Укротителят

ЧЕТИРИ

Когато същата вечер се прибра вкъщи, Сара отиде правов студиото на Джак. Не личеше нищо да е премествано. Тя хвърли бегъл поглед на платното върху триножника и трескаво започна да прехвърля портретите, струпани накуп и опрени на стената. Тези, които й бяха познати, оставяше, непознатите нареждаше един до друг до стената, с лице към стаята. В крайна сметка останаха три, за които нямаше никакъв спомен да ги е виждала някога. Отдръпна се и ги загледа, като се опитваше да отгатне кои са хората, изобразени на тях. По-точно, търсеше портрет с нетипично изпълнение и колорит.

Страшно много се надяваше да не намери подобно нещо и, разбира се, почти веднага го откри. Платното крещеше с ясния си страстен рисунък, изобразяващ жестокост, безжалостен ум и потисничество, а личността, излъчваща всичко това, беше обхваната от ръждясала желязна конструкция, която без съмнение беше Укротителят. Ужасът връхлетя Сара изневиделица и изстиска въздуха от дробовете й в пристъп на зараждаща се паника. Тя рухна на стола на Джак и затвори очи, за да не гледа подигравателно-гневния портрет на Матилда. „Какво е направил той?“

Чу звънеца на входната врата и изведнъж се озова на крака като кукла на конци, заоглежда се уплашено, после, без ясно да съзнава защо го прави, грабна картината, обърна я с лице към стената и я напъха между другите платна.

На сержант Купър му се стори, че Сара не е добре. Изглеждаше много бледа, когато отвори вратата, но се усмихна гостоприемно и отстъпи, за да го пропусна да влезе, а когато след малко седнаха в кухнята, част от естествената руменина на лицето й се беше възвърнала.

— Телефонирали сте в службата снощи — започна той — и сте оставили съобщение, че имате още информация за мисис Гилеспи.

— Да.

Умът й препускаше. „Тя каза, че вие би трябвало да знаете какво ще е най-добре да се направи. Да, но аз не знам! НЕ ЗНАМ!“

— Не ми даваше мира въпросът, защо си е сложила Укротителя — започна тя бавно. — Стигнах до заключението, че нещо е искала да ми съобщи, въпреки че държа да подчертая веднага — не знам какво би могло да е то.

Тя повтори всичко, което каза на Робин Хюит предната вечер за прякора, с който я беше наричала Матилда.

— Възможно е просто да съм изтървала въображението си — завърши Сара неубедително.

Сержантът се намръщи и се замисли.

— Тя трябва да е знаела, че ще направите връзката. Да не би да e искала да ви обвини в нещо?

Лицето на Сара изрази искрена изненада.

— Не бях мислила за това — призна тя. — Имате предвид нещо като плясване през ръцете, за да ми посмачка фасона. „Лекарите не могат да излекуват нещастието, Сара.“ Нещо в този дух, нали?

Тълкуването й го озадачи.

— Да, възможно е — съгласи се той. — Кой друг знаеше, че тя ви нарича своя Укротител, доктор Блейкни?

— Не знам. Вероятно всеки, на когото го е споменавала.

— Вие на никого ли не сте казвали?

Тя поклати глава.

— Не.

— Съвсем на никого ли? На родителите си, на съпруга си?

— Не.

Тя се усмихна насила.

— Все пак не бях съвсем сигурна, че го употребява като комплимент. Приемах го като такъв, защото в противен случай бих навредила на взаимоотношенията ни, но тя може да е имала предвид, че аз съм я потискала и измъчвала като самия инструмент.

Купър замислено кимна.

— Ако се е самоубила, ние двамата можем да си правим догадки за смисъла на посланието до края на дните си — очите му изучаваха лицето на Сара. — Ако все пак някой друг я е убил и това лице е знаело, че тя ви нарича свой Укротител, струва ми се, че посланието е съвсем недвусмислено. А именно: „Направих това за вас, доктор Блейкни, или заради вас.“ Съгласна ли сте?

— Не — каза тя и в тона й прозвуча гневна нотка, — естествено, че не съм съгласна. Не би следвало да правите такива предположения. Бях останала с впечатлението, че заключението на следствието е нещо окончателно и неподлежащо на преразглеждане. Единствената причина, поради която ми се стори, че трябва да ви кажа всичко, беше, че то ме измъчваше, и най-вероятно в края на работния ден съм видяла в него много повече, отколкото Матилда е вложила. Струва ми се, че съдебният лекар беше прав — тя просто е искала да се накичи като Офелия.

