Укротителят

СЕДЕМНАДЕСЕТ

Хъджис не си беше доспал и се измъчваше от съмнения за лоялността на своите приятелчета, които до момента лесно успяваше да контролира. Поуспокои се обаче, когато видя инспектор Чарли Джонс да се настанява срещу него в стаята за разпити. И той като Купър не изглеждаше никак весел.

— Сигурно идвате да се пробвате пак да ми лепнете убийството на оная дърта крава — каза Хъджис навъсено. — Няма да стане набийте си го в главата.

— Нищо — отвърна Чарли с обикновения си опечален вид. — Така даже е по-удобно за нас — ще качим процента на разкриваемост в месечния отчет на участъка. Днес полицията се стреми към културни бизнес-отношения, приятел, и продуктивността е доста важен елемент в тях.

— Каква е тая смрад, дето ми плещиш?

— За нашите клиенти съвсем не е смрад.

— Какви клиенти?

— Разчитащите на закона английски граждани, които честно си плащат за нашите услуги чрез данъците. Културата на бизнеса изисква да установим социалната база на нашите клиенти, после да проучим техните нужди и накрая да отговорим на въпросните нужди по подходящ и задоволителен начин. В момента ти представляваш отлична възможност да им покажем, че не си дават парите напразно. Ще те обвиним в изнасилване, съучастничество в изнасилване, отвличане, незаконно заемане на чуждо жилище и съучастничество в същото, физическо насилие срещу малолетни, кражба, съучастничество и подстрекателство към кражба, съхраняване и продажба на крадени вещи, блудство с малолетни, опит да се попречи на правосъдието — той спря и се усмихна едва ли не приятелски, — което впрочем ме подсеща, че можем да те обвиним и в убийството на мисис Гилеспи.

— Знаех си! — ядосано възкликна Хъджис. — Знаех, че ще ми налепите шибаните си измислици! И дума не продумвам повече, докато не дойде адвокат.

— Не съм казал, че непременно ще те обвиним — говорех само хипотетично — погледна го Чарли укорно. — Истинската причина да те повикаме беше, че се нуждаем малко да ни помогнеш. Това е всичко, което се иска от теб.

— А какво ще получа срещу това? — погледна го Хъджис подозрително.

— Нищо.

— Тогава без мен.

Чарли сънливо го изгледа.

— Правилният въпрос, приятел, е не „какво“, а колко ще получиш, ако не ни сътрудничиш. Питай ме и ще ти кажа. Мога лично да ти обещая, че ако се наложи, ще преровя целия окръг камък по камък, но накрая ще успея да те вкарам вътре за отвличане и изнасилване на деца.

— Не се занимавам с деца — презрително се усмихна Хъджис. — Никога. И никога няма да се занимавам. Досега не съм изнасилвал момиче — не се е налагало. Какво са правили ония дрисльовци, си е тяхна работа. Аз изобщо не знаех какви ги вършат.

— За един зрял мъж сексът с тринадесетгодишно момиче си е чисто изнасилване. То е малолетно, но за беля е и достатъчно голямо, за да може да каже в съда какво си правил с него.

— Не съм спал с тринадесетгодишна.

— Спал си и още как. Аз мога да го докажа. Ще скапя от бачкане всичките си хора, но ще ги накарам да ми намерят едно, само едно момиченце, което е успяло да те излъже за годините си — той хищно се озъби, защото забеляза сянката на тревога по лицето на Хъджис. — Все ще се намери някоя, приятел, те все такива ги вършат. Много е характерно за жените. На тринадесет искат да минават за шестнадесетгодишни и успяват. На четиридесет искат да минат за тридесетгодишни и, Бога ми, пак успяват. Единственото нещо, за което може да си сигурен с жените, е, че никога не изглеждат толкова, на колкото са в действителност.

Хъджис замислено почеса небръснатата си буза.

— Ставаше дума за някаква помощ.

— Искам всичко, което знаеш за Сидар Хаус и хората, дето живеят там.

— Лесна работа. Нищо не знам. Нито съм влизал, нито съм виждал дъртата.

— Хайде, Хъджис, та ти си професионалист, почти колега. В продължение на месеци си чакал отвън в колата, докато Рут свърши работата вътре. Не забравяй, че си бил неин шофьор и през ваканциите си я разхождал всеки ден, грижейки се за приятното й прекарване. Как ще знае дали си там, ако ти не би могъл да й сигнализираш? Изобщо не ми ги разправяй такива. Стоял си достатъчно близо и си можел да видиш всеки, който влиза или излиза от къщата.

— Е, виждах от време на време разни хора, ама с какво ще ви помогне това, като не знам кои са?

— Наблюдавал ли си някога къщата откъм задната страна?

