа през плика. — Издълбах на дръжката „К“, за да се знае, че е за къщата. Другият е в бараката за инструментите и на дръжката му има „Г“ — той е за градината.

Купър огледа грубо издълбаното „К“ на дръжката и кимна, докато скриваше плика обратно в джоба си.

— Благодаря ви. Ще ми трябва и онзи от градината за сравнение. Ще наредя на някой от полицаите да отиде с вас, щом свършим тук — той се усмихна приятелски: — Предполагам, че имате ключове от къщата. Мога ли да ги погледна?

Мисис Спиди изхлузи през главата си връвчица, на която висеше ключ. Явно го беше носила под роклята, между гърдите си.

— Само аз имам. Само Джени държи ключа. Мистър Спиди не се нуждае от ключ за градината — тя го подаде на Купър. Той го пое и усети топлината на тялото й да преминава в дланта му. Ключът беше влажен и мазен от потта и той едва се сдържа да не потръпне от погнуса. Почувства се виновен, че те така силно го отвращаваха, а също и от ясното съзнание, че ако беше на мястото на мисис Гилеспи, не би ги търпял в къщата си дори половин час.

Най-близките съседи на мисис Гилеспи живееха в крилото, успоредно на централната сграда. Някога Сидар Хаус сигурно е представлявал едно цяло жилище, но сега дискретни табели сочеха пътя към врата на Уинг Котидж — западния край на постройката.

Преди да почука на нея, Купър се разходи по насипаната с чакъл пътечка до задния ъгъл и огледа вътрешния двор откъм гърба на сградата. Беше явно очертан с посадени в качета трицветни теменужки, зад които добре подрязан чимширов плет отделяше цветната градина от просторна морава, принадлежаща на на Сидар Хаус, с разпръснати тук-там дървета из нея. Почувства завист към обитателите. Колко скучен беше неговият апартамент — кутийка в сравнение с това, което виждаше в момента. Изборът да живеят в модерна сграда беше направила жена му; той би се чувствал безкрайно щастлив в къща с хоросанова мазилка и с градина като тази, а на нея й харесваха сгради, в които съседите са ти толкова близки, че ти протриват прага и по цял ден висят в дома ти. Но това е съдбата на повечето полицаи — цял живот да отстъпват на жените, които ги търпят. Неговото работно време беше толкова непредсказуемо, че и дума не можеше да става за опити да наложи собствения си копнеж за усамотение на жената, която в продължение на тридесет години беше търпяла отсъствието му със стоически добро настроение.

Той чу вратата зад гърба му да се отваря, бръкна във вътрешния си джоб и се обърна, изваждайки служебната си карта, за да се представи на приближаващия пълен застаряващ мъж.

— Сержант Купър, следовател. Полицейско управление Дорсет.

— Орлов, Дънкан Орлов. — Мъжът прокара ръка по широкото си, все още красиво лице. Ръката му трепереше. — Очаквахме ви. Страшна работа ви казвам. Не мислех, че крясъците на Джени Спиди могат да са толкова непоносими. Горката жена. Тя иначе е много кротка, стига нещо да не я разстрои. Не мога да ви опиша какво беше, след като намери Матилда. Изхвръкна от къщата и виеше като зъл дух. Успя да зарази и съпруга си и той също изпадна в нейното състояние. Веднага усетих, че трябва да е станало нещо ужасно, и затова се обадих на вашите хора и на линейка. Слава Богу, те дойдоха бързо и за щастие водеха със себе си сестра. Тя направо сътвори чудеса — успокои семейство Спиди за рекордно късо време. Страшна работа — повтори той. — Тук си живеем толкова спокойно. Хич не сме свикнали с такива неща.

— Никой не е — каза Купър. — Предполагам, вече знаете какво е станало.

Събеседникът му печално разпери ръце:

— Единствено, че Матилда е мъртва. Задържах двамата Спиди при мен, докато дойде полицейска кола — съобразих, че е по-добре да припаднат при мен вкъщи, не съм ли прав? Не можех да оставя жена си сама на долния етаж, докато не се уверя, че няма никаква опасност — знае ли човек? Както и да е, вашите момчета ме бяха предупредили освен това да чакам, докато някой дойде да ме разпита. Май е по-добре да влезете. Вайълит е в гостната. Не се чувства добре, но кой би я упрекнал при тези обстоятелства? Да ви кажа и аз не съм в най-добрата си форма.