Той се усмихна любезно.

— И, разбира се, може да на сте била единственият човек, когото е наричала така.

— Естествено — тя махна някакво косъмче от ревера на сакото си. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Докладът на съдебния лекар твърдо ли сочи самоубийство, или има място за съмнения?

— Не много — отвърна полицаят. — Тормози го липсата на обяснително писмо, особено предвид драматичния начин, по който се е самоубила, а също така не му дават мира и цветята.

— Заради копривните опарвания?

— Не. Ако е решила да се самоубие по начина, по който го е направила, няколко ожарвания от коприва едва ли биха я тревожили — той постави молива си на масата. — Убедих го да направи няколко експеримента. Той не можа да възпроизведе подреждането на цветята във ваната, докато не му помогнаха.

Купър бързо нахвърли някаква скица в бележника си.

— Ако си спомняте, маргаритките бяха закрепени прави под металния обръч на челото, който между другото е толкова прогнил от ръждата, че не може да бъде огънат, а стръковете коприва висяха надолу като було и покриваха косата и страните й. Стеблата се редуваха — увиснала коприва, изправена маргаритка, абсолютно симетрично по цялата обиколка на обръча. И така, невъзможно е това да се направи без чужда помощ. Можете да задържите половината от украсата на място с една ръка, но в момента, в който отслабите натиска на пръстите, цветята започват да изпадат. Освен това е необходимо три четвърти от цялата обиколка на обръча да бъде запълнена с цветя, за да може разстоянието между обръча и главата в останалата една четвърт да е достатъчно малко, за да е възможно да се задържи украсата. През цялото време трябва да се има предвид, че говорим за обиколката на главата на мисис Гилеспи. Следите ли мисълта ми?

Тя я следеше.

— Съгласна съм. Но не би ли могла да използва памук или някакъв плат, за да подпълни луфта, докато постави цветята?

— Да. Но ако го е направила, някъде в тази къща би трябвало да има следи от ръжда. Претърсихме всичко от долу до горе. Не намерихме нищо такова. Е, какво стана с подплънката?

Сара затвори очи и си представи банята.

— На поставката за сапуна имаше гъба — каза тя, напрягайки паметта си. — Може да я е използвала и след това да я е изплакнала във ваната.

— По нея имаше парченца ръжда — потвърди той, — но и цялата вана беше пълна с тях. Може да са полепнали по гъбата, когато е била във водата — той сви устни с досада и или, както казвате вие, когато е била използвана като подплънка. Не знаем кое от двете е вярно, но не ми дава мира нещо друго: ако наистина го е извършила тя, трябва да се е накичила пред огледалото на тоалетката. Единствено там открихме остатъци от стъбълца.

Той махна неопределено с ръка.

— Представяме си го горе-долу по следния начин: тя поставя цветята на тоалетната масичка, сяда пред огледалото и започва да ги подрежда в това, което е на главата й, като същевременно не забравяме — не би могла да разбере, че е невъзможно да напъха всички цветя, преди да е запълнила половината от обръча на челото си. В този момент най-естествено е било да използва тоалетна кърпичка или памук — нещо което й е било под ръка. Тогава защо ще ходи до банята за гъбата? Ако пък я е убил някой друг и е поставил цветята, след като вече е била във ваната, най-набиващият се в очи предмет за уплътняване наистина е гъбата. Това е най-логичният сценарий, който освен всичко друго обяснява и липсата на следи от копривни ожарвания по пръстите и дланите на мисис Гилеспи.

— Казахте, че в доклада на съдебния лекар се споменава за обриви от копривно ожарване по бузите и слепоочията — припомни Сара, — но тя трябва да е била жива, за да може кожата й да реагира на допира с копривата.

— Бяха много слабо изразени — поясни той. — Според мен убиецът не я е изчакал да умре — едва ли го е било грижа жива ли е, след като е тръгнал да убива. Той или тя е поставил копривата, докато жертвата е умирала.

Сара кимна.

— Звучи правдоподобно. Само че…

— Само че какво, мисис Блейкни?

— Защо някой ще иска да я убива?

Той вдигна рамене.

— Дъщеря й и внучката й например имат цял куп мотиви. Според завещанието имуществото й трябва да бъде разделено поравно между двете. Мисис Ласел взема парите, а мис Ласел получава Сидар Хаус.

— Те знаели ли са това?