По лицето на Хъджис съвсем ясно се изписа вътрешна борба. Отвори уста да каже нещо, после се отказа.

— Може би — реши се той накрая.

— От кое място?

— Ако си правите сметката нещо да ме преметнете, искам адвокат.

— Не си в положение да се пазариш — напомни Чарли нетърпеливо. — Къде я чакаше? Извън парка или вътре?

— Повечето пъти паркирах в комплекса до парка. Рут смяташе, че е по-безопасно. Там живеят разни юпита7, чиито жени мрат да бачкат наравно с мъжете си, затова през целия ден няма почти никого — обясни Хъджис. — Има едно незастроено място, през което лесно се стига до живия плет. Като го прескочиш, е удобно за наблюдение, защото дърветата те скриват.

Инспекторът извади от куфарчето си военна топографска карта.

— Това ли е землището на Сидар Хаус? — почука той с пръст по нея.

— Може би — подсмръкна Хъджис. Рут казваше, че преди цялата земя била на имението, но бабето продало една част за сухо. Един Господ знае защо не е коснала и останалото. Сигурно й се е искало да се перчи с огромния си парк… а хората живеят на улицата. Стисната дърта кучка! — разпали се той. — Не й стигат всичките и лайнени пари, ами иска и никой да не може да надникне в къщата й. Вярно ли е, че е оставила цял тон мангизи на лекарката си, или Рут просто ме е занасяла?

Чарли го погледна презрително.

— Не е твоя работа, приятел, но от мен да мине, ще ти кажа. Рут не получи нито стотинка точно заради това, което си я карал да прави. Бабата много се разсърдила, като разбрала, че внучката й я краде. И пак като на приятел ще ти кажа, че преди това е имала намерение да й остави цялата къща.

Хъджис се беше овладял.

— Да не е бързала да си вдига краката. Кой й е виновен — рече той спокойно. Чарли се втренчи в картата, борейки се с желанието си да го удари.

— Виждал ли си някого да влиза през задната врата?

— Чистачката често премиташе пред вратата. От време на време отзад се размотаваше и съседката, а деденцето се припичаше в неговия си вътрешен двор.

— Говоря за външни. Хора, които не си очаквал да видиш.

— Никого не съм виждал — той забележимо наблегна на думата.

— Тогава да си чувал?

— Може и да съм.

— На кое място се намираше? Какво чу?

— Един ден мисис Гилеспи беше излязла с колата. Реших да хвърля едно око през прозорците, да видя какво има вътре.

— Рут беше ли с теб?

— Не. Беше на училище.

— Отказала е да участва този път и ти си решил лично да проучиш какво си струва да се задигне. Нещо като предварително разузнаване.

Хъджис не отговори.

— Добре, какво се случи после?

— Чух, че бабата се приближава по пътеката, и се мушнах зад бункера за въглища, до кухненската врата.

— Продължавай.

— Не беше тя. Беше някакво копеле, което душеше наоколо също като мен.

— Мъж? Жена?

— Възрастен мъж. Почука на задната врата, почака малко и после влезе с ключ — Хъджис направи невинна физиономия, — а аз офейках — той забеляза грейналото лице на Джонс. — Това ли ви трябваше?

— Може би. В ръка ли носеше ключа?

— Нали ви казах, че изобщо не съм се подавал. Не го видях.

— А какво чу?

— Чух като почука.

— Нещо друго?

— Шум от преместване на камък след почукването.

„Саксията!“

— Откъде знаеш, че е бил мъж, след като не си поглеждал?

— Той извика: „Джени, Рут, Матилда! Тук ли сте?“ Беше си мъж, няма грешка.

— Опиши гласа му.

— Как да го опиша?

— Стар? Млад? Силен? Слаб? Трезвен? Хайде спомни си, приятел. Какво впечатление ти направи?

— Нали ви казах — разбрах, че е стар. Затова си помислих, че нейният може да се е върнал. Едва ходеше и беше много запъхтян, сякаш имаше проблеми с дробовете — той се замисли за момент. — Може пък да е бил фиркан. Много трудно му се разбираше.

— Ти върна ли се по-късно?

— Не — поклати глава Хъджис. — Мушнах се през оградата и си отидох при колата.

— Значи не можеш да кажеш дали е дошъл с кола?

— Не — отвърна Хъджис, но сякаш се колебаеше.

— Какво има, казвай! — подкани го Джонс.

— Изобщо не съм сигурен, така че това не го смятайте.

— За какво говориш?

— Ами вижте, аз се ослушвах, нали разбирате. Стреснах се, защото го чух да идва. Значи ако имаше кола, щях и нея да чуя. Чакълът по алеята вдига страхотен шум.

— Кога стана това?

— Средата на септември. Там някъде.

— Добре. Нещо друго.

