Укротителят

ПЕТ

Пол Дъган изключи телевизора и заговори в настъпилата тишина:

— Видеозаписът, разбира се, няма законна сила и затова ви споменах за последното писмено завещание на мисис Гилеспи.

Той бръкна в куфарчето си и извади сноп листове.

— Това са фотокопия, но единствено оригиналът е валиден пред Барклис Банк.

Той раздаде по едно копие на всяка от жените.

— Тъй като в случая се касае за интересите на мисис и мис Ласел — усмихна се той вежливо, — съветвам ги да се консултират с личните си адвокати, ако смятат да оспорват документа. Що се отнася до интересите на доктор Блейкни -адвокатът се обърна към Сара, — мистър Хепгуд и аз смятаме, че е наложително да обсъдим с нея подробностите колкото е възможно по-скоро. Предлагам ви да изберете вторник, сряда или четвъртък — и в трите случая преди обед. За предпочитане е да се срещнем в моя кабинет, но ако решите, че е необходимо, можем да дойдем при вас в Лонг Ъптън. Предполагам, разбирате, че изпълнителите в такъв случай са в правото си да бъдат овъзмездени за направените при изпълнението на завещанието разноски.

Той се усмихна окуражително на Сара, очаквайки отговор. Изглеждаше така, сякаш изобщо не забелязва как количеството ненавист в стаята нараства с всяка изминала секунда, подобно на ферментиращ малц.

Сара се опита да събере мислите си.

— Не мога ли и аз да кажа нещо по това?

— По кое, доктор Блейкни?

— Говоря за завещанието.

— Искате вероятно да попитате дали не можете да се откажете от това, което ви е завещано?

— Да.

— Има допълнително указание, което ще намерите на последната страница на документа.

Джоана и Рут започнаха припряно да прелистват своите копия.

— Ако по някаква причина вие сте в невъзможност да приемете завещаното ви имущество, мисис Гилеспи ни е дала инструкции да продадем всичко, което й принадлежи, и да дарим приходите от продажбата на приюта за слабоумни старци в Сетън. Тя смята, че ако вие не искате или не можете да получите парите й, по-добре ще бъде те да бъдат похарчени за идиоти.

Дъган се втренчи в Сара и тя си даде сметка, че той едва ли е толкова благодушен, колкото изглежда. Беше изчакал нейната забележка, за да засегне най-чувствителния въпрос.

— Вторник, сряда или четвъртък, доктор Блейкни? Държа да отбележа, че е много важно да се срещнем колкото може по-скоро. Става дума за бъдещето на мисис ласел и дъщеря й. Мисис Гилеспи е споменала единствено, че трябва да присъстват в Сидар Хаус при прочитането на завещанието, но не съществува текст, който да указва, че в качеството си на изпълнители сме длъжни да ги приканим незабавно да напуснат имението. Това беше причината и моля да не го смятате за обида — той дари с лъчезарна усмивка двете жени, — да бъде направен пълен предварителен опис на имуществото. Уверен съм, че последното нещо, което някой от нас би желал, е да възникне спор какво точно е имало в къщата по времето, когато е умряла мисис Гилеспи.

— Слушай, скапан съчинител такъв! — избухна Рут. — Какво, сега в кражба ли ни обвиняваш?

— Съвсем не, мис Ласел. Уверявам ви, това е стандартна процедура.

— Ще ми говори за нашето бъдеще! С какво? Как? Може би завещанието ни задължава и да съществуваме?

Тя пусна фаса си на персийския килим и бавно го угаси с тока на обувката си.

— Доколкото ми е известно, мис Ласел, остават ви още два срока в колежа, докато завършите средното си образование. До момента училищните такси са били плащани от баба ви, но в завещанието не са предвидени бъдещи разходи във връзка с вашето обучение. Дали ще продължите да учите в Саутклиф или не, ще зависи единствено от доктор Блейкни.

Джоана вдигна глава.

— Или от мен — каза тя хладно. — Все пак съм й майка.

За момент стана тихо, после Рут се закикоти.

— Мили Боже, тя е напълно откачила! Нищо чудно, че баба не е искала да ти остави парите си. С какво възнамеряваш да платиш, скъпа майко? Знаеш, че вече никой няма да ти даде заем, а и не вярвам да си въобразяваш, че любимата ти цветарница може да осигури по четири хиляди на срок, нали?

Джоана презрително е усмихна и се обърна към Дъган.