Той кимна утвърдително.

— Мисис Ласел сто процента е знаела, защото именно тя ни каза къде се намира завещанието — мисис Гилеспи е била много методична и е държала всичките си книжа и кореспонденцията си в чисти подредени папки в картотека в библиотеката. Но дали малката Ласел е знаела точно клаузите на завещанието, не мога да твърдя. Като внучка тя очакваше да получи всичко и е много разочарована, че получава само имението.

Лицето му придоби почти иронично изражение.

— Тя е едно алчно женче. Едва ли има много седемнадесетгодишни, които да извадят такъв късмет с наследство.

Сара се усмихна едва-едва.

— Предполагам, че вече сте проучили къде са били през нощта, в която тя е умряла.

Той отново кимна.

— Мисис Ласел е била на концерт в Лондон със свой приятел, а мис Ласел е била на тридесет мили от имението, под сигурния надзор на училищните възпитателки.

Сара отново направи опит да се усмихне.

— Което на практика означава, че са вън от играта.

— И да, и не. Никога не съм придавал голямо значение на алибито, а и все някой трябва да е бил в Сидар Хаус. Като изключим мистър и мисис Спиди, само двете Ласел са имали ключове от къщата.

— Вие явно сте решили да го изкарате убийство — заключи Сара с отсянка на упрек в гласа.

Той продължи, сякаш не беше я чул.

— Разпитахме и всички в селото. Мисис Спиди е била в кръчмата заедно със съпруга си и поне що се отнася до близки и познати, не открихме никого, който да е общувал с мисис Гилеспи в събота вечер след единадесет часа.

Той вдигна рамене.

— Освен това съседите й, мистър и мисис Орлов, твърдят, че биха чули входния звънец, ако някой звъни на вратата. Когато мисис Гилеспи им продала тази част от къщата, в която живеят в момента, просто преместила звънеца от кухнята — тя сега е тяхна, в съседния коридор, който пък си останал неин. Проверих. Сто на сто биха чули, ако някой е звънил през нощта.

— Значи е повече от очевидно, че става дума за самоубийство — Заключи Сара.

— Не и за мен, доктор Блейкни. Първо, смятам да разгледам тези две алибита под микроскоп и, второ, ако убиецът на мисис Гилеспи е бил някой, когото тя е познавала, той би могъл да почука на прозореца или на задната врата, без семейство Орлов да го чуят.

Той затвори бележника и го прибра в джоба си.

— Това може да се провери по пръстовите отпечатъци.

— Значи продължавате разследването? Мислех, че шефът ви е решил да го прекрати.

— В къщата попаднахме на много отпечатъци, които не принадлежат на мисис Гилеспи или на трите жени, които са имали ключове. Ще помолим всички от селото и приходящите, като вас например, които са я познавали, да ни предоставят пръстови отпечатъци за сравнение. Убедих шефа, че трябва да се изясни кои други са я посещавали, преди да се тегли чертата на досието.

— Вие като че ли приемате много лично смъртта на мисис Гилеспи.

— Работата на полицая си е работа като всяка друга, докторе. Колкото по-високо се изкачите по стълбата, толкова по-голяма ще е пенсията накрая.

Учтивото му изражение неочаквано стана цинично.

— Но за изкачването са нужни не способности, а гъвкав кръст. До настоящия момент хабях напразно сили и нерви, за да могат разни сговорчиви педали да оберат накрая лаврите. Да, приемам смъртта на мисис Гилеспи лично. Случаят е поверен на мен. Лично.

Сара погледна изявлението му с безрадостен хумор. Запита се как ли би възприела Матилда начина, по който полицаят задочно я оправдаваше, ако се приеме, разбира се, възможността да бъде доказано убийство и престъпникът да бъде заловен. Но тя съвсем не беше убедена, че Купър ще успее да направи което и да било от двете.

— Кийт? Тук е Сара Блейкни. Случайно да ти се е обаждал Джак?

Тя си играеше с кабела на телефона, докато шумът от колата на Купър заглъхваше в далечината. „Има прекалено много сенки в тази стая“ — каза си.

— Доста отдавна — отвърна приятният глас на Кийт. — Защо, трябваше ли да се обади?

Нямаше смисъл да увърта.

— Скарахме се. Казах му, че искам развод, и той много се обиди. Оставил ми е бележка, че мога да го търся чрез теб.

— О, Господи, Сара! Не мога да представлявам и двама ви. На Джак ще ми се наложи да си намери друг адвокат.

