Власт

10.

Заседателната зала на Обединеното командване се намираше в най-вътрешния пръстен на Пентагона, където се помещаваше и Службата за национална отбрана. Коридорът беше пълен със звезди и нашивки.

Пред двойната вратата стояха на пост двама пехотинци и отдаваха чест на влиятелните личности. Един по един, придружени от най-близките си сътрудници, в залата влязоха министърът на вътрешните работи, на здравеопазването, външният министър и други членове на кабинета.

Дъжд от въпроси посрещна директора на ФБР Роуч и специален агент Макмахън. За късмет на Роуч секунди след тях влезе и генерал Флъд с останалите членове на Обединеното командване, Флъд се изправи на председателското място и остави чашата кафе на масата.

— Моля, заемете местата си. — Разговорите секнаха. — Да започваме. — Генералът посочи столовете около дългата маса. — Имаме много работа.

Докато присъстващите са настаняваха, в залата влязоха вицепрезидентът Бакстър, придружен от Тътуайлър и Далас, и седнаха срещу генерал Флъд. Държавният секретар, близък приятел на Хейс, се наведе и попита Бакстър какво става. Последни в залата влязоха Стансфийлд, Кенеди и Мич Рап. Флъд посочи три стола от дясната си страна.

— Нямам намерение да шикалкавя — започна генералът. — Носят се всякакви слухове за това, което се случи тази сутрин в Белия дом. Някой от тях отговарят частично на истината. Ето какво е станало. В девет сутринта група терористи са атакували и превзели Белия дом.

Залата зашумя.

— Моля за тишина! — извика Флъд. — Имаме да обсъдим много въпроси. Както казах, терористите контролират Белия дом и държат неизвестен брой заложници. Единствената добра новина е, че президентът Хейс е бил преместен в бункера и засега е в безопасност. Не можем да се свържем със сградата на Белия дом, но знаем, че президентът е добре. Това ни води към първа точка от дневния ред. Очевидно е, че президентът Хейс в момента не може да изпълнява задълженията си като главнокомандващ. Според Двайсет и петата поправка правомощията му се прехвърлят на вицепрезидента Бакстър. Повечето членове на правителството приеха тази промяна. Извинявам се на онези, с които не можахме да се свържем, но трябваше да се действа бързо. — Генералът скръсти ръце. — Нека сме наясно. До второ нареждане вицепрезидентът Бакстър е действащ президент и главнокомандващ въоръжените сили. — Флъд огледа присъстващите. — Въпреки това по очевидни съображения ние ще продължим да наричаме господин Бакстър вицепрезидент. Ясен ли съм?

Флъд отново замълча, за да се увери, че няма желаещ да изрази друго мнение. След това се обърна към шефа на Тайните служби.

— Сега директор Трейси ще ни запознае с подробностите за случилото се тази сутрин.

Директор Трейси се изправи и тръгна към подиума, както осъден на смърт се приближава към гилотината. Отвори пред себе си папка.

— Късно снощи председателят на Демократическата партия Пайпър се е обадил в Белия дом, за да уреди среща с президента. Срещата е била насрочена за девет часа тази сутрин. Той е подминал изискванията на Тайните служби при подобни срещи и не ни е оставил достатъчно време да проверим миналото на госта на президента. Сега знаем, че този гост е Рафик Азис, един от най-известните терористи в света. — Трейси вдигна глава и огледа присъстващите. — Смятаме, че Азис се е представил на Пайпър като принц Калиб от Оман. Арабинът предоставил чек за петстотин хиляди долара на партията, а в замяна поискал среща с президента.

Членовете на правителството, повечето — демократи, си размениха погледи.