Той се отдръпна, за да пропусне Купър през вратата.

— Първата вдясно — обясни мъжът и последва полицая в уютна и малко претрупан мебелирана стая. В единия ъгъл тихо работеше телевизор. Орлов се наведе над жена си, която се беше проснала на близката софа.

— Това е сержантът. Дошъл е да поговори с нас — обясни той, като с едната си ръка внимателно я изправи до седнало положение, а с другата подхвана краката й и ги спусна на пода. След това бавно отпусна тежкото си налято тяло до нея на софата и с кимване покани сержанта да седне в близкото кресло.

— Джени крещеше нещо за кръв — довери той съвсем неуместно, — червена вода и кръв. Все това крещеше, през цялото време.

Вайълит потръпна.

— Говореше и за Христос — прошепна тя. — Чух я. Казваше, че Матилда приличала на Христос. — Вдигна длан към бледите си безкръвни устни. — Мъртва като Христос в окървавена вода. — Очите й се напълниха със сълзи. — Какво е станало с нея? Наистина ли е мъртва?

— Страхувам се, че е така, мисис Орлов. Съдебният лекар смята, че смъртта е настъпила между девет часа вечерта и полунощ в събота. Разбира се, засега това заключение е приблизително. — Той ги огледа последователно. — Бяхте ли тук през тези три часа?

— Бяхме тук през цялата нощ — отговори Дънкан. Личеше съвсем ясно, че се разкъсва между доброто възпитание, което му подсказваше да не задава въпроси, и естествената нужда да задоволи почти непреодолимото си любопитство.

— Не ни казахте какво се е случило — не издържа той. — Знаете ли колко е страшно, когато не знаеш какво е станало? Ще почнем да си въобразяваме какви ли не ужасии.

— Да не би да е била разпната? — запита Вайълит с треперещ гласец. — Казвам го, понеже не мога да си обясня защо иначе Джени ще говори, че била като Христос.

— Аз пък предполагам, че някой се е опитвал да почисти, след като го е направил — обади се Дънкан. — Защо иначе навсякъде ще има окървавена вода? Всеки ден слушаме за такива неща — как убиват възрастни хора заради пари. Понякога вършели с тях ужасни неща, преди да ги умъртвят.

— Ох, нали не е била изнасилена? Не бих могла да го понеса! — изхлипа Вайълит.

Сержант Купър започваше да изпитва съчувствие към тази възрастна двойка. Както повечето свои връстници, те прекарваха последната част от живота си в непрекъснат страх, защото медиите сериозно се бяха заели да ги убеждават, че непрекъснато са под заплаха. Той, разбира се, знаеше какво казва статистиката — че най-изложени на опасност от насилствена смърт са младите, във възрастта между петнадесет и двадесет и пет години. Беше разследвал толкова много пиянски скандали и побоища и беше прибирал от мръсните улички зад кръчмите толкова надупчени с ножове или премазани с тежки предмети тела на млади хора, че просто нямаше как да се съмнява в статистиката.

— Умряла е във ваната си — обясни той със служебен тон. Вените на китките й са били срязани. За момента съдебният лекар е склонен да определи случая като самоубийство и разпитваме само за да изясним за следствието, защо е посегнала на живота си.

— Но Христос не е умрял във вана! — отбеляза Вайълит тъповато.

— На главата й беше онзи уред, който наричат Укротител. Сигурно мисис Спиди го е помислила за нещо като трънен венец — обясни Купър. „Иначе не би имало някакъв смисъл в приказките й“ — добави той наум.

— Мразех го това нещо! Матилда имаше някаква странна привързаност към него.

„Тя има навика да подчертава интонационно думите, които смята за важни“ — отбеляза си Купър.