— Той държеше да си ти. Аз съм тази, която трябва да си търся друг адвокат.

— Я зарежи това! — отвърна Кийт ведро. — Ти си моят клиент, сладурче. Ако някога съм правил нещо за този мързелив нехранимайко, единствената причина е била, че си му жена.

Двамата бяха приятели от студентските години и преди Джак да се намеси в играта, Кийт имаше известни намерения спрямо Сара. Сега вече беше щастливо оженен, имаше трима малки синове и се сещаше за нея само в редките случаи, когато се чуваха по телефона.

— Да, добре, но това не е най-важното. Трябва много спешно да говоря с него. Ако се свърже с теб, както възнамерява, моля те, уведоми ме къде се намира колкото можеш по-бързо.

Тя погледна към стълбата. Лицето й проблясваше на отразената светлина от кухнята. Прекалено много сенки.

— Добре.

— Има още нещо. Как стои въпросът с правата ми, в случай че съм обект в полицейско разследване на убийство?

Усети, че дъхът на Кийт спря.

— Не искам да кажа, че съм замесена или нещо подобно, обаче мисля, че притежавам сведения, които наистина бих желала да не правя ничие достояние. Полицията като че ли още не знае нищо, но става дума за много деликатна информация, при това от втора ръка, за която не съм сигурна дали има някакво значение. Ако съобщя това, което ми е доверено, може би ще повлияя наистина зле на живота на няколко души.

Тя млъкна за момент. Защо Рут каза за писмото на нея, а не на Купър? Или пък е казала и на Купър?

— Какво може да стане в този случай?

— Нищо особено. Моят съвет е да не криеш нищо от полицията, освен ако не е поверителна медицинска информация, получена от пациент. Накарай ги да си я търсят по свой начин. Те ще го направят, разбира се, но ти ще си кристално чиста.

— Лицето, което ми даде информацията, изобщо не ми е пациент.

— В такъв случай нямаш проблеми.

— Но ако се разприказвам, може да съсипя живота на няколко души — възрази Сара несигурно. — Става дума за етика, Кийт.

— Не, за друго става дума. Етиката съществува само в църквите и в кулите от слонова кост. Тук става дума за големия лош свят, в който се случва лекарки да отидат в затвора, защото са попречили на полицейско разследване. Ще ти припари под краката, моето момиче, ако се окаже, че си скрила информация, която може да е свързана с убийство.

— Но аз не съм сигурна, че е убийство. Изглежда като самоубийство.

— Тогава защо гласът ти трепери и е два тона над нормалното? Звучиш като Мария Калас с ангина. Струва ми се, ти си един процент сигурна, че става дума за убийство, и деветдесет и девет процента, че знаеш кой го е извършил. Кажи на полицията.

След тази препоръка мълчанието се проточи безкрайно. На Сара започна да й се струва, че връзката е прекъснала.

— Грешиш за деветдесет и деветте процента — каза тя най-после. — В момента не ми идва наум кой може да го е направил.

Безмълвно остави слушалката. Щом отдели ръката си от нея, телефонът започна да звъни, но нервите й бяха така опънати, че мина известно време, преди да събере смелост отново да я вдигне.

Следващата сутрин от Пул за Фонтуел пътуваше адвокат, който носеше в куфарчето си завещанието на Матилда. Беше телефонирал предишната вечер в Сидар Хаус, за да се представи и да съобщи новината, която има ефект на взрив. А именно, че предишните завещания на Матилда се анулират и обезсилват от последното, подписано в кабинета на въпросния адвокат два дни преди смъртта й. Мисис Гилеспи го беше помолила да предаде съобщение и да огласи завещанието лично пред нейната дъщеря и пред внучката й колкото е възможно по-скоро след погребението, като това бъде направено задължително в присъствието на доктор Сара Блейкни, живееща в Мил Хаус, Лонг Ъптън. „Доктор Блейкни е свободна утре. Удобно ли е за мисис и мис Ласел в единадесет часа?“

Атмосферата в гостната на Матилда беше ледена. Джоана стоеше пред френския прозорец и гледаше към градината с гръб към Сара и дъщеря си. Рут пушеше непрекъснато, като с еднакво раздразнение наблюдаваше неподвижния гръб на едната жена и явното притеснение на другата. Никой не обелваше дума. За Сара, която винаги беше харесвала тази стая с безразборно струпаните й прекрасни антики (джорджианските ъглови бюра, старите и излинели басмени калъфи на викторианската софа и столовете, холандските акварела от деветнадесети век, часовника в стил Луи Шестнадесети на полицата над камината), това нежелано посещение и негостоприемното посрещане бяха твърде мъчителни.