— Ами да — той посочи рамото си, където Джак го беше халосал с вратата на колата. — Щом толкова искате да знаете кой е убил бабата, защо не поприказвате с онова копеле, дето снощи ми навехна ръката? Познах го веднага, щом излезе пред фаровете. Той непрекъснато обикаляше около старата, влизаше и излизаше, сякаш си беше у тях, но дяволски внимаваше Рут да я няма, когато идва. Засичал съм го на два-три пъти в гробището край църквата да чака теренът да се разчисти. Помислих си, че той може да е вашият човек, когато Рут ми каза, че китките на бабичката били срязани с кухненски нож.

— Защо не обясниш какво искаш да кажеш? — Чарли любопитно вдигна глава.

— Веднъж, докато чакаше край църквата, го видях да почиства един надгробен камък. Беше направо като хипнотизиран — той се усмихна самодоволно. — За тая работа случайно използваше голям кухненски нож. По-късно се върнах и прочетох надписа. „…с какво съм заслужил гнева ти, Създателю, благ и премъдър? Щом от теб съм създаден, част от теб ще умре ведно с мен.“ Някакъв си Фицгибън, който ритнал камбаната през 1883. Но надписът е готин. Аз също бих го използвал, когато му дойде времето.

— Нямаш късмет. Днес надгробните надписи се цензурират. Откакто паството й започна да намалява, църквата се взема насериозно. Жалко, че не можеш да го използваш — никому не би навредило.

— Е, сега заинтересувахте ли се от тоя тип?

— Винаги съм се интересувал от него, приятел — усмихна се Чарли мрачно. — Смъртта на мисис Гилеспи беше много добре изпипана в художествено отношение.

Купър откри инспектора в „Кучето и бутилката“ над поредната халба, с която поливаше сандвичите си с лук и сирене. Сержантът с въздишка се отпусна на стола до него.

— Май нещо не те държат краката — поинтересува се Чарли съчувствено, докато дъвчеше с апетит.

— Нямаше да ми направи особено впечатление — изпъшка Купър, — ако остарявах равномерно — колкото отвътре, толкова и отвън. Ако се чувствах наистина на петдесет и шест, изобщо нямаше да ми пука — той разтри прасците си, за да възстанови кръвообращението в тях. — Обещал съм на жената, че като се пенсионирам, пак ще започна да я водя да танцуваме, но както върви, май ще трябва да излизам на дансинга с патерици.

Чарли се ухили.

— Значи не е вярно, че човек е на толкова, на колкото се чувства?

— Пълни глупости. Единствено тялото определя на колко години си. Аз все още се чувствам на осемнадесет и дори ми се случва да си фантазирам, че съм футболист от националния, но в действителност съм деветдесетгодишен немощен старчок. Винаги съм искал да бъда Стенли Матюс — каза той замечтано. — Баща ми ме заведе да го гледам, когато „Блекпул“ спечели купата на УЕФА през 1953, като подарък за шестнадесетия ми рожден ден. Не беше игра, а чиста магия. Никога няма да го забравя.

— Аз пък винаги съм искал да бъда Том Кели — сподели Чарли.

— Кой е той?

Инспекторът се ухили, докато бършеше ръце в салфетката.

— Фотографът, който убедил Мерилин Монро да му позира гола. Представи си само: Мерилин, съвсем голичка, а ти — от другата страна на обектива. Ето това наричам аз магия.

— Сбъркали сме си професията, Чарли! В тая наша работа няма капка романтика.

— Май мисис Мариот не ти е повдигнала духа?

— Никак — отново въздъхна Купър. — Дадох й дума, че няма да използваме казаното от нея, освен ако не стане абсолютно наложително, но не виждам как ще удържа обещанието си. Ако това, което ми каза тя, няма нищо общо със случая, аз съм последният идиот. Първо, Джоана Ласел не е била единственото дете на мисис Гилеспи. Родила е още едно, тринадесет или четиринадесет месеца по-късно, от съпруга на мисис Мариот — той милостиво спести на Чарли подробностите. — Мисис Мариот живеела с убеждението, че мисис Гилеспи е убила бебето при раждането му, но сутринта на шести ноември, деня на убийството, тя й казала, че детето е било момче и че го е дала за осиновяване веднага след раждането.

Чарли се облегна назад и го погледна заинтригувано.

— Знае ли се къде е в момента?

— Сдърпали са се много здраво — поклати глава Купър — и тази малка подробност е била оставена без внимание. После мисис Гилеспи хлопнала вратата под носа на мисис Мариот. Тя твърди, че Матилда нарочно е искала да я уязви, така че може би не всичко казано тогава от нея трябва да се взема за чиста монета.

— Карай нататък.