— В случай че оспоря това завещание, нещата междувременно ще останат в сегашното си положение, нали? — тя погледна въпросително адвоката. — Имате ли право да дадете парите на доктор Блейкни, ако в същото време и аз претендирам за тях?

— Не — призна той, — но в такъв случай и двете няма да получите нищо. Нещата няма да останат същите, както вие си го представяте. Имението на майка ви ще бъде охранявано, докато съдът се произнесе по исковете на страните — той неопределено помръдна рамене. — Ще продължи с години.

— Значи при всички случаи аз и Рут губим всичко?

— Не непременно.

Джоана вдигна вежди с недоумение.

— Извинете, но не ви разбирам.

Рут скочи от мястото си, почти изтича до прозореца и оттам се разкрещя, обърната към майка си :

— Боже Господи, как може да си толкова тъпа? Той иска да ни каже, че ако бъдем много послушни и добрички, доктор Блейкни може да се почувства достатъчно виновна заради наследството и да склони да ни пусне някаква издръжка. Сещаш ли се? — тя хвърли кръвнишки поглед към Дъган. — Баба решава, че благородната задача да се направи нещо смислено с парите й не е по силите на семейство Кавендиш, и натоварва с нея домашния си лекар. — Устните й затрепераха. — Ужасна, гнусна шегичка! Тя ме беше предупредила: „Говори с доктор Блейкни. Тя ще знае какво е най-добре да се направи.“ Това не е честно! — Рут тропна с крак. Мръсна несправедливост!

— Вярно ли е, мистър Дъган? — обади се Джоана, без да промени замисленото си изречение.

— Само приблизително. Тълкуването на мисис Гилеспи за ролята на доктор Блейкни предполага тя да се разпореди за евентуално допълнително разпределение на наследството, свързано с вас и с дъщеря ви, но в същото време трябва да бъде ясно, че доктор Блейкни не е длъжна да постъпи по този начин. В завещанието няма нищо конкретно в този смисъл. Тя е свободна да разбира завещанието на майка ви както счете за добре и ако реши, че иска да направи нещо общественополезно в памет на мисис Гилеспи, например да построи клиника в селото, е в пълното си право да го стори.

Отново стана тихо. След като дълго беше изучавала шарките на килима, Сара вдигна очи и видя, че всички я гледат. В главата й отекваха думите на Рут: „Ужасна, гнусна шегичка!“

— Четвъртък — въздъхна тя. — Ще Дойда в кабинета ви в четвъртък и вероятно ще доведа собствения си адвокат. Съжалявам, мистър Дъган.

— Горката доктор Блейкни! — подсмихна се Джоана. — Май вече започвате да разбирате каква безмилостна мръсница е била майка ми. От момента, в който наследи Джералд, тя сграбчи кесията на рода Кавендиш и не я изпусна в продължение на четиридесет години. През цялото това време бранеше богатството си със заплахи и шантажи.

По странно неподвижното й лице премина сянка на съчувствие.

— И сега, като ви въвежда във владение на богатството си, тя ви определя за човека, който ще наследи тираничната й власт. Диктаторът умря! — тя направи лек поклон към Сара. — Да живее диктаторът!

Сара стоеше до колата на Пол Дъган, докато той наместваше видеото в багажника.

— Полицията запозната ли е с този запис? — запита тя, когато адвокатът се изправи.

— Не още. Имам уговорка със сержант Купър след около половин час. Ще му предам копие от касетата.

— Защо не му я показахте веднага? Матилда не ми звучеше като човек, който се готви да извърши самоубийство. „Ще съм умряла, без да променя решението си“… Нямаше да каже това, ако е смятала да се самоубива два дни по-късно.

— Съгласен съм.

Кръглото му като пълна луна лице грееше услужливо срещу нея и тя с мъка потисна раздразнението си.

— Прекалено сте спокоен — отбеляза Сара язвително. — За ваше добро се надявам, че ще успеете да обясните на следователя Купър защо чак сега му показвате записа. За мен лично е непонятно. Матилда е мъртва от две седмици, полицаите търсят доказателства за убийство и са се оплели като патета в кълчища, а вие си мълчите!

— Вината не е моя, доктор Блейкни — отвърна вежливо адвокатът. — Виновна е филмовата къща, защото през тези две седмици чакахме да монтират надписите и звука. Мисис Гилеспи искаше за музикален фон Верди — той цъкна възхитено. — Избра си Deis Irae — Ден на гнева. Изключително подходящо, нали?