Звукът от автомобилни губи по чакъла отвън намали напрежението.

— Отивам — скочи Рут.

— Не мога да си спомня как казахте, че му е името. Дъгъл, Дъглас? — обади се Джоана.

— Дъган — отвърна Сара.

Джоана вдигна учудено вежди.

— Да не би да го познавате?

— Не. Записах името, когато ми позвъни снощи.

Тя извади от джоба си листче.

— Пол Дъган от „Дъган, Смит и Дрю“ на Хилс Роуд в град Пул.

Джоана се вслушваше как дъщеря й поздравява някого на вратата.

— Майка ми изглежда ви е имала голямо доверие, доктор Блейкни. Имате ли представа по каква причина? Вие сте я познавали едва… от година, нали? — лицето й беше безстрастно и неподвижно- съзнателно, помисли си Сара, за да изглежда младолика, — но очите й изразяваха неприкрита подозрителност.

Сара се усмихна миролюбиво. Беше в много неудобна ситуация. Все пак Джоана й беше доста симпатична, а споменът за Матилда я разстройваше все повече и повече с всяка изминала минута. Техните отношения, които в най-добрия случай бяха приятелски, вече я потискаха, но със задна дата. Тя усещаше надменната увереност на възрастната дама, че ще успее да манипулира своята лекарка след смъртта си, без предварително да е искала съгласието й. Освен това не беше нейна работа, нито пък имаше желание да служи за посредник в задочния юридически спор между Джоана и дъщеря й.

— И аз съм в същото неведение като вас, мисис Ласел, и вероятно съм не по-малко ядосана — каза тя направо. — Имам да пазарувам за седмицата, да чистя къщата и да работя по градината. Тук съм само защото мистър Дъган каза, че ако не дойда сега, той ще отложи тази среща, докато аз намеря възможност да дойда. Сметнаха, че това ще създаде затруднения на вас и на Рут, и затова се съгласих.

Джоана се готвеше да отговори, когато вратата се отвори и влезе Рут, последвана от усмихнат мъж на средна възраст. Той носеше видеорекордер, върху който крепеше куфарчето си.

— Мистър Дъган — каза Рут кратко и отново се тръшна на стола си. — Иска да използва телевизора. Не е за вярване — баба е направила видеозавещание!

— Не е точно така, мис Ласел — възрази мъжът и остави рекордера на пода до телевизора. Сетне се изправи и подаде ръка на Джоана, правилно отгатвайки, че тя е дъщерята на Матилда.

— Здравейте, мисис Ласел. Как сте?

После се приближи до Сара, която беше станала, и се ръкува и с нея.

— Доктор Блейкни?

Той кимна към столовете.

— Седнете, моля. Знам, че времето на всички ни е скъпо, затова възнамерявам да ви отнема точно толкова, колкото ми е необходимо. Тук съм в качеството си на един от двамата изпълнители на последното писмено завещание, изразяващо волята на мисис Матилда Берил Гилеспи, копия от което ще ви предоставя след няколко минути. Те ще ви дадат възможност лично да се уверите, че въпросното завещание е наистина с по-късна дата от всяко друго предварително завещание или завещания. Другият изпълнител е мистър Джон Хепгуд, в момента управител на Барклис Банк на Хилс Стрийт в Пул. И двамата посредством представляваните от нас фирми, разбира се, носим всички отговорности поравно в качеството си на изпълнители, ако някой от нас сезира други фирми при изпълнението на завещанието или ако на наше място бъде назначен друг изпълнител.

Той направи кратка пауза.

— Дотук всичко ясно ли е? — огледа ги една по една. — Добре. Сега, ако имате малко търпение, ще включа видеото.

С жест на фокусник той посегна към джоба си и в ръката му се появи коаксиален кабел. Включи единия му край в телевизора, а другия във видеото.

— Доколкото си спомням, контактът беше над перваза на камината, отдясно. И в случай че се учудвате откъде знам, нека ви обясня, че мисис Гилеспи ме беше поканила тук, за да опиша цялото й имущество.

Той ги огледа със сияещ вид.

— Казвам го само за да предотвратя възможните недоброжелателни упреци от страна на заинтересованите страни преди прочитането на завещанието.

