Укротителят

ДВАНАДЕСЕТ

Късно същата вечер сержант Купър току-що бе спрял колата си пред Мил Хаус, когато Джак отвори вратата от другата страна и седна до него.

— Направи ми услуга, приятел — прошепна той. — Обърни бавно и възможно най-тихо, а после ме откарай на миля-две надолу по шосето — той кимна одобрително, когато Купър включи на скорост. — И следващия път първо звънни по телефона. Всички8добри момчета правят така.

Купър не показа, че е засегнат от явно неуважителното отношение към него като служител на закона. Той даде на заден през вратата на двора, като едва-едва подаваше газ, за да не вдига шум.

— Тя не ми ли вярва? — попита той, като превключи на първа и потегли по пътя към селото.

— Не лично на теб. На полицията. Половин миля по-нататък вдясно има отбивка. Спри там и аз ще се върна обратно.

— Тя каза ли нещо?

Джак не отговори и Купър му хвърли кос поглед. Лицето на художника изглеждаше измъчено и изпито на отразената светлина от таблото.

— Законът ви задължава при разследване да сътрудничите на полицията, мистър Блейкни.

— Казвай ми Джак — отговори художникът. — Как ти е малкото име, сержант?

— Както може да се очаква — отговори Купър кисело, — Томас5. Томас Купър.

Зъбите на Джак проблеснаха в тъмното.

— Неприятно.

— Вярно. Всички очакват да се държа като шут. Къде е тази твоя отбивка?

— На около стотина метра — Джак се наведе към предното стъкло. — Дай сега вдясно.

Купър пресече платното и спря колата. Докато изключваше светлините и двигателя, той потупа Джак по ръката.

— Само пет минути. Наистина е наложително да ти задам няколко въпроса.

Джак пусна дръжката на вратата.

— Добре, но те предупреждавам: единственото, което мога да ти кажа, е, че Рут почти е обезумяла от страх и не дава и дума да става за разговори с полицията.

— Ако решим да й изпратим призовка, ще й се наложи.

— И за какво ще я питате? Защо е крала от член на семейството, който изобщо не си е дал труда да съобщава в полицията за няколкото изчезнали дрънкулки? Не можете да осъдите Рут за такова нещо, Томи. Още повече че като наследница Сара ще настоява да бъдат снети всички обвинения. Положението й е достатъчно деликатно, за да го усложнява, като обвини в криминално поведение едно дете, което на практика е лишила от наследство.

Полицаят разбиращо кимна.

— Наричай ме все пак Купър — предложи той. — Повечето познати използват фамилното ми име. Томи звучи по-скоро като лоша шега — той извади цигара. — Защо казваш, че мис Ласел е дете? Тя е млада жена, Джак. Седемнадесетгодишна и отговорна за действията си пред закона. Ако я съдят, това ще стане в съда за пълнолетни. Не трябва да позволяваш на чувствата да те подвеждат. Изобщо не говорим за дрънкулки. Тя е завлякла баба си с петстотин лири преди месец и окото й не е мигнало, а в деня на убийството й е откраднала обеци на приблизителна стойност двеста лири.

— Матилда съобщила ли е за изчезването на парите?

— Не — с явно нежелание отговори Купър.

— Значи и Сара няма да го направи.

Сержантът отново кимна примирено.

— Надушвам, че сте говорили с адвокат, който предполагам ви е посъветвал да си държите езика зад зъбите и въобще да не се интересувате8какво е правил Хъджис с другите момичета.

Той драсна клечка и я поднесе към цигарата си, като не пропусна да огледа Джак на слабата й светлина. От всяка черта на лицето на мъжа до него струеше ярост: агресивно вирната брадичка, стиснати устни, присвити очи. Личеше, че прави огромно усилие да се овладее. Купър изгаси клечката и в колата отново стана тъмно. Остана да блещука само огънчето на цигарата.

— Хъджис е действал по установен образец. Тази сутрин обясних това на жена ти. Най-общо казано…

— Знам — прекъсна го Джак. — Сара ми каза.

