Власт

19.

Вашингтон

Слънцето залязваше в сивкава мъгла. Два транспортни самолета С 130 се насочиха към военна база „Андрюс“, избрана от Обединеното командване за отправна точка при изпълнението на операция „Лов на плъхове“. Охраната в базата беше удвоена преди пристигането на новите военни части и целият цивилен и помощен персонал бе напуснал територията й.

Двата самолета се приземиха един след друг. От контролната кула ги насочиха към няколко огромни хангара, където ги посрещнаха екипите за наземен контрол и поддръжка. Прожекторите не бяха включени. „Делта“ предпочиташе да работи в тъмнина.

Самолетите плавно се завъртяха на деветдесет градуса и насочиха опашките си към вратите на хангарите. Наземни работници поставиха жълти подпори на колелата. След малко двигателите спряха. Хидравличните врати на товарния отсек се отвориха с изсъскване и облечени в черно мъже заизскачаха оттам, понесли огромни черни раници с екипировка. Повечето от сто и четирийсетте воини бяха въоръжени с автомати НХ MP 10. Някои носеха автоматични пушки, снайпери или тежки картечници.

Полковник Бил Грей стоеше до входа на тъмния хангар и гледаше хората си. Беше облечен в черната десантна униформа. Имаше гъста, късо подстригана коса и буйни вежди, бе висок над метър и осемдесет.

В края на едната редица Грей забеляза двамата, които му трябваха. Тръгна към тях. Мъжете отдадоха чест.

— Как мина полетът?

— Гадно — отговори полковник Ханк Клийс, командир на батальон А. — Затворени сме в самолетите от два следобед! Трябваше да изчакаме да се стъмни.

— Как се чувстват момчетата?

— Нормално — рече Клийс. — Ако не се справят, ще си подам оставката.

— Готови са — отвърна полковник Пат Милър, командир на батальон Б.

Грей кимна.

— Ето какъв е планът. Пат, батальон Б се заема с летищата. Ханк, вие ще се приготвите за въздушното нападение над Белия дом. Оборудването за свръзка да е в готовност. Искам среща с командирите на отделения след трийсет минути. — Грей посочи зад гърба си. — В единия край на хангара има малък кабинет. Ще се срещнем там. Ще получим информация от разузнаването. — Грей се обърна. Двамата офицери го последваха. — Няма да имаме време да се подготвим както обикновено. Според генерал Флъд може да ни наредят да нападнем още тази нощ. Затова трябва да сме готови. Ханк, искам да разделиш Белия дом на части и да информираш хората си за подробностите за всяка част, която ще трябва да превземат. Ако ни се обадят след два часа, искам да имаме поне малка представа с какво се захващаме. С течение на времето ще получим още информация. — Сетне се обърна към командира на батальон Б. — Пат, искам хората ти да се разположат на летищата „Рейгън“, „Дълес“ и Балтимор. Закачете системи за наблюдение на поне два от самолетите, и то незабелязано. Не искаме нищо да стига до медиите. Хората ти трябва да са облечени като механици. От ЦРУ ни съобщиха, че Азис се обажда от Оперативната зала в Белия дом, което означава, че знае какво предават по телевизиите. От ФБР ще ни изпратят няколко агенти, които да ни помогнат. — Грей рязко спря и потупа двамата мъже по гърба. — Сега вървете. Искам да получа отчет за работата ви на срещата след — той погледна часовника си — двайсет и осем минути.

Двамата командири се заеха да прегрупират хората си, а Грей тръгна към хангара. Извади мобилния си телефон и набра командния център в Пентагона. Докато чакаше връзка, видя две малки светлинки, които се приближаваха към пистата. Трябваше да са неговите олекотени хеликоптери MD 530, пилотирани от 160-а военновъздушна ескадрила. Щяха да играят основна роля в атаката на Белия дом. За разлика от малките безшумни машини Грей можеше вече да чуе двигателите на втората ескадрила. Това бяха „МН 60 Черен ястреб“ — по-бързи и по-големи. С тях щяха да започнат преследване, ако Азис се опиташе да избяга.

Първият хеликоптер кацна меко. Последваха го още седем. Грей поклати глава. Всичко се случваше прекалено бързо. Ако нападнеха тази вечер, акцията можеше да се превърне в кървава баня. Нуждаеше се от повече време, за да се подготви.

На пет километра северозападно от Белия дом се намираше Военноморската обсерватория, която беше официалната резиденция на вицепрезидента на САЩ. Голямата цилиндрична сграда беше разположена в квартала на посолствата на Масачузетс Авеню. Обширните градини предлагаха лукс, който не беше обичаен дори за Белия дом.

