Власт

45.

Президентът Хейс погледна часовника си. Наближаваше пет.

— Сигурен ли си, че не трябва да изчакаме да се стъмни? — попита той Уорч.

Всички агенти се бяха събрали в центъра на стаята. Уорч беше успял да убеди президента, че имат по-големи шансове да оцелеят, ако излязат навън. Обмислиха плана още веднъж.

Пат Каули беше един от най-добрите стрелци. Бившият полицай току-що бе завършил специален курс за борба се тероризма съвместно с Тайните служби. Даваше дежурства в бронирания фургон, който следваше неотлъчно лимузината на президента. Негова работа беше, ако кортежът на президента попадне в засада, да го защити и да неутрализира опасността. Хората като него винаги носеха повече боеприпаси.

Уорч възлагаше на всеки агент поотделно задачата в предстоящата операция. Избра двама, които да изскочат първи навън. После нареди на Елън Мортън и на още трима винаги да стоят край президента. Последните агенти оставаха за подкрепление. Самият Уорч щеше да се движи с авангарда.

Когато отговори на всички въпроси, Уорч нареди на хората си да застанат пред него. Петима от деветимата носеха картечни пистолети MP 5 и „ЗИК-Зауер“. Останалите, включително и Уорч, бяха въоръжени само с по един пистолет. Провериха оръжията си и специалният агент се обърна към Елън Мортън:

— Президентът и Валъри да влязат в тоалетната — нареди. — Когато ви дадем сигнал, че е чисто, ще ги изведете.

Уорч тръгна към вратата, но един звук, който чакаше да чуе поне от два дни, го спря по средата на пътя. Всички глави се извърнаха към малката кухненска маса, където бяха оставили радиостанциите и телефоните си. Той посегна и взе своя телефон.

— Ало.

— Джак, обажда се Айрини Кенеди.

Сърцето на Уорч подскочи.

— Слава Богу!

Кенеди заговори бързо, като не изпускаше от поглед монитора в центъра на стената пред себе си.

— Как е президентът?

— Добре е… Някой се опитва да пробие вратата на бункера. Какво става, по дяволите?

Кенеди си пое въздух.

— Джак, не разполагаме с много време. Ще ти разкажа какво е положението накратко. Рафик Азис и група терористи превзеха Белия дом. Държат заложници и се опитват да проникнат в бункера.

Уорч се изненада, че Кенеди знае за опитите на терористите да пробият вратата. Президентът се приближи към него.

— Добре, и какво правите, за да ни помогнете? — попита специалният агент.

— Работим по въпроса, но сега трябва да говоря с президента.

— Разбира се, той е до мен. — Уорч подаде телефона на Хейс. — Обажда се доктор Кенеди.

Хейс хвана малкия сив телефон.

— Доктор Кенеди?

— Как сте, господин президент?

— Добре! — възкликна Хейс. — Радвам се да ви чуя.

— И аз се радвам да чуя гласа ви, господин президент, но нямаме много време. Сега ще дам телефона на директор Стансфийлд, за да ви обясни какво е положението.

В този момент в залата влязоха генерал Флъд и Стансфийлд. Кенеди се обърна към тях и докато двамата мъже се приближаваха към местата си, тя вдигна ръка и им направи знак да говорят на трета линия.

Стансфийлд пое слушалката.

— Господин президент, извинете, че чак сега успяваме да се свържем с вас, но имахме проблеми.

— Какво става, по дяволите? — попита Хейс.

Стансфийлд започна от самото начало и продължи с най-важното от последните три дни. Обясни за исканията, които са били отправени, и за онези, които предстои да бъдат отправени. Каза на президента, че съветникът му по националната сигурност е бил застрелян. Наблегна на няколко момента, които недвусмислено говореха за некомпетентността на вицепрезидента, като се изразяваше доста меко. Искаше Хейс сам да си направи изводите.

Президентът не прекъсна директора на ЦРУ нито веднъж. Единствената добра новина беше, че Стансфийлд е успял да вкара свой човек в сградата. И този човек беше не кой да е, а онзи, за когото беше научил преди няколко дни. Един от най-добрите.

Когато директорът на ЦРУ започна да описва реакцията на вицепрезидента на новината, че Азис се опитва да пробие вратата на бункера, Хейс не издържа.

— Какво ти каза?

— Каза ни, че преди да предприемем каквото и да било, трябва да му предоставим по-подробна информация.

Хейс поклати глава.

— Това, което сте му казали, ми прилича на доста подробна информация.

— И ние мислехме така.

— Искам да говоря с него веднага и ще му дам най-неопровержимото доказателство, че е пълен идиот!

Сега си проличава далновидността на Стансфийлд. Неговата способност да забавя нещата тогава, когато всички си мислеха, че се развиват прекалено бързо, беше най-ценното му преимущество. Това в комбинация със способността му да анализира го правеха незаменим. Той знаеше до какво ще доведе подобно развитие на събитията. Знаеше и че засега е по-добре да запази в тайна осъществената връзка с президента.