Дъган млъкна за момент в очакване на отговор, но Сара не беше настроена да любезничи.

— Както и да е. Тя искаше да прегледа записа, след като бъде готов, и те й казаха да дойде след около месец. Когато им съобщихме, че вече е мъртва, бяха много объркани и си дадоха зор. Това придава още по-голяма тежест на вашето твърдение, че не е смятала да се самоубие. — Той кимна замислено. — Не присъствах при снимането и нямах понятие какво има на касетата. Доколкото ме засягаше професионално, знаех, че е послание до нейното семейство. Гледах записа за пръв път снощи и веднага се обадих на пазителите на реда.

Той погледна часовника си.

— А сега вече закъснявам. Значи ще се видим в четвъртък.

Сара наблюдаваше как колата му се отдалечава, а стомахът й се гърчеше от ужасното чувство на безпомощност. Трябваше да се досети, да бъде поне малко подготвена. „Говори с доктор Блейкни. Тя ще знае какво е най-добре да се направи.“ Ами Джак? Той знае ли?

Изведнъж се почувства много уморена.

Когато сержант Купър пристигна този следобед, Сара Блейкни събираше с гребло листата по поляната. Той мина през тревата, застана пред нея и я загледа.

— Здравата работите — промърмори полицаят съчувствено.

— Да — тя опря греблото на едно дърво и пъхна ръце в джобовете на якето си. — По-добре да влезем. Навън е доста хладно.

— Не се тревожете за мен — отвърна той, — нямам нищо против да стоя навън и да си пуша.

Извади смачкан пакет „Силк Кът“, запали с видимо удоволствие и предпазливо подметна:

— Отвратителен навик. Ще ги оставя някой ден.

Сара учудено вдигна вежди.

— Интересно, защо пушачите непрекъснато са обладани от чувството за вина?

— Цигарите символизират недостатъците в характера ни — навъси се Купър. — Другите са могли да ги оставят или пренебрегнат, а ти не можеш. Но наистина не мога да разбера защо обществото ни третира като хора втора ръка. Досега не съм видял човек, който от препушване да пребие жена си или да премазва деца с колата си, но мога да ви цитирам стотици случаи, когато са го правили пияни хора. Искам да кажа, че алкохолът е много по-опасен наркотик от никотина.

Тя го поведе към една пейка.

— Някой ден мнозинството моралисти вероятно ще се съберат и несъмнено ще заклеймят и пиенето — поде темата Сара. — Изведнъж всички ще запращят от здраве, защото ще започнат да тичат, както са си със саката и панталоните, ще ядат растителна храна, ще пият сок от моркови, ще се пазят като от чума от всичко, което съдържа и най-малката заплаха за гореспоменатото безценно здраве.

Той засумтя неодобрително.

— Нима като лекар не бихте приветствали подобна възможност?

— Ще остана безработна.

Сара се облегна на пейката.

— Винаги съм имала проблеми с мнозинството моралисти. Не ги харесвам. Бих предпочела всеки ден да си имам работа със свободомислещи индивидуалисти, отколкото веднъж месечно с политически лоялната сган, която върви безропотно по предначертания й път, защото някой друг бил решил какво е приемливо за обществото.

— Затова ли харесвахте мисис Гилеспи?

— Вероятно.

— Разкажете ми за нея.

— Едва ли мога да добавя много към това, което съм ви казвала преди. Тя беше наистина най-необикновеният човек, когото някога съм познавала. Беше завършен циник, не изпитваше уважение към нищо и към никого. Не вярваше нито в Бога, нито във възмездието. Ненавиждаше хората изобщо и по-специално обитателите на Фонтуел. За Матилда всички — живи и умрели, стояха по-ниско от нея самата. Единственото изключение беше Шекспир. Тя смяташе, че той е гений.

— И вие я харесвахте?

Сара се засмя.

— Харесваше ми анархизмът в нея. Тя назоваваше неща, които повечето от нас не смеят и да помислят. Не мога да ви го обясня иначе. Винаги очаквах да я видя с нетърпение.

— Чувствата сигурно са били взаимни, иначе едва ли би ви оставила парите си.

Сара не отговори веднага.

— Нямах представа какво е намислила — каза тя след малко, като вдигна косата над челото си. — Дойде ми изневиделица. Чувството, че някой ме използва за свои цели, никак не ми харесва.

Купър утвърдително кимна.