Сара си даде сметка, че стои с отворена уста, откакто адвокатът беше влязъл в стаята. Тя я затвори със съзнателно усилие на волана си и загледа как той сръчно настройва телевизора към видеото, после отвори куфарчето си и извади касета, която сложи във видеото. След това се отдръпна назад и даде думата на Матилда.

„Муха да бръмне, ще се чуе“ — помисли си Сара, когато на екрана се появи лицето на Матилда. Дори Рут беше застинала, сякаш издялана от камък, със забравена между пръстите цигара.

Добре познатият глас с характерния стилен изговор на гласните зазвуча уверено от говорителя.

— Е, скъпи мои — усмихна се Матилда презрително, — знам, че се чудите защо съм настояла да се съберете в този състав. Джоана, сигурна съм, че наум ме проклинаш, Рут пък се чуди от какво да се оплаче, а Сара, подозирам, започва да изпитва желание никога да не ме е срещала.

Старицата се изсмя.

— В момента съм недостижима за клетвите ти, Джоана, и освен ако чувствата не се съхраняват и на оня свят, в което се съмнявам, не можеш да ме обезпокоиш. Що се отнася до теб, Рут, непрекъснатите ти оплаквания станаха толкова досадни и уморителни напоследък, че честно казано, ми писна от тях. Те също вече няма да ме тормозят.

После тонът й забележимо омекна.

— И все пак възмущението, което съм сигурна, че Сара изпитва, защото едностранно реших да я намеся в семейните си дела, виж, то ме засяга. Единственото, което мога да кажа по въпроса, е, че по време на познанството ни оцених вашето приятелство и прямия ви характер, Сара, и не мога да се сетя за никого другото, способен да понесе бремето, което имам намерение да стоваря на раменете ви.

Настъпи кратка пауза, по време на която тя се зачете в някакви записки, поставени на коленете й. Сега, на фона на неодобрението на толкова много здравомислещи хора, на които Матилда бе вдъхвала неприязън, Сара намираше безкритичната си привързаност най-малкото за наивна. Очите на възрастната й приятелка имаха нехарактерен, жесток блясък. „Къде отиде хуморът й?“ — питаше се Сара.

— Искам да изясня веднъж завинаги, че Джоана не е дъщеря на Джеймс Гилеспи, а на моя чичо — Джералд Кавендиш. Той беше по-голям брат на баща ми и — тя затърси точната дума — тези наши взаимоотношения започнаха четири години след смъртта на майка ми, когато той покани баща ми и мен да живеем при него в Сидар Хаус. Баща ми нямаше свои пари, защото цялото семейно състояние се падаше на големия син. След смъртта на майка ми парите й се върнаха в нейното семейство, с изключение на малкото наследство на мое име, което му беше дадено под попечителство. Ако не беше поканата на Джералд да живеем заедно с него в Сидар Хаус, аз и баща ми щяхме да останем на улицата. В това отношение му бях благодарна. Във всички други отношения мразех и ненавиждах този човек.

Тя се усмихна хладно.

— Бях тринадесетгодишно дете, когато ме изнасили за пръв път.

Сара беше потресена не толкова от думите й, колкото от начина, по който ги произнесе. Това не беше онази Матилда, която тя познаваше. Защо говореше с такава брутална и хладна пресметливост?

— Той беше едно пияно чудовище, също като баща ми, и аз ги мразех и двамата. Освен че съсипваха себе си, те унищожиха в зародиш шансовете ми да създам някаква нормална връзка с друг човек. Не знаех дали баща ми е наясно какво върши Джералд, но дори и да е знаел, не се съмнявам, че би оставил нещата да си продължат по същия начин от страх брат му да не ни изгони от Сидар Хаус. Баща ми беше страшно мързелив човек — просеше от семейството на жена си, докато тя беше жива, а след смъртта й продължи да проси от брат си. Единственият път, когато го видях да работи, беше при кандидатирането му за изборите в Камарата на общините, но за него това беше само по-лесен начин да се добере до благородническа титла. Разбира се, щом го избраха, той отново стана това, което беше в действителност — достоен за презрение човек.

Тя отново замълча. Изразът на лицето й ясно показваше че бавно и с нежелание се връща към горчивите си спомени.