— Не съм съгласен, че това е най-доброто в момента — каза той.

— Защо?

— От екипа на вицепрезидента изтича информация в медиите. Знаем, че Азис следи телевизионните предавания, и не искам да излиза наяве, че вече имаме връзка с вас. Искам Азис да продължи да си мисли, че всичко зависи от него. Генерал Флъд и генерал Кембъл довършват плана за нападение. Когато са готови, след ваша заповед, ще действаме.

Хейс размисли върху думите на директора.

— Защо вицепрезидентът не е дал заповедта досега? — попита след малко.

— Не съм сигурен, сър. Няколко идеи ми се въртят в главата, но не ми се вярва, че ще ви харесат.

— Искам да ги чуя.

— Мисля, че ще е най-добре да ги обсъдим на четири очи, сър.

Хейс кимна.

— Добре. Предполагам, че правомощията ми са били прехвърлени на вицепрезидента.

— Така е, сър.

— Добре. Доколкото си спомням конституцията, ще трябва да оправим няколко процедурни проблема, нали?

— Като например?

— Трябва да информираме вицепрезидента и Сената, че аз съм в състояние да изпълнявам длъжността. Ако не го направим, няма да мога да получа правомощията си обратно.

Стансфийлд въздъхна.

— Сър, вие сте президентът. Правомощията ви бяха прехвърлени на вицепрезидент Бакстър по простата причина, че не можехме да се свържем с вас. Това вече не е така. Генерал Флъд и аз ще изпълняваме само вашите заповеди. Ако искате да информирате вицепрезидента и Сената, че можете да изпълнявате задълженията си, ние ще ви свържем до няколко секунди.

Хейс се замисли. Искаше да се увери, че всичко, което ще правят, е законно.

— Това ми звучи добре. Искам да се обадя на тези хора.

— Ще го направим, сър.

— Томас, а какво ще стане, ако терористите пробият вратата, преди да сте изпратили екипите си в сградата? — попита президентът.

Стансфийлд замълча и погледна към Кенеди, която също слушаше разговора. Тя му направи знак, че ще отговори на въпроса. Директорът й кимна.

— Господин президент, отново е Айрини Кенеди. Имаме видео и аудиовръзка от помещението пред вратата на бункера. Железния е много близо до вас. Ако стане така, че те са готови да влязат в бункера, ще му наредим да ви защити. Междувременно спасителният екип на ФБР вече се разполага в сградата срещу Белия дом. Те знаят много добре къде терористите държат заложниците. Ако се наложи да влезем в сградата, те ще са вътре за не повече от трийсет секунди.

— По гласа ви усещам, че имате някакви резерви към този план, доктор Кенеди — отбеляза Хейс.

— Азис е донесъл голямо количество експлозиви и заплаши, че ще взриви цялата сграда, ако се опитаме да проникнем вътре.

Хейс премисли новата информация.

— Има ли вероятност да блъфира?

— Не, сър.

— Можем ли да се справим с експлозивите?

— Работим по този проблем, сър.

Слънцето залязваше, спускаше се мрак. Салим Русан застана край задната врата на линейката си и се огледа. Не му харесваше рязката промяна на времето. Един от шофьорите на другите линейки се бе приближил и го бе заговорил. Беше гей. Вместо да му помогне, маскировката му създаваше проблеми.

След като си поприказваха известно време, Русан си измисли извинението, че трябва да отиде да се обади по телефона. Когато другият шофьор му предложи своя мобилен телефон, Русан отвърна, че трябва да се обади на своя приятел и освен това трябва да отиде до тоалетната.

Той обърна и тръгна на изток по Пенсилвания Авеню. На десетина метра от мястото, където беше оставил линейката, спря пред двама полицаи.

— Извинете, бихте ли да ми казали къде мога да хапна? — попита любезно.

Единият от полицаите се намръщи, а другият посочи надолу по улицата.

— Ако тръгнете по улица Е, ще стигнете до няколко заведения за бърза закуска — отвърна.

Русан се усмихна и благодари.

— А ще имам ли проблем, когато после се връщам към линейката си? — попита.

— Не.

Арабинът се провря под жълтата лента. Зарадва се на тълпата, която се бе събрала на кръстовището. След като си проправи път между хората, разбра, че всъщност не са чак толкова много. Забеляза препълнено кошче за боклук. Щеше да скрие бомбата там.

Той извади една от кутиите от кока-кола от малката си чанта и се наведе. Избута един плик от „Макдоналдс“, който беше най-отгоре, и постави внимателно бомбата. После отново върна плика на мястото му.

След това продължи небрежно по тротоара. Щеше да се върне по същия път и да се увери, че пликът е все още там. Вдясно от себе си виждаше кафявата фасада на Хувър Билдинг. Изкушаваше се да иде и там. Но имаше прекалено много камери. Не трябваше да рискува.