— Това е добре — въздъхна Купър облекчено. — Значи си даваш сметка, че е наложително да го спрем. Изобщо не се заблуждавай — ще има още като Рут и това, което прави с момичетата, за да ги принуди да работят за него, ще става още по-лошо. Такава е логиката на животното — той дръпна от цигарата. — Принуждавал ги е по някакъв начин, нали?

— Ти си полицаят, Купър. Арестувай това лайно и го попитай.

— Точно това възнамеряваме да направим. Утре. Но ще го изпотим много повече, ако знаем за какво го питаме. В момента действаме на тъмно.

Джак мълчеше.

— Мога да получа заповед за задържането на мис Ласел и да я заведа в управлението. Как смяташ би понесла това? Вероятно не си даваш сметка, но тя е по-различна от другите момичета, с които Хъджис си е имал работа. Тя няма родители и не може да разчита, че някой ще я защити.

— Може. Сара и аз ще го направим — отвърна Джак рязко. — В момента сме in loco parentis6

— Но нямате законните права на такива. Ние можем да настояваме при разпита да присъства майка й. Ако те интересува, единственото, за което тя ме попита вечерта, когато изключиха дъщеря й, беше дали има нещо общо с убийството на мисис Гилеспи. Ако сметне, че това може да й помогне да сложи ръка на парите, тя ще предаде Рут без никакво колебание.

Джак пресилено се засмя.

— Недей да блъфираш, Купър. Прекалено си готин, за да направиш подобно нещо — и двамата го знаем. Повярвай ми, ако добавиш още към това, което момичето вече е изстрадало, ще имаш материал за угризения до края на дните си.

— Значи работата наистина е сериозна?

— Бих казал, че изразът ти е доста слаб.

— Трябва да ми кажеш, Джак! Доникъде няма да стигнем с тоя Хъджис, ако не ми кажеш.

— Не мога. Дал съм дума на Рут.

— Наруши я!

— Не. Веднъж като дам дума, държа на нея. — Джак се замисли за момент. — Чакай, мисля, че все пак мога да направя нещо. Нека сключим сделка — ти ми го даваш и не след дълго аз ти го връщам. Харесва ли ти идеята?

— В правосъдието това се нарича подстрекателство и активно съучастничество. Моментално ще се сбогувам с пенсията си — в гласа на Купър звучеше искрено съжаление.

Джак се изсмя почти весело.

— Помисли по въпроса — каза той и хвана дръжката на вратата. — Това е последното ми предложение.

Димът от цигарата на Купър се понесе след Джак през отворената врата.

— Трябва ми само адресът, Томи. Звънни ми, когато си готов — той хлопна вратата и изчезна в тъмнината.

Вайълит Орлов се промъкна на пръсти в спалнята на съпруга си и тревожно го загледа. Увит в необятен юрган, той се беше облегнал върху планина от възглавници и приличаше на стар дебел Буда. В едната си ръка държеше чаша с какао, а в другата — сандвич със сирене. На коленете му лежеше „Дейли телеграф“.

— Тя пак плаче.

Дънкан я погледна над очилата си.

— Това не ни интересува, скъпа — каза той твърдо.

— Но аз я чувам. Тя ридае така сърцераздирателно!

— Не е наша работа.

— Да, но аз продължавам да си мисля, че ако бяхме направили нещо, когато чухме Матилда да плаче, тя сега можеше да е живо. Това много ме измъчва, Дънкан!

— Жестокостите на Матилда са довели някого дотам, че да я убие. Отказвам да се чувствам виновен за това. С нищо не можехме да го предотвратим и понеже ми говориш глупости, нека ти напомня, че не можем и да я върнем. Посочихме на полицията вероятния мотив и според мен това е повече от достатъчно. Нека спрем дотук.

— Но, Дънкан — изхленчи Вайълит, — ако сме сигурни, че го е направила някоя от двете, длъжни сме да съобщим на полицията.

Той се намръщи ядосано.

— Мисли, преди да говориш, скъпа. Нито знаем кой го е направил, нито пък, честно казано, ни интересува. Съвсем ясно е, че е бил някой, който е имал ключ, или човек, на когото е имала достатъчно доверие, за да го пусне в къщата. Полицията едва ли 6ще чака ние да й го кажем, за да го установи — бръчките на челото му още повече се вдълбаха. — Защо продължаваш да човъркаш? Май ти се иска да арестуват Джоана и Рут?