— Второ — и това е наистина сериозно, — мисис Мариот навремето е откраднала приспивателни от кабинета на баща си. Твърди, че Матилда Гилеспи ги е използвала за убийството на Джералд Кавендиш. — Купър изложи подробностите, съобщени му от Джейн, като поклащаше глава всеки път, когато се наложеше да спомене името на Джеймс Гилеспи. — Този пък е направо гнусен. Изнудва всеки, който му падне. Горката жена е прекарала половината си живот в страх, че ще разгласи тайната й.

— Пада й се — безчувствено отбеляза Чарли. — Ама че на отвратителна компания попаднахме, Томи. И ще ми разправят, че страната едва отскоро била тръгнала към провал. Каза, че е отишла при мисис Гилеспи сутринта, в деня на убийството. Какво друго са си споделили?

— Убийство ли чух? — запита Купър с неприкрита ирония. — Да не искаш да кажеш, че най-после ти е дошъл умът?

— Карай нататък, дърт мошеник такъв — подкани го Чарли нервно. — Казвай, че не ме свърта.

— В началото мисис Гилеспи била много хладна и сдържана. Казала на мисис Мариот, че нещата са извън нейния контрол и че не е склонна да плати парите, които Джеймс иска от нея. Изобщо не я интересувало какво ще кажат или помислят хората. За смъртта на Джералд нямало никакви съмнения — било си чисто самоубийство и ако Джейн била решила да си признава, че е крала лекарства от баща си, то си било нейна работа. Матилда щяла да отрече, че знае каквото и да било — той отвори бележника си. — „По-достойна съм за съжаление, отколкото за обвинение“, казала тя и предупредила мисис Мариот, че по въпроса за детето нещата наистина могат да вземат лош обрат. Стигнала дотам да нарече мисис Мариот „глупачка“ за това, че е държала мъжа си в неведение толкова време. Развихрил се ужасен скандал и мисис Мариот на свой ред обвинила мисис Гилеспи, че съсипвала живота на всеки, до когото се докоснела, при което Матилда й посочила вратата с думите: „Джеймс е прочел личните ми книжа и знае къде е детето. Няма никакъв смисъл повече да се мълчи.“ Пак тогава й казала, че детето било момче и го дала за осиновяване. — Купър затвори бележника си. — Обзалагам се, че „личните книжа“ са били дневниците, а нещата „щели да вземат лош обрат“, защото вероятно била решила да признае извънбрачното си дете и да осуети плановете на Джеймс — той замислено се почеса по брадата. — Разбирам, че това не прави случая по-ясен отпреди. Така или иначе бяхме приели, че човекът, който е чел дневниците, е същият, който ги е откраднал и я е убил. Продължавам да смятам, че Джеймс Гилеспи не би говорил за тях, ако той беше убиецът. Какъв мотив има, за да го направи? За него тя е била много по-ценна жива. Не можеш да изнудваш мъртвец. На практика той е могъл да я шантажира не само с историята за детето, но и с убийството на чичо й.

— Едва ли би могъл да докаже нещо след толкова години. А ти пак правиш прекалено много предположения — възрази Чарли уморено. — „По-достойна съм за съжаление…“ — това е стих от „Крал Лир“.

— Е, и?

— Крал Лир полудява и започва да броди из полята край Дувър с корона от полски цветя и бурени на главата. Полудява, защото дъщерите му го лишават от кралството и властта.

— А аз си мислех, че короната от полски цветя е свързана с Офелия — измъчено простена Купър.

— При нея става дума за булчински венец — лениво го поправи Джонс. — Корона е носил Лир.

Той изведнъж се сети за епитафа върху надгробния паметник във Фонтуел.

— Я помисли, Томи, има някакъв странен паралел: Джак Блейкни с кухненския нож стърже надгробни надписи във Фонтуелското гробище… Не ти ли прилича малко на лудия Лир?

— Колко бири изпи, Чарли? — намръщи се Купър.

Инспекторът се облегна назад и дружелюбно го загледа.

— Учил съм „Крал Лир“ в гимназията. Страхотна пиеса. Има всичко за любовта, властта и човешкото несъвършенство.

— Като в „Хамлет“ — отбеляза Купър кисело. — Пък и в „Отело“ е същото.

— Разбира се. Това са все трагедии — при трагедията смъртта е задължителен завършек. Грешката на крал Лир е, че не разбирал добре същността на любовта. Придавал по-голямо значение на думите, отколкото на делата, и затова разделил кралството си между тези две свои дъщери, които на думи му показвали, че го обичат, но на практика мечтаели да се отърват от него. Той бил стар и уморен човек, ето защо искал да предаде някому юздите на държавата и да изживее остатъка от дните си в мир и спокойствие. Но бил крал и затова се отнасял с презрение към всяко чуждо мнение. Именно самоубийствената му увереност, че единствено той е наясно какво представлява любовта, станала причина за разрухата на цялото му семейство — Чарли самодоволно се усмихна. — Добре се справям, а? При това почти цитирам съчинението, което написах още в десети клас. По онова време ненавиждах тази блестяща пиеса. Намирах я за пресилена. Трябваха ми цели тридесет години, за да оценя достойнствата й.