— По думите на мистър Дъган мисис Гилеспи е инструктирала двамата изпълнители да действат в пълна тайна. — Той се вгледа в огънчето на цигарата си. — Неприятното обаче е, че не можем да бъдем сигурни дали самата тя не е казала на някого.

— Ако беше казала, може би още щеше да е жива — предположи Сара. — Разбира се, ако приемем, че е била убита.

— Имате предвид, че този, който я е убил, не е знаел, че вие сте наследницата, а е смятал, че са дъщерята или внучката?

— Нещо такова — кимна тя.

— Тогава трябва да е една от двете.

— Зависи от предходното завещание. Може да е била оставила нещо и на други хора. Колко са били убити заради много по-малко от онова, което са очаквали да получат Джоана и Рут.

— Значи трябва да приемем, че е била убита заради парите й. И още, че сте я убили или вие, или някой материално зависим от вас.

— Съвсем вярно — отвърна спокойно тя.

— Вие ли я убихте, доктор Блейкни?

— Нямаше да го направя по този начин, сержант. Щях да разполагам с много време — тя тихо се засмя. Малко пресилено според полицая. — Не би се налагало да бързам. Нямам дългове, които да ме притискат, и в никакъв случая не бих си позволила с прибързаните си действия да свържа смъртта й с промененото в моя полза завещание. — Сара пъхна длани между коленете си и се наведе напред. — Всичко щеше да изглежда напълно естествено. Когато става дума за извършване на идеалното престъпление, лекарите имат предимството, че са вътре в нещата. Период на продължително боледуване, последван от лека и очаквана смърт… Нищо толкова драматично и травмиращо като рязане на вени и използване на инквизиторски инструменти.

— Може би става дума за чудесен блъф — възрази благо полицаят. — Както казахте, кой ще заподозре лекар в извършването на нещо толкова глупаво само часове след като старата дама му е подарила седемстотин и петдесет хиляди лири?

Сара го погледна с нескрита уплаха.

— Седемстотин и петдесет хиляди? — повтори тя бавно. — Толкова ли е имала?

— Горе-долу. По-скоро повече, сметнато дори по най-ниски цени. Кантората „Дъган“ оценява къщата и имуществото в нея на четиристотин хиляди, но, от друга страна, само часовниците са били застраховани за повече от сто хиляди, като при това за база на застраховката е използвана оценка с петгодишна давност. Не ми се мисли какво струват сега. Освен това има старинни мебели, нейните бижута и, разбира се, апартаментът на мисис Ласел в Лондон, плюс неустановен засега брой акции и ценни книжа. Вие сте богаташка, доктор Блейкни.

— О, Господи! — хвана се тя за главата. — Да не искате да кажете, че Джоана няма да запази дори апартамента си?

— Да. Той е част от имуществото на мисис Гилеспи. Ако старата жена е била разумна, би могла да прехвърли апартамента на дъщеря си на дялове всяка година, за да й спести известна част от таксата на прехвърлянето или от наследствения данък. При сегашното положение ще се наложи да си поделите стойността на наследството с данъчните власти — гласът му звучеше съчувствено. — Ще ви се наложи да решавате какво трябва да бъде продадено, за да платите данъка. Не ми се вярва да спечелите симпатиите на семейство Ласел.

— Вашето заключение може да спечели първа награда в годишната класация за „Меко казано“ — отвърна Сара мрачно. — Какво, по дяволите, е искала да направи Матилда?

— Повечето хора биха го приели като манна небесна.

— Включително и вие?

— Разбира се. Живея в съвсем обикновен дом, имам три големи деца, които ме ръсят за пари, където ме хванат, и освен това мечтая да се пенсионирам и да заведа жена си на дълго околосветско пътешествие. — Той огледа градината. — На ваше място обаче сигурно щях да мисля като вас. Не сте закъсали за пари и съвестта ще ви попречи да задържите наследството за себе си. Мисис Гилеспи е права, като казва, че е стоварила на раменете ви тежко бреме.

Тя се замисли над думите му.

— Означава ли това, че вече не сте убеден, че аз съм я убила?

— Може би — отвърна Купър с тона на човек, който истински се забавлява.

— Е, благодаря на Бога и за малките добрини! Това ме тревожеше.

— Материално свързаните с вас лица обаче са съвсем друго нещо. Те ще бъдат облагодетелствани от смъртта на мисис Гилеспи не по-малко от вас.