— Не и двете. Не може да са го извършили заедно, нали? — тя се опита да изобрази ужас, но само успя да превърне лицето си в абсурдна карикатура. — Не, виж какво, Джоана пак плаче и аз съм длъжна да направя нещо. Матилда разправяше, че къщата е пълна с призраци. Представи си, че тя самата е започнала да й се явява.

Дънкан я погледна истински разтревожен.

— Добре ли си, скъпа?

— Да не мислиш, че съм болна? — отвърна тя засегната. — Само ще прескоча да видя дали е добре и ще поговоря с нея. Може пък да реши да ми се довери. — Обзета от вдъхновение, тя побягна навън и след малко Дънкан чу външната врата да се отваря.

Той поклати безпомощно глава и се върна към кръстословицата си. Дали не съзираше първите прояви на старческо слабоумие у Вайълит? Човек трябва да е или много смел, или просто глупав, за да хукне при една изпаднала в стрес жена, за която можеше да се предполага, че е убила майка си. Дънкан дори не смееше да си представи реакцията на Джоана, ако жена му започне да й намеква, че знае повече, отколкото е казала на полицията. Тази мисъл го разтревожи дотолкова, че той се измъкна от топлото легло, нахлузи чехлите си и се потътри към долния етаж да види какво става.

Но явно беше писано за семейство Орлов да си остане тайна какво точно беше разстроило Джоана. Макар Вайълит да звъня дълго, вратата не се отвори. Едва в неделя в църквата те чуха да се шушука, че Джак Блейкни се бил върнал при жена си, а Рут толкова се страхувала да се прибере в Сидар Хаус при майка си, че предпочела да живее при семейство Блейкни. Говореше се още, че в колежа я били помолили да напусне заради разрастващия се около семейството й скандал. Този път на езика на селските клюкари беше попаднала Джоана.

Когато видя Дейв Хъджис, Купър разбра защо този тип беше толкова привлекателен за девойките от добри семейства. Беше типичен уличен идол — красив, строен, с добре оформено мускулесто тяло тип „гардероб“, черна, дълга до раменете коса, ясни сини очи и подкупваща усмивка. „Отракан“ бе първата дума, която се появи в ума на полицая. Разговорът в стаята за разпити на Бърнмаутския полицейски участък беше започнал спокойно, но сега вече зад вежливите усмивки започваха да проблясват остри зъби.

„Държанието му е професионално изпипано — мислеше си Купър. — Изобщо не ми е ясно какво има зад фасадата.“

Другият полицай, който се опитваше да проникне зад бронята на външността на младежа, беше инспектор Чарли Джонс. За Купър беше истинско забавление да наблюдава как лицето на уморения пекинез, изразяващо съвършено отработено притеснение, въвежда Хъджис в много дълбоко заблуждение. Чарли седеше срещу младежа от другата страна на бюрото и безпомощно ровеше в куфарчето си.

— Радвам се, че дойдохте — каза той. — Знам, че времето е ценно, и затова сме ви благодарни за сътрудничеството, мистър Хъджис.

Момъкът сговорчиво вдигна рамене.

— Ако знаех, че имам избор, нямаше да дойда. Каква е работата?

Чарли най-после успя да намери каквото търсеше и постави на масата един смачкан лист.

— Става дума за мис Рут Ласел. Тя твърди, че сте й любовник.

— А, това ли? Наистина познавам Рут — Хъджис отново вдигна рамене. — Тя е на седемнадесет. Да не би сексът със седемнадесетгодишни вече да е престъпление?

— Не съм казал такова нещо.

— За какво е тогава цялата дандания?

— Заради кражби. Тя е уличена в кражба.

По лицето на Хъджис се изписа очакваната от него изненада, но той предпочете да замълчи.

— Знаехте ли, че тя краде?

Хъджис поклати глава.

— — Разправяше, че баба й дава парите. Защо да не й вярвам? Дъртата беше червива с пари.

— Беше? Значи знаете, че е мъртва?

— Ами да. Рут ми каза, че се самоубила.