— Сексуалните издевателства на Джералд продължаваха вече дванадесет години, когато напълно отчаяна казах на баща си. Единственото смислено обяснение, че живеех в постоянен ужас и от двамата. Аз бях затворничка — във финансово и социално отношение, и бях приучена да вярвам, както повечето представители на моето поколение, че в семейството мъжът е пълновластен господар. Слава на Бога, че тези времена отминаха. Сега виждам, че властта принадлежи само на онези, които могат да внушат достатъчно респект, за да я упражняват, били те мъже или жени.

Тя спря, за да си поеме дъх.

— Баща ми, разбира се, обвини мен за случилото се. Нарече ме гнусна пачавра, но нямаше никакво намерение да предприеме нещо. Предпочете нещата да си останат постарому. Но като член на парламента той беше уязвим и в отчаянието си аз го заплаших, че ще пиша до ръководството на консервативната партия и до вестниците, за да им обясня какво представлява семейство Кавендиш в действителност. В резултат на това бе намерено компромисно решение — разреши ми да сключа брак с Джеймс Гилеспи, който проявяваше интерес към мен, а в замяна аз се съгласих да не разгласявам нищо. Това беше опит да започна живота си отново, макар че баща ми, може би от страх да не се отметна от думата си, настоя да се омъжа за Джеймс незабавно. Той му осигури място в Сметната палата и ни напъди да живеем в апартамент в Лондон.

Този път паузата беше по-дълга, защото Матилда, намествайки очилата си, обърна нова страница от записките си.

— За нещастие обаче аз бях вече бременна и когато Джоана се роди на петия месец от сватбата ни, Джеймс, който в никакъв случай не беше най-умният измежду мъжете, най-после разбра, че бебето не може да е негово. После животът стана труден. Той не без основание изпитваше раздразнение от нас двете и то често избиваше в насилие, когато беше пиян. Продължихме да живеем по този начин още единадесет месеца, докато за щастие Джеймс заяви, че си е осигурил работа в чужбина и ще отплава на другия ден без нас. Никога не съм съжалявала, че замина, нито пък съм проявявала и най-малък интерес какво е станало с него. Беше неприятна и неблагодарна работа да се занимаваш с Джеймс Гилеспи.

Арогантни и надменни, очите на възрастната жена се впериха в тях, но Сара остана с чувството за нещо недоизказано, което я накара да мисли, че Матилда не беше честна докрай.

— Ще бъде досадно да изреждам сега трудностите през месеците след заминаването му. Джоана имаше подобни проблеми, когато почина Стивън. Разликата беше в това, че баща ми отказа да ми помага — той междувременно беше получил благородническата си титла и беше изтекло доста време, така че заплахите ми да го компрометирам вече нямаха предишния ефект. Та той отказваше да ми помага, докато аз ти помагах, Джоана, без никога да получа някаква благодарност. Накрая, когато стана ясно, че изгонването ни от апартамента се превръща в реална заплаха, в отчаянието си писах на Джералд и поисках от него да даде издръжка на дъщеря си. Тогава той за пръв път чу за съществуването на Джоана — тя се усмихна иронично — и това го подтикна да извърши първата и единствена достойна постъпка в живота си — самоуби се с приспивателни. Жалко, че нямаше благоприличието да го стори по-рано — тук гласът й изтъня от омерзение. — Заключението беше, че става дума за нещастен случай, но аз не мога да повярвам, че двете неща не са свързани, особено като се има предвид писмото до адвоката му, в което посочваше джоана за единствен наследник на цялото си имущество.

Тя прелисти последната страница от записките си.

— Първо Джоана. Ти ме заплашваше, че ще огласиш всичко, ако откажа да напусна Сидар Хаус и не припиша цялото имущество на теб. Не знам кой те е подучил да търсиш писмото на баща си — тя се усмихна зловещо, — макар че имам някои предположения. Лошото за теб в случая е, че си съвсем неправилно осведомена за правата си. Налудничавото завещание на Джералд не може да промени установения от баща му ред на наследяване,според който имуществото трябва да отиде у най-възрастния наследник от мъжки пол, сиреч баща ми. Умирайки, Джералд просто прехвърли на брат си и на наследниците му цялото състояние на рода Кавендиш, за което несъмнено си е давал сметка. Моля те, не си въобразявай, че патетичното допълнение към завещанието му е било нещо повече от опит на един слабохарактерен мъж да изкупи волните и неволните си грехове. Може да е бил и достатъчно наивен, за да вярва, че баща ми ще зачете волята му, или пък да е мислел, че Бог ще е по-снизходителен, ако покаже желание да поправи злато, което е причинил приживе. И в двата случая е глупак. Както и да е, той има достатъчно разум да ми изпрати копие от това допълнение към завещанието и като заплашвах, че ще отида с него в съда, за да оспоря реда на наследяване, го използвах, за да влияя на баща си. Затова той се съгласи да издържа теб и мен в Лондон, докато е жив, а след смъртта му аз да бъда единствен наследник. Както знаеш, умря след по-малко от две години и ние с теб се върнахме в Сидар Хаус.