Тя изненадано го погледна.

— Но такива просто няма.

— Имате съпруг, доктор Блейкни, и аз твърдя, че той е материално обвързан с вас.

Тя побутна купчина листа с носа на високия си ботуш.

— Вече не. Разделихме се. Дори не знам къде се намира в момента.

Той извади бележника си и направи някаква справка.

— В такъв случай трябва да е станало съвсем наскоро. Според мисис Ласел той е присъствал на погребението преди два дни, след това отишъл до Сидар Хаус на чай, после към шест часа я е помолил да го докара обратно тук, което тя и направила.

Купър мълчаливо я погледна.

— И така, кога точно се разделихте?

— Отишъл си е по някое време тази нощ. На сутринта намерих бележка от него.

— Негова ли беше идеята или ваша?

— Моя. Казах му, че искам развод.

— Разбирам — замислено я погледна той. — Имаше ли някаква причина да изберете точно тази нощ, за да му го кажете?

— Бях потисната от погребението на Матилда. Непрекъснато си мислех за смисъла на живота и по-специално се питах каква ли е била целта на нейния живот. Изведнъж си дадох сметка, че и моят е също толкова безцелен — тя обърна глава и го погледна. — Вероятно ви звучи нелепо. В края на краищата аз съм лекар, а никой не отива да учи медицина, без да има някаква склонност към нея. Също като работата на полицая. Захващаме се с тези професии, защото вярваме, че можем да променим нещо. — Сара се изсмя. — Колко самонадеяно! ПРедварително сме приели, че знаем какво трябва да се прави, но да си кажа честно, аз не съм убедена в това. Официално лекарите се борят за живота на хората, защото законът твърди, че така трябва да бъде, и надълго и нашироко говори за качеството на живота. Аз например премахвах болките на Матилда със сложни лекарствени комбинации, но качеството на живота й беше ужасно не заради болките, а защото тя беше самотна, изпълнена с горчилка, често безпомощна и много нещастна. Сериозно се замислих за мен и съпруга си и установих, че и за нас може да се каже същото. И двамата бяхме също така самотни, и двамата бяхме изпълнени с горчилка, и двамата разстроени, и двамата нещастни. Затова предложих да се разведем и той си отиде — тя се усмихна цинично. — Виждате, че е съвсем просто.

Купър изпита съжаление към нея. Нещата не бяха толкова прости и тя му заприлича на човек, който е блъфирал на покер и е загубил.

— Той беше ли се срещал с мисис Ласел преди погребението?

— Доколкото знам, не. Щом аз не я познавам отпреди, не мога да си представя къде би могъл да я срещне той.

— Но е познавал мисис Гилеспи?

Тя се загледа към градината и не отговори веднага.

— Дори да е така, не е споделял с мен. Никога не е споменавал да са се срещали.

Интересът на Купър към отсъстващия Джак Блейкни все повече нарастваше.

— Защо тогава той беше на погребението?

— Защото го помолих. Мразя погребенията — обясни тя, — но винаги съм имала чувството, че съм длъжна да ходя на тях. Пълна детинщина е да обърнеш гръб на пациента си, когато умре. Джак беше така добър да ме подкрепи — неочаквано се разсмя. — Да ви кажа право, мисля, че той просто се харесва в черното си палто. Обича да изглежда демоничен.

Демоничен. Сержантът се замисли над думата. Дънкан Орлов беше споменал, че Матилда е харесвала Блейкни. Мисис Ласел го беше описала като „странен мъж, който почти нищо не казал и скоро помолил да го закарат до вкъщи“. Рут пък го намираше за „плашещ“. Викарият, от друга страна, се беше разпрострял надълго и нашироко, когато Купър го разпита за присъствалите на погребението. „Джак Блейкни? Художник, но май не е от много преуспелите, бедният. Ако не беше Сара, да е умрял от глад. На мен обаче ми харесва как рисува. Бих купил някое и друго платно от него, ако свали малко мерника. Но той си знае цената, или поне така твърди, и отказва да продава по-евтино. Познавал ли е Матилда? Да, трябва да я е познавал. Един ден го видях да излиза от къщата й със скицник под мишница. Тя сигурно е била прекрасен модел за неговия тип изкуство. Едва ли е могъл да й устои.“

Купър реши да хване бика за рогата.

— Преподобният Матюс ми каза, че съпругът ви е рисувал портрет на мисис Гилеспи. Така че трябва я е познавал много добре — той запали нова цигара и я погледна през дима.