— Аз се запознах с „Крал Лир“ завчера — съобщи Купър, — но все още не виждам връзката. Щеше да има някакъв паралел, ако Матилда беше разделила богатството си между мисис и мис Ласел. Тогава вече би могло да се говори за някакво съответствие.

— Пропускаш една важна подробност, Томи. Крал Лир е най-трагичният персонаж на Шекспир, а мисис Гилеспи добре си е била научила урока. Тя е смятала всичко написано от него едва ли не за Божие слово и го четяла като Евангелие. Не забравяй, че Лир е имал трето дете, което е оставил без пукнат грош — той стана. — Искам Джак Блейкни в управлението след половин час. Бъди добро момче и ми го доведи. Кажи му, че шефът ти иска да си поговори с него за сина на мисис Гилеспи.

Те, разбира се, не знаеха, че половин час по-рано Джак Блейкни беше арестуван в Мил Хаус. Обаждането на телефон 999 беше от семейство Орлов. Макар почти изпаднала в истерия, Джоана Ласел успя да каже на полицаите, че той се опитал да я убие, като междувременно е признал, че е убил и майка й.

Инспекторът научи новината веднага щом се върна от обяд. Съобщиха на Купър по радиостанцията и му бе наредено да се върне възможно най-бързо. Въпреки това той спря колата и постоя пет минути на пустия второстепенен път, потресен от загубата на илюзиите си. Ръцете му така трепереха, че не смееше да кара. С ужасяваща яснота си даде сметка, че песента му е изпята. Беше изгубил онова, което го правеше наистина добър полицай. Да, той винаги знаеше какво мислят за него шефовете му, но същевременно беше твърдо убеден, че се лъжат по отношение на него. Силата му се състоеше в способността правилно да преценява хората. Колкото и да му я бяха оспорвали, обикновено накрая правият се оказваше той. Никога не бе допускал, че е възможно личните симпатии да попречат на работата му. Нито пък беше позволил работата му на полицай да накърни неговата човечност и търпимост, която лично той смяташе за единственото нещо, поставящо човека над животното.

С натежало сърце включи двигателя и подкара обратно към Леърмаут. Грешката му в преценката на семейство Блейкни беше непростима, но въпреки това той все още не беше съгласен с литературните доказателства на Чарли и не можеше да свърже крал Лир с надгробния надпис и кухненския нож. Не каза ли мисис Спиди, че ножът, намерен на пода на банята, е стоял в кухненското чекмедже? Купър беше забравил за това. Ами короната? Този, който беше накичил мисис Гилеспи с коприва, е виждал символичната връзка между нея и крал Лир. Защо тогава се беше заблудил и през цялото време беше мислил за Офелия? Защото, спомни си той, тогава в банята доктор Блейкни го беше заблудила с булчинския венец и цитата от „Хамлет“.

Сърцето го присви. Горкият Томи Купър в крайна сметка се бе оказал глупав сантиментален дядка, залъгващ се с нездрави фантазии за жена, която беше почти на възрастта на децата му.

Един час по-късно Чарли Джонс седна срещу Джак и натисна копчето за запис. Каза датата, часа и имената на присъстващите. После разпери ръце безпомощно и заговори.

— Е, мистър Блейкни, няма да скрия от вас, че не съм особено изненадан. Очаквах нещо подобно — той хвърли поглед към Купър, който седеше, опрял гръб на стената, и гледаше в пода. — Сержантът отдавна беше събудил любопитството ми към вас със своите разкази. Да не говорим колко интересен беше докладът за снощните ви подвизи и вашите „разногласия“ с полицията. Но връх на всичко е последното ви изпълнение в Сидар Хаус.

Джак сложи длани на тила си и ведро се усмихна.

— Е, радвам се, че не съм излъгал очакванията ви, инспекторе.

— Дано така да продължавате — Чарли постави длани на масата. — Засега ще оставим настрана мис Ласел и инцидента в Бърнмаут, защото повече ме интересуват отношенията ви с мисис Гилеспи. — Макар да се стараеше, инспектор Джонс трудно успяваше да прикрива тържествуването си. — Струва ми се, че най-после успях да си обясня короната с цветята, която тя носеше във ваната. Няма нищо общо с Офелия — става дума за крал Лир. Току-що проверих: четвърто действие, четвърта сцена, там, където Корделия казва: „…увенчал глава със репеи, коприва, бучиниш, горчивка, троскот, кукувича прежда…“. И освен това сцена шеста в ремарките: „Влиза Лир с корона от бурени“.