Чарли прокара пръст по страницата.

— Тук Рут твърди, че сте я накарали да открадне посребрени четки за коса, бижута и ценни издания от библиотеката на мисис Гилеспи. Неща, подобни на тези, които мис Джулия Сифтън е крала от родителите си, според нея пак по ваше внушение. Дреболии, чиято липса трудно се забелязва, но пък много лесно могат да бъдат превърнати в пари в брой. Кой продаваше краденото, мистър Хъджис — вие или Рут?

— Я стига, инспекторе! Нима приличам чак на такъв балама, че да продавам крадено заради някаква седемнадесетгодишна курветина, дето ще ме натопи в момента, в който я гепят? Исусе! — изсумтя той презрително. — Все още имам ум в главата си. Те се влачат с мен, защото им е писнало от дивотиите, с които техните дъртаци им тъпчат малките мозъчета. Това би трябвало да ви говори нещо за тия мацки. Ние им викаме „калтачки“ — да крадат и да лягат бързо си им е просто в кръвчицата. Съвсем ясно е, че щом твърди, че съм я натискал да го прави, лъже, за да отърве кожата. Чиста работа, нали? Аз съм някакъв боклук, дето живее в скапана дупка, а тя е мис Ласел от Саутклифския девически колеж. Гатанка — на кого ще повярва полицията?

Чарли се усмихна печално.

— Така е — промърмори той, — но нали си даваш сметка, че не сме се събрали тук, за да си вярваме? И двамата знаем, че лъжеш, а Рут казва истината. Въпросът е дали ще успеем да я накараме да дойде в съда и там да повтори цялата истина. Този път си направил лош избор, мистър Хъджис — тя няма баща и живее с майка си. Вероятно знаеш не по-зле от мен, че жените се отнасят с дъщерите си много по-сурово, отколкото бащите. Мисис Ласел няма да защитава Рут така, както е защитавал дъщеря си бащата на Джулия. Освен това тя със сигурност не обича момичето си. Щеше да е по-различно, ако мисис Гилеспи беше жива. Тя вероятно би потулила всичко в името на семейната репутация, но понеже е мъртва, не виждам кой друг би се застъпил за Рут.

— Какво има да му мислите тогава — ухили се Хъджис. — Обвинете тая малка кучка в кражба. Изобщо не ми пука.

Сега беше ред на Чарли да се изненада.

— Не я ли харесваш?

— Е, ставаше за оная работа. Не беше кой знае какво, но ставаше. Нали ви казах вече, че такива като нея движат с мен само за да си го върнат на дъртите. Аз какво да правя? Да започна да припадам от благодарност, задето ми позволяват да ги уча кое как се прави? Мога да си прекарвам също толкова добре, че и по-хубаво в нощния клуб — той пусна омайната си порочна усмивка, предназначена да разбива девическите сърца, но напълно неуместна в компанията на Джонс и Купър. — Аз им върша работата, давам им тяхната тръпка и си трая. Обаче не съм съгласен, когато се пробват, а после се опитват да ми лепнат собствените си шибани кражби. Идва ми много, ще знаете. Гадните му духачки… Готино личице, тежкарски акцент, после нагазват в лайната и решават, че има лесен начин да се отърват — дайте да лепнем всичко на Дейв Хъджис! Вие просто не щете да схванете, че те са си калтачки по душа, същите като пачаврите под червените фенери.

Чарли сякаш дремеше.

— За втори път наричаш мис Ласел „калтачка“ — отбеляза той мързеливо. — Каква е твоята дефиниция за „калтачка“, мистър Хъджис?

— Същата като вашата, предполагам.

— Значи вулгарна, проста и безсрамна жена, която продава тялото си за пари. Не бих казал, че описанието приляга на мис Ласел.

Хъджис го погледна присмехулно.

— Тя пък е от най-лесните. Толкова бързо легна, че чак ме разчувства.

— Каза, че не я бивало много за оная работа — припомни Чарли невъзмутимо. — Доста важна забележка, не мислиш ли?

— Защо?

— Защото говори много повече за теб, отколкото за нея. Значи тя те е харесвала и не е било необходимо да я принуждаваш. Какво ли ти е хрумнало да й направиш, че да й се отще? Много интересен въпрос, нали?