Дълго време Сара не каза нищо, заета да изучава внимателно една пасяща далече в полето крава.

— Имам желание да ви кажа, че повече няма да отговарям в отсъствието на адвоката си — каза тя накрая, — и щях да го направя, ако нямах неприятното чувство, че ще погледнете подозрително на подобен отказ.

Той не отговори, но продължаваше да я гледа. Лицето му не изразяваше разбиране, а само търпелива увереност, че със или без адвокат тя ще отговори утвърдително. Сара въздъхна.

— Съвсем спокойно мога да да отрека за портрета. Всичко рисувано от него е в студиото и шансът е едно на милион да разпознаете този на Матилда. Джак не рисува лица. Той рисува характери. Необходимо е да разбирате цветовия му код, начина, по който използва динамиката на рисунъка и перспективата, за да разчетете това, което е изобразил.

— Но вие няма да отречете — предположи той.

— Само защото Джак не може, а пък аз не искам да лъжесвидетелствам — тя се усмихна и очите й ентусиазирано заблестяха. — Тази картина е блестяща. Мисля, че е най-доброто нещо, което някога е правил. Намерих го вчера, малко преди да дойдете вие. — Сара направи кисела физиономия.- Досетих се, че такъв портрет съществува, заради нещо, което ми каза Рут. По нейните думи Джак бил споменал, че Матилда ме наричала своя малък Укротител — тя отново въздъхна, а той не би могъл да го научи от никого другиго, освен от нея самата, защото аз никога не съм му го казвала.

— Мога ли да видя картината?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Не може да я е убил той, сержант, поне не заради пари. Джак ненавижда материалната страна на живота. Той използва парите единствено като мерна единица на своя гений. Затова и никога нищо не продава. Оценява собственото си изкуство по-високо от това на който и да било друг художник. — Тя се усмихна, когато Купър се намръщи невярващо. — Като цяло има някакъв смисъл, но заедно с това е и възмутително заради огромната му самомнителност. Аргументите му са горе-долу такива: средният пролетарий е неспособен да разпознае гения, така че не се интересува от картини независимо от цената, която се иска за тях. Докато, от друга страна, ренесансовият тип човек може да разпознае гения и да плати щедро за творбите му. Следователно, ако сте гений, слагате си висока цена и чакате подходящия човек да дойде и да ви открие.

— Извинете ме за израза, доктор Блейкни, но всичко това е чиста пикня — сержантът изглеждаше сериозно ядосан. — Човешката самонадеяност явно няма граници. Някой друг да е казвал, че мъжът ви е гениален?

— И за Ван Гог никой не е твърдял, че е гений, преди да умре. — „Защо ли — запита се Сара — самомнението на Джак винаги дразни хората? Дали защото в този несигурен свят неговата увереност им изглежда заплашителна?“

— Наистина няма никакво значение — продължи тя спокойно — какъв художник е Джак. Добър или лош — все едно. Аз по-скоро съм склонна да смятам, че е добър, но мнението ми е лично. Важното е, че той никога не би убил Матилда заради парите й, дори да приемем, че е знаел за завещанието в моя полза, в което се съмнявам. Защо ще му казва на него, щом не е казала на мен?

— Освен ако не е очаквала, че ще се разведете с него и ще го изхвърлите на улицата.

— Едва ли. Това би означавало само, че ще използвам наследството сама, не сте ли съгласен? Как би могъл да сложи ръка на него, ако сме разведени? — „Ще настоявам за половината имущество.“ Тя отхвърлила тази мисъл. — Освен това преди две седмици, когато умря Матилда, то не е знаел, че искам да се разведа с него. И не би могъл — самата аз още не знаех.

Купър прие това с резерви.

— Тези неща не се случват неочаквано, доктор Блейкни. Той сигурно е усещал, че бракът ви преминава през труден период.

— Подценявате егоцентризма на Джак — отговори тя с горчива ирония. — Той е толкова зает да се вглежда в себе си, че не може да забележи другите, освен, разбира се, ако не ги рисува. Повярвайте ми, моето решение дойде неочаквано. поне за него.

Полицаят замислено дръпна от цигарата си.

— Смятате ли, че ще се върне?

— О, да. Иска да си събере картините и нищо друго.