— Може и да е самоубийство — продължаваше мисис Орлов. — Слагаше си тази гнусотия, когато артритът й много я мъчеше. Твърдеше, че това отклонявало вниманието й от болката. Казваше, че би предпочела самоубийството пред пределен вид болки — имаше предвид непоносимите. — Тя обърна плувналите си в сълзи очи към съпруга си. — Защо не ни се е обадила, а? Все ще да е имало нещо, с което да й помогнем…

— Ако беше извикала, щяхте ли да я чуете оттук?

— О, да! Още повече ако е била в банята. Трябвало е просто да почука по тръбите. Това със сигурност щяхме да чуем.

Купър насочи вниманието си към мъжа:

— А не чухте ли нещо през нощта?

Въпросът бе подложен на дължа и обстойна мълчалива преценка. Дънкан изглеждаше наистина замислен.

— Дните ни тук протичат доста еднообразно — каза накрая, сякаш се извиняваше. — Мога единствено да ви уверя, че ако бяхме чули нещо, щяхме да действаме — той примирително вдигна длани пред себе си, — е… по същия начин, както в момента, когато Джени започна да вие. Но в събота нямаше нищо подобно.

— Все пак виждам, че и двамата допускате възможността да е била убита, например от бандити. И двамата споменахте „те“.

— Трудно е да бъдеш хладнокръвен, когато някой ти пищи в ушите — отговори Орлов, като същевременно поклати глава, сякаш сам се упрекваше в нещо. — И за да бъда докрай откровен с вас, тогава не бях съвсем сигурен дали Спиди не са направили някаква беля, която ги е изплашила. Те в никакъв случай не са домашните прислужници, които бихте си избрали. Могат да направят нещо съвсем непреднамерено. Малко са налудничави, но в никакъв случай не бих ги нарекъл опасни. Реших, че е станала някаква злополука, а е трябвало да вляза! — Той сложи длани върху заоблените си колене. — Мъчи ме мисълта, че съм могъл да направя нещо, което може би дори би я спасило… Но щом е умряла в събота… — Гласът му замря в неизказан въпрос.

— Нищо не бихте могли да направите — кимна Купър. — А сега кажете ми — стана ли нещо през деня? Чухте ли нещо необичайно?

— Говорите за съботата, нали? — Орлов поклати глава отрицателно. — Нищо, на което да сме обърнали внимание. — Погледна към Вайълит, сякаш търсеше потвърждение от нея. — Тук чуваме дори когато в Сидар Хаус звъни звънецът — мисис Матилда рядко приема посетители — той вдигна рамене. — При нас, сержант, се случват толкова малко неща, че се налага по цял ден да гледаме телевизия.

— А не се ли учудихте, че не я виждате в неделя?

Вайълит закри очи:

— О, скъпи — изплака тя, — нима тогава още сме могли да я спасим? Дънкан, това е непоносимо!

— Не — отговори Купър, — сигурни сме, че в неделя през нощта тя вече е била мъртва.

— Разберете ме, ние бяхме приятели — обясни Вайълит. — Дънкан и аз я познаваме от петдесет години. Тя ни продаде тази къща, след като мъжът ми се пенсионира преди пет години. Не може да се каже, че точно с нея ще пожелаеш да общуваш непрекъснато. За да поддържаш връзки с нея, номерът беше просто да не й досаждаш, да не я притесняваш или лъжеш. Можеше да бъде ужасно жестока с хората, които не й харесваха. Ние никога не сме досаждали на Матилда, но някои го правеха.

— Например? — попита Купър и близна върха на химическия си молив. Вайълит понижи глас:

— Джоана с дъщеря си Рут. Те никога не я оставяха на мира — все се оплакваха, все искаха пари. А и викарият се държеше направо скандално. — Тя погледна виновно съпруга си. — Знам, Дънкан не одобрява клюкарстването, но ще ви кажа, че викарият непрекъснато се опитваше да я накара да изпитва угризения заради малкото състояние, което имаше. Навярно знаете, тя беше атеистка и сигурно затова се държеше непозволено грубо с отец Матюс винаги, когато той дойдеше. Наричаше го уелска пиявица, и то право очите.

— Той обръщаше ли внимание на думите й?