— Азис и председателят Пайпър — продължи Трейси — пристигнали в Белия дом по същото време, когато ние получихме информация от ЦРУ, че президентът е заплашен от терористичен акт. Когато Азис и Пайпър влизали в Белия дом, в сградата на финансовото министерство пристигнал бял камион на фирма за химическо чистене и пране, както всяка сутрин в дните от понеделник до петък. Без да бъде проверяван от охраната, камионът влязъл в подземния гараж на сградата. — Трейси погледна бележките си. Опитваше са да скрие притеснението си. За това, че Азис бе успял да влезе в Белия дом, можеха да обвинят председателя Пайпър, но пускането на камиона беше грешка на Тайните служби. — В каросерията на камиона е имало неизвестен брой терористи, които са проникнали през тунела, който води от сградата на министерството до Белия дом. Това е голям пропуск в работата на моите агенти и вече започнахме необходимото разследване. — Обърна се към вицепрезидента: — До довечера ще сме готови с подробен доклад за случилото се. — Отново сведе очи към записките си и продължи: — След като се е получила информацията от ЦРУ, Джак Уорч, специалният агент, командващ охраната на Белия дом, е отишъл незабавно в Западното крило, за да запознае Хейс с подробностите. Когато Уорч пристигнал, Пайпър и гостът му вече били в Овалния кабинет. Веднага щом разбрал за непозволената среща, Уорч влязъл да провери какво става вътре. След това всичко се случило много бързо. Скрит снайперист на покрива на хотел „Вашингтон“ открил огън по агентите, разпределени на покрива на Белия дом. След секунди вратата откъм финансовото министерство била разбита, а Уорч дал заповед за преместването за президента в бункера му. Както знаете, старият бункер в Белия дом е строен по време на Втората световна война и представлява един по-добре укрепен тунел. Миналия януари се приключи строежът на нов бункер, разположен на третото ниво в мазето под крилото с личните помещения на президента. Военните инженери са си свършили добре работата. — Трейси се изкашля. — Извинете ме. Това ново съоръжение за съжаление не функционира напълно. Поддържащите системи за кислород работят, но все още не е монтирана система за комуникация. Това трябваше да бъде направено през лятото. Въпреки това в бункера има достатъчно провизии от първа необходимост. Имаме стопроцентова сигурност, че специален агент Уорч е успял да евакуира президент Хейс, Валъри Джоунс и още осем агенти в бункера. До девет и петнайсет ние имахме връзка с бункера чрез нашите стандартни зашифровани радиостанции, но после връзката беше прекъсната. Техническите ми съветници ме информираха, че терористите използват заглушители, за да блокират радиопредаването. Потвърдихме, че осемнайсет агенти от Специалните части са били убити и още петнайсет са в неизвестност. — Гласът на директора потрепери. — Предполагаме, че петнайсетте агенти или са били застреляни, или са заложници. — Замълча, за да се овладее. — Знаем, че Азис и хората му държат около осемдесет до сто заложници. Не знаем точния брой на убитите. Отцепили сме района около Белия дом и отрядът ни за бързо реагиране е готов да нападне сградата веднага щом решите, че е необходимо. — Трейси затвори папката и отново погледна към вицепрезидента Бакстър: — Единствената добра новина е, че президент Хейс е в безопасност и че няма начин Азис да проникне в бункера.

Вицепрезидентът се облегна назад и сграбчи брадичката си с ръце. Двамата с Далас бяха подготвили предварително следващите си действия. Трябваше да даде да се разбере, че сега той командва. Трябваше да даде пример за безкомпромисност. Затова главата на Трейси щеше да хвръкне. Бакстър се наведе напред и опря лакти о масата.

— Директор Трейси — заговори с глас, изпълнен с болка, — можете ли да ми обясните как е възможно да се случи нещо подобно, по дяволите?

Трейси не отвърна. Бакстър забарабани с пръсти по масата.

— Директор Трейси — продължи след малко, — вашето ведомство разочарова страната ни. Поставихте ни в нелепа ситуация. — Бакстър се огледа. Опитваше се да създаде впечатление за единомислие с останалите присъстващи. — Реших, че ФБР ще се заеме със случая веднага щом агентите на директор Роуч заемат местата си.

Трейси изведнъж излезе от вцепенението си.

— Сър — заговори той, — Белият дом е в юрисдикцията на Тайните служби. Ние сме…

— Според моя юридически съветник — прекъсна го Бакстър — Белият дом е държавна територия и именно поради тази причина ФБР трябва да се заеме.

— Но моите хора познават идеално сградата и терена! Сред заложниците има и наши агенти…

Бакстър поклати нервно глава.

— Директор Трейси, Тайните служби се провалиха. Бих добавил — провалихте се доста нелепо.

Трейси пламна. Не можеше да повярва, че е подложен на това унижение. Беше прекарал двайсет години в Белия дом, знаеше, че и за по-дребни неща измисляха изкупителни жертви, но всичко беше станало толкова бързо! През последните няколко часа той се беше притеснявал повече за хората, които беше загубил, а не за политическата развръзка на случая.

— Днес ние спасихме живота на президента и загубихме поне осемнайсет от нашите агенти… Не мога да се съглася…

Бакстър удари с юмрук по масата.

— Вие загубихте Белия дом и унизихте американската нация! — Хвърли гневен поглед към Трейси и отново се облегна назад. След като си пое дълбоко дъх, продължи по-тихо, но със същата твърдост в гласа: — Посъветвах се с министъра на вътрешните работи. Искам оставката ви на бюрото си, преди да съм направил обръщението си към нацията тази вечер. Умът ми не го побира… Как допуснахте…

— Ще ви кажа как се случи! — повиши глас Трейси. — Случи се, защото вие и вашите хора отхвърлихте молбата ми за увеличаване на охраната на президента. Случи се, защото сте корумпирани, защото председателят на партията ви нагло заобиколи разпоредбите за сигурност в Белия дом! Вие вкарахте в Овалния кабинет фанатизиран терорист!