— Имал съм и по-добри, там е работата.

— По-добри какво, мистър Хъджис?

— Гаджета, по дяволите! Жени, които знаят как да го правят. Жени, дето им е ясно какво точно се иска и го вършат с много повече шибан финес. Да чукаш Рут беше все едно да друсаш желе. Аз трябваше да върша цялата работа, а тя просто си лежеше и ми обясняваше колко ме обича. Беше ми писнало, съвсем ми беше писнало.

— Защо тогава изобщо си си правил труда? — запита Чарли.

Хъджис се усмихна на двете скапани ченгета.

— А защо не? Тя беше свободна, винаги на разположение, а пък на мен често ми става. То си е естествено. Да не би и това да е незаконно?

Чарли се замисли за секунда-две.

— Ходил ли си някога в Сидар Хаус?

— При старата кукувица ли? — Хъджис поклати глава отрицателно. — Нямаше начин. Щеше да превърти, ако дочуеше, че Рут се вози в кола с някакъв мъж. Момичетата ми харесват, но не си търся белята. Представете си, половината от тия малки патки си мислят, че родителите им ще извикат „ура“ като ме видят — той заимитира изискан говор. — Мамче, папа, радвам се да ви представя новия си приятел Дейв — на лицето му отново грейна мъжкарска усмивка. — Толкова са тъпи, идея си нямате.

— Значи сте имали доста такива момичета? И ние смятаме, че са били много.

Хъджис избута стола си назад и спокойно се изтегна на него. Заговори с неестествено откровен тон.

— Аз просто ги привличам, инспекторе. Явно имам някакъв талант за това. Не питайте откъде ми е — и аз не знам. Сигурно е от ирландската жилка.

— По майчина линия, предполагам.

— Как отгатнахте?

— Не е трудно, мистър Хъджис. Ти си извънбрачен син на проститутка, която се е чукала за пари с де когото свари. Това донякъде обяснява фанатичната ти омраза към проститутките. Ти и понятие си нямаш кой е баща ти, защото може да е бил всеки един от петдесетината, които са я прекарали през седмицата, когато си бил заченат. Това е причината за презрението и омразата ти към жените и за твоята неспособност да имаш с тях нормални отношения, както подобава на зрял мъж. В детството не си имал близо де себе си мъж, на когото да подражаваш и който да те научи на тези неща. Кажи ми — запита тихо инспекторът — нали ти доставя удоволствие да знаеш, че чукаш дъщеричките на скапани анонимни мъжлета, които могат да ти бъдат бащи? Не се ли чувстваш по-добре, когато преследваш и тормозиш децата им?

Сините очи на Хъджис яростно се присвиха.

— Не можеш да ми говориш така!

— Страхувам се, че мога. Страшно ме заинтересува твоята болезнена неприязън към жените. Ти не си способен да говориш за тях спокойно. Колкото повече приказваш, толкова повече се навиваш. Това не е нормално, мистър Хъджис, и понеже със сержант Купър разследваме едно твърде ненормално престъпление, твоето държание ми изглежда доста интересно. Нека ти обясня — той отново погледна в листа. — Слабо или несъществуващо желание за работа; рецидивираща престъпност; хаотични интимни връзки и агресивно сексуално поведение. Изброеното дотук определено очертава симптомите на психическо отклонение. Хора с такива нарушения са безотговорни и крайно коравосърдечни; не чувстват вина за противообществените си действия и много трудно успяват да изградят дълготрайни връзки. — Инспекторът вдигна глава. — Това описание напомня ли ти някого, Хъджис? Някога да си лекуван от подобно нещо?

— Не, не съм. Нито пък съм чувал за шибаното ти лечение — изсъска Хъджис яростно. — За Бога, какви са тия лайна, дето ми ги пробутвате? Кой ви е казал, че крадците са ненормални?

— Кой е говорил за крадци?

Хъджис се стресна, понечи да каже нещо, но млъкна. Обади се след тридесетина секунди.

— За какво тогава ми говориш през цялото време?

— За нещата, които си правил с момичетата.