Втренчените й в обектива на камерата очи пронизваха невидимия събеседник.

— Не биваше да ме заплашваш, Джоана. Нямаше право, докато аз имах всички основания да заплашвам баща си. Така или иначе, обезпечила съм те щедро, за да знам, че веднъж завинаги съм приключила с теб. Ако в момента, в който гледаш този запис, още не си ме дала под съд, настоятелно те съветвам да не си хабиш напразно парите. Повярвай ми, оставила съм ти повече от това, което законът някога би могъл да ти присъди.

Тя прочисти гърлото си.

— Сега Рут. Твоето държание след седемнадесетия ти рожден ден започна направо да ме ужасява. Не мога по никакъв начин да си го обясня или пък да го извиня. Винаги съм ти казвала, че когато умра, имението ще бъде твое. Имах предвид Сидар Хаус, но ти си приела, без да съм ти дала никакъв повод, че останалото имущество и парите също ще бъдат твои. Съвсем погрешно предположение. Намерението ми винаги е било да завещая по-ценните неща и парите на Джоана, а къщата на теб. Давах си сметка, че майка ти няма желание да напуска Лондон, затова исках да ти предоставя възможността да избираш — или да продадеш къщата, или да останеш в нея. Сигурна съм обаче, че ще я продадеш, защото без част от имуществото тя ще загуби чара си за теб. Това, което остава, няма да ти стигне, защото си алчна като майка си. В заключение мога само да ти повторя вече казаното на Джоана: също съм те осигурила доста щедро и чувствам, че съм дала повече, отколкото е необходимо, за да се освободя от задълженията си към теб. Може да се дължи и на кръвосмешението, но си давам сметка, че никоя от вас не е способна на почтена мисъл или постъпка.

Очите й се присвиха зад очилата.

— Ето защо възнамерявам да оставя всичко, което притежавам, на доктор Сара Блейкни от Мил Хаус, Лонг Ъптън, окръг Дорсет, която, уверена съм, ще се възползва мъдро от това неочаквано наследство. Ако някога изобщо съм била способна да изпитвам привързаност, то е било към нея.

Тук Матилда неочаквано се изкикоти.

— Не ми се сърдете, Сара. Аз или ще съм умряла, без да съм променила решението си, или вие няма да гледате това. Запомнете ме заради нашето приятелство, а не заради бремето, което току-що стоварих на плещите ви. Джоана и Рут ще ви мразят така, както мразеха и мен, и ще ви обвиняват в какви ли не гадости, точно както обвиняваха мен. Но „казана дума, хвърлен камък“, така че вземете всичко заедно с благословията ми и направете с него нещо смислено в моя памет.

Сбогом, скъпа!

„Нещастието никога не идва само.“ Боя се, че държанието на Рут става все по-маниакално, но не искам да се разправям с нея, защото ме е страх от това, което би могла да направи. като нищо е способна да посегне на досадната старица, която й пречи на плановете. По очите й виждам — ясно си дава сметка, че съм й по-полезна мъртва, отколкото жива.

Правилно е казано: „Мъртвият плаща всички дългове.“

Ако знаех къде се губи по цял ден, вероятно бих могла да й помогна, но тя лъже по този въпрос, както впрочем лъже за абсолютно всичко. Дали не е шизофрения? Точно е в подходящата възраст. Може пък училището да й помогне следващия срок. Наистина не съм заслужила непрекъснатите й сцени, нито упреците за неща, които никога не съм извършила. Бог вижда, че цялата тази история имаше само една жертва и това беше малката Матилда Кавендиш. Ще ми се да можех да си спомня това мило дете, но то вече е толкова отдалечено от мен, колкото и споменът за майка ми. Два забравени призрака — майка и дъщеря — непривлекателни, изоставени, озлочестени…

Благодаря на Бога за Сара. Тя ми помага да вярвам, че също като тъжния Шекспиров старец"… по-малко съм грешила, отколкото грешили са към мене!".