— Достатъчно! — извика Бакстър. — Напуснете!

Но Трейси не можеше да спре. Трябваше да защити достойнството си. Дължеше го на загиналите си агенти.

— Обвинете Тайните служби за случилото се в обръщението си към нацията довечера, а аз ще се погрижа да уведомя журналистите още утре за коментарите ви за тази агенция! Казахте буквално: „Тайните служби са шепа параноици, които, въпреки че са организирани, страдат прекалено много от мания за величие.“ Убеден съм, че тези думи — заедно с отказа ви да увеличите бюджета на Тайните служби! — ще бъдат чути от избирателите ви. И нека не забравяме факта, че докато моите хора умираха в Белия дом, вие заедно с антуража си си поръчахте закуска, която струваше пет хиляди долара, в Ню Йорк! — После се обърна към министъра на финансите: — Нека припомня на шефа си и за молбата ми да увеличим охранявания периметър около Белия дом. Отказът на министър Роуз бе мотивиран с думите, че „Белият дом е една от най-силно охраняваните сгради в света“, а заключението му бе, че „всякакви понататъшни разговори са безпредметни“. — Пое си дъх и продължи: — Как смеете да подлагате на съмнение моя професионализъм! Посветих двайсет и шест години от живота си да охранявам американските президенти и семействата им! — Тръгна към изхода, но внезапно спря и се обърна: — Сега е по-важно да се притесняваме за живота на мъжете и жените, пленени в Белия дом, а не да се интересуваме от кариерите си! — И тресна вратата.

В залата настъпи хаос. Всички заговориха едновременно. Кинг се обърна към вицепрезидента.

— Прецакаха ни! — прошепна.

Бакстър хвърли гневен поглед към шефа на щаба си. Сетне вдигна показалец. Флъд кимна и помоли за тишина. Когато разговорите замряха, кимна на Айрини Кенеди. Тя се изправи.

Рафик Азис погледна часовника си. Бяха изминали двайсет минути, откакто вицепрезидентът беше пристигнал за срещата в Пентагона. „Време е“, каза си. Придърпа големия телефон, на който бяха залепени листчета с телефонни номера. Повечето от имената не му бяха познати. Още в първата колона откри номера, който търсеше. Отстрани пишеше: „Пентагон, заседателна зала“. Азис прегледа предварително написания текст още веднъж, след това вдигна слушалката и натисна бутона за автоматично набиране.

Генерал Флъд слушаше Кенеди, която четеше биографията на Азис, когато чу тихото иззвъняване на телефона до себе си. На дисплея се изписа: „Оперативна зала, Белият дом“, Флъд направи знак на Кенеди да замълчи.

— Генерал Флъд на телефона — каза в слушалката.

— Надявам се, че не прекъсвам срещата ви.

— Кой се обажда?

— Няма значение кой съм. Сега искам да включите говорителите, така че да ме чуват всички присъстващи. Не ме карайте да повтарям.

Флъд реши, че е най-добре да се подчини, и натисна бутона.

— Слушаме ви — каза и отпусна слушалката.

Гласът на Азис се разнесе из залата:

— Белият дом е под наш контрол. Всички опити да превземете резиденцията ще бъдат фатални за заложниците. САЩ понастоящем държат 14.7 милиарда долара замразени валутни авоари, които са притежание на Иран. Вие умишлено наложихте запор върху тези пари, когато корумпираното правителство на шаха беше свалено от силите на Аллах. Ако до девет часа утре прехвърлите цялата сума в Иран, ще освободя една трета от седемдесет и шестте заложници, които държа в Белия дом. Това искане не подлежи на преговори. Ако това условие не бъде изпълнено, ще убивам по един заложник на всеки час, докато не го изпълните. Напомням ви още веднъж, че всеки опит да се проникне в сградата ще бъде фатален за заложниците. Екипът за бързо реагиране не може да се сравни с моите хора, както агентите от Тайните служби бяха неспособни да ни спрат. След петнайсет минути ще изкарам всички ранени на входа на Западното крило. Вашите медицински лица, облечени в къси панталони и ризи с къси ръкави, ще идват по двама, за да вземат ранените. Няма да носят никакво оборудване със себе си, никакви чанти. Само по двама души, само с носилка! Ако забележим нещо странно, ще открием огън. — Азис млъкна за момент и после продължи с по-твърд глас: — Сметките, на които трябва да прехвърлите парите, са…

По-малко от минута беше необходима на Азис да прочете номерата на сметките. После повтори исканията и затвори телефона. Облегна се назад. Изявлението му беше кратко, беше ги изненадало, а най-важното беше, че им бе дал ясно да разберат кой командва парада. Азис знаеше какво ще се случи утре в девет, сякаш гледаше в кристална топка. Беше прочел всички книги, написани от бивши агенти на ФБР, за преговори с терористи, но най-важното в случая беше, че в момента решенията взима Бакстър със съветника си по юридическите въпроси Тътуайлър зад гърба.