— Не разбирам.

Чарли се наведе напред. Погледът му беше коренно променен.

— Напротив, разбра ме, кирливецо гнусен. Ти си перверзен тип, Хъджис, но аз ще те вкарам вътре. Когато съкафезниците ти научат за твоите подвизи, ще разбереш какво означава да бъдеш от другата страна на барикадата. Ще те бият, докато се посереш, ще пикаят по теб и ако те пипнат насаме в банята, може да те пообработят и с бръснач. Това е една от странностите на затворническите нрави: пандизчиите по правило мразят сексуалните маниаци и най-вече ония, които налитат на деца. Каквото и да са правили те самите, им изглежда незначително в сравнение с това, което ти и такива като теб правите с беззащитните деца.

— Исусе! Никога не съм се забърквал с деца! Мразя ситните копелета.

— Джулия Сифтън току-що е била навършила шестнадесет, когато е налетяла на теб. Тя почти може да ти бъде дъщеря.

— Това не е престъпление. Не съм първият, дето е спал с някоя, която може да му е дъщеря. Давай го по-реалистично, инспекторе.

— Ти винаги се хващаш с млади момичета. Какво толкова те възбужда в тях?

— Не ги хващам аз — те ме хващат.

— Сигурно те е страх от по-зрели жени. Това е много характерно за хора, изостанали в психическото си развитие. Задоволяват се с деца, защото изпитват ужас от истинските жени.

— Колко пъти да ви повтарям — не съм си имал работа с деца!

Джонс неочаквано смени тактиката.

— В събота на шести ноември Рут е откраднала от баба си диамантени обеци. Това е денят, в който се е самоубила мисис Гилеспи. Ти ли закара Рут дотам на тази дата?

Отначало Хъджис сякаш се канеше да отрече, после примирено вдигна рамене.

— Тя поиска.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо е поискала да я закараш? Какво щеше да прави там?

Хъджис се колебаеше.

— Нищо не ми е казвала. Аз никога не съм влизал в онова тежкарско място и изобщо не знаех, че иска да краде шибаните обеци.

— Значи тя е позвънила в квартирата ти, накарала те е да изминеш целия път до Саутклиф, за да я вземеш, после да я откараш оттам до Фонтуел и пак да я върнеш в Саутклиф, без нищо да ти обяснява?

— Ъхъ.

— И само това ли беше? Ти просто си шофирал в двете посоки и си изчакал край Сидар Хаус, докато тя се върне.

— Ъхъ.

— Но нали преди това каза, че не си я харесвал? Направо си я презирал. Защо ще си даваш толкова труд за такова момиче?

— Беше нещо като такса за чукането.

— На желето?

— През оня ден ме беше ударил хормонът — ухили се Хъджис.

— Рут е казала на сержанта, че е отсъствала от колежа повече от шест часа. От Саутклиф до Фонтуел са тридесет мили, което прави примерно четиридесет минути в едната посока. Като направим сметката, остават още четири часа и половина. Нали не ще твърдиш, че през цялото това време си седял в колата, паркирана някъде във Фонтуел, и си се чесал, докато Рут е била в къщата на баба си?

— Не беше чак толкова дълго. По обратния път спряхме да свършим едно-друго.

— Къде точно беше паркирал във Фонтуел?

— Кой ти помни. Все трябваше да я чакам някъде — има ли значение къде точно?

Чарли отново забучи пръст в измачкания лист.

— Според кръчмаря на „Трите гълъба“ през онзи следобед колата ти е била паркирана пред заведението му. Отначало си останал само десет минути, а после8ле си отишъл да прибереш някого от църквата. Приемаме, че е била Рут, освен ако не ми кажеш, че в деня, когато е умряла мисис Гилеспи, с вас е имало и трети човек.

Войнственият пламък в очите на Хъджис беше изгаснал.

— Рут беше.

— Добре, кажи ми тогава какво правихте ти и Рут в продължение на четири и половина часа, мистър Хъджис? Само не ми разправяй, че сте се чукали през цялото време. Заниманията с някакво инертно желе не могат да отнемат четири часа и половина. Или може би греша — може би при хората с психически отклонения това е възможно? Вероятно ти е необходимо точно толкова време, за да свършиш тая работа?