Айрини Кенеди караше на север по Масачузетс Авеню. Не можеше да се отърве от мисълта, че на тази улица е съсредоточено най-голямото количество системи за сигурност в града.

Скоро огромната къща, в която живееше вицепрезидентът, се появи пред нея. Пред портала се бяха събрали репортери. След входа Кенеди зави наляво и се насочи към северната врата на обсерваторията, където спря.

Четирима униформени агенти от Тайните служби с немска овчарка се приближиха към колата. Кенеди отвори прозореца си и представи документите си.

— Бихте ли отворили багажника? — каза сухо единият.

След като кучето обиколи колата два пъти и багажникът беше проверен, Кенеди получи разрешение да влезе. Вратата се отвори, тя потегли по алеята и подмина няколко по-малки сгради, които използваха за офиси. Пред входа на къщата забеляза лимузината на шефа си и спря до нея. Беше закъсняла с няколко минути за срещата с вицепрезидента.

На входа пазеха въоръжени агенти от Тайните служби. Кенеди беше забелязала, че хора от същия екип обикалят и край оградите из имението. Имаше и втори екип, който наблюдаваше само къщата, а вътре беше личната охрана на вицепрезидента.

На вратата се появи един от икономите на Бакстър и въведе Кенеди вътре. В гостната седеше Стансфийлд. Както обикновено, бе облечен в тъмен костюм и бяла риза с вратовръзка. На лицето му се появи въпросително изражение.

Кенеди седна до него.

— Мич успя да се приближи до оградата на Белия дом и да я огледа — каза тя. — Смята, че ще стигнат до шахтата без проблем.

Стансфийлд кимна замислено.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че ни трябва човек вътре, а той е най-добрият за тази цел.

— А за Адамс?

— Не мисля, че идеята е изключителна, но трябва да се съобразяваме с Мич. Той има опит в тези неща. Ти май таиш някакви съмнения.

— Не. Имам доверие на Мич. Ти как си?

— Нуждая се от малко сън, но иначе всичко е наред — отвърна Айрини.

Чуха стъпки. Обърнаха се и видяха Далас Кинг, устремил се към тях. Шефът на екипа на вицепрезидента беше облечен в синя риза и панталон.

— Вицепрезидентът е готов да ви приеме — каза той от прага.

Стансфийлд и Кенеди последваха младия мъж по коридора.

Без да чука, Кинг отвори вратата на личния кабинет на Бакстър и влезе. Вицепрезидентът седеше в голямо кожено кресло край камината и преглеждаше текста на обръщението си към нацията. Когато видя гостите си, той остави листа на масата.

Стансфийлд и Кенеди се настаниха на дивана, а Кинг застана до Бакстър.

— За какво искате да говорим? — наведе се напред вицепрезидентът.

— Мислим — започна директорът на ЦРУ, — че намерихме начин да вкараме човек в Белия дом, без терористите да забележат.

— Наистина ли? — отвърна Бакстър заинтригуван. — Как?

— Има една вентилационна шахта — каза Кенеди. — Основните тръби за поемане на въздух са на покрива, но има и още един вход, разположен на Южната морава.

— Не съм забелязал такава шахта.

— Нито пък аз — рече Стансфийлд. — Тя е скрита от дървета и храсти.

— Какво искате да направите? — намеси се Кинг.

— Преди да дадем заповед за начало на акцията по спасяването на заложниците, трябва да знаем какво е положението в сградата. Ако нямаме човек вътре, който да координира атаката, шансовете ни за успех са нищожни.

— Значи не става въпрос да пратим екип командоси, така ли? — попита вицепрезидентът. — Трябва да съм наясно. Преди да разберем какво ще поиска той, не ща да се впускаме в никакви акции.

— Само един човек. — Кенеди бе решила, че е по-добре да не споменава за Милт Адамс. — Веднага щом той ни подаде информация за положението, ще изготвим план.

— Ако е необходимо — подхвърли Кинг.

— Ако е необходимо.

Кинг скръсти ръце. Знаеше кого ще изпратят.

— Човекът, който ще проникне в Белия дом — каза заядливо, — да не би да е господин Круз?

Стансфийлд и Кенеди се спогледаха.

— Да.

— Доста интересно — позасмя се Кинг. — Аз проверих господин Круз и не мисля, че досието му отговаря на това, което видях вчера.

— Господин Круз е повече от това, което видяхте вчера — отговори Стансфийлд.

— Как е истинското му име? — попита Кинг.

— Това е секретна информация.