Азис беше направил проучване за Тътуайлър. Чрез Интернет се беше сдобил с копия на речите и лекциите й. Тя винаги критикуваше действията на ФБР. Според нея ФБР трябва да освобождават заложниците чрез преговори, а не чрез военни действия, като изпълняват по-малките искания на терористите.

Знаеше какъв ще е всеки неин ход. Щеше да я разиграва поне два дни и когато най-сетне Бакстър сметнеше, че е време да послуша генералите, вече щеше да е прекалено късно. Дотогава президентът щеше да е в ръцете им и щяха да поставят последното си искане.

— Какво, по дяволите, стана? — обърна се Хейс към Валъри Джоунс.

Седяха един до друг на дивана. Хейс се беше поокопитил. Младата жена не знаеше как да отговори.

— Нямам представа — възкликна.

Хейс беше срещнал Джоунс преди години, когато тя беше член на неговия екип в Конгреса. Беше работила в Си Би Ес, където бе тръгнала от най-ниското стъпало и се бе изкачила до върха. Джоунс беше лъчезарна, работлива, понякога дори досадна. Ако беше мъж, щяха да я наричат „гадняр“, но тъй като носеше пола, си бе извоювала титлата „голяма кучка“. Като човек, който пропуска посетителите при президента, това дори й беше от полза. Всеки ден тя получаваше десетки молби за срещи с президента. Работата й изискваше да бъде твърда и непреклонна. Времето никога не стигаше. Нито енергията.

— Валъри, трябва да имаш някаква представа кой, по дяволите, беше този! Какво ти каза Ръс?

— Каза, че гостът ти е богат арабски принц, който иска да направи дарение на Демократическата партия.

— Чужденец да прави дарение на Демократическата партия!

— Ръс каза, че няма никакви законови пречки.

Хейс се намръщи.

— Мисля, че съм го казвал неведнъж — не искам никакви глупости! Искам всичко да бъде законно. — Опитваше да се сдържа, но по гласа му личеше, че е ядосан.

— Това бяха много пари и щяхме да ги получим по законен ред — отвърна Джоунс, без да вдига глава.

Хейс замалко да загуби самообладание. Това беше едно от нещата, за които беше заел твърда позиция.

— Умряха хора, Валъри, а и много въпроси ще трябва да получат отговор!

Джоунс разбра, че е сбъркала, като е споменала парите.

В единия край на бункера на малко легло седеше специален агент Джак Уорч, облегнат на студената циментова стена. Винаги изрядният Уорч беше свалил вратовръзката и сакото си, бе ги сгънал и ги бе сложил до себе си на леглото. Стаята беше широка десет метра и дълга към шестнайсет. Всички осемнайсет легла бяха закрепени към стените. Ако не ги използваха, можеха да бъдат вдигнати към стената, за да не заемат място. Подът и стените на метър височина бяха покрити с кафяв мокет, както и коридорите в приземните етажи на сградата. В бункера имаше и малка тоалетна и кухня. В средата бяха поставени два малки дивана и две кресла, тапицирани с изкуствена кожа. Таванът и стените бяха боядисани в бяло.

Шефът на охраната на президента вдигна радиостанцията си. Микрофона и слушалката беше свалил и захвърлил на леглото. Десетина минути след като бяха влезли в бункера, малката скъпа радиостанция престана да работи. Същото се беше случило и с радиостанциите на останалите. Терористите бяха стигнали до централната зала за комуникации и бяха изключили захранването. Уорч беше опитвал да се свърже с щаба на Тайните служби по мобилния телефон. Телефонът работеше, но от другата страна никой не вдигаше. После връзката прекъсна.

Бяха напълно отрязани от външния свят и единственото, което можеха да направят, беше да очакват най-лошото. Ако агентите от Тайните служби бяха неутрализирали нападателите, те нямаше да седят все още тук. Със или без комуникации, неговите хора знаеха кода за вратата и щяха вече да са я отворили. Вероятно терористите вече контролираха Белия дом. Уорч погледна изпод око Хейс и шефа на екипа му. Време беше да им каже истината.