Хъджис не се поддаде на провокацията.

— Май не е в мой интерес да прикривам тая глупава кучка. Добре де, ето: тя ме помоли да я закарам при някакъв нелегален бижутер в Саутхамптън. Не съм я питал нищо, просто я закарах. Не можете да се хванете за това. Не съм сторил нищо лошо, освен че се правих на таксиметърджия. Ако е крала някакви обеци и ги е продавала, аз нищо не знам. Въртях геврека и толкоз.

— Мис Ласел твърди, че ти е дала парите веднага след продажбата на обеците. Сумата възлизала на шестстотин и петдесет лири в брой. После си я закарал право в училището и е стигнала навреме за часа по физика.

Хъджис мълчеше.

— Това се нарича извличане на облаги от престъпление, извършено от друг, мистър Хъджис, и е незаконно и наказуемо.

— Рут лъже. Не ми е давала никакви пари, пък дори и да ми е дала, ще трябва да докажете, че предварително съм знаел за кражбата. Питайте я и ще видите, че ще си признае — идеята си е била лично нейна. Не казвам, че не ме е финансирала от време на време, но тя твърдеше, че парите са си нейни, и аз й вярвах. Защо пък да не й вярвам — бабето беше фрашкано с мангизи. Близо е до ума, че и Рут е намазвала от нея — той отново се ухили чаровно. — Какво лошо има, че ми е давала по малко сухо от време на време? Аз откъде да знам, че малката тъпанарка ги е крала? Освен това ми дължеше известни суми за бензина, докато я разкарвах през ваканциите като последния смотаняк.

— Но точно на онази дата не ти е давала пари, нали?

— Ей сега ви казах „не“ — значи точно това съм искал да кажа!

— Имаше ли някакви пари у тебе?

— Най-много петарка.

— Как се казва оня бижутер, при когото си я закарал в Саутхамптън? — рязко попита инспекторът.

— Нямам никаква представа. Изобщо не съм ходил на онова място. Питайте Рут. Тя ми казваше „наляво“, „надясно“, „карай по тази улица“, „спри“ и т.н. А аз — какво… карах и толкоз. Направо си питайте нея, тя знае.

— Не знае. Казва, че ти си я закарал, посочил си й в кой магазин да влезе, какво да каже и за кого да пита.

— Лъже.

— Не ми се вярва, мистър Хъджис.

— Докажете го тогава.

Чарли пресмяташе. Нямаше никакво съмнение, че Хъджис е казал истината, заявявайки, че не влизал в Сидар Хаус или при бижутера. Поне не заедно с Рут. Номерът му беше съвсем ясен — без изобщо да се докосва до откраднатите ценности, той само возеше момичетата и откраднатото до адреса, на който то можеше да бъде разменено. По този начин единственото лице, което би могло да го обвини, беше въпросното момиче, а то не би го направило за нищо на света — всички бяха прекалено наплашени от него.

— Ще го докажа, мистър Хъджис. Нека започнем с това какво си правил, след като си оставил Рут в училище. Сигурно си отишъл в нощния клуб, за който спомена. Трябва да е скъп, тези места обикновено са доста скъпи, а кокаинът и „твърдото“ — още по-скъпи. Не знам защо подозирам, че не си безразличен към нито едно от двете. Хората ще си спомнят за теб и ще те разпознаят, особено ако си ръсил пари наляво и надясно.

Хъджис усети новата клопка и се изхили нервно.

— Ей сега ви казах, инспекторе, че не съм вземал никакви пари. Пообиколих малко с колата и се прибрах в квартирата.

— По кое време?

— Представа си нямам — каза безпомощно Хъджис, след като се поколеба неубедително.

— Искаш да кажеш, че ако открия човек, който да твърди, че през онази нощ е видял бял „Транзит“, паркиран близо до нощния клуб в Бърнмаут, ти ще ми отговориш: „Не може да е бил моят, защото по това време аз въртях из града за удоволствие“?

— Това е положението. Как позна?

Зъбите на Чарли хищно лъснаха.