— Добре. Някои от отпечатъците,които открихме в къщата, може да са негови. За нас е важно да се уверим в това и ги имаме предвид. Вашите също, разбира се. В сряда във Фонтуел ще дойде екип за дактилоскопична експертиза. Предполагам, че нямате възражения да дадете отпечатъци? Впоследствие ще бъдат унищожени.

Той изчака и явно прие мълчанието й за съгласие.

— Вече казахте, че не знаете къде е съпругът ви, но все пак не се ли сещате за някого, с когото би могъл да се свърже?

— Единствено за моя адвокат. Той обеща да ми се обади тутакси, щом разбере нещо.

Сержантът пусна угарката във влажната трева и се изправи, като взе палтото си.

— Няма ли приятели, при които да отиде?

— Обадих се на всички, за които се сетих. Не се е свързвал с никого.

— Тогава може би ще бъдете така добра да ми запишете телефонния номер на вашия адвокат, докато поразгледам картината — той се подсмихна. — След всичко, което казахте, направо нямам търпение да проверя дали мога да схвана нещо от нея.

Начинът, по който следователят гледаше картината, доста я озадачи. След като дълго и съсредоточено беше изучавал платното, той я попита дали Джак е рисувал неин портрет. Сара го донесе от гостната и го постави до този на Матилда. Накрая полицаят обобщи резултатите от мълчаливото си наблюдение.

— Да — каза той най-после, — напълно сте права. Никога не бих се сетил, че е портрет на Матилда Гилеспи, също както не бих отгатнал, че това пък е вашият портрет. Сега разбирам защо никой не го смята за гениален.

Сара сама се учуди на разочарованието, което изпита от думите му. Но какво очакваше? Той беше провинциален полицай, а не човек от Ренесанса. Тя се усмихна подчертано вежливо — обичайният й отговор на явно отрицателните мнения за творбите на Джак, и за кой ли път се запита защо се оказваше единствената, която изглежда можеше да ги оцени. Не беше резултата от любовно заслепение — дори в момента ставаше дума по-скоро за обратното — все пак за нея портретът на Матилда беше едно изключително и блестящо изпълнение. Джак беше наслоявал пласт след пласт, за да постигне дълбок и заедно с това прозирен златен цвят в центъра на платното. Разумът на Матилда — помисли си Сара, — който искреше иззад преливащите синьозелени тонове на жестокостта и сарказма. Около тях господстваше кафявото на отчаянието и ръждивочервеното, което в палитрата на Джак представляваше гръбнакът и основният белег на личността. Тук то беше заключено във формата на Укротителя.

Тя вдигна рамене. В крайна сметка беше по-добре, че сержантът не мажеше да види всичко това.

— Както казах, той рисува личности, а не лица.

— Кога е рисувал вашата?

— Преди шест години.

— И променила ли се е вашата личност за шест години?

— Не бих казала. Личностите се променят много малко, сержант, ето защо Джак обича да рисува именно тях. Вие сте това, което сте. Щедрият човек си остава щедър. Насилникът си остава насилник. Можете да изгладите острите ръбове и да шлифовате грапавата външност, но не ще промените сърцевината. Веднъж уловена на платното, личността може да бъде разпозната по всяко време.

Купър потри ръце и прие предизвикателството.

— Тогава хайде да видим дали мога да вникна в системата му. Във вашия портрет има много зелено, а най-изпъкващото ви качество е отзивчивостта, симпатията. Всъщност не — възрази си то й сам, — по-скоро емпатията, способността да влезеш в чувствата на другия, без да ги оценяваш или обсъждаш. И така, емпатия, честност и благородство — вие сте честна и благородна, иначе нямаш е да изпитвате такова разкъсващо чувство за вина заради наследството; искреност — много хора на ваше място биха излъгали за тази картина; изтънченост и чувствителност — той се обърна, за да я погледне. — Чувствителността за качество ли се брои или е по-скоро недостатък?

Тя се засмя.

— Чист недостатък, което ми напомня, че пропуснахте неприятната част от показаното в портрета. Джак вижда във всеки човек тъмната и светлата страна.

— Добре — той се вгледа в портрета й. — Вие сте много упорита и властна жена, която е достатъчно самоуверена, за да се противопостави открито на установеното мнение, иначе не бихте харесвали мисис Гилеспи. Оттук и изводът, че сте наивна, в противен случай вашите възгледи нямаше да са толкова различни от тези на другите. Склонна сте към прибързаност, иначе нямаше да съжалявате, че съпругът ви си е заминал. Това пък показва склонност да се привързвате към безнадеждни каузи, поради което може би сте станала лекар и сте се привързала към старата злобарка на портрета до вашия. Добре ли се справям като за пролетарий?