— Хайде стига — наежи се Далас. — След като ще поставяме на карта живота на всички тези заложници, като изпратим вашия човек, мисля, че можете поне да ни кажете името му.

— Не мисля, че има разумна причина да ви казвам истинското име на този човек — произнесе Стансфийлд.

— Аз смятам, че има — продължи да упорства Кинг. — Ако ще си залагаме главите…

— Господин Круз е бил изпращан на мисии вече от трима президенти и нито един от тях не знае истинската му самоличност. Нямам намерение да споделя подобна информация с цивилен, който има навика да дава интервюта. — Стансфийлд се обърна към вицепрезидента: — Господин Бакстър, мисля, че трябва да обсъдим този въпрос насаме.

Бакстър стрелна Кинг с поглед.

— Не искам да знам истинското име на вашия човек — каза бавно. — Имам ви доверие. Но нещо ме притеснява. Струва ми се, че този господин Круз е доста невъздържан. Дали няма проблеми със самоконтрола?

— На базата на какво сте си създали това впечатление?

— Това, което видях вчера в Пентагона…

— Това, което видяхте вчера, господин вицепрезидент — заговори Кенеди, — ви е оставило погрешни впечатления. Господин Круз стриктно следва дадените му заповеди и винаги постига резултат. Единствената грешка, която може би е допуснал, е, че реагира невъздържано на глупостите. — Кенеди замълча за миг, после продължи: — В случая с прокурор Тътуайлър той доказа, че е бил прав.

— Така е — сведе поглед Бакстър.

— Господин вицепрезидент — намеси се Стансфийлд, — Круз е един от най-добрите ни сътрудници. Такива като него са рядкост, а както знаете, аз съм в този бранш от години.

— Има ли юридически проблеми около операцията, която подготвяте?

— Какви например?

— Дали е възможно да се използва сътрудник на ЦРУ при тази операция. Знаете, че американците са доста консервативни, когато стане въпрос за намеса на ЦРУ във вътрешните работи на страната — каза Бакстър.

— Теоретично може да стане въпрос за това, но при дадените обстоятелства не мисля, че някой ще има нещо против.

— В зависимост от това, дали операцията ще има успех — намеси се Кинг. — ФБР запознати ли са с плана ви?

— Не.

Вицепрезидентът стана и закрачи към прозореца. Ако Круз не успееше, какви щяха да са последствията? Защо не искаха да изпратят някой от ФБР? Защо не искаха да изчакат и да видят дали няма да могат да освободят още заложници? Въпросите нямаха край. Бакстър бе на мнение, че операцията е прекалено рискована и политическата му кариера е поставена на карта.

— Директор Стансфийлд — обърна се към шефа на ЦРУ, — заповедта ми беше в смисъл да събирате разузнавателни сведения. Какво ще правите оттук нататък, си е ваша работа. Не е необходимо да ме информирате за всяко свое решение.

Стансфийлд се беше сблъсквал с подобни ситуации неведнъж и добре разбираше какво има предвид Бакстър. Вицепрезидентът прехвърляше цялата отговорност на ЦРУ.

Кимна с разбиране. По-късно щяха да имат достатъчно време да обмислят детайлите. Сега беше време за действие.

— Съгласен съм — продължи Бакстър — да направя каквото е нужно, докато Азис освободи следващата група заложници, което ще бъде утре сутринта. Ако можем да разменим още заложници за пари, нямам нищо против.

— Сър — намеси се Кенеди, — не мисля, че той ще иска още пари.

— А какво ще иска?

— Един господ знае — каза Стансфийлд. Нямаше никакво намерение да вади своя коз, фара Харут. — Но и аз съм склонен да се съглася с Айрини.

Бакстър се замисли.

— Кой друг знае за господин Круз и за планираната операция? — попита сприхаво.

— Генерал Флъд.

— ФБР?

— Както вече споменах, не.

— Засега одобрявам идеята да събирате информация независимо от ФБР. Те имат с какво да се заемат в момента.

Искаше ФБР да бъдат държани настрани, разбра Стансфийлд. Още едно доказателство, че вицепрезидентът се презастрахова в случай на провал.

— Това ли е всичко? — попита Бакстър.

— Да.

— Добре. Благодаря, че ни информирахте. Сега ви моля да ме извините. Трябва да се подготвя за обръщението към нацията.

Кенеди и Стансфийлд станаха.

— Ако решите да изпратите вашия човек в Белия дом, дръжте го на каишка, ако обичате — подхвърли зад тях вицепрезидентът.

Стансфийлд кимна и последва Кенеди в коридора.