— Трябва да те уведомя, мистър Хъджис, че след малко ще бъдеш прехвърлен в Леърмаутското полицейско управление, където лично аз най-подробно ще те разпитам във връзка с убийството на мисис Матилда Гилеспи — той събра накуп листата с бележките и ги напъха обратно в джоба си.

— Майната ти! — подскочи Хъджис уплашено. — Сега пък каква гадост се опитваш да ми лепнеш? Нали се е самоубила?

— Излъгах те. Била е убита и имам основание да смятам, че си замесен в това.

Хъджис заплашително се надигна от стола.

— Казах, че никога не съм ходил на онова шибано място. Освен това кръчмарят ми е алиби. Видял ме е на неговия паркинг и как прибирам Рут. Мога ли да убия бабата, ако през цялото време съм бил в колата?

— Не е била убита в два и половина. Убили са я по-късно същата вечер.

— По-късно същата вечер изобщо не съм бил там.

— Ти може да не си бил, но колата ти е била. Кръчмарят казва, че вечерта си се върнал и както ти самият току-що ни призна, нямаш алиби за нощта на шести ноември. Колата ти също. Нали си спомняш — просто си обикалял за удоволствие.

— Бях си тук, в Бърнмаут, заедно с колата.

— Докажи го тогава — Чарли стана. — Докато не го направиш, ще продължавам да те смятам за заподозрян в убийство.

— Ти да не си мръднал? Ще те осъдя, приятел, така да знаеш!

— Твое право. Можеш да се обадиш по телефона от Леърмаут.

— Защо ще убивам дъртата крава?

Чарли замислено повдигна рунтавите си вежди.

— Просто защото ти харесва да измъчваш жени. Този път си попрекалил.

— Никого не съм убивал! Всички са живи!

— Какво тогава си им правил на тия „всички“?

— Какво съм им правил? Оправях ги. Това съм правил. Не съм ги пращал на оня свят. Досега не съм имал оплаквания.

— Сигурно същото е казвал и Йоркширският изкормвач, когато се е връщал вкъщи уморен, с чук и длето в багажника на колата си.

— Ти си напълно превъртял — изкрещя Хъджис и тропна с крак по пода. — Та аз дори не съм виждал оная дърта кранта. Не съм и искал да я виждам. Господи, копелета такива, как мога да убия някого, когото не съм виждал!

— Ти все пак си се родил, нали? — запита Чарли.

— Какво, по дяволите, означава пък това?

— Говоря ти за раждането и смъртта, Хъджис. И двете идват сякаш случайно и без предупреждение. Майка ти не е познавала баща ти, но въпреки това ти си се родил. Това, че не познаваш някого, не означава абсолютно нищо. Бил си там него ден, накарал си внучката й да краде от нея и мисис Гилеспи по някакъв начин е разбрала. Наложило се е да й запушиш устата, преди да успее да ни съобщи.

— Върви на майната си, ченге! Аз не работя така.

— А как работиш?

Тук Хъджис млъкна и отказа да говори повече.

Прибрах Джоана и бебето да живеят при мен. Никога няма да забравя мизерията и мръсотията, в която ги заварих, когато пристигнах в Лондон. Джоана беше престанала с всякакви опити да се грижи за детето и да поддържа дори елементарна хигиена. Тя явно не е способна да живее сама и колкото и да ме отвращаваше гнусният евреин, за когото се омъжи, докато беше жив, тя поне показваше някакви тенденции да заживее нормално. Много се страхувам шокът от смъртта на Стивън да не я изпрати пак оттатък чертата. Тази сутрин я заварих в стаята на бебето — беше надвесена над леглото и държеше в ръцете си възглавница. Попитах я какво прави, а тя отговори: „Нищо“. Нямам никакви съмнения, че ако бях влязла няколко минути по-късно, възглавницата щеше да бъде върху лицето на детето. Ужасното в цялата ситуация беше обаче друго — сякаш видях себе си на нейно място, като някакво страховито отражение в криво огледало. Все едно бях застанала до нея. Много се стреснах. Дали Джоана подозира? Възможно ли е друг освен Джейн да има някакви подозрения? Няма лек за наследения грях. „Противоестествените постъпки имат противоестествени последици…“