Сара се засмя малко изненадана.

— Вижте, аз не съм ви мислила за такъв, когато го казвах. Джак щеше да е възхитен от вас. Ренесансовият човек в целия му блясък. Хубави са, нали?

— Колко иска за тях?

— Само веднъж е продавал платно. Беше портрет на една от любовниците му. Взе за него пет хиляди лири. Човекът, който го купи, беше дилър на Бонд Стрийт и каза, че Джак е най-завладяващият художник, когото някога е срещал. Вече бяхме повярвали, че и на нашата улица е изгряло слънце, когато три месеца по-късно бедният човек умра, и оттогава никой не прояви интерес.

— Това не е вярно. Преподобният Матюс ми каза, че веднага би купил картина, само да били малко по-евтини. Аз впрочем също. Някога правил ли е семеен портрет? Бих дал до две хиляди за мен и старото момиче, което ме съпровожда в живота. — Той се вгледа по-отблизо в портрета на Матилда. — Изглежда, че златистото жълто е хуморът, онази нейна черта, която донякъде изкупва останалите. Също като моята стара приятелка, когато понякога й се случи да се усмихне. Тя сто на сто трябва да е в златножълто. Бих искал да го видя.

Зад тях се чу някакъв шум.

— А в какъв цвят се виждате вие самият? — запита любопитно Джак.

Сърцето на Сара подскочи, но Купър само го погледна замислено и след няколко секунди отговори:

— Ако приемем, че правилно съм изтълкувал тези картини, бих предположил, че ще е съчетание от нюанси на синьото и пурпурното — да се предаде трезвият скептицизъм, който е обща черта при жена ви и мисис Гилеспи; нюанси на зеленото, което, предполагам, представлява благоприличието и благородството на доктор Блейкни и тъй очебийно отсъства от портрета на мисис Гилеспи — той се усмихна. — И доста голямо количество черно.

— Защо черно?

— Защото все още вървя опипом в тъмното — пошегува се полицаят тромаво и извади служебната си карта от вътрешния джоб. — Сержант следовател Купър, сър, от Леърмаутската полиция. Разследвам смъртта на мисис матилда гилеспи и Сидар Хаус, Фонтуел. Може би ще бъдете любезен да ми обясните защо ви е позирала с Укротителя на главата? Предвид начина, по който е умряла, това ми се струва изключително интересно.

Артритът е истински звяр. Колко уязвим може да направи той човека! Ако не бях толкова скептично настроена, бих казала, че Сара притежава дарбата да лекува, макар, откровено казано, да мисля, че всеки би могъл да го прави по-добре от оня стар глупак Хендри. Той беше мързелив и изобщо не се грижеше за поддържането на професионалното си ниво. Сара ми каза, че в лекуването на моята болест имало огромен напредък, за който той обаче явно не знаеше нищо. Направо ми се ще да го дам под съд, ако не заради себе си, поне заради Джоана. Повече от ясно е, че той е виновен за нейната медикаментозна зависимост.

Днес Сара ме попита как съм и аз й отговорих със стих от „Крал Лир“: „Раста и процъфтявам; днес боговете на гадниците помагат.“ Тя разбра, че имам предвид себе си, засмя се съвсем естествено и каза: „Проклетия може би, Матилда, но в никакъв случай гадница. Има само едно истински гадно копеле и това е Джак.“ Аз я попитах какво е направил, за да заслужи такава титла. „Смята, че любовта ми му е гарантирана — отвърна тя, — и затова предлага своята на всяка, която е достатъчно луда, за да го ласкае.“

Колко объркано нещо са човешките отношения! Това не е Джак, когото аз познавам. Той бди над любовта си така ревниво, както и над изкуството си. Истината, струва ми се, е, че Сара гледа и на себе си, и на него през тъмни очила и не вижда добре нещата. Тя мисли, че той я пренебрегва само защото си е втълпила, че въздействието му върху жените може да бъде критерий, по който да съди за него. Неговите страсти я плашат, защото съществуват извън нейния контрол, и тя всъщност не е способна, макар че не го знае, да си даде сметка накъде точно насочва той тези свои страсти.

Аз обожавам този човек. Дава ми смелост „с проклятие да въстана срещу този живот, ако престане да бъде това, което трябва — опълчване срещу смъртта…“