— И на мен ми се струваше, че Офелия е твърде неправдоподобна интерпретация. Аз също се сетих за Лир, когато Сара ми разказа какво е видяла.

— Лир е единственото възможно обяснение.

— Нима? — вдигна вежди Джак.

— О, да — Чарли потри длани нетърпеливо. — Аз си представям нещата горе-долу така: Лир е имал две лоши дъщери, Гонерила и Регана, и една добра — Корделия. Прогонил Корделия, защото отказвала да го ласкае, а Гонерила и Регана възнаградил, понеже били достатъчно лицемерни и подли да го обсипват с лъжи, за да докопат своята част от кралството. Под Гонерила и Регана разбирайте Джоана и Рут Ласел. Корделия пък е синът на мисис Гилеспи, даден за осиновяване, т.е. детето, което тя е прогонила без пукнат грош — той се вторачи в Джак. — В пиесата Корделия се завръща, за да спаси баща си, към когото нейните сестри се отнасят грубо и жестоко. Мисля, че и в нашия случай е станало горе-долу така, казано, разбира се, съвсем условно. Нито Джоана, нито Рут са били в прекия смисъл на думата жестоки към мисис Гилеспи, а само отчайващо бездушни и неуправляеми. Корделия — в случая синът, изоставен от Матилда — изведнъж се появява, за да й внуши, че все още за нея може да съществува любов, че тя не е онеправданата и озлобена жена, за която се мисли, и накрая, че е дарила на света човек, с когото и тя, и светът могат да се гордеят. Добре ли се справям, мистър Блейкни?

— Да, но май прекалявате с въображението.

Инспекторът се подсмихна лукаво.

— Пита се само кой е Корделия.

Джак не отговори.

— И дали е дошъл да търси майка си, или го е довела чистата случайност?

Джак продължаваше да мълчи.

— Пита се също кой кого е познал пръв.

— Инспекторе, дори да има нещо вярно в това, какво общо има то със смъртта на Матилда?

— Днес Дейв Хъджис ми разказа интересна история. Видял един човек да се занимава с нещо много странно — почиствал надписите върху надгробен камък във Фонтуелското гробище. Бил изцяло погълнат от заниманието си. Хъджис се върнал и прочел надписа. Спомняте ли си текста?

— „Джордж Фицгибън, 1789 — 1833. …С какво съм заслужил гнева ти, Създателю, благ и премъдър? Щом от теб съм създаден, част от теб ще умре ведно с мен.“ Издирих го в общинските регистри. Умрял е от сифилис вследствие на разюздания си начин на живот. Нещастната му съпруга, Мария Фицгибън, умряла от същото четири години по-късно и била погребана до Джордж, но не й поставили паметник, защото децата й не искали да го платят. Вместо това има ръкописен епитаф в общинския регистър и той ми харесва повече: „Джордж беше похотлив, груб и грешен. От него прихванах лошата болест. Той беше слуга на дявола — дано си го прибере.“ Кратко и ясно. В сравнение с жена си този лицемер Джордж е направо смешен.

— Зависи кого е наричал свой създател — отбеляза Чарли. — Може пък да е искал да вземе за компания в ада майка си например.

Джак лениво чертаеше нещо с пръст по бюрото.

— Кой ви каза, че Матилда е имала дете, дадено за осиновяване? Трябва да е някой доста благонадежден, защото по непроверена и несигурна информация не бихте се решили да изречете всички тези глупости.

Джонс усети погледа на Купър, но се направи, че нищо не забелязва. Можеше да се мръщи колкото си иска, но нали самият той каза, че шансовете да опазят тайната на Джейн Мариот са нищожни.

— Информацията е от мисис Джейн Мариот, чийто съпруг е баща на детето.

— Страхотно! Значи това е информаторът — Джак явно се забавляваше с нетърпението на инспектора8. — Матилда не ми е майка, инспекторе. Ако беше вярно, щеше да е ужасно. А пък наместо това аз я харесвах.

— Значи мисис Гилеспи е излъгала, че има син — вдигна рамене Чарли, — и тогава в ролята на Корделия се явява жена ви. Трябва да е бил един от двама ви, иначе тя нямаше да направи такова завещание, защото определено не е искала да повтори грешката на Лир и да предаде богатството си на незаслужаващите го дъщери.

Джак понечи да възрази, но се отказа.