Дънкан се засмя дрезгаво:

— Това беше просто игра. Понякога, когато я улучеше в добро разположение на духа, тя биваше много щедра. Веднъж например му даде цели сто лири за центъра за алкохолици, като му заръча да се моли за нейния метаболизъм — тя също пиеше, за да притъпи артритните болки… или поне така казваше.

— Но никога прекалено — добави Вайълит. — Никога не се е напивала. Беше истинска дама и не можеше да си го позволи. — Мисис Орлов шумно издуха носи си.

— Можете ли да се сетите за някой друг, който се е опитвал да й досажда? — попита Купър след кратка пауза.

Дънкан сви рамене:

— Джак Блейкни, съпругът на лекарката, непрекъснато се навърташе наоколо, но не, това не може да се нарече натрапничество. Тя го харесваше. Често съм ги чувал да се заливат от смях в градината — той се замисли за момент. — Тя почти нямаше приятели, сержант. Както каза Вайълит, не беше лесна жена. Хората или обичаха Матилда, или я мразеха. Съвсем скоро ще се убедите, че е вярно, ако имате намерение да поразпитате наоколо.

— А вие харесвахте ли я?

Най-неочаквано очите на мъжа срещу него се овлажниха.

— Не, не я харесвах — отвърна той рязко и дрезгаво. — А някога беше направо прелестна. — Погали ръката на жена си. — Старостта, сержант, не е най-хубавото нещо, което може да ни се случи, с изключение на едно нейно предимство — че ни научава да бъдем достатъчно мъдри да се задоволяваме с това, което имаме — той замълча за момент. — Твърдят, че да си прережеш вените било сравнително лек начин да умреш, само дето не мога да разбера откъде са толкова сигурни. Мислите ли, че се е мъчила?

— Съжалявам, мистър Орлов, но се страхувам, че и аз не мога да отговоря на въпроса ви — каза Купър прямо.

Влажните очи за миг се втренчиха право в неговите и той видя в тях дълбока и необуздана скръб. Тези очи говореха за любов, каквато Дънкан едва ли някога беше изпитвал или показвал към собствената си съпруга. Искаше му се да измисли нещо успокоително, но му беше ясно, че каквото и да каже, само ще влоши нещата. Предположи, че и Вайълит знае, и не за пръв път се запита защо, противно на очакванията, любовта е по-често жестока, отколкото нежна.

Днес следобед наблюдавах как Дънкан подрязва живия плет. Трябваше д направя усилие, за да си спомня какъв красив мъж беше някога. Ако навремето бях милосърдна и жалостива жена, щях да се омъжа за него преди четиридесет години и да го спася от него самия и от Вайълит. Тя е превърнала моя Ромео в унило същество, което тайно се любува на бившите си страсти, когато никой не го гледа, разбира се. О, Боже, как е омекнала неговата толкова твърда плът! На двадесет години той имаше тялото на Микеланджеловия Давид, а днес прилича на цяла семейна група на Хенри Мур.

Джак продължава да ме забавлява. Каква трагедия е, че не го срещнах, него или някого другиго като него, когато бях „още зелена“. Аз успях да се науча единствено как да оцелявам, докато Джак, струва ми се, би ме научил как да обичам. Попитах го защо със Сара нямат деца и той ми отговори: „Защото никога не съм имал подтик да си играя на Господ Бог.“ Отбелязах, че създаването на потомство има повече общо с кучетата, отколкото с Бога, и че е проява на монументална самомнителност от негова страна да смята, че той може да определя дали Сара да бъде майка. „Викарият би казал, че в случая си играете не на Господ, а на дявол, Джак. Видът ни няма да оцелее, ако хората като вас не се възпроизвеждат“ — казах му. Но той не е послушен и податлив на ласкателства мъж. Ако беше, щях да изпитвам много по-малко удоволствие от общуването ни. „Вие си играете на Господ от дълго време. Матилда — отвърна ми той. — Кажете, това доведе ли ви нещо добро или пък направи ли ви поне малко по-доволна от живота?“

— Не, определено не. Мога да го кажа съвсем честно. Ще умра така гола, както съм дошла на този свят…