— Предполагам, че Матилда нарочно е заблудила Джейн Мариот за детето — каза той. — Просто така, от злоба. Тя никога не я наричаше по име и когато говореше за нея, употребяваше израза „онова жалко същество от лечебницата“. Беше жестоко, но Матилда като цяло си беше жесток човек, защото беше и много нещастна. — Джак млъкна, за да събере мислите си. — Разказа ми за своята история с Пол, когато почти бях завършил портрета й. Започна с това, че нещо в картината липсвало. Според нея бях пропуснал да изобразя греховността й. Измъчваше я ужасно чувство за вина. За това, че е изоставила детето си; за това, че не е могла да понася Джоана като бебе заради нейния плач и така е оправдала осиновяването на второто дете. Предполагам също, че се е чувствала виновна, задето не може да изпитва привързаност към нищо и никого. — Той направи пауза и неочаквано смени посоката на мисълта си: — Когато се е появила Сара, тя я е приела едва ли не като Божи дар и не след дълго у нея се затвърдило убеждението, че това е нейната дъщеря. — Джак с удоволствие съзерцаваше изненадата, изписана по лицето на Чарли Джонс. — Не веднага, инспекторе, но в течение на няколко месеца тя все пак стигнала до заключението, че точно Сара е детето, което е дала за осиновяване. Надявам се, не е необходимо да ви обяснявам, че е било момиче. Имало е твърде много неща, които са пасвали. Сара беше точно на възрастта на нейното дете; рожденият й ден съвпадаше с неговия; родителите й бяха живели в същия район, където се е намирал апартаментът на Матилда. Но най-важното беше друго — Матилда смяташе, че е открила невероятна прилика в маниерите на Сара и Джоана. Твърдеше, че имали еднакви усмивки и по един и същ начин накланяли глава. И двете имали навика да гледат вторачено събеседника си, докато той говори. Сара я беше очаровала още от първата им среща, което всъщност не е странно — жена ми има тази дарба. За пръв път от години Матилда се бе почувствала ценена и полезна. Толкова хубави неща наведнъж явно са й дошли много. Убедеността й, че е намерила изгубената си дъщеря, стана почти фанатична. Точно затова тя се сближи с мен и ми поръча да нарисувам портрета й — той унило се усмихна. — Отначало се заблудих, казах си, че най-после са ме оценили по достойнство, но бързо си дадох сметка, че тя просто търсеше повод да говори с мен, за да научи колкото е възможно повече за Сара. Аз бях единственият човек, който можеше да знае нещо ценно.

— Но вие не сте знаели това, докато сте рисували портрета.

— Не, но не можех да не забележа прекомерния й интерес към нас двамата. Тя се интересуваше от всичко: какви са родителите ни, дали имаме братя и сестри, дали се разбирам с родителите на жена ми. Забележете, не се ограничаваше само със Сара, защото явно се е страхувала, че мога да се усъмня. Когато ми заяви, че жена ми е нейното изгубено дете, останах като гръмнат. — Джак безпомощно разпери ръце. — Знаех, че не е вярно, тъй като Сара е дете на своите собствени родители.

— Сигурно това е било първото, за което мисис Гилеспи ви е попитала?

— Не пряко. Тя никога не задаваше въпросите си направо — Джак забеляза изписаното по лицето на инспектора недоверие и раздразнено продължи: — Забравяте, че никой във Фонтуел не е знаел за това дете с изключение на Джейн Мариот, а Матилда беше твърде горда, за да позволи на когото и да било да разбере за нейните слабости и грешки. Тя търсеше мир със себе си, а не с обществото. Най-близо до този въпрос стигнахме, когато веднъж ме попита дали Сара е в добри отношения с майка си. Казах й, че не е, защото те наистина не се разбират. Дори си спомням точно думите си: „Понякога се питам дали Сара не е осиновена, защото пълното разминаване между нея и майка й във външен вид, думи и дела може да се обясни единствено с липсата на родство.“ Това е нещо като семейна шега между мен и Сара, но явно въз основа на думите ми Матилда е започнала да гради своите въздушни кули. Също като вас, инспекторе.

— Но нали тя си е била внушила това още преди да почнете да рисувате портрета й? Ако не греша, започнала е консултациите си с Дъган по завещанието още през август.

— Тя си вярваше, инспекторе. За нея това беше нещо като вярата в Бога за религиозния човек — тихо каза Джак. — Няма друго обяснение. Искала е да заслужи опрощение от детето, което някога е зарязала, и Сара, ще не ще, е трябвало да изиграе ролята на това дете. Съвпадението на възрастта, рождените дати и маниерите можеше да е чиста случайност, но Матилда отказваше да допусне подобна възможност. Беше си втълпила това, което й изнася, а от нея се искаше да стане прикритие — той прокара пръсти през косата си. — Ако бях разбрал как стоят нещата, сигурно щях да я изведа от заблуждението й, но тъй като нищо не знаех, без да искам, бях налял масло в огъня.

— Доктор Блейкни знае ли нещо за това?

— Не. Матилда беше непреклонна. Сара не трябваше нищо да разбере. Накара ме да й обещая, че няма да й кажа — ужасно се страхуваше Сара да не промени отношението си към нея, да престане да я харесва или дори напълно да я отхвърли. Понякога си мисля, че нещата се развиха по удобен за всички начин, никой не беше наранен. — Джак прокара ръка през лицето си. — Бях объркан, не знаех какво да правя и ми трябваше време да измисля начин да разубедя Матилда. Ако й кажех истината веднага, щеше да означава за втори път да й отнема детето.

— Кога стана това, мистър Блейкни? — запита Чарли.

— Около две седмици преди да умре.

— Щом не е искала никой да знае, защо е казала на вас?

Джак не отговори веднага.

— Заради портрета — рече той след малко. — Наминах да й го покажа, макар да имах още работа по него. Исках да видя реакцията й. Аз отразявам в картината и това, как самият човек реагира на портрета си. Има голямо разнообразие: яд, страх, суетност, възмущение, разочарование… Закодирано изписвам думата точно под подписа си. Който знае как да гледа, може да разбере какво е мнението на нарисувания за нарисуваното. Един вид „шегата на художника“. Реакцията на Матилда беше доста странна — като че ли най-точната дума е „разкаяние“. Никой от хората, които съм рисувал преди, не се е разстройвал толкова от портрета си.

— Не го ли хареса? — предположи Чарли.

— Напротив. Дори се разплака, защото видя в него жената, която е могла да бъде — погледът му беше замислен. — Каза, че за пръв път някой истински я е разбрал.

— Да, но аз нищо не разбирам.

Джак погледна към сержанта, който продължаваше да седи втренчен в пода.

— Томи обаче разбира. Нали, приятелю?

Настъпи кратка пауза, после Купър вдигна глава.

— Говориш за златния цвят, който е нещо като сърцевина на картината — промълви той. — Това е Матилда в началото на жизнения си път, преди животът да я връхлети и да я изкриви изцяло.

Тъмните очи на Джак го гледаха приятелски.

— По дяволите, Томи! — възкликна той. — Не е възможно аз да съм единственият, който да оценява способностите ти. Абсолютно нищо не може да ти убегне.

Когато казах на татко, че съм бременна, от страх му прималя. Типично мерзко малодушие. Джералд, напротив, по-скоро се развълнува: „Мое ли е, Мати?“ — започна да ме пита през половин час. Вероятно би следвало да се чувствам отвратена, но не бях. Намирам неговата радост от собственото му постижение за наистина трогателна.

Баща ми, разбира се, настоява за аборт. Не било само заради възможния скандал, а и защото бебето щяло да се роди още по-голям идиот и от Джералд. Отказах. За нищо на света не бих си и помислила да се оставя в ръцете на някакъв криминален гинеколог. Татко каза, че познава в Лондон неколцина, които щели да го направят срещу съвсем малко възнаграждение. Нямам му и капка доверие — сигурно става дума за някоя пияна вещица, която работи с игла за плетене и джин вместо упойка. Ако детето бъде толкова дефектно, колкото твърди баща ми, едва ли ще живее дълго. Това, че Джералд е жив и на моменти е почти с ума си, се дължи единствено на глупостта на майка му, която самоотвержено го е кърмила много по-дълго от обикновеното.

Всяко зло за добро. Джералд никога досега не е бил толкова послушен. Мисълта, че нося негово дете, напълно е изтрила от ума му Грейс. Сега обаче ще се наложи да се омъжа, за да узаконя детето. Джеймс Гилеспи може да е много неприятен и досаден, но поне е сигурно, че ще се ожени за мен още утре, ако поискам. Татко казва, че той е хомосексуалист и бракът му е необходим, за да създаде впечатление за порядъчност. Но тъй като и аз се нуждая от съпруг по същата причина, не се съмнявам, че ще успея да го изтърпя през няколкото месеца, оставащи до раждането.

Казах на баща ми да не се тревожи (нещо, на което този глупак е напълно неспособен) и да ни пусне с Джеймс да живеем в лондонския му апартамент. Ще се върна вкъщи веднага след раждането. Междувременно татко ще отсяда в клуба си при редките — вече много редки! — случаи, когато е достатъчно трезвен, за да посети някое заседание на парламента. Днес следобед, бършейки пиянските си сълзи, той ме нарече „чудовище“. Искал от мен само да бъда мила с брат му и да се грижа да не му е скучно. При това много добре знае, че Джералд направи прощъпалника си в секса не с мен, а с Грейс. Интересно как е очаквал да забавлявам един сексуално активен идиот? Да играя с него бридж? Или да обсъждаме Платон? Боже мили, как мразя мъжете… Може би наистина